Пол Февал
Гърбавия (24)

V. Орор се грижи за един малък маркиз

Мамо, искам още сега да ви доразкажа как завърши историята с този списък.

Когато Анри се завърна от своето двегодишно пътешествие, аз отново го видях. Много от имената в него бяха изтрити. Това, без съмнение, бяха имената на онези, с които беше успял да се срещне. В същото време обаче, на свободното място в списъка се бяха появили две нови имена.

Номер едно, капитан Лорен, беше зачеркнат; Щаупиц, номер две, бе задраскан с дебела черта; Пинто, Ел Матадор и Жоел дьо Жюган — също. Петте черти бяха теглени с червено мастило. Фаенца и Салдан стояха непокътнати. Срещу номер 8 беше вписано името Пейрол, а срещу номер 9 — Гонзаг, и двамата от Париж.

…Мамо, не го бях виждала цели две години! Какво беше правил през това време? Защо поведението му винаги оставаше загадка за мен?

Два века, два безкрайни века! Не знам как успях да преживея толкова дни без моя приятел. Уверена съм, че ако сега ме разделят с него, ще умра! Бях се оттеглила в манастира „Преображение господне“. Монахините се отнасяха с мен много добре, но не можеха да ми донесат утеха. Цялата ми радост беше отлетяла заедно с моя приятел. Сърце не ми даваше нито да пея, нито да се усмихвам.

О, но когато той се завърна, бях стократно възнаградена за всички мои мъки! Дългото мъченичество бе свършило! Моят любим баща, моят приятел и закрилник се беше завърнал при мен и аз просто не намирах думи, за да изразя щастието си.

След първата целувка той ме погледна и аз бях удивена от изражението, което се появи на лицето му.

— Колко сте пораснала, Орор — каза той. — Не мислех, че сте станала толкова красива.

Значи бях красива! Той намираше, че съм красива! Красотата е дар божи, мамо, и аз от все сърце благодарих на бога. Тогава бях на шестнайсет-седемнайсет години и още не знаех, че е възможно да изпиташ такова щастие, когато ти кажат: „Вие сте красива“. До този миг Анри никога не ми го беше казвал.

Напуснах манастира още същия ден и ние се настанихме в старото ни жилище. Там всичко се бе променило.

Анри и аз не трябваше повече да живеем сами; бях станала госпожица.

У дома намерих една хрисима възрастна жена — Франсоаз Беришон, и нейния внук Жан-Мари.

Още щом ме зърна, старата Франсоаз рече:

— Прилича му!

На кого ли приличах? Без съмнение има неща, които не трябва да знам, тъй като всички винаги са проявявали неумолима дискретност по отношение на мен.

Веднага си помислих, а оттогава това предположение все повече се затвърждава в мен, че Франсоаз Беришон е бивша прислужница в моето семейство. Навярно е познавала баща ми, сигурно е познавала и вас, мамо! Колко пъти се опитвах да узная нещичко, но Франсоаз, иначе словоохотлива, онемяваше винаги, когато разговорът ни опре до някои определени теми. Що се отнася до нейния внук Жан-Мари, той е по-малък от мен и не знае нищо.

Откакто бях влязла в „Преображение господне“, нито веднъж не бях виждала моята мъничка Флор. Наредих да я потърсят веднага, щом напуснах манастира. Казаха ми, че била напуснала Мадрид. Оказа се, че не е така, тъй като само няколко дни след това я видях да пее и танцува на Пласа Санта. Оплаках се на Анри.

— Сгрешили са, че са ви излъгали, Орор — каза той. — Но са направили добре, като са ви попречили да се сближите отново с това бедно дете. Запомнете, на този свят има неща, които биха отблъснали от вас онези, които трябва да обичате.

Но тогава кого трябва да обичам?

Вас, мамо, най-много и преди всичко вас! Добре, но нима бихте ме укорили за това, че обичам моята първа приятелка, че съм признателна на тази, която ни спаси от гибелна опасност? Не, не вярвам. Не такава си ви представям. Моят приятел преувеличава вашата строгост. Знам, вие сте много по-добра, отколкото надменна. Пък и аз толкова ще ви обичам! Та нима моите ласки ще ви оставят време да бъдете строга!

И така, вече бях госпожица. Прислужваха ми. Малкият Жан-Мари можеше да мине за мой паж. Старата Франсоаз беше станала моя предана компаньонка. Вече не бях толкова самотна, колкото преди, но се нуждаех от много повече, за да бъда и щастлива.

Моят приятел се беше променил, държането му също. Беше винаги много сдържан, понякога тъжен. Сякаш между нас бе паднала някаква преграда.

