Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Gold Hunters, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2008)
Разпознаване и корекция
crecre (2008)

Издание:

Джеймс Оливър Кърууд

Златотърсачи. Честта на дълбоките снегове

„Тренев & Тренев“, София, 1992

 

Превод от английски: А. Николаев и Е. Кирчева

Редактор: Благой Димитров

Илюстрация за корицата: Емилиян Станкев

Художник редактор Лили Басарева

Коректор стилист Лилия Анастасова

Графично оформление Стефан Узунов

ISBN 954-06-0004-9

с/о Jusautor, Sofia

История

  1. — Добавяне

Глава четвърта
ЧОВЕК С МЕЧИ НОЗЕ

Родрик усети, че му прилошава. Каква тежка отговорност щеше да поеме отсега нататък!

По кой път бе тръгнал в оня ден, когато временно се отдели от другарите си, поемайки наслуки на лов за дивеч?

Пред изоставената колиба се простираше широка слънчева поляна, където снегът съвсем се бе стопил. Не личаха никакви следи, а той трябваше да води групата напред.

Кучетата, доволни, че почиват, се бяха изтегнали по земята. Тримата мъже тревожно мълчаха. Родрик отправяше безмълвно гореща молитва към Бога.

Добре си спомняше, че бе вървял на юг и именно в тази посока се насочи съвсем случайно и с пушка в ръка, следван на известно разстояние от Уаби и Мукоки, които не искаха да му пречат.

За своя голяма почуда той разпозна някои от храстите, които му се сториха някак по-особени от другите. Шест месеца по-рано, когато не знаеше нищо за Нортланд, не би ги и забелязал. Но през дългия си зимен поход на лов за вълци, после и заради златната мина, без да иска, бе приучил очите си да наблюдават по-зорко.

Недостатъчната увереност отначало го караше час по час да се двоуми и да се обърква.

Знаеше още, че бе навлязъл в просторна долина, позна я без усилие и си спомни, че се бе изкачвал по отсрещния склон. Но докъде точно, не можеше да каже.

Спря се, разучавайки с поглед и мисъл хаотичния пейзаж, който се простираше пред него.

Смайването му растеше. Обърна се и видя на тридесетина крачки зад себе си Уаби и Мукоки, които го гледаха. Това го смути още повече.

Обзе го чувство на безпомощност. Гърлото му се сви и сълзи на отчаяние замъглиха очите му. Нима Минетаки беше окончателно изчезнала?

Би останал така цяла нощ, вкаменен като статуя, ако не бе го поразила ослепителна светлина, блеснала в пространството.

Тая светлина идеше от насрещния склон. Струеше от огромен леден блок, закрепил се върху една скала и попаднал там по каприза на някоя пряспа и по странната игра на природата.

Тъкмо този блок, кристална чист и прозрачен, отразявайки като през призма слънчевия лъч, изпращаше на младия човек своя знак.

Родрик веднага се сети, че бе минавал покрай същия блок. Побледня от радост и с приглушен вик се спусна напред, бърз като дива коза.

Другарите му, на които не бе обяснил какво става, едва го настигнаха с шейните, докато се спускаше по снежните склонове на долината и възлизаше по насрещния склон, втренчил очи в необикновения знак.

Когато стигна до синкавия блок, трябваше да спре, за да си поеме дъх, защото вече не можеше да диша. И чак след няколко минути успя да обясни на Уаби и Мукоки, че в случая според него има пръст самата съдба.

Последвалите похвали го изпълниха със заслужена гордост и щом дишането му се успокои, той пое към гребена на планината. Когато стигна там, слънцето клонеше към студения хоризонт, но благодарение на инстинкта си Родрик бързо възстанови и някои допълнителни подробности.

При други обстоятелства и ако случаят не беше трагичен, Уаби и Мукоки биха се посмели, като гледаха как младият човек ту се навежда, ту се изправя да търси наоколо невидимата диря с увереност на стар ловец.

В началото на нощта Род попадна на полянката, където полуизгорелите цепеници бяха същите, които бе намерил на това място миналата седмица и които бяха оставили похитителите на Минетаки.

