Пол Февал
Гърбавия (14)

VI. Доня Крус

Има една покъртителна история, която всички романисти са описали поне веднъж в живота си: историята за майката-херцогиня и нейното нещастно дете, отвлечено от шотландски джипси, или от калабрийски зингари, от рейнски роми, от унгарски или испански цигани. Ние не знаем, а и не поемаме задължението да узнаем дали нашата красива доня Крус е похитена херцогиня, или истинска циганска щерка. Сигурно е само това, че целия си живот тя бе прекарала сред циганите, пътувайки като тях от град на град, от село на село, и че бе танцувала по градските площади толкова, колкото се искаше от нея, за да припечели някой мараведис. Самата тя ще ни разкаже как е изоставила този свободен, но недоходен занаят, за да дойде в Париж и да живее в павилиона на господин дьо Гонзаг.

Половин час след приключването на тоалета й ние отново я виждаме в стаята на принца, смутена, въпреки своята дързост, и ужасно сконфузена от ефектната си поява в голямата зала на двореца Ньовер.

— Защо Пейрол не ви придружи? — попита я Гонзаг.

— Докато се обличах, вашият Пейрол загуби ума и дума — отвърна девойката. — Напусна ме само за миг, за да се поразходи в градината, а когато се върна, имаше вид на човек, ударен от гръм. Но, ваше височество — възкликна тя и в гласа й звъннаха ласкави нотки, — не сте ме повикали, за да си говорим за вашия Пейрол, нали?

— Не — отвърна Гонзаг и се разсмя, — не съм ви повикал, за да си говорим за моя Пейрол.

— Кажете, по-скоро ми кажете! — извика доня Крус. — Нали виждате, че изгарям от нетърпение! Веднага ми кажете!

Гонзаг внимателно я наблюдаваше. „Дълго време търсих — мислеше си той, — но щях ли да намеря нещо по-добро? Тя й прилича и, кълна се, това не е внушение!“

— Хайде де, кажете ми най-сетне! — настоя доня Крус.

— Седнете, мило дете — рече Гонзаг.

— Нима отново ще се върна в моя затвор?

— Да, но не за дълго.

— Ах! — разочаровано възкликна девойката. — Значи все пак ще се върна! Днес за първи път зърнах едно кътче от града, цялото обляно в слънце. Чудесно беше. Сега самотата ми ще бъде още по-тягостна.

— Не се намираме в Мадрид — забеляза Гонзаг, — трябва да сме предпазливи.

— Защо, кому е нужна тази предпазливост? Нима съм сторила нещо лошо, за да се налага да ме крият?

— Не, разбира се, не, доня Крус, но…

— Чуйте ме, ваше височество! — прекъсна го пламенно тя. — Трябва да ви кажа нещо! Много ми е мъчно! Излишно е да ми напомняте това, сама виждам, че вече не сме в Мадрид, където бях бедна, наистина, където бях едно злочесто сираче, това също е вярно, но където бях свободна, волна като вятъра! — За миг тя млъкна и леко смръщи черните си вежди. После попита: — Знаете ли, ваше височество, че ми бяхте обещал много неща?

— Ще изпълня повече, отколкото съм обещал — отвърна Гонзаг.

— Това също е обещание, а аз започвам вече да не вярвам на обещания. — Веждите й се отпуснаха и мечтателен унес омекоти блясъка на пронизващия й поглед. — Всички ме знаеха — каза тя, — както простите люде, така и велможите. Обичаха ме и когато се появявах, ги чувах да викат: „Елате, елате да видите циганката, която ще танцува Хереското бамболео!“ Ако ли се случеше да закъснея, винаги имаше хора, много хора, които ме чакаха на Пласа Санта, зад двореца Алказар. Нощем в сънищата си отново виждам големите портокалови масиви на двореца, които насищат вечерния здрач с благоухание, виждам къщите с кокетни кули, чиито щори се вдигат наполовина с падането на нощта. Ах, на не един испански гранд отстъпих моята мандолина! Прекрасна страна! — въздъхна тя със сълзи на очи. — Страна на аромати и серенади! Тук сянката на вашите дървета е студена и те кара да зъзнеш!

