Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Gold Hunters, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2008)
Разпознаване и корекция
crecre (2008)

Издание:

Джеймс Оливър Кърууд

Златотърсачи. Честта на дълбоките снегове

„Тренев & Тренев“, София, 1992

 

Превод от английски: А. Николаев и Е. Кирчева

Редактор: Благой Димитров

Илюстрация за корицата: Емилиян Станкев

Художник редактор Лили Басарева

Коректор стилист Лилия Анастасова

Графично оформление Стефан Узунов

ISBN 954-06-0004-9

с/о Jusautor, Sofia

История

  1. — Добавяне

Глава пета
ГУША ЗА ГУША С УНГА

Род беше на върха на учудването си. Трябваше му доста време, за да събере мислите си и да се опомни. Почувства, че сега повече от всеки друг път имаше нужда от цялото си хладнокръвие.

Мечите стъпки очевидно бяха имитирани от човек. По-късно щеше да си изясни странната загадка. Нима човеко-мечката не бе тъкмо похитителят на Минетаки, помъкнал я през пустинната самотност на тия места?

Род май бе стигнал до целта си.

Да се върви по такъв стръмен, скалист път не беше лесно. На всичко отгоре той трябваше да следва следите на човека-мечка, който навярно се чувстваше удобно в своето леговище и можеше да си избира най-добрите пътеки.

На едно място паднало от странична скала дърво преграждаше пътя. Човекът беше преодолял пречката, като е отмел снега от дървото, а встрани върху гладкия сняг се виждаше отпечатък от нечия ръка.

Род сякаш халюцинираше. Петте пръста личаха ясно. Дълги и тънки пръсти, а дланта на ръката — тясна. Женска ръка и без съмнение — на Минетаки.

Човекът-мечка навярно беше носил дотук девойката, а по-нататък Минетаки го беше последвала.

След дървото пак се появиха лъжливите мечи стъпки. Всъщност това бяха стъпките на девойката, оставена без обувки и с намотани върху ходилата кожи, за да не се простуди. Поради това именно следите напомняха вървежа на мечка.

Род разбра, че подир малко щеше да рискува живота си, за да спаси обичаната сестра на Уаби. В засада ли или гуша за гуша щеше да се срещне с врага си? Така или иначе схватката бе неизбежна.

Той провери пушката, извади револвера и опипа ловджийския си нож на пояса.

Вървя още километър. Счу му се смътен звук, който не можеше да се определи какъв е, но бе ясно, че не идеше отдалеч. Род спря, наостри уши и затаи дъх. Странно, тоя път не чу нищо. Може би някоя лисица или някоя птица беше съборила камъче.

Запристъпя отново, цял превърнат в зрение и слух.

След няколко минути усети слаба, подозрителна миризма.

Вятърът му помогна да определи що за миризма е това. Миризма на дим, примесена с благоухания на смола и горящ кедър. Наблизо трябваше да има огън.

Безшумен като сянка, Род заобиколи скалната грамада, която затуляше погледа му. Решението бе взето. С помощта на вятъра може би ше издебне врага си и ще го убие с един изстрел. Никакво предупреждение, никакви преговори, никаква милост.

Стъпка по стъпка, с пушка, готова за стрелба, той избра такова място зад скалата, че зрителното му поле се разшири.

На двадесетина разкрача между сгромолясаните скали, където свършваше долът, над една дървена колиба се виеха спирали дим.

Родрик пропълзя като вълк и се скри зад малък храст с треперещ пръст върху спусъка на пушката. Ако разбойникът беше там, щеше да го чака толкова, колкото време беше необходимо.

Никой не се показваше. Дочу се само слаб стон, идещ навярно откъм отворената врата на колибата.

Тоя стон отекна направо в душата му. Повече не можеше да чака. Спусна се отчаяно към колибата.

Минетаки се бе сгушила на земята в колибата. Разкошната й черна коса покриваше раменете и коленете й. Беше смъртно бледа. Взря се смаяна в младия човек, появил се пред нея.

