Чарлс Мун Бенет
Дневникът на пирата (1)

Глава I
ГИБЕЛТА НА „ДРЪЖ!“

От момента, в който ме довлякоха пред капитана, схванат и гладен от лежане в трюма след тридневно плаване в открито море, аз го намразих.

— Пътуваш контрабандно, а? — усмихна се той подигравателно и ме погледна злобно. — Е, знаем как да се разправим с такава измет на борда на „Дръж!“.

Въпреки плачевното ми състояние у мен все още бе останала смелост. Изпънах се (бях с половин глава по-висок от него) и посрещнах гневния му поглед, без да трепна.

— Сурова необходимост ме принуди да пътувам контрабандно — подзех аз, — готов съм на драго сърце да работя за издръжката си. Ако сте съгласен…

— Казвай „сър“, когато разговаряш с мен — прекъсна ме той, като в същото време ми зашлеви една плесница. Колкото и слаб да се чувствувах, щях да скоча върху него, ако не бяха двамата, които ме държаха. Но изразих омразата си с поглед и в гнева си капитанът ме удари още веднъж.

— Отведете го — нареди той. — Нека мие палубите един-два часа. После вижте дали готвачът може да му отдели някакви остатъци от храната.

Помъкнаха ме и пъхнаха в ръцете ми един парцал. Бях годен по-скоро за лазарета, отколкото за работа, ала може би повече от час се стараех доколкото мога. Най-после спрях, напълно изтощен, да си почина върху парцала, но още същата секунда първият помощник забеляза това. Вземайки пример от капитана, той се завтече към мен, като вулгарно ме ругаеше, и макар че се залових отново за работа, доколкото ми позволяваше изнемощението, той така ме фрасна с юмрук, че се проснах.

— Още не си заслужил койката си, гад такъв — изръмжа помощникът, като ме гледаше кръвнишки. — Хайде, ставай и побързай с миенето.

С голямо усилие се привдигнах на крака. Но щом се изправих, въпреки че се олюлявах на нозете си, ме обзе свиреп гняв. Макар и все още млад, вече бях вкусил гордостта да бъдеш капитан на кораб. Защо аз, който бях командувал собствен кораб, трябваше да търпя такова безчовечно отношение? С премрежени очи видях, че помощникът пак се приближава към мен с явното намерение да продължи боя. Събрах цялата сила, която ми бе останала, и замахнах към озъбеното му лице.

Ударът улучи точно в целта. Един миг той стоя така, олюлявайки се зашеметен, със смешно изражение на смайване върху лицето. После се строполи на палубата. Но усилието се оказа прекалено голямо за мен. Аз безизразно загледах поваления, ала внезапно коленете ми се подкосиха и светът се замъгли пред мен.

Опомних се, когато ме обля вода. Отворих уморено очи и видях един от членовете на екипажа, който ме гледаше втренчено и не без известно съчувствие. Беше нисък, слаб дребосък. Облеклото му — бедно и при това мръсно. Каквито и претенции за хубост да имаше, те напълно се проваляха от силното му кривогледство, а поради постоянно излагане на слънце кожата му бе добила необикновен червен цвят, който правеше цялата му външност още по-смешна. И въпреки всичко това можеше да се усмихва весело и когато забеляза, че го гледам, ме удостои с най-хубавата си усмивка.

— Трябва да те плискам с вода, приятелю — каза тихо той. — Старият ми заръча да те облея най-малко с дузина ведра. Ако не се удавиш в тях, после щял да одере кожата ти.

Затворих очи и уста, докато той изпразни върху треперещото ми тяло поредното ведро, което бе издърпал от морето. Бях толкова слаб, че не можех дори да възразя, а само лежах и гледах как метна празната кофа през парапета, после я изтегли обратно, като я дърпаше ту с едната, ту с другата ръка.

— Ама здравата прасна Джим Побойника — продължи дребосъкът, стараейки се да не повишава гласа си повече от обикновен шепот. — Право в ченето го цапардоса, а като падна, тилът му така издумка по палубата, че едва не я проби. Особено приспивателно си скътал ти в юмрука си.

Опитах се да заговоря, ала нов порой ме задави. Но когато се съвзех, видях, че човекът не бе спуснал кофата, за да загребе отново вода.