Тя склони глава на ръката си. Гонзаг, унесен сякаш в мечти, не я прекъсваше.

— А помиите ли? — попита тя ненадейно. — Беше вечер; бях танцувала до по-късно, отколкото обикновено, когато на ъгъла на тъмната уличка, която се изкачва към „Успение Богородично,“ внезапно ви видях пред мен. Уплаших се, но в мен се пробуди и някаква надежда. Когато заговорихте, вашият плътен и ласкав глас накара сърцето ми да се свие, но дори и през ум не ми мина да избягам. Застанахте пред мен така, че да ми препречите пътя, и ме попитахте: „Как се казвате, дете мое?“ — „Санта Крус“ — отвърнах аз. Когато бях с моите братя, гренадските цигани, ме наричаха Флор, но при покръстването свещеникът ми бе дал името Мари дьо ла Сент Кроа. „А, значи сте християнка?“ — казахте вие. А може би вече не си спомняте за това, ваше височество?

— Не, нищо не съм забравил — отвърна Гонзаг разсеяно.

— Ще запомня този миг за цял живот — продължи доня Крус и гласът и трепна. — Обикнах ви още тогава. Как ли? Това не знам. На вашите години можехте да ми бъдете баща; но нима е възможно да намеря по-красив, по-благороден, по-славен възлюбен от вас?

Тя изрече тези думи без да се изчерви. За нея беше непознато чувството, което наричаме свенливост. Гонзаг я целуна по челото, но това бе бащинска целувка. Доня Крус въздъхна тежко, после продължи:

— Тогава ми казахте: „Ти си прекалено красива, момичето ми, за да танцуваш по площадите с една тамбура и колан от фалшиви цехини^[1]. Ела с мен.“ И аз ви последвах; вече нямах своя воля. Влизайки в дома ви, веднага разбрах, че се намирам в собствения дворец на Алберони^[2]. Казаха ми, че вие сте посланикът на френския регент при кралския двор в Мадрид. Но какво значение имаше това за мен! Заминахме още на следния ден. Вие дори не ме поканихте да седна във вашата карета. О, никога досега не съм ви казвала тези неща, ваше височество, тъй като едва успявам да ви зърна и то твърде рядко. Аз съм самотна, нещастна, изоставена от всички. Пропътувах дългия път от Мадрид до Париж, целият този безкраен път, в една карета с плътни и винаги спуснати пердета; пропътувах го със сълзи на очи и изпълнено с мъка сърце! Вече добре разбирах, че съм просто една изгнаница. И колко пъти, Пресвета Дево, колко пъти през тези тихи нощи съжалявах за моите безгрижни вечери, за лудешките танци и изгубения смях!

Гонзаг вече не я слушаше, мислите му бяха далеч оттук.

— Париж! Париж! — извика тя с плам, който го накара да трепне. — Помните ли как ми описахте Париж? Париж, раят за красивите момичета! Париж, един вълшебен сън от неизчерпаеми богатства и ослепителен разкош, едно вечно щастие, един празник, който продължава цял живот! Помните ли как бяхте ме омаял? — Доня Крус хвана ръката на Гонзаг и я стисна. — Ваше височество! Ваше височество! — прошепна жално тя. — Видях в градината ви от нашите красиви испански цветя: изглеждат много немощни и посърнали; те ще загинат тук. Нима искате да ме погубите, ваше височество? — Внезапно тя се изправи, отхвърли назад пищната корона на косата си и в очите й проблясна мълния. — Слушайте — извика тя, — аз не съм ви робиня! Обичам тълпата, самотата ме плаши. Обичам шума, тишината ме смразява. Нужна ми е светлина, движение и най-вече веселие, живително веселие! Веселието ме омайва, смехът ме опиянява, песните ме очароват. Златистото ротанско вино разпалва диаманти в очите ми, а когато се смея, чувствувам, че ставам още по-красива!