Беше сама. Или поне така изглеждаше. Род коленичи до милата сестра на Уаби. За миг сякаш бе забравил всяка предпазливост.

Ужасеният вик на Минетаки го накара да се обърне кьм вратата на колибата.

Страшният, най-страшният човек стоеше на входа, готов да връхлети вътре. В ръката си стискаше нож.

В подобни случаи се действа автоматично. Животът, висящ на косъм, не чака намесата на мисълта, а сам намира спасението.

И Род нито мислеше, нито разсъждаваше. Без да знае защо, мигновено се хвърли по очи на земята. Това го спаси.

С гьрлест вик индианецът връхлетя и замахна с ножа. Но срещна празно пространство и в слепия си скок се препъна и падна до младия човек.

След суровия опит в Уайлд Род беше станал гъвкав като дива котка и имаше железни мускули. Без да става, той се обърна към Унга и вдигна своя нож над него.

Но и разбойникът не беше по-малко пъргав. Успя да отклони удара към земята. Следващата секунда сграбчи със свободната си ръка врата на Род. Двамата останаха тъй една минута в жестока прегръдка.

С ръката, която държеше ножа, Родрик стискаше и ръката на индианеца, който го бе уловил по същия начин. Никой от тях не отпускаше ръката на другия, за да удари, боейки се да не даде смъртоносно предимство на противника си.

Само това можа да помисли в краткия миг на спрялата схватка напрегнатият Род. Знаеше, че Унга беше по-силен. При най-малкото отпускане острието на врага би се забило в гърдите му.

Поизвърнал глава към револвера си, който не можеше да стигне, той видя, че Минетаки вече се е изправила. Чак сега забеляза, че ръцете й са вързани отзад на гърба.

Съвсем измъчена, тя не изпускаше от погледа си и съобразяваше как с вързаните си ръце да помогне на своя приятел.

Хвърли се със свити нозе срещу изпънатата ръка на Унга, като напрегна цялата си тежест:

— Бързо, Род! Удряй! Удряй!

С върховен напън и ръмжене индианецът вече освобождаваше рамото и ръката си, здраво вклещени допреди миг. Още по-бърз, Род заби ножа до дръжката в гърдите на врага.

С тъп шум острието разкъса плътта, индианецът се отпусна, но и той бе успял да рани Род в слабините.

Младият мъж не сдържа вика си, предизвикан и от болката, и от тържеството. Сетне с голямо усилие се изправи, извади ножа от гърдите на победения, освободи вързаните ръце на Минетаки и се строполи на земята.

Сърцето блъскаше в гърдите му. Виеше му се свят, но усещаше две нежни ръце да го милват и един познат глас, идещ сякаш от много далече, го викаше по име.

Изгуби съзнание.

Когато дойде на себе си, отново усети нежните ръце на лицето си и видя нейните очи и снега пред колибата, заблестял на слънцето.

— Род! — прошепна Минетаки.

В гласа й трептеше грижа и радост.

Родрик повдигна ръка към сведеното лице. Въздъхна:

— Щастлив съм, че ви виждам, Минетаки… Девойката му донесе чаша студена вода.

— Не трябва да се движите — каза. — Раната ви не е опасна, аз я превързах някак, но не мърдайте много, иначе отново ще закърви.

— Нека ви кажа обаче — настоя Род — колко бях наскърбен да си тръгна от Уабинош Хаус, без да съм се сбогувал с вас… Сетне и мъката ми, когато узнах за отвличането ви… Сега ви намерих… Всичко останало е без значение…

— Ш-ш-шът!

Минетаки сложи пръст върху устните на Род.

— Аз не съм по-малко любопитна как вие сте попаднали тук, за да ме освободите. Но не ви питам… поне засега. Не се изморявайте да говорите, моля ви!

Родрик забеляза, че като го гледаше, Минетаки отклоняваше погледа си с известно смущение. Той видя на земята край тях нещо, което бе покрито с кожа.

Ръката на Минетаки потрепна в неговата:

— Унга е, самият Унга, и то мъртъв!