Гърдите му се изпълниха с надежда и сърцето му затуптя по-силно. Същите кости, същите остатъци от храна бяха пръснати около огнището. Род вече знаеше това, което го интересуваше.

Напразно обаче търсеше стъпките на девойката, които бе намерил тогава. Напразно и Мукоки ровеше снега да открие следи от хората, минали оттам с шейните и кучетата. Всичко се бе изличило поради размразяването.

— Ще пренощуваме тук — каза Уаби. — Трябва да разгледаме местата на светло.

Макар че Род потриваше радостно ръце, лицето на Уаби бе загрижено, а и старият индианец не бе по-весел.

„Още една нощ изгубихме! — мислеха си те. — Още цяла една нощ.“ Преднината на унгасите от няколко дни правеше съмнително настигането им дори ако се намереха следите им. Освен ако не станеше нещо непредвидено…

Двамата мъже скриха от Род своите опасения, за да не го огорчат. Струпаха колиба от брезови клони, накладоха огън и още веднъж групата щеше да спи неспокойно.

Като по-издръжлив Мукоки дежури тоя път през цялата нощ. Род и Уаби въпреки всичко заспаха тъй дълбоко, че не му даде сърце да ги събуди в определения за ставане час.

Сутринта двамата излязоха доста късно от колибата, посрамени заради дългото си излежаване. А Мукоки го нямаше.

Старият индианец не бе губил времето си, откакто се развидели. Прибра се, явно доволен, ако се съдеше по бронзовото му лице.

— И какво? — попита Уаби. Мукоки посочи с ръка на северозапад.

— Te са минали нататък — рече той.

Верен на здравия си разум, старият ловец бе решил, че хората, които законът преследваше, вероятно са тръгнали отначало на юг, възможният изход за тях, но после са се обърнали на север, за да се скрият в неизследваната пустош на Великата снежна самота.

Разглеждайки внимателно местността и гънките на земята, той се приближил до долината, която водеше на северозапад, и сам бе тръгнал по нея.

Тая долина беше твърде тясна, със стръмни скалисти склонове и на много места слънцето почти не проникваше в нея.

Прозорливият индианец скоро разпозна по снега някои белези: кървавите капки тук-там можеше да означават, че сред унгасите имаше ранени.

После, при един завой на долината, където могъщ кедър хвърляше плътната си сянка, ясно проличаха следите от две шейни, от кучета и дванадесетина човека.

Очите на Мукоки блеснаха като пред бой.

— Двете шейни — каза той — сигурно са същите, с които Минетаки тръгна за Кеногами Хаус. Унгасите са ги пленили и са избили придружителите й.

Кучетата веднага бяха впрегнати и тримата мъже се спуснаха с тях по долината. Отпочинали през двете последователни нощи те пътуваха бързо, отминаха кървавите петна, открити от Мукоки, а след час намериха и нови — по-големи и по-пресни.

Както вървеше най-отпред, Мукоки спря: на пътя лежеше по очи вкоченен труп.

Индианецът отиде до трупа, обърна го по гръб и двамата с Уаби лесно познаха, че е един от хората на Уабинош Хаус. Навярно беше пленен по време на битката и откаран от унгасите. Може би се бе опитал да избяга. А беше възможно и да е бил толкова тежко ранен, че унгасите го бяха довършили с брадва, за да се отърват от него. Острието бе разцепило черепа с дълбока бразда, зинала зловещо.

Род гледаше ужасен. Уаби и Мукоки издърпаха за краката трупа по-встрани и го покриха със сняг, все едно че са го погребали. И продължиха ускорено по пътя си.

Долината нямаше край, склоновете й ставаха все по-недостъпни, но през нея човек не се нуждаеше от водач. Вече доста начесто личаха следите на похитителите и на шейните им. Слънцето, спуснало се по това време до хоризонта, не проникваше до дъното на долината.

Кървавите петна ставаха все повече, а и дирите на шейните, успоредни на тях, както забеляза Мукоки, се врязваха надълбоко, до самата пръст.

Навярно, за да не губят време да превързват ранените, унгасите ги бяха качили на шейните и по тоя начин пак бяха забавили скоростта си.

— Добре… Това добре… — изръмжа на няколко пъти Мукоки.