— Прелестна лудетина! — промълви Гонзаг и я погали снизходително.

Доня Крус отдръпна ръцете си.

— В Мадрид не бяхте такъв — каза тя и ядно добави: — Имате право, опърничава съм, но искам да стана послушна. Ще си отида.

— Доня Крус! — възкликна принцът.

Тя плачеше. Той извади бродираната си кърпичка и внимателно попи тези възхитителни бисери. И веднага под сълзите, които не успява дори да изсъхнат, засия горда усмивка.

— Ще ме обикнат други — рече тя със заплашителен тон, след това с горчивина добави: — Раят се оказа затвор! Вие ме измамихте, принце. Тук ме очакваше едни разкошен будоар в павилион, откъснат сякаш от някакъв приказен палат. Мрамор, възхитителни картини, драперии от златоткано кадифе, позлатена облицовка, тавани, натежали от кристал… но наоколо: зловеща мъглива градина, почернели морави, върху които един по един падат клетите листи, поразени от студа, който смразява и мен; безмълвни камериерки, дискретни прислужници, свирепи телохранители и на всичко отгоре за майордом, този бледен като мъртвец човек, този Пейрол!

— Имате ли някакви оплаквания от господин Пейрол? — попита Гонзаг.

— Не, той е роб и на най-малките ми желания. Говори ми винаги много любезно, дори почтително, и всеки път, когато се доближи до мен, перото на шапката му мете пода.

— Е, чудесно!

— Вие се шегувате, господине! Нима не знаете, че точно той държи под ключ вратата ми и играе ролята на пазач на харема?

— Но, доня Крус, вие наистина преувеличавате!

— Принце, пленената птица дори не поглежда позлатата на своята клетка. Отегчавам се при вас. Тук аз съм затворничка и търпението ми вече се изчерпа. Настоявам да ми върнете свободата! Гонзаг се усмихна.

— Защо ме криете от погледите на всички? — попита тя. — Искам да ми отговорите!

И тя повелително вдигна очарователната си главица. Гонзаг продължаваше да се усмихва.

— Вие не ме обичате! — продължи доня Крус, изчервявайки се, но не от свян, а от разочарование. — А щом не ме обичате, не можете и да ме ревнувате!

Гонзаг хвана ръката й и я поднесе към устните си. Тя още повече се изчерви.

— Стори ми се… — прошепна тя, свеждайки поглед. — Веднъж ми бяхте казал, че не сте женен. Но на всички мои въпроси на тази тема, онези, които ме заобикалят отвръщат с мълчание… Когато видях, че ми — предоставяте всевъзможни учители, когато видях, че ме учите на всичко, което създава обаянието на френските дами — и защо ли да не го кажа? — аз повярвах, че съм обичана.

Тя млъкна, колкото крадешком да погледне Гонзаг, в чиито очи се четеше задоволство и възхита, и продължи:

— И аз се стараех, стараех се да стана още по-достойна и добра, залягах със усърдие и кураж. И това нищо не ми костваше. Струваше ми се, че няма достатъчно непреодолимо препятствие, което да се противопостави на волята ми. Но вие се усмихвате! — извика тя с жест на неподправен гняв. — Света Дево, не се усмихвайте така, принце, или ще ме докарате до лудост! — Тя се изправи пред него и с тон, който не търпеше повече никакви увъртания, попита: — Щом не ме обичате, какво искате от мен?

— Искам да ви направя щастлива, доня Крус — отвърна Гонзаг тихо. — Искам да ви направя щастлива и могъща.