Уверявам ви, мамо, невъзможно беше човек да му иска обяснение. Анри пази тайната си дори от мен. Много добре разбирах, че страда и търси утеха в работата. Отвсякъде идваха да търсят услугите му. Живеехме охолно, почти луксозно. Мадридските оръжейници като че ли си оспорваха Ел Синселадор на търг.

Медина Сидоня^[1], любимецът на Филип V, дори бе казал: „Имам три шпаги: първата е от злато, бих я дал на приятеля си; втората е украсена с брилянти, нея бих дал на любовницата си; третата е от обикновена полирана стомана, но щом е гравирана от Ел Синселадор, бих я дал единствено на краля!“

Така отминаваха месец подир месец. Постепенно в мен се всели тъгата. Анри забеляза това и стана още по-нещастен.

…Стаята ми гледаше към обширните градини оттатък calle „Реал“. От тях най-просторен и красив беше паркът на бившия дворец на херцог Осуна, убит на дуел от господин Фавас, благородник от свитата на кралицата. След смъртта му дворецът беше останал необитаем.

Една сутрин видях спуснатите жалузи да се вдигат. Празните стаи се изпълниха с великолепни мебели; на прозорците се люшнаха разкошни завеси, а занемареният парк отново се изпъстри с цветя. Дворецът имаше нов стопанин.

Бях любопитна като всички затворнички и поисках да разбера името му. Когато го научих, останах поразена: този, който се бе настанил в двореца на Осуна, се казваше Филип дьо Манту, принц дьо Гонзаг.

Гонзаг! Бях видяла името му в списъка на моя приятел Анри — второто, вписано в него по време на пътуването му и последното от останалите четири: Фаенца, Салдан, Пейрол и Гонзаг.

Почти бях сигурна, че Анри е приятел с този благородник и едва ли не очаквах да го видя. Но още на следния ден Анри нареди да заковат на прозорците ми жалузи, каквито до този момент нямаха.

— Орор — каза ми той, — моля ви никога да не се показвате пред онези, които ще идват на разходка в парка!

Признавам, мамо, след тази забрана любопитството ми се усили още повече.

Никак не беше трудно да се получат сведения за принц дьо Гонзаг: за него говореха всички.

Бил един от най-богатите хора във Франция и личен приятел на регента. В Мадрид дошъл с някаква тайна мисия и към него се отнасяли като към посланик. Имал дори лична свита.

Всяка сутрин малкият Жан-Мари идваше да ми разказва какво се говори из квартала. Принцът бил хубавец, принцът имал красиви любовници, принцът щедро пръскал милиони. Спътниците му, луди-млади до един, вършели нощем из Мадрид какви ли не поразии: катерели се по балконите, чупели фенерите, разбивали врати и се биели с ревнивите настойници на младите девойки. Между тях имало един едва осемнайсетгодишен младеж, същински демон! Казвал се маркиз дьо Шаверни. Разправяха, че бил румен и свеж като девица и много хрисим на вид с дългата си руса коса, виеща се над млечнобяло чело, голобрад и с дяволити очи, досущ като на млада девойка. Но точно той бил най-опасният! Този херувим всявал смут в сърцата на всички мадридски сеньорити.

Понякога през пролуките на жалузите виждах под сенките на красивия парк на Осуна да се разхожда един млад благородник с елегантна външност и малко женствени маниери, но това, разбира се, в никакъв случай не можеше да бъде онзи пакостник Шаверни. Моят дребничък благородник изглеждаше толкова благоразумен и скромен! При това се разхождаше винаги рано сутрин, докато Шаверни би трябвало да става от сън доста късно, след като цяла нощ е вършил поразии.

Дали приседнал на някоя пейка, дали полегнал на моравата или пък разхождайки се умислен и с наведена глава, но моят малък благородник почти винаги държеше в ръката си книга.

Шеверни едва ли би си губил времето с книги!

Тук имаше явно несъответствие. Малкият благородник беше пълна противоположност на маркиз дьо Шаверни, освен ако, разбира се, мълвата не бе оклеветила съвсем незаслужено господин маркиза.

Вярно, мълвата добре се беше потрудила и при все това моят малък благородник се оказа самият маркиз дьо Шаверни. Обесникът! Демонът! И въпреки това мисля, че ако на този свят го нямаше Анри, аз бих го обикнала! Той имаше добро сърце, уверена съм, мамо, макар и погубено от онези, които въвеждаха младостта му в заблуда, сърце все още благородно, пламенно и великодушно!

Вероятно вятърът случайно е повдигнал някой ъгъл на жалузите ми и той ме е зърнал, тъй като оттогава вече не напускаше парка.

Колко ли безумства съм му спестила! В парка той беше кротък като агнеца божи. Понякога най-много да се осмели да целуне някое откъснато цвете и да го хвърли по посока на прозореца ми.