Денят преваляше. Почивките бяха къси и редки. Преследването бе също толкова лудешко, колкото и преди три дни подир Род.

По мръкване тримата ловци на хора попаднаха на нови останки от стан с огнище и на две колиби от кедрово дърво.

И тук фактите бяха красноречиви. Явно, по-удобната колиба е била за самия Унга, а индианците бяха спали в другата.

Пред колибата на Унга се открояваха малки стъпки, които можеха да бъдат единствено на Минетаки. Род и другарите му изтръпнаха при това откритие.

Тяхното вълнение стана още по-силно, когато вътре в колибата намериха отново петна от кръв и окървавени превръзки.

Минетаки ли беше ранена? Или Унга?

В другата колиба намериха проснати две тела на индианци. Единият беше изстинал. Другият беше още топъл. И двамата с дупки от куршуми. Сигурно бяха ранени в битката с хората на Уабинош Хаус, а чак тук бяха издъхнали.

Докато Род и Уаби разглеждаха мъртвите, Мукоки разрови пепелта в огнището и очите му светнаха като неугасналите въгленчета:

— Добре… Това много добре…

Род и Уаби излязоха при него. Като видяха главнята, която Мукоки раздухваше, надул пергаментните си бузи, за да запали огън, двамата разбраха, че са по петите на врага. Както и предполагаха, разбойниците се бяха забавили заради ранените си. Скоро преследвачите щяха да ги настигнат.

Но радостта им бе примесена с тревога. Пред очите им бяха все тия кървави капки в колибата.

Набързо приготвиха вечерята, набързо я изядоха. Макар че лапите на кучетата отново се бяха разкървавили, мъжете им дадоха двойна дажба храна и решиха да продължат гонитбата и през нощта.

По пресните дири под луната и звездите можеха да изминат още много километри.

Едва призори си позволиха да починат само два часа. Подслониха се на завет в нишата между две скали. Когато настъпи зората, дирите на унгасите се видяха тъй ясно, че старият ловец Мукоки обяви с пълна увереност:

— Te минал оттук преди четири часа! Решителният час наближаваше.

Тримата мъже обсъдиха положението и решиха: кучетата и шейните засега ще оставят на завет в дупката между скалите, а те, добре въоръжени, щяха да продължат сами, колкото се може по-бързо и по-предпазливо.

Часът бе десет, когато тримата, уверени, че са по петите на унгасите, се намериха в края на долината. Тук тази долина се раздвояваше в различни, още по-широки разклонения.

Колкото и малка, изненадата бе неизбежна. И следите се разделяха. Унгасите се бяха отправили напред в две групи. Едната от шейните бе поела по североизточния склон, другата — по северозападния. Къде ли бяха Унга и Минетаки?

Тримата другари се спогледаха въпросително.

Род, най-нетърпеливият, тръгна по североизточната диря с надежда, че ще намери някакъв знак, който да им подскаже вярното решение.

Не беше изминал и стотина метра, когато видът на едни трънливи храсти го накара да спре и да нададе тревожен вик.

Върху един клон над пътя висеше къдрица от черна и мека коса, заблестяла на слънцето.

Чули вика на Род, Уаби и Мукоки отидоха при него и видяха черния кичур, без никакво съмнение — от косата на Минетаки. Гледката ги развълнува.

Мукоки придърпа клона и внимателно пое къдрицата. След това подсвирна продължително, с което изразяваше презрение, невъзможно да се изкаже с думи на английски.

После добави:

— Минетаки е в другата шейна!

И посочи къдрицата на двамата си другари.

— Гледай… Коса отрязана… На трън закачена… Унга оставил нас заблуда…

Той веднага пое назад. Род и Уаби го последваха без колебание.

След като изминаха четвърт километър, старият ловец отново спря и без да продума (което значеше много!), посочи с пръст малките женски стъпки край дирите на шейната.

Оттук нататък следите от обувките на Минетаки започнаха да се явяват сякаш на определени интервали. Навярно момичето нарочно бе поискало да ходи от време на време пеш, за да остави знак на ония, които щяха да й се притекат на помощ.

Така мислеше Мукоки. А и Уаби бе на същото мнение.

