Пол Февал
Гърбавия (5)

V. Ударът на Ньовер

Това беше Лагардер, Хубавия Лагардер, Лагардер побойникът и сърцеедът. Срещу него имаше шестнайсет изкусни фехтовачи, които не смееха дори да измъкнат шпагите си от ножниците, шестнайсет наемни убийци стояха срещу един осемнайсетгодишен момък, който се усмихваше, скръстил ръце на гърдите си.

Но този момък беше Лагардер!

Кокардас имаше право, Паспоал също, но и двамата бяха далеч от истината. Колкото и да бяха превъзнасяли своя идол, те пак не бяха казали всичко. Той бе самата младост, примамлива и обаятелна; младостта, за която победителите жалят; младостта, която не може да се откупи нито с натрупаното богатство, нито с гения, възвисил се над коленичилото безличие; младостта в своя божествено-величав разцвет, златокъдра, усмихната, с победоносно блеснали очи!

Често казват: „Човек е млад веднъж в живота си. Какъв смисъл има тогава да се превъзнася до възбог нещо, от което никой не е лишен?“

Срещали ли сте млади хора и ако сте срещали, то колцина? Познавам и двайсетгодишни деца, и осемнайсетгодишни старци. Самият аз търся млади хора. Имам предвид онези, които знаят и същевременно могат, които опровергават самата същина на поговорките и подобно на благословените портокалови дръвчета в южните страни дават и цвят, и плод; онези, които имат всичко в изобилие: чест, сърцатост, жизненост, лудост, и които си отиват блестящи и горещи като лъч, пръскайки с пълни шепи от неизчерпаемата съкровищница на живота си. Често, уви, те разполагат с един-единствен ден, тъй като допирът с тълпата е като водата, която гаси пламъка. Много често цялото това великолепно богатство се пропилява напразно и челото, което бог е белязал с героичния знак се увенчава с венеца на оргията.

Много често.

Но такъв е законът. Подобно на лихваря от ъгъла, човечеството вписва в голямата си книга своите печалби и загуби.

Анри дьо Лагардер малко надвишаваше средния ръст. Не приличаше на Херкулес, но крайниците му притежаваха онази характерна за парижаните жилавина, която се различава както от грубата мускулатура на северняците, така и от обезсмъртената от просташките водевили дръгливост на младоците по нашите площади. Вълнистата му, сресана назад руса коса откриваше чело, от което лъхаше интелигентност и благородство. Веждите и засуканите над устните му тънки мустачки бяха черни. Едва ли има нещо по-очарователно от такъв контраст, особено когато засмени кафяви очи озаряват наситената мургавина на такива лица.

Правилният, леко издължен овал на лицето, гордата линия над веждите, резкият рисунък на носа и устните придаваха благородство на обичайно закачливото му изражение. Усмивката на бонвиван обаче не засенчваше гордостта на дуелиста. Но онова, което перото е безсилно да опише бе обаянието, изяществото и юношеската жизненост, лъхащи от цялото съчетание; това беше живостта на финото му лице, което в най-съкровените мигове приличаше на нежно и мечтателно девиче лице, а в битките всяваше ужас, подобно на лика на Медуза. Такъв го бяха виждали единствено онези, които беше любил или убивал.

Лагардер носеше елегантната униформа на кралски гвардеец, малко окъсана и поовехтяла наистина, но облагородена от разкошния кадифен плащ, наметнат небрежно върху раменете му. Червеният копринен шал със златисти ресни свидетелствуваше за мястото, което заемаше сред авантюристите. Лицето му едва-едва се бе позачервило от извършената току-що нелека работа.

— Не ви ли е срам да измъчвате едно дете! — презрително каза той.

— Но, капитане… — опита се да отговори Кариг, изправяйки се на крака.

— Млък! Кои са тези фукльовци?

Кокардас и Паспоал стояха пред него с шапки в ръце.

— Ха! — възкликна той развеселен. — Моите двама покровители! Какво, по дяволите, правите толкова далеч от улица „Кроа де Пьоти Шан“?

После им протегна ръка с вид на принц, който подава крайчеца на пръстите си за целувка. Метр Кокардас и брат Паспоал с благоговение докоснаха ръката му. Трябва да споменем, че тази ръка често се беше разтваряла пред тях пълна със златни монети. Покровителите нямаха никакво основание да се оплакват от протежето си.

— А другите? — попита Анри и се обърна към Щаупиц. — Теб май съм те виждал някъде?

