Пол Февал
Гърбавия (59)

VII. Последна среща

Вратата на регистратурата остана отворена и от съседното преддверие долитаха стъпките на пазачите, но залата беше безлюдна. Тази последна среща нямаше свидетели. Орор се изправи в цял ръст, за да посрещне Лагардер. Тя целуна здраво вързаните му ръце, после му поднесе чело, тъй бледо, сякаш бе от мрамор. Лагардер притисна устни към него, без да пророни нито дума. Когато погледът на Орор попадна върху майка й, която плачеше встрани, сълзите най-сетне бликнаха и от нейните очи.

— Анри! Анри! — изхлипа тя. — Тук ли трябваше да се видим!

Лагардер я гледаше така, сякаш цялата му любов, цялата неизмерима обич, която бе същина на живота му години наред, се стремеше да се съсредоточи в последния му поглед.

— Никога не съм ви виждал толкова красива, Орор — прошепна той, — и никога гласът ви, тъй нежен, не е прониквал чак до дъното на душата ми! Благодаря ви, че дойдохте! Часовете на моя плен не ми се сториха толкова дълги, защото ги изпълвахте вие и скъпият спомен за вас бдя непрестанно до мен. Благодаря ви, че дойдохте, благодаря ви, ангел мой любим! Благодаря и на вас, госпожо, преди всичко на вас! — обърна се той към принцесата. — Вие можехте да ми откажете тази последна радост.

— Да ви откаже! — буйно извика Орор.

Затворникът премести поглед от гордото чело на дъщерята към склоненото чело на майката. Той веднага се досети.

— Не е хубаво това, Орор! — каза той. — Не трябва да бъде така. Това е първият укор, който устата и сърцето ми позволяват да ви отправя. Вие сте заповядала, не се и съмнявам в това, и майка ви безропотно се е подчинила. Не ме прекъсвайте, Орор — повиши тон Анри, — времето минава и нямам намерение да ви чета повече наставления. Обичайте майка си и я слушайте! Днес имате за извинение отчаянието си, но утре…

— Ако вие умрете, Анри — прекъсна го девойката решително, — утре аз ще бъда мъртва!

Лагардер отстъпи крачка назад и на лицето му се появи строго изражение.

— Имах една утеха, почти радост — каза той, — и тя бе, напускайки този свят, да си кажа: „Оставям делото си завършено и там, горе, Ньовер ще ми подаде ръка, защото ще е видял дъщеря си и жена си щастливи чрез мен.“

— Щастлива! — повтори Орор. — Без вас!…

Неестествен смях разтърси тялото й.

— Виждам, че съм се заблуждавал — продължи Лагардер. — Виждам, че нямам дори тази утеха, че вие ме лишавате и от последната ми радост! Оказа се, че съм работил цели двайсет години, но само за да видя творението си счупено в последния миг. Срещата ни продължи достатъчно. Сбогом, госпожице дьо Ньовер!

Принцесата незабелязано се беше приближила. Тя направи като Орор: целуна вързаните ръце на затворника, после едва чуто промълви:

— Вие! Нима точно вие заставате на моя страна?! — Тя притисна в обятията си премалялата Орор и продължи: — О, не я съсипвайте! Аз съм виновна, само аз! Моята ревност, високомерието ми…

— Мамо! Мамо! — проплака Орор. — Сърцето ми късате!

Двете безсилно се повалиха върху широкото кресло. Лагардер остана прав.

— Майка ви греши, Орор. — каза той. — Вие грешите, госпожо! Вашето високомерие и ревност бяха просто обич. Вие сте вдовицата на Ньовер, но забрави ли го дори за миг друг, освен мен? Има виновник, има един-единствен виновник и това съм аз!

Благородното му лице изразяваше дълбоко, мъчително вълнение.

— Чуйте ме, Орор — продължи той. — Моето престъпление беше мимолетно и имаше за извинение онази безумна, онази лъчезарна и хилядократно лелеяна мечта, която отваряше пред мен небесните порти. Но престъплението ми беше тежко, достатъчно тежко, за да заличи двайсет години всеотдайност. Макар и само за миг, но аз поисках да лиша майката от дъщеря й!

Принцесата наведе очи. Орор скри лице в гърдите й.

— Бог ме наказа! — възкликна Лагардер. — Бог е справедлив и аз ще умра!

— Никаква надежда ли няма? — извика принцесата, усещайки дъщеря й да отмалява в ръцете й.