— Направете ме свободна по-напред! — извика с негодувание прекрасната пленница и, тъй като Гонзаг се опитваше да я успокои, повтори: — Направете ме свободна, свободна, свободна! Това ми стига, не искам нищо друго! — След това, давайки воля на необузданото си въображение, тя възкликна: — Искам Париж! Искам Париж от вашите обещания! Същият този шумен и бляскав Париж, който дочувам през стените на моя затвор. Искам да изляза, искам да се покажа навсякъде. За какво са ми тези накити между четири стени? Погледнете ме! Да не мислите, че ще се задуша в сълзите си? — И тя избухна в звънък смях. — Погледнете ме, принце, ето, успокоих се. Повече никога няма да плача, ще се смея винаги, стига да ми покажат Операта, за която само съм чувала, празниците, танците…

— Доня Крус — хладно я прекъсна Гонзаг, — тази вечер ще сложите най-скъпите си накити.

Тя вдигна към него предизвикателен и любопитен поглед.

— И аз ще ви отведа на бала на господин регента — завърши Гонзаг.

За миг доня Крус остана като зашеметена. Нейното подвижно и очарователно личице промени цвета си поне два-три пъти.

— Вярно ли е това? — попита тя най-сетне, все още терзана от съмнения.

— Вярно е — отвърна Гонзаг.

— И вие наистина ще го направите! — извика тя. — О, принце, прощавам ви всичко! Вие сте добър, вие сте мой приятел!

Тя се хвърли на врата му, после, отдръпвайки се от него, се понесе в лудешки танц, като същевременно говореше:

— Балът на регента! Ще отидем на бала на регента! Колкото и да са дебели стените, колкото и да е студена и пуста градината, а прозорците затворени, аз все пак чух да се говори за бала на регента и знам, че на него ще се видят истински чудеса! А аз, аз ще бъда там! О, благодаря! Благодаря ви, принце! — извика тя. — Да знаете само колко сте красив, когато сте добър! Балът ще бъде в Пале Роаял, нали? Аз просто умирах от желание да видя Пале Роаял!

От дъното на стаята, където се намираше, доня Крус с един скок се озова до Гонзаг и коленичи на една възглавничка в нозете му. След туй, станала изведнъж сериозна, тя кръстоса изящните си ръце върху коляното на принца и гледайки го втренчено, попита:

— А какъв тоалет да облека? Гонзаг загрижено поклати глава.

— Доня Крус — рече той, — на баловете на френския кралски двор има нещо, което възвеличава и кичи едно красиво лице много повече и от най-модния тоалет.

Доня Крус се опита да отгатне.

— Усмивката ли? — попита тя като дете, на което задават наивна гатанка.

— Не — отвърна Гонзаг.

— Изяществото?

— Не, доня Крус, вие притежавате и едното, и другото. Това, за което ви говоря…

— Аз го нямам. И какво е то? — И понеже Гонзаг се бавеше с отговора, тя нетърпеливо добави: — А вие ще ми го дадете ли?

— Ще ви го дам, доня Крус.

— Но тогава какво е това, което аз не притежавам? — попита кокетката и в същото време хвърли тържествуващ поглед към огледалото. Вярно е, че огледалото не можеше да замести отговора на принца.

— Име — отвърна Гонзаг.

И ето, че доня Крус изведнъж се сгромоляса от върха на своето блаженство. Име! Тя нямаше име! Пале Роаял не беше Пласа Санта зад Алказар. Тук не ставаше дума да танцува под звуците на баска тамбура, с колан от фалшиви цехини на кръста. О, клетата доня Крус! Наистина, Гонзаг току-що й беше обещал нещо, но обещанията на Гонзаг… Освен това, току-така дава ли се име? Гонзаг сякаш искаше да предвари точно това възражение.

— Ако нямахте име, скъпо дете — рече той, — цялата ми нежна обич би била безпомощна. Но вашето име беше просто изгубено и аз го намерих. Вие носите едно от най-прославените имена във Франция.

— Но какво говорите? — слиса се момиченцето.