— В Кьолн — сконфузено избъбри немецът.

— Точно така, дори ме засегна с шпагата един път.

— Срещу дванайсет! — засрамен промърмори немецът.

— Аха! — продължи Лагардер като съзря Салдан и Пинто. — Моите мадридски юначаги… Добри фехтовачи.

— Ах, ваше превъзходителство — отвърнаха в хор двамата испанци, — това беше просто облог! Иначе никога не се бием двама срещу един.

— Как? Двама срещу един?! — възмути се провансало-гасконецът.

— А твърдяха, че не ви познават — добави Паспоал.

— А този тук — Кокардас посочи Пепе Касапина, — имаше желание да се намери лице срещу лице с вас.

Пепе положи всички усилия, за да издържи погледа на Лагардер.

— Този ли? — само повтори Лагардер.

Пепе изръмжа и сведе глава.

— С тези двама храбреци се срещнах в Испания — каза Лагардер и посочи Пинто и Салдан, — но тогава се казвах само Анри… Господа — смени темата той и нанесе с пръст въображаем удар с шпага, — оказа се, че почти всички вече сме се срещали, тъй като виждам тук и ей този почтен здравеняк, на когото веднъж пукнах главата с традиционното в родината му оръжие.

Жоел дьо Жюган потърка слепоочието си.

— Белегът още си стои — промърмори той. — Мога да кажа само, че въртите тоягата като бог.

— Оказва се, че на нито един от вас не му е провървяло с мен, приятели — продължи Лагардер, — но виждам, че този път сте се захванали с нещо по-лесно. Приближи се, детето ми.

Беришон се подчини.

Кокардас и Кариг в един глас започнаха да обясняват защо са искали да претърсят пажа, но Лагардер им заповяда да млъкнат.

— Какво те носи насам? — попита той детето.

— Вие сте добър и няма да ви лъжа — отвърна Беришон. — Нося едно писмо.

— На кого?

Беришон се поколеба и отново погледна към ниския прозорец.

— На вас — най-сетне отговори той.

— Дай го.

Детето измъкна от пазвата си един плик и му го подаде, после бързо се надигна на пръсти и прошепна в ухото му:

— Трябва да предам още едно писмо.

— На кого?

— На една дама.

Лагардер му хвърли кесията си и каза:

— Върви, малкия. Никой няма да те спре.

Детето хукна и скоро се скри зад завоя на рова. Веднага щом пажът изчезна от погледа им, Лагардер отвори писмото.

— Дръпнете се! — заповяда той на доброволците и учителите по фехтовка, които стояха твърде наблизо. — Предпочитам сам да чета кореспонденцията си.

Всички тутакси се отдръпнаха.

— Браво! — извика Лагардер щом прочете първите редове. — Ето това се казва добра новина! Точно затова съм, тук. — Бога ми, този Ньовер е истински благородник!

— Ньовер! — удивено повториха всички.

— Това пък какво означава? — попитаха Кокардас и Паспоал.

Лагардер се запъти към масата.

— Да пийнем по-напред — каза той. — Ах, толкова съм доволен! Ще ви разкажа една история. Метр Кокардас, седни тук, а ти, братко Паспоал, ето тук. Вие там, разполагайте се, където намерите за добре.

Поласкани от оказаната им чест, гасконецът и нормандецът се настаниха от двете страни на своето божество. Анри дьо Лагардер отпи глътка вино и подхвана:

— Преди това искам да ви съобщя, че напускам Франция и заминавам в изгнание…

— Вие?! В изгнание?! — прекъсна го Кокардас.

— Някога ще го видим и на бесилото! — въздъхна Паспоал.

— И защо отивате в изгнание?

За щастие последният въпрос заглуши иначе нежното, но твърде непочтително възклицание на Амабл Паспоал. Лагардер не понасяше подобни фамилиарности.

— Познавате ли онзи разбойник Белисен? — попита той.

— Барон дьо Белисен ли?

— Белисен дуелистът?

— Белисен покойникът! — поправи ги младият гвардеец.

— Нима е мъртъв? — полюбопитствуваха всички.

— Аз го убих. Както знаете, кралят ме направи благородник, за да вляза в свитата му. Обещах да се държа прилично и цели шест месеца бях кротък като агънце. Почти ме бяха забравили, когато една вечер Белисен реши да си поиграе на котка и мишка с едно нещастно кадетче, което нямаше дори косми на брадата си.

— Все старата песен — обади се Паспоал, — същински странствуващ рицар.