— Ще умра — продължи Лагардер, — и то точно сега, когато моят тъй дълго подлаган на изпитания живот щеше да разцъфти като цвете. Но аз постъпих лошо и наказанието е сурово. Бог е още по-безпощаден към онези, които оскверняват добрите си дела с грешки. И с какво право ви подозирах, госпожо? Трябваше да ви я доведа веднага, да я въведа, радостна и усмихната, през парадната врата на двореца ви, трябваше да ви оставя да я прегръщате и целувате до насита. А после, после тя щеше да ви каже: „Той ме обича и аз го обичам!“ И аз щях да падна пред вас на колене.

Той коленичи. Орор го последва.

— И вие щяхте да го сторите, нали, госпожо? — довърши Лагардер.

Принцесата се колебаеше, но не да ги благослови, а да отговори.

— Да, мила моя — тихо каза Орор, — щяхте да го сторите така, както ще го сторите и в този предсмъртен час.

И двамата наведоха глави. Принцесата вдигна очи към небето и през сълзи извика:

— Боже всемогъщи, стори чудо! — После притисна главите им една към друга и като ги целуна, промълви: — Деца мои! Деца мои!

Орор стана и се хвърли в прегръдките на майка си.

— Сгодени сме вече два пъти, Орор — каза Лагардер. — Благодаря ви, госпожо! Благодаря, мамо! Не вярвах, че тук могат да се пролеят радостни сълзи! А сега, Орор — добави той и изражението му внезапно се промени, — трябва да се разделим!

Девойката пребледня като мъртвец. Тя почти беше забравила.

— Но не завинаги — усмихна се Лагардер. — Ще се видим поне още веднъж. Сега ви моля да се отдалечите, трябва да поговоря е майка ви.

Госпожица дьо Ньовер притисна ръцете на Анри към сърцето си и се отдръпна в нишата на един прозорец.

— Госпожо — обърна се затворникът към принцеса дьо Гонзаг, когато двамата останаха сами, — всеки миг тази врата може да се отвори, а имам да ви казвам още толкова неща. Вярвам, че сте искрена; вярвам, че ми простихте, но бихте ли удовлетворили горещата молба на един умиращ?

— Господине — отговори принцесата, — независимо от това дали ще живеете, или ще умрете, а вие ще живеете, дори ако за това е необходимо да дам и последната си капка кръв, кълна се в честта си, че няма да ви откажа нищо. Нищо! — повтори тя след кратка пауза на размисъл. — Опитах се да намеря поне едно нещо на света, което бих могла да ви откажа, но такова няма!

— Тогава чуйте ме и нека бог ви възнагради чрез обичта на любимото ви дете! Осъден съм на смърт, знам го, макар че все още не са ми съобщили присъдата. Досега няма случай някой да е обжалвал успешно безапелационните присъди на Огнения съд. Не, греша, такъв случай има: граф дьо Босю, осъден по времето на покойния крал заради отравянето на Есенския електор, беше помилван след като италианецът Грималди, на чиято съвест тежаха и други престъпления, призна вината си в едно писмо до госпожа дьо Ментьонон. Но нашият истински виновник никога няма да направи подобно признание. Всъщност, нямах никакво намерение да подхващам тази тема.

— Ако все пак има някаква надежда… — започна госпожа дьо Гонзаг.

— Не, надежда няма. Сега е три следобед; в седем е вече тъмно. Привечер оттук ще дойде да ме вземе конвой, за да ме отведе в Бастилията, а в осем часа ще бъда в двора за екзекуции.

— Разбирам ви! — извика принцесата. — По пътя, ако имаме приятели…

Лагардер поклати глава и тъжно се усмихна:

— Не, госпожо, не ме разбрахте. Ще ви обясня всичко най-подробно, тъй като не мисля, че ще се досетите за какво става дума. Между Шатле, откъдето ще тръгна, и вътрешния двор за екзекуции на Бастилията, цел на последното ми пътуване, ще спрем в гробището „Сен Маглоар“.

— В гробището „Сен Маглоар“?! — повтори разтреперана принцесата.

— Да — потвърди Лагардер и в усмивката му се долови горчивина. — Не е ли редно убиецът да поиска прошка на гроба на жертвата си?

— Вие, Анри?! — буйно извика принцесата. — Вие, защитникът на Ньовер! Вие, нашето провидение и спасител!

— Не говорете толкова високо, госпожо. Пред гроба на Ньовер ще има дръвник и топор. Преди да вляза в гробницата ще ми отсекат дясната ръка.

Принцесата закри лицето си с ръце. В другия край на стаята коленичилата Орор плачеше й се молеше.

— Несправедливо е, нали, госпожо? И колкото и неизвестно да е името ми, разбирате страха, който ме измъчва в предсмъртния ми час: да оставя след себе си позорен спомен!