— Старият се е прибрал — рече той, — тъй че банята става излишна. Името ми е Том Прайс, друже… Веселушко Прайс ме наричат. А твоето как е?

— Бърт Дебнъм — отвърнах, — и благодаря. Ти си първият, който ми говори човешки от много дни насам. Никога няма да забравя това.

Веселушко Прайс запристъпва стеснително с босите си нозе по мократа палуба и наведе глава.

— Ами дребна работа — каза той — Бих направил и повече, за да ти помогна, ако можех. На — продължи, като се озърна предпазливо и пъхна ръка в джоба на панталоните си. — Изяж това, друже.

Храната, която извади, би отхвърлило всяко уважаващо себе си куче, ала за един умиращ от глад, таен пътник тя беше дар божи, Поблагодарих на Веселушко с кимване и лакомо забих зъби в жилавото и вонящо месо. В това време новият ми приятел тихомълком се измъкна и скоро се върна с канче възсолена вода.

— Съжалявам, че не можах да ти намеря нещо повече за ядене — каза той, докато аз пиех жадно. — И нашата храна, на простите моряци, не е твърде обилна.

И тъй през цялото време, докато бях на „Дръж!“, не намерих друг приятел освен Веселушко. Три пъти капитанът на име Хокинс заповяда да ме вържат и да ме бият с бич; неведнъж с голяма мъка се въздържах да не се нахвърля върху му, когато се отнасяше жестоко е мен. Колкото до помощника, макар че никога вече не посмя да ме докосне, тровеше живота ми, като денем и нощем ме караше да върша най-мръсната и най-опасна работа, която му дойдеше наум. Останалите членове на екипажа, доколкото смееха, също се отнасяха грубо с мен, за да се подмазват на по-старшите. И макар че много пъти си патеше за своята доброта, все пак Веселушко Прайс правеше всичко възможно, за да ми помага. Вярно, това, което вършеше, не беше много, ала съзнанието, че поне един човек на този кораб ми мисли доброто, ме възпираше да не се хвърля през борда и ми даваше сили да търпя мълчаливо грубостите и злочинствата на другите, въпреки че мисълта да си отмъстя, някога не излизаше от главата ми.

— Няма избавление, Веселушко — казах на единствения си приятел един ден, докато се съвземах от удар с жегла, от който цял час бях лежал в безсъзнание. — Той като че ли иска да ме убие. Боя се, че никога вече не ще видя земя.

— Глупости, Бърт — отвърна Веселушко, промивайки раната на чедото ми, при все че капитанът го гледаше убийствено. — Ти си млад и як, няма да се оставиш една медуза като стареца да те подтикне към самоубийство. Само се усмихвай и търпи, а щом корабът влезе в пристанище, плюй си на петите. Пък ако искаш, и аз ще дойда с тебе.

Стиснах ръката му в отговор.

— Добър човек си ти — добавих аз, — ала се боя, че няма изход. Ако не ме убие наистина, което би сторил, стига да имаше смелост, аз не ще мога да изтърпя повече издевателствата му. Или ще реша да скоча зад борда, или някой ден ще му дръпна такъв бой, какъвто заслужава. А това значи да ме оковат във вериги и да ме обесят за бунт, щом влезем в пристанище.

Но не било писано да стане нито едното, нито другото Не бяха минали и два дена, и на хоризонта се показа непознат платноход, който промени курса си, за да ни подгони. Когато се разбра, че сме преследвани, на борда настъпи голяма суматоха.

— Дали не е „Страшни“? — запита се капитан Хокинс, като се взираше през телескопа си в далечния кораб. — От няколко месеца той снове из тия морета.

— Господ да ни е на помощ, ако е той — отвърна вторият помощник пребледнял. А първият кресливо взе да дава команди да се вдигат все повече платна, докато най-сетне ми се стори, че мачтите ще бъдат отнесени под напора на вятъра.

Но въпреки всичките ни усилия непознатият се приближаваше бързо. Много преди залез слънце той беше вече на един оръдеен изстрел от нас и сякаш за да не остави никакво съмнение кой е, изпрати гюлле, което изсъска във въздуха и падна точно пред носа ни.

— Да опитаме ли с един изстрел, сър? — попита вторият помощник, който служеше и за артилерист, защото имахме само едно малко оръдие и недостатъчно хора.