— Млъкни, любезни! — заповяда Кокардас.

— Приближих се до Белисен — продължи Лагардер, — и тъй като в деня, когато Негово величество благоволи да ме произведе кавалер му бях обещал да не употребявам повече обидни думи, аз се задоволих само да издърпам ушите на барона, тъй както правят с непослушните деца в училище. Това обаче никак не му се понрави.

— Убедени сме! — възкликнаха всички в хор.

— Той обаче ми го каза прекалено високо — продължи Лагардер, — и зад Арсенала му дадох онова, което отдавна заслужаваше: един прав удар от защита и… толкоз!

— Ах, момчето ми — провикна се Паспоал, забравяйки, че времената се бяха променили, — как добре владееш този дяволски удар!

Лагардер се разсмя, после силно удари по масата с калаеното канче. Паспоал реши, че е загубен.

— Ето ви я справедливостта! — извика гвардеецът, който вече го беше забравил. — Вместо да ме наградят за това, че съм убил един върколак, те ме прокуждат в изгнание!

Почитаемата аудитория единодушно се съгласи, че това е наистина прекалено. Кокардас изруга, че, дявол го взел, изкуствата не се покровителствуват достатъчно. Лагардер продължи:

— В крайна сметка, аз се подчинявам на кралската заповед. Заминавам. Светът е голям и, кълна се, все някъде ще се намери място и за мен. Но преди да премина границата искам да задоволя една моя прищявка… по-скоро две: един дуел и една любовна авантюра. Точно така искам да се сбогувам с прекрасната Франция!

Останалите стесниха кръга около него, изгарящи от любопитство.

— Продължавайте, господин кавалер — подкани го Кокардас.

— Я ми кажете, юнаци мои — вместо отговор попита Лагардер, — чували ли сте нещо за секретния удар на господин дьо Ньовер?

— По дяволите! — разнесе се възглас около масата.

— Преди малко си говорехме за него — отвърна Паспоал.

— И какво по-точно, моля?

— Мненията са различни. Някои са убедени, че това е дивотия. Други твърдяха, че старият метр Делапалм е продал на херцога удар, или серия от удари, с които той е абсолютно сигурен, че ще прободе когото и да било в средата на челото, точно между очите.

Лагардер се бе замислил. След туй отново попита:

— Тук до един сте учители по фехтовка и специалисти, какво мислите за секретните удари изобщо?

Всички бяха единодушни, че секретните удари са плитки уловки и спокойно могат да се избегнат с помощта на познатите вече защити.

— Така мислех и аз — рече Лагардер, — но преди да имам честта да се бия с господин дьо Ньовер.

— А сега? — посипаха се въпроси от всички страни. Всеки от присъствуващите беше силно заинтригуван и имаше защо: може би само след няколко часа прословутият удар на Ньовер щеше да просне мъртви на място двама-трима от тях.

— Сега всичко е далеч по-различно — продължи Лагардер. — Знайте обаче, че дълго време този удар беше най-омразното нещо за мен. Повярвайте ми, просто сън не ме хващаше. Съгласете се, че този Ньовер кара също твърде много да се говори за него. Отскоро, откакто се завърна от Италия, непрестанно чувам около мен да се дърдори: „Ньовер, Ньовер, та Ньовер! Ньовер е най-хубавият! Ньовер е най-храбрият!“

— Но след едно друго лице, което всички добре познаваме — прекъсна го брат Паспоал и този път получи пълното одобрение на Кокардас-младши.

— Ньовер това, Ньовер онова — разгорещи се Лагардер. — Конете на Ньовер, оръжията на Ньовер, именията на Ньовер! Благите му думи, сполуките му на комар, списъкът на любовниците му… а на всичко отгоре и този негов секретен удар! В пъкъла да гори дано! Една вечер, когато икономката ми поднесе котлети „а ла Ньовер“, аз хвърлих чинията през прозореца и офейках без да вечерям. На вратата се сблъсках с моя обущар, който ми носеше ботуши по последна мода, ботуши „а ла Ньовер“. Дръпнах му един пердах и това ми струваше десет пистола, които запратих в лицето му, а проклетникът му с проклетник най-нахално ми заяви: „Господин дьо Ньовер ме удари само веднъж, но ми даде сто пистола…“

— Това е вече прекалено — сериозно отсече Кокардас.

Паспоал тъй съпричастно изживяваше неприятностите на своя скъп Парижанин, че целият беше плувнал в пот.