— Но защо е тази безсмислена жестокост? — попита принцесата.

— Председателят Сегре каза: „Човек не може да убие един херцог и пер на Франция току-така, като първия срещнат! Трябва да дадем пример!“

— Боже мой, но убиецът не сте вие! Регентът няма да позволи…

— Регентът можеше всичко, но преди произнасянето на заключителната присъда; сега единствено самопризнанието на истинския виновник… Но да не говорим повече за това, госпожо, моля ви! Ето и последната ми молба: вие можете да направите така, че смъртта ми да се превърне в хвалебствен и всеопрощаващ химн за един мъченик. Вие можете да ме реабилитирате в очите на всички. Съгласна ли сте да го сторите?

— Дали съм съгласна? И още ме питате! Какво трябва да направя? Лагардер още повече понижи тон, но въпреки тази привидна осигуровка, когато продължи, гласът му трепереше:

— Стълбището на църквата се намира съвсем наблизо. Ако госпожица дьо Ньовер, облечена в булчинска премяна, бъде там, на прага; ако там има и един свещеник в церемониални одежди, и ако вие, госпожо, също бъдете там и предварително подкупената стража ми предостави няколко минути, за да коленича пред олтара…

Принцесата се отдръпна. Краката й се подкосиха.

— Уплаших ви, госпожо… — започна Лагардер.

— Довършете! Довършете! — подкани го тя с пресеклив глас.

— И ако свещеникът — продължи Лагардер, — със съгласието на принцеса дьо Гонзаг, разбира се, благослови съюза на кавалера Анри дьо Лагардер и госпожица дьо Ньовер…

— Кълна се в спасението си, това ще стане! — прекъсна го Орор дьо Кайлюс и сякаш изведнъж порасна.

Очите на Лагардер засияха. Устните му потърсиха ръцете на принцесата, но тя не му позволи. Орор, която се бе обърнала при шума, видя майка си да притиска затворника в прегръдките си. Това видяха и други, тъй като в същия момент вратата на регистратурата се отвори, за да даде път на пристава и пазачите. Без дори да им обърне внимание, госпожа дьо Гонзаг, обзета от силна възбуда, въодушевено продължи:

— И тогава кой би посмял да твърди, че вдовицата на Ньовер, носила траура цели двайсет години, е дала съгласието си за съюза на дъщеря си с убиеца на своя съпруг! Добре намислено, Анри, сине мой! Не казвайте нищо повече, разбрах ви!

Този път очите на затворника бяха пълни със сълзи.

— О, да, вие ме разбирате! — прошепна той. — И ме карате горчиво да съжалявам за живота! А аз си мислех, че губя само едно съкровище…

— Кой, кой ще посмее да го каже? — продължи принцесата. — Свещеникът ще бъде там, кълна се, и това ще бъде моят личен изповедник. Стражата ще ни даде време, дори ако затова трябва да продам всичките си накити и да заложа при лихварите венчалния пръстен, разменен в параклиса на Кайлюс! И след като съюзът бъде благословен, свещеникът, майката и съпругата ще последват осъдения по парижките улици. И тогава аз ще кажа…

— За бога, госпожо, мълчете! — прекъсна я Лагардер. — Вече не сме сами.

Приставът се приближи с жезъл в ръка.

— Господине — каза той, — аз превиших правата си. Моля да ме последвате.

Орор се хвърли към Анри, за да го целуне за сбогом. Принцесата бързо се наведе към затворника и прошепна на ухото му:

— Разчитайте на мен! Но нищо друго ли не може да се направи?

Замислен, Лагардер вече се обръщаше, за да последва пристава, когато изведнъж се сепна:

— Слушайте, това не е дори и шанс, но семейният съвет се събира в осем часа. По това време ще бъда някъде съвсем наблизо. Ако има някаква възможност да бъда въведен в присъствието на негово кралско височество по време на самото заседание…

Принцесата стисна ръката му без да отговори. Орор с отчаян поглед проследи Анри, своя приятел, когото пазачите отново заобиколиха, и до когото пак застана зловещата особа в доминиканско расо. Групата излезе през вратата, която водеше към Новата кула.

Принцесата хвана Орор за ръка и я поведе към изхода.

— Ела, детето ми — каза тя, — още не всичко е изгубено. Бог няма да допусне такава въпиюща неправда!

Ни жива — ни умряла, Орор дори не я чуваше. Принцесата се качи в каретата си и заповяда на кочияша:

— В Пале Роаял! В галоп!