— Мислиш ли, че ще можеш да го достигнеш? — попита капитанът.

— Съмнително е, сър. Опасявам се, че той не ни отстъпва нито по далекобойност, нито по скорост.

— Тогава не стреляй още. Те няма да ни обстрелват повече, отколкото е нужно. Ако пък видят, че сме слаби, може да станат безразсъдни. Обикновено корсарите не са много предпазливи.

Изглежда, капитанът разсъждаваше правилно, защото срещу нас бе даден само още един изстрел и гюллето падна далеч от целта. Междувременно ние не намалявахме броя на платната си и цепехме стремително вълните, докато мачтите на „Дръж!“ заскърцаха от напрежението.

Скоро обаче вятърът отслабна, после съвсем спря и корабът ни легна неподвижно върху вълните, а „Страшни“ беше на по-малко от двеста ярда зад нас. До смрачаване имаше още много време и Когато преследвачът ни вдигна на върха на мачтата си флага с черепа и кръстосани кости и започна да спуща лодките си, капитанът изпъшка.

— Свършено е е нас — промърмори той.

А аз? Аз се радвах, преливах от радост. Какво щях да загубя, ако ме сполетеше смърт, когато пиратите завладееха нашия кораб? Поне мъченическият ми живот щеше да свърши и ако съдбата бъдеше благосклонна, щях да видя капитан Хокинс, постигнат от същата участ.

— Трябва на всяка цена да ги отблъснем — извика капитанът, като хапеше устни. — Всички да заредят мускетите и да напълнят пистолетите си. Ще избием колкото можем повече хора от лодките им, преди да ни вземат на абордаж. След това сечете със сабите, и то мъжки, ако не искате да ходите но дъската.^[1]

И тогава нареди на втория помощник да стреля срещу „Страшни“, който стоеше с борда си към нас и представляваше лесна мишена. Помощникът се прицели с оръдието си и запали фитила. В следващия миг всички викнаха „ура“, към което не се стърпях и се присъединих, защото гюллето падна точно върху палубата на „Страшни“. Ликуването ни беше краткотрайно. Почти веднага (последва ответен изстрел, който разби нашето оръдие и уби втория помощник и един моряк до него. Още две гюлета от пиратския кораб паднаха сред нас, преди лодките му да се доближат толкова, че да се появи опасност за собствените им хора.

В това време по заповед на капитан Хокинс екипажът на „Дръж!“ обстрелваше пиратите от приближаващите се лодки. Те се разпръснаха, но яки мишци ги насочиха отново с пълна скорост към нас, явно че въпреки силния ни огън жертвите им бяха малко. Аз вдигнах мускета си заедно с останалите и се прицелих в един висок кестеняв юначага, който стоеше до носа на най-близката лодка. Животът му бе в ръката ми, защото съм добър стрелец, ала в последния момент свалих пръста си от спусъка.

— Няма да сторя нищо, за да спася „Дръж!“ — казах на Веселушко, който се бе снишил до мен. — Ще се смея, когато ония приятели се качат на борда ни и някоя сабя разпори капитана.

— Ти много си изпати на този кораб — съгласи се Веселушко, — ала знай от мен, че на „Страшни“ е още по-лошо, ако доживееш да стъпиш на борда му. — След тези думи той вдигна заредения си мускет и застреля пирата, когото аз бях пощадил.

— Защо не се биеш? — чух зад себе си хриплив глас и когато обърнах глава, видях капитан Хокинс, който ме гледаше свирепо. Един куршум бе опърлил лявата му буза и кръвта се стичаше по шията му. Лицето му лъщеше от пот, а в очите му се четеше страх, ужас и страх. Но аз не изпитвах ни капчица съчувствие към тоя човек, а само злорадство, че този, който се бе отнасял толкова лошо с мен, най-вероятно сам щеше да умре или да изпита мъчения.

— Чуваш ли ме? — продължи той, когато вдигнах ухиленото си лице към него.

— Да! — отвърнах. — А сега и ти ме чуй. Дори да можех да спася теб или кораба ти само с едно помръдване на веждата си, пак нямаше да го сторя.

— Няма и да имаш такава възможност — рече той, насочи пистолета си към главата ми и гръмна. Но аз го бях изпреварил. Инстинктивно се наведох и чух как куршумът изсвистя над главата ми. Преди той да успее да извади друг пистолет, аз бях вече на разстояние за удар, с вдигната сабя.