— Разбирате ли — продължи Лагардер, — имах чувството, че полудявам. Трябваше да сложа край на това. Тогава скочих на коня и причаках господин дьо Ньовер на изхода на Лувър. Когато мина покрай мен, извиках го по име.

— Какво има? — попита ме той.

— Господин херцог — отвърнах му, — изцяло се доверявам на вашата отзивчивост. Моля ви да ми покажете вашия секретен удар на лунна светлина.

Той ме изгледа. Мисля, че ме взе да беглец от лудницата.

— Кой сте вие? — попита ме все пак.

— Кавалер Анри дьо Лагардер — отговорих аз. — По кралска милост гвардейски улан, бивш корнет на Ферте, бивш знаменосец на Конти, бивш капитан от Наварския полк и всеки път разжалван за безразсъдство…

— Ах! — прекъсна ме той, скачайки от коня си. — Значи вие сте Хубавия Лагардер? Доста често ми говорят за вас и това ме дразни.

Тръгнахме заедно към църквата „Сен Жермен л’Оксероа“.

— Ако смятате, че не съм от достатъчно благородно потекло, за да се мерите с мен… — започнах аз.

Той беше просто очарователен. Ах, наистина очарователен! Вместо отговор, той забучи рапирата си между веждите ми и при това така внезапно и недвусмислено, че навярно още щях да съм там, ако навреме не бях отскочил почти три тоаза^[1] назад.

— Ето моя удар — каза ми той.

Бога ми, благодарих му от все сърце. Това наистина беше най-малкото, което можех да сторя.

— Още един малък урок — помолих го аз, — ако това, разбира се, не ви затруднява.

— На вашите услуги.

По дяволите! Този път ме засегна в челото. Аз, Лагардер, бях засегнат от шпага!

Учителите по фехтовка тревожно се спогледаха. Славата на удара на Ньовер приемаше наистина застрашителни размери.

— Нищичко ли не успяхте да разберете? — срамежливо подпита Кокардас.

— Видях навреме лъжливия удар, мътните го взели — извика Лагардер, — но не успях да парирам! Този човек е бърз като светкавица!

— И как завърши всичко?

— Та имало ли е случай патрулите да оставят хората на мира? Нощният патрул и този път довтаса. Господин херцогът и аз се разделихме като добри приятели с обещание за реванш.

— Гръм да ме убие дано! — извика Кокардас. — Но с този удар той винаги ще ви държи в ръцете си.

— Хайде де! — изсмя се Лагардер.

— Нима разкрихте тайната му?

— Има си хас! Най-подробно изучих удара на спокойствие в кабинета си.

— Е, и?

— Същинска залъгалка.

Дуелистите си отдъхнаха. Кокардас се изправи.

— Господин кавалер — рече той, — ако все още пазите някакъв спомен от недостойните уроци, които с такова удоволствие ви давах, сега няма да отхвърлите молбата ми. Така де.

Лагардер инстинктивно бръкна в джоба си, но Паспоал го възпря и с достойнство възрази:

— Метр Кокардас не ви моли за това.

— Кажи тогава — каза Лагардер. — Разбира се, че помня уроците ти. Какво искаш?

— Искам да ми покажете удара на Ньовер — отвърна Кокардас. Лагардер веднага стана.

— И имаш пълно право, мой стари Кокардас — рече той. — Все пак с това си вадиш хляба.

Двамата застанаха „ан гард“^[2]. Дуелистите веднага образуваха кръг около тях и целите се превърнаха в зрение.

— Дявол да те вземе, колко си се отпуснал! — възкликна Лагардер, кръстосвайки шпага с учителя по фехтовка. — Хайде, съедини в трета, сега прав удар със задържане! Парирай! Прав удар, възстанови докрай… сега първа защита и ответ! Сега мини върху шпагата и — право в очите! — И той потвърди думите си на дело.

— Небеса! — изрева Кокардас, отскачайки встрани. — Това е то да видиш звезди по пладне! А защитата? — попита той и отново зае гард. — А защитата?

— Просто като две и две — четири! — отвърна Лагардер. — Готов ли си? Съедини в трета! Възстанови в полустъпка… сега два пъти първа! Парирай! Задръж с ръба на клинока, това е всичко! — И той пъхна шпагата си в ножницата.

Брат Паспоал се разсипа в горещи благодарности.

— Вие там, разбрахте ли? — обърна се Кокардас към другите и избърса потта от челото си. — Пустото му Парижанче! Ама че дете!