В момента, когато каретата тръгна, една друга карета, спряла под самата крепостна стена, също потегли. От прозорчето й се разнесе развълнуван глас, който каза на кочияша:

— Ако не пристигнеш в Двора на фонтаните преди принцесата, ще те изгоня!

В дъното на втората карета, в отвратително настроение и в нов костюм, седеше господин Пейрол. Той също идваше от регистратурата, където беше бълвал огън и жупел след като две трети от деня беше прекарал в килията. На Траоарското кръстовище каретата му изпревари екипажа на принцесата и пристигна първа в Двора на фонтаните. Пейрол скочи на земята и профуча изневиделица през стаичката на метр Льо Бреан.

И когато госпожа дьо Гонзаг помоли да бъде приета от господин регента, тя получи рязък и категоричен отказ. Мина й през ум да издебне или влизането, или излизането на негово кралско височество, но времето напредваше и по-напред трябваше да изпълни обещанието, дадено на Лагардер.

Принц дьо Гонзаг беше сам в работния си кабинет, където го видяхме за първи път да приема доня Крус. Върху покритата с книжа маса лежеше голата му шпага. Той тъкмо обличаше, при това без помощта на камериерите си, една от онези леки ризници, които могат да се носят и под дрехите. Костюмът, който беше съблякъл, за да стори това, и който отново щеше да облече, бе официален костюм от черно кадифе без излишни декорации. Съсловният му орден висеше на облегалката на един стол.

В този момент, когато мъчителното занимание, на което се беше посветил, го притискаше в тежката си прегръдка, опустошителното въздействие на годините, което обикновено прикриваше изключително умело, ясно личеше върху лицето му. Черната му коса, която бръснарят не беше съумял да среше както трябва на слепоочията, разкриваше плачевно олисялото му чело и многобройните бръчки в ъгълчетата на очите. Сега високата му и иначе стройна снага се бе отпуснала съвсем по старчески и ръцете му трепереха, докато закопчаваше токите на ризницата.

— Той е обречен! — мълвеше принцът. — И регентът го допусна. Нима е чак толкоз равнодушен, или аз наистина успях да го убедя? Отслабнал съм горе — ризницата ми е много широка за гърдите; долу пък съм напълнял, прекалено тясна е за кръста ми. Нима това наистина е вече старостта?… Странно създание е един смехотворен, капризен, ленив и страхлив принц! Ако регентът не ме предвари, макар че съм възрастен от него, мисля, че скоро ще остана последният от тримата Филиповци! Той сбърка с мен, ей богу, сбърка! Настъпиш ли веднъж главата на враг, не си дърпай никога крака, особено ако врагът се казва Филип дьо Манту. Враг! — повтори той. — Такава е съдбата на всяко възвишено приятелство. Дамой, и Питий трябва да умират млади, тъй като в противен случай винаги ще намерят достатъчно поводи да се изколят един друг, когато им дойде умът в главата!

Най-сетне ризницата беше закопчана. Принцът облече жакета си, преметна съсловния орден през рамо и нахлузи фрака, след което собственоръчно се среса, преди да си сложи перуката.

— Ама че глупак е този Пейрол! — промърмори той и презрително сви рамене. — Сега ужасно му се ще да бъде я в Мадрид, я поне в Милано! Милиони натрупа, мошеникът му с мошеник! Добре е понякога да изкормиш някоя и друга такава пиявица. И ето ти бели пари за черни дни!

На вратата на библиотеката се почука леко три пъти.

— Влизай — каза Гонзаг, — от един часа те чакам!

Пейрол, който междувременно беше успял дори да се преоблече, извика още от прага:

— Не си правете труда да ме корите, ваше височество! Възникнаха някои непредвидени обстоятелства: току-що излизам от затвора Шатле. За щастие, с бягството си онези двамина разбойници безукорно изпълниха поръчението, с което ме бяхте пратили там: те така и не се явиха пред съда и единственият свидетел, който даде показания, бях аз. Всичко е наред. Само след час онзи демон ще се раздели с главата си. Тази нощ ще спим спокойно.

И тъй като Гонзаг нищо не разбираше, Пейрол накратко му разказа за премеждията си в Новата кула и за бягството на двамината учители по фехтовка и Шаверни. При това име принцът свъси вежди, но сега не беше време да се залисва с подробности. Пейрол му разказа и за срещата си с принцеса дьо Гонзаг и Орор в регистратурата на Шатле.

— Пристигнах в Пале Роаял само три секунди преди тях, но и те бяха напълно достатъчни — добави той. — Ваше височество ми дължи две акции от по 5250 ливри по днешен курс, които пъхнах в ръката на господин дьо Нанти, за да откаже аудиенция на дамите.