— Идат! — изкрещя Веселушко почти в ухото ми и когато се обърнах, видях мургави пирати да прекрачват перилата.

Засвяткаха пистолети, саби звъннаха под дъжд от искри. Аз обаче не нанесох удара си, а се обърнах отново към капитана.

— По-добре побързайте, ако искате да защитите кораба си — подвикнах подигравателно и го блъснах по посока на абордажниците. Тогава той ме остави и се присъедини към боя, а аз останах само зрител. Единствено така можех да се сдържа да не се присъединя към бранителите защото кръвта винаги кипва във вените ми, когато се разменят удари. Обаче не исках да се бия за „Дръж!“ и жестокия му капитан, а не можех и да си помисля да мина на страната на пиратите.

Най-много привличаше вниманието ми участието на капитана в боя. Макар и със здраво телосложение и страшилище за екипажа си, той не обичаше да рискува живота си в ръкопашен бой. Ала пленяването му от пиратите значеше почти сигурна смърт, придружена с изтезания; той знаеше това не по-зле от мен. Ето защо се присъедини към усилията на своите хора да изтласкат абордажниците от палубата, ако не с радост, то поне с решителност. Съсече един от пиратите, чийто пистолет заяде, сграбчи друг дребен човек и го преметна в морето, после се нахвърли върху някакъв висок, слаб неприятел, който вероятно спадаше към командния им състав, ако се съди по начина, по който насърчаваше другарите си с думи и с личен пример.

У този пират капитанът намери повече от достоен противник. Два пъти се спаси от яростния замах на оръжието му само по щастлива случайност. После, когато пак се отдръпна, за да не бъде промушен, кракът му се подхлъзна и той падна по колене.

Високият пират вдигна сабята си за смъртоносен удар. В същия миг Веселушко Прайс притича и запокити към тържествуващия пират един празен пистолет, който го удари в лицето. Оня политна назад и капитан Хокинс се оттегли от битката, оставяйки Веселушко да понесе последиците от това, че го бе спасил.

В очите на капитана имаше особен блясък, когато се измъкна от боя. В тях все още се таеше страх, но и лукаво пламъче, сякаш опасността да бъде пленен от пиратите бе помътила мозъка му и той бе измислил някакъв отчаян план да ги измами. Изглежда, не ме забеляза, макар че мина близо покрай мен, и аз тръгнах по петите му, за да узная какво крои.

Той си запробива път към барутния склад и не беше нужно много въображение, за да се разбере какво е намислил да прави. Вместо да рискува да бъде пленен от пиратите и може би да върви по дъската, той щеше да вдигне във въздуха кораба си и всички на борда му. Разстроеният му от страх мозък сигурно не бе разсъдил, че и самият той щеше да стане жертва на експлозията. Както и да е, когато капитанът вдигна пистолета си, за да стреля в склада, и се изкикоти силно, като че очакваше да получи някакъв приятен подарък, ръката ми сграбчи китката му така внезапно и с такава сила, че той извика от болка и изкусна пистолета си на земята, без да стреля. Но изненадата му бе мимолетна. След миг се отскубна и скочи върху мен, ръмжейки като див звяр. Служеше си със зъби и с нокти, и с крака и трябваше да напрегна всичките си сили, за да отблъсна нападението му, толкова силен и енергичен го бе направила лудостта му. Като видя, че не може да ме надвие, капитанът промени целта си и с отчаяни усилия се помъчи да се докопа но пистолета, който го бях накарал да изпусне.

— Луд ли си? — извиках аз, отблъсквайки го — Нима искаш да направиш на пух и прах всички ни заедно със себе си?

— Дай ми го, проклет да си! — изрева той, лигите му течаха също като на див звяр и отново се нахвърли върху мен още по-свирепо отпреди.

Борбата ни бе прекъсната от появяването на четирима пирати, между които бе и високият, който преди малко едва не уби капитан Хокинс. Двама от тях ме сграбчиха, макар че аз не оказвах никаква съпротива, а гневният пристъп на капитана светкавично премина и той застана прав, блед и жалък, да посрещне участта си.