Род се колебаеше. Колкото повече напредваха на северозапад, толкова по-голяма мъка го обземаше. Ами ако Мукоки греши?

Доверието му в здравия усет и мъдростта на стария индианец беше пълно. Но Род не можеше да не допусне, че ако унгасите бяха проявили хитрост с отрязания и закачен на тръните кичур коса на Минетаки, не биха пропуснали да изхитруват и с обувките на девойката, използвайки ги за лъжлива диря.

Номерът с къдрицата не беше ли сам по себе си уловка за преследвачите? Би трябвало да са много умни, за да не се хванат на въдицата и да не тръгнат по погрешната следа.

Предчувствието на Род му внушаваше все по-настойчиво да внимава, много да внимава. Властен вътрешен глас му повеляваше:

— Минетаки не е тук!

От страх да не му се присмеят той се въздържаше да довери съмненията си на своите другари, чиято увереност го смущаваше.

Най-сетне, като не можеше повече да издържи, той се реши да каже с известно стеснение:

— Слушай, Уаби, аз се връщам обратно, за да тръгна по другата диря. Ако не открия нищо, след около час ще дойда при вас.

Уаби напразно се опита да го разубеди, изтъквайки, че не е безопасно за тяхната и без това малка група да се дели. Мукоки, когото също попитаха за мнението му, само сви рамене, без да отговори точно и ясно какво мисли.

Род беше решен и скоро се върна при загадъчното разклонение. Тръгна по североизточната диря с разтуптяно сърце и отново мина край храста, където бяха открили къдрицата.

До изтичането на обещания за връщане час той не успя да открие нищо интересно. Дирята все тъй бягаше по снега. Род нито се спря, нито се върна назад.

Каква беше тая сила, която идваше от дълбочината на душата му и го тласкаше да бърза? Колкото повече напредваше, толкова повече се убеждаваше, че е на прав път. Сякаш някакъв магнит го привличаше. Не беше суеверен, но това чувство го смущаваше.

Мина още един час.

Местността ставаше все по-страшна и дива. Наоколо се виждаха разпокъсани скални гребени, пукнатини, урви, из които щяха да потекат пенести потоци.

Все тъй воден от инстинкта си, Род намали ход. Стискаше пушката си, готов за стрелба. Всяка минута отпреде му се изпречваха огромни канари, сякаш нарочно му устройваха засада.

Като отмина една такава канара, голяма колкото къща, се смрази от ужас. На пътя лежеше вече втори труп. Труп на индианец. Разперил ръце на снега, с обезобразено от агонията лице. На гърба му между раменете зееше широка рана от меч. Снегът аленееше от прясната кръв. Не личеше да е имало борба и смъртта навярно бе настъпила преди един час.

Род не можеше да се откъсне няколко минути от тая гледка. Кой беше убил нещастника? Да не би Минетаки да е погубила един от своите похитители?

Без да се бави повече, Род продължи пътя си, като стана още по-предпазлив.

Дирята от шейната се виеше по почти непроходими участъци. Само един необикновено опитен водач би могъл да мине оттук.

Род продължаваше да следи зорко околността. Той спря за миг, когато видя как стъпките на широки мечешки лапи бяха пресекли дирята на шейната.

Нямаше съмнение, че животното, събудено от зимния си сън, се беше възползвало от хубавото време, за да се поразходи вън от леговището си.

Тласкан от непонятно любопитство, но и все така предпазлив, Род проследи на петдесетина метра мечите стъпки. Te водеха към един дол, заслонен от огромен камък, изтъркулен кой знае кога от някое геологическо явление.

Тук навярно беше леговището на мечката, която се бе провряла през отвора на скалата.

За най-голямо учудване на Род скалната пукнатина излизаше отвъд скалата и водеше към дола. Долът, затворен отдясно и отляво от две стръмни стени с изострени върхове, напомняше със своя изглед, макар и по-малък, оня прочут дол, където Род и Уаби бяха прекарали някога страхотни часове — долът, който пазеше според Род тайната на златната мина.

Род извървя още стотина метра по скалния коридор и вече се готвеше да се върне, когато мечите дири се изгубиха. Вместо тях се появиха човешки стъпки.