— Много добре — каза Гонзаг. — А останалото?

— Всичко е наред. Коне ще имаме в осем часа, но разполагаме с готови смени чак до Байон, чрез нарочни пратеници.

— Много добре — повтори Гонзаг и извади от джоба си един пергамент.

— Какво е това? — полюбопитствува довереникът му.

— Мандатът ми на таен пратеник с кралска мисия, подписан от Воайе д’Аржансон.

— Нима го е направил на своя глава? — удивен промърмори Пейрол.

— Те си мислят, че се ползувам с доверието на регента повече от когато и да било — подсмихна се Гонзаг. — Самият аз се погрижих за това. Но, за бога — възкликна той, — нима чак толкова грешат? Трябва наистина да съм бил много убедителен, друже Пейрол, щом регентът ме остави на свобода. Много убедителен! Падне ли главата на Лагардер, ще се издигна до такива висоти, че на всички ви предварително ще се завие свят. Регентът ще има да се чуди и да се мае как да изкупи днешните си подозрения. Но аз няма да му простя, а опита ли се да се държи прекалено отвисоко с мен, веднага щом Лагардер, този Дамоклев меч, престане да виси над главата ми, ще се поразшетам и — господ да му е на помощ! — в портфейла си имам предостатъчно сини, бели и жълти акции, за да пратя банката му по дяволите!

Пейрол утвърдително кимаше с глава, което бе негова роля и задължение.

— Вярно ли е, че негово кралско височество ще председателствува семейния съвет? — попита той.

— Аз го придумах — нагло излъга Гонзаг.

Той мамеше дори своите прокълнати души.

— Смятате ли, че можете да разчитате на доня Крус?

— Повече от когато и да било. Закле ми се, че ще се яви пред съда.

Пейрол продължаваше да го гледа настойчиво в очите. Гонзаг подигравателно се усмихна и промълви:

— Доня Крус може съвсем неочаквано да изчезне, но какво да се прави? Имам врагове, които са заинтересовани от това. Но фактът си е факт: детето е съществувало и това е напълно достатъчно; членовете на съвета вече я видяха.

— А дали…? — започна довереникът.

— Доста неща ще се случат довечера, друже Пейрол — прекъсна го Гонзаг. — Дори и да беше влязла при регента, госпожа принцесата ни най-малко нямаше да ме затрудни. Запазих всичките си привилегии, дори нещо повече — запазих свободата си, след като бях обвинен в убийство, при това несправедливо. Така на разположение ми остана един цял ден, за да си оплета кошницата. Без дори да подозира, регентът сам ми развърза ръцете. По дяволите, как бавно тече това време! А аз бързам, бързам!

— Ваше височество иска да каже, че е напълно уверен в победата си? — промълви Пейрол стеснително.

В отговор Гонзаг самоуверено се усмихна.

— Добре — настоя Пейрол, — но в такъв случай защо сте мобилизирали цялата си армия, та дори и запасняците? Видях в салона ви всички наши хора и при това, по дяволите, в пълно бойно снаряжение!

— Тук са по моя заповед — отвърна Гонзаг.

— Да не би да се опасявате, че може и до бой да се стигне?

— У нас, в Италия, дори и най-добрите пълководци никога не пропускат да подсигурят тила си — усмихна се принцът. — Щастието е нещо твърде непостоянно. Господата са моят ариергард. Отдавна ли чакат?

— Не знам. Видяха ме, че минавам, но нищо не ми казаха.

— Как изглеждат?

— Като бити псета, или наказани ученици.

— Никой ли не липсва?

— Никой, освен Шаверни.

— Приятелю Пейрол — каза Гонзаг, — докато беше в затвора, тук се случиха някои неща. Само да поискам и всички тук, до един, здравата щяхте да се поизпотите.

— Ако ваше височество благоволи да ми каже… — започна довереникът, вече цял разтреперан.

— Ще ми пресъхне устата, ако трябва да го повтарям два пъти — отсече Гонзаг, — тъй че ще го кажа пред всички.

— Желаете ли да предупредя господата? — живо попита Пейрол. Принцът го измери с подозрителен поглед и промърмори:

— Дявол да те вземе! Никак не ми се ще да те подлагам на изкушение, ще вземеш да избягаш. — Той позвъни и заповяда на появилия се прислужник: — Поканете благородниците, които чакат! — После се обърна към омърлушения Пейрол и добави: — Ако не се лъжа, онзи ден точно ти, друже, заяви в изблик на прилежание: „Ще ви последваме, ваше височество, ако ще и в ада!“ Натам сме се и запътили, да крачим поне весело!