— Значи не ви стига, че се биете с нас, ами сте слезли тук да се биете и помежду си, а? — каза високият пират с дрезгав глас.

— Вярно — съгласих се аз, — предпочетох да се бия тук с капитана вместо с вас. И ако послушате съвета ми, ще се погрижите да не вземе оня пистолет там. Ако не го бях спрял преди малко, той щеше да вдигне във въздуха този кораб и вас с него.

— Излиза, че ти се биеш на наша страна — рече дългунестият, като ме изгледа проницателно — Пък и ми се струваш пишкин момче. Не е изключено да ти се удаде възможност да се присъединиш към нас. Хората не ни достигат, та винаги приемаме на драго сърце подходящи доброволци.

Аз не отговорих нищо на това, само се подчиних, като се качих мълком на палубата, последван от капитан Хокинс. Екипажът на „Дръж!“ бе прекратил всякаква съпротива. Петима-шестима от него, между които и първият помощник, както и трима от пиратите, лежаха мъртви на палубата. Още толкова се грижеха за страшните си рани. За моя радост установих, че Веселушко Прайс е жив, макар че една дълбока резка през бузата му кървеше силно и той изглеждаше блед от загубата на кръв. Успях да се приближа до него, когато всички оцелели от „Дръж!“ се събраха около мачтата, и при първа възможност направих каквото можах, за да превържа раната му.

В това време отново задуха лек ветрец. Пиратският кораб застана плътно до борда ни и двата кораба бяха съединени здраво един с друг. Тогава започна работата за прехвърляне на нашия товар и всичко ценно на палубите на „Страшни“. Всички хранителни припаси и стоки бяха пренесени в трюма на пиратския кораб, а другите неща, като дрехите на капитана, едно ковчеже с пари от каютата му и разни джунджурии, намерени някъде долу, бяха струпани на палубата за подялба между пиратите.

Много ме изненада методичността, с която пиратите пристъпиха към работа. Неведнъж ми бяха разказвали за тяхната дързост и смелост, но винаги си ги бях представял като абсолютна разпусната пасмина. Ала работата се вършеше старателно и бързо. Високият пират, който ми бе предложил да се присъединя към тях, сега надзираваше разграбването на „Дръж!“, но не беше главатарят, защото чух да се споменава за „Едноокия“ и подразбрах, че с този многозначителен прякор бе известен самият пиратски капитан.

Слънцето вече опираше с крайчеца си извивката на морето, когато завърши плячкосването на „Дръж!“ Преди въжетата, които свързваха двата кораба, да бъдат прерязани, високият пират, когото бях чул да наричат Дългия Джон, се завтече към мястото, където стояха насъбрани оцелелите от „Дръж!“

— Ти излез от строя — заповяда той, сочейки към мен, и аз тутакси се подчиних.

— Ето го момчето, Грийзър — каза той на един жълтокос, широкоплещест тип, който стоеше близо до него и подобно на Дългия Джон явно беше един от помощник-капитаните на „Страшни“. — Дали си въобразявам, или наистина е лика-прилика с някого, когото и двамата познаваме добре.

Грийзър ме погледна и зяпна от смайване.

— Кълна се във всички кораби, на които съм стъпвал досега, той е лика-прилика със самия Еднооки — извика и се плисна силно по бедрото, за да подчертае откритието си.

— Прав си — рече Дългия Джон, доволен, че мнението му се потвърждава. — Закриеш ли левия му илюминатор, ще ти трябва цял живот, додето познаеш кой от тях е капитанът на „Страшни“.

Бяха направени още няколко забележки в същия смисъл, които скоро разпалиха любопитството ми да видя пиратския главатар, на когото по думите на всички съм приличал много. Бях чувал, че всеки човек си има двойник някъде по света, и явно ми бе писано да срещна своя в образа на главатаря на една долнопробна тайфа главорези.

Вниманието на всички обаче се отклони от мен и се насочи към капитана. По нареждане на Дългия Джон той бе измъкнат измежду другите пленници и изглеждаше толкова блед и уплашен, че почти го съжалих, въпреки че се бе отнасял много лошо с мен.

— Значи възнамеряваше да взривиш кораба си, а? — запита пиратът. — Странно желание да завършиш живота си по този начин, ала аз никога не съм отказвал някому да изпълня каквото и да било негово разумно желание. Вържете го за мачтата, момчета, и ще насипем ивица барут до склада. После ще се приберем на „Страшни“, ще подпалим ивицата и капитанът ще може сам да хвръкне във въздуха.