— Вие имате род — продължи Гонзаг с тържествен тон, — могъщ род, сроден с нашите крале. Баща ви беше херцог.

— Баща ми! — повтори доня Крус — Бил херцог, казвате? Нима е мъртъв?

Гонзаг наведе глава.

— А майка ми? — гласът на клетото дете трепереше.

— Майка ви е принцеса — отвърна Гонзаг.

— Значи е жива! — извика доня Крус и сърцето й лудо затупка. — Вие казахте: „Тя е принцеса“! Тя е жива! Майка ми! Моля ви, говорете ми за моята майка!

Гонзаг сложи пръст на устните си.

— Не сега — прошепна той.

Но доня Крус не можеше да бъде залъгана с подобно тайнствено поведение. Тя стисна ръцете на Гонзаг и заяви:

— Вие ще ми разкажете за моята майка, и то още сега! Боже мой! Как ще я обичам! Нали е много добра? И много красива? Странно, наистина — каза тя много сериозно, — винаги съм го сънувала. Някакъв вътрешен глас ми казваше, че съм дъщеря на принцеса.

Гонзаг с голяма мъка успя да остане сериозен. „До една си приличат“ — помисли си той.

— Да — продължи доня Крус, — всяка вечер, когато заспивах, аз я виждах, моята майка, винаги, винаги сведена над леглото ми, с разрошена черна коса, с колие от перли, с гордо извити вежди и брилянтени обици, с нежен, тъй нежен поглед! Как се казва майка ми?

— Все още не трябва да знаете това, доня Крус.

— Но защо?

— Една голяма опасност…

— Разбирам! Разбирам! — прекъсна го тя, завладяна внезапно от някакъв романтичен спомен. — В Мадрид съм ходила на театър и в пиесите беше точно така: никога от първи път не казваха на младите девойки имената на майките им.

— Точно така, никога — потвърди Гонзаг.

— Съществува някаква голяма опасност, казвате — продължи доня Крус. — Хайде, открийте ми я, аз мога да пазя тайна! Бих запазила тайната си до гроб!

Тя се изправи пред него, красива и горда като Химена.

— Не се и съмнявам в това — каза Гонзаг, — но имайте още малко търпение, мило дете. Ще узнаете тайната на вашата майка само след няколко часа. А сега — продължи принцът, — трябва да знаете само едно: вие не се казвате Мария де Санта Крус.

— Нима истинското ми име е било Флор?

— Също не.

— Но тогава как се казвам?

— При раждането си вие получихте името на вашата майка, която е испанка. Вие се казвате Орор.

Доня Крус трепна и повтори:

— Орор! — После плясна с ръце и добави: — Какво странно съвпадение!

Гонзаг изпитателно я погледна, чакаше я да продължи.

— Защо се изненадахте така? — попита той.

— Защото името е много рядко — отвърна замислено девойката, — и ми напомня…

— И ви напомня? — попита Гонзаг тревожно.

— Горката мъничка Орор! — прошепна доня Крус с насълзени очи. — Беше тъй добра и красива! Колко много я обичах!

Гонзаг полагаше явно усилие, за да обуздае трескавото си любопитство. За щастие доня Крус се бе отдала изцяло на своите спомени.

— Познавали сте някакво момиче, което се е казвало Орор, така ли? — поинтересува се принцът с привидно хладно безразличие.

— Да.

— На колко години беше?

— На моята възраст. И двете бяхме деца. Обичахме се нежно, макар че тя живееше в доволство, а аз бях много бедна.

— И отдавна ли беше това?

— Преди години — отвърна доня Крус, после внезапно погледна Гонзаг в очите и попита: — Но нима това наистина ви интересува, господин принце?

Гонзаг беше от онези хора, които никога не ще изненадаш неподготвени. Той хвана ръката на доня Крус и благодушно отвърна:

— Интересува ме всичко, което обичате, момичето ми. Разкажете ми за малката Орор, вашата някогашна приятелка.