Учителите по фехтовка закимаха с глава в знак на съгласие. Кокардас седна на мястото си и каза:

— Това може да ни послужи.

— И то много скоро — отвърна Лагардер и си наля вино. Всички погледи се обърнаха към него. Той пресуши чашата си на малки глътки, после бавно разгъна писмото, което пажът му беше връчил.

— Нали ви казах — подхвана той, — че господин дьо Ньовер ми беше обещал реванш?

— Да, но…

— Трябваше на всяка цена да си разчистя сметките с него преди да замина в изгнание, и тъй като разбрах, че господин дьо Ньовер е в замъка си в Беарн, взех че му писах. Това писмо е неговият отговор.

Сред дуелистите се разнесе удивено шушукане.

— Той е все тъй очарователен! — продължи Лагардер. — Ах, наистина очарователен! Мисля, че след като се навоювам до насита с този съвършен благородник, бих го обикнал като роден брат. Той приема всички мои предложения: часът, мястото на срещата…

— В колко часа? — обезпокоен го прекъсна Кокардас.

— След залез слънце.

— Тази вечер ли?

— Да.

— И къде?

— В крепостния ров на замъка Кайлюс.

Настъпи тишина. Паспоал бе сложил пръст на устните си. Дуелистите се стараеха да запазят спокойствие.

— Защо е избрал точно това място? — отново попита Кокардас.

— Виж, това вече е друга история! — през смях отвърна Лагардер. — Става дума за втората ми прищявка! Откакто ми се падна честта да командувам тези храбри доброволци, за да се поразтуша преди заминаването ми, неведнъж ми е минавало през ум, че старият маркиз дьо Кайлюс е най-изпеченият тъмничар в света! Човек трябва наистина да притежава някакъв талант, за да си заслужи такова прелестно име като Кайлюс Резето! Миналия месец присъствувах на празниците в Тарб и зърнах дъщеря му Орор. Бога ми, та тя е божествено красива! Наумил съм си след като си побъбря с господин дьо Ньовер, да отида поне малко да утеша тази прелестна затворничка.

— А имате ли ключ от затвора, капитане? — попита Кариг и посочи замъка.

— Превземал съм с пристъп немалко крепости! — отвърна Парижанчето. — Не знам дали ще вляза през вратата, през прозореца, или през комина, но ще вляза.

Слънцето вече отдавна се беше скрило зад високите върхари на Анския лес. Настъпваше нощ. В долните прозорци на замъка замъждукаха две-три светлинки. Някаква тъмна фигура бързо се шмугна в сянката на крепостния ров. Беше малкият паж Беришон, който несъмнено бе изпълнил поръчението си. Той хукна колкото му крака държат по пътеката към гората, отправяйки отдалеч гореща благодарност към своя спасител Лагардер.

— И таз добра! — възкликна Лагардер. — Защо не се смеете вече, проклетници? Не намирате ли, че приключението е доста забавно.

— Бих искал да знам — сериозно попита Кокардас, — дали в писмото си до Ньовер сте споменали за госпожица дьо Кайлюс?

— По дяволите! Обясних му надълго и нашироко за какво става дума. Все пак ми беше необходим някакъв претекст, за да му определя среща толкова далече.

Побойниците се спогледаха.

— Това пък сега какво е? Какво ви става? — рязко попита Парижанчето.

— Просто размишляваме — отговори Паспоал. — И сме щастливи, че сме тук, за да ви услужим.

— Гръм да ме порази, но това е самата истина! — добави Кокардас. — И нашата помощ ще ви бъде от голяма полза.

Лагардер избухна в смях, толкова забавна му се стори само мисълта за това.

— Няма да се смеете повече, господин кавалер, когато научите една новина… — надуто произнесе гасконецът.

— Я да я чуем.

— Ньовер няма да дойде сам на срещата.

— И таз добра! Че защо?

— Защото след онова, което сте му написал вече и дума не може да става само за една закачка между двама ви: тази вечер един от вас трябва да умре. Ньовер е съпругът на госпожица дьо Кайлюс.

Кокардас-младши се заблуждаваше като мислеше, че Лагардер ще престане да се смее. Щуракът му с щурак се хвана за корема от смях.

— Браво! — извика той. — Тайна венчавка! Същински испански роман! По дяволите, това наистина надминава очакванията ми. Не се и надявах на такова последно приключение!

— И само като си помисли човек, че такива хора се изпращат в изгнание! — с прочувствен тон заключи брат Паспоал.