Хората са чудни създания. Преди един час капитан Хокинс бе направил всичко възможно, за да взриви кораба си. Това, което тъй силно желаеше да стори, когато лудостта го държеше във властта си, сега също тъй силно желаеше да избегне. Той падна на колене, обзет от безкраен ужас, и бръщолевейки, замоли за пощада. Тогава пиратите го обсипаха с подигравки, защото най-много от всичко презираха страха. Двама от тях го сграбчиха грубо и го помъкнаха към мачтата. Внезапно аз взех решение и пристъпих към Дългия Джон.

— Аз спасих и теб, и останалите от екипажа ви, които ни нападнаха — рекох. — Ако не бях попречил на тоя човек да взриви кораба, сега всички щяхме да бъдем на парчета.

— Е, та какво? — попита той.

— Искам награда, нищо друго.

— Вероятно ще получиш. Ако за отплата ти пощадим живота, ще бъдеш ли доволен?

— Не — отвърнах аз. — Животът не ме привлича. Някога бях капитан на кораб, на един от най-прекрасните плавателни съдове. Сега съм прокуденик, който не очаква друго от живота освен жестоки удари. Няма да имам нищо против, ако ме убиете още в тоя миг.

— Тогава какво искаш? — попита помощникът рязко.

— Разплата! Човекът, когото се каните да убиете, дълго време ме измъчваше. Караше да ме бият и се отнасяше с мен по-зле, отколкото с куче. Искам само да ми позволите да премеря силите си с него в ръкопашен бой. Когато го убия, можете да направите същото и с мен, все едно ми е.

— Изпълни желанието на момчето, Дълги — каза Грийзър и останалите пирати заръмжаха одобрително. — Едноокия няма да има нищо против и утре ще наблюдаваме изключително зрелище.

Дългия Джон също нямаше нищо против. Той се поколеба само няколко секунди, после обяви решението си.

— Нека бъде според желанието ти. Ако нашият капитан се съгласи, утре двамата ще се биете, въоръжени с ножове. И за да накараме това страхливо псе да се бие по-добре — защото сега прилича повече на сухоземен плъх, хванат от морската болест, отколкото на борец, — ще обещаем да подарим живота на победителя.

В очите на капитан Хокинс отново проблесна надежда и той ме загледа злобно, сякаш ни най-малко не се съмняваше в способността си да ме погуби. Дългогодишният живот по море като капитан, комуто никой не бе дръзвал да оспори правото да бие, му бе дал погрешна представа за неговата ловкост в единична борба. Колкото до мен, аз изобщо не се съмнявах в изхода от предстоящия двубой. Макар и изтощен от продължителни лишения, пък и полугладният ми, отруден живот на борда на „Дръж!“ не бе допринесъл с нищо, за да подобри здравето ми, все пак се чувствувах по-силен от Хокинс. И ако тялото ми отслабнеше, знаех, че споменът за издевателствата на капитана щеше да ми вдъхне нови сили.

Ето защо, чувствувайки се щастлив, както никога от седмици насам, аз се прехвърлих на борда на „Страшни“ заедно с останалите от екипажа на „Дръж!“. След като се отделихме от бившия ни кораб, останахме един час на палубата. Не бяхме се отдалечили много от „Дръж!“ и от палубата му започнаха да се вдигнат огнени езици, да пълзят нагоре по мачтите и да обхващат платната и целия останал такелаж. Преди да ни отведат долу, в далечината се виждаше ярко петно от пламъци, а после до нас над водата долетя грохот от експлозия, явно огънят бе стигнал до барута в склада.

— Сега и ти загуби кораба си, както аз загубих моя — казах на капитан Хокинс, докато ни отвеждаха долу. — Имаш едно-единствено утешение. Няма да доживееш да изпиташ мъките, на които бях подложен аз.

— Ще видим — отвърна той, скърцайки със зъби.

Предполагам, че аз бях единственият оцелял от „Дръж!“, който спа добре тая нощ. Дори сънувах. Най-малко десет пъти се бих с капитан Хокинс и при всяка схватка го сполетяваше все една и съща участ.