Веднъж го видях да се задава с една сарбакана^[2]. Той се прицели в прозореца ми и ловко пропъхна между летвичките на жалузите една записка.

Ах, мамо, да знаете колко мило писъмце беше това! Той искаше да се ожени за мен и ме уверяваше, че така ще спася душата му от ада. Едва се въздържах да не отговоря, тъй като това би било наистина добро дело, но мисълта за Анри ме възпря и аз дори не се обадих. Бедният малък маркиз чака дълго време, впил очи в прозореца ми, сетне го видях да бърше очите си, в които несъмнено имаше сълзи.

Същия ден привечер стоях на балкона на малката, спираловидно издигаща се над нашия дом кула на ъгъла на calle „Реал“. Балконът гледаше както към главната улица, така и към тясната тъмна пресечка. Анри се бавеше и аз го чаках. Изведнъж откъм уличката до слуха ми долетяха нечии тихи гласове. Погледнах натам и до стената забелязах две сенки. Бяха Анри и малкият маркиз. Скоро те повишиха тон.

— Знаете ли с кого разговаряте, друже? — надменно попита Шаверни. — Аз съм братовчед на негово височество принц дьо Гонзаг!

При това име шпагата на Анри като че ли сама изскочи от ножницата си.

Шаверни също измъкна шпагата си и зае стойка със самонадеян вид. Борбата ми се стори толкова неравностойна, че не можах да се въздържа и извиках:

— Анри! Анри! Но той е още дете!

Анри тутакси свали шпагата си. Маркиз дьо Шаверни ми се поклони, после го чух да казва:

— Пак ще се срещнем!

Миг след това, когато Анри се прибра, аз едва го познах. На лицето му се четеше неописуемо смущение. Вместо да ми каже нещо, той с широки крачки започна да кръстосва из стаята.

— Орор — рече най-сетне той с променен глас, — аз не съм ви баща.

Знаех го много добре. Помислих, че ще продължи и цялата се превърнах в слух, но той замълча и продължи разходката си. Видях го да изтрива потта, избила по челото му.

— Какво ви е, приятелю мой? — попитах тихо аз.

Вместо да ми отговори, той на свой ред попита:

— Познавате ли този благородник?

Навярно съм се поизчервила, когато отвърнах:

— Не, добри ми друже, не го познавам.

А и това беше самата истина. След кратка пауза, Анри продължи:

— Орор, бях ви помолил да държите жалузите си спуснати. — И не без известна горчивина, добави: — Поисках го не заради себе си, а заради вас.

Почувствувах се засегната. Сопнах се:

— Нима съм извършила някакво престъпление, за да съм принудена да се крия така?!

— Ах! — простена той, закривайки лицето си с ръце. — Този миг все някога щеше да настъпи! Нека бог се смили над мен!

Разбрах само, че го бях наранила. По бузите му рукнаха сълзи.

— Простете ми, Анри! — извиках аз. — Простете ми, приятелю мой!

— Но за какво да ви прощавам, Орор? — възкликна той и впи искрящия си поглед в мен.

— Заради мъката, която ви причиних, Анри! Виждам, че сте огорчен. Навярно аз греша.

Изведнъж той се спря, погледна ме и промълви:

— Време е! — После дойде, седна до мен и продължи: — Говорете искрено, Орор, и не се страхувайте от нищо. На този свят има едно-единствено нещо, което желая, и то е вашето щастие. Би ли ви огорчило, ако напуснете Мадрид?

— Заедно с вас ли? — попитах.

— Да, с мен.

— Приятелю — отчетливо отвърнах аз, гледайки го право в очите, — където и да отидете, аз винаги ще бъда с вас. Обичам Мадрид, но само защото тук сте вие.

Той ми целуна ръка, после промълви смутен:

— Но… този млад човек?…

— Прощавам ви, приятелю — разсмях се аз и запуших устата му с ръка, — но нито думичка повече и, ако наистина го желаете, да заминаваме.

Очите му се навлажниха. Ръцете му едва се сдържаха да не се разтворят. В един миг ми се стори, че чувствата му ще надделеят, но Анри умееше да се владее. Той отново ми целуна ръка и с чисто бащинска нежност, каза:

— Ако нямате нищо против, Орор, ще заминем още тази вечер.

— И пак заради мен, разбира се — извиках аз с неподправен гняв, — а не заради вас!

— Да, заради вас, не заради мен — отговори той и излезе. Разплаках се. „Той не ме обича! — мислех си аз. — И никога няма да ме обикне!“

И все пак…

Уви! Човек се мъчи да се самозалъгва. Той ме обича като своя дъщеря. Обича ме заради самата мен, не заради себе си. Сигурно ще умра млада.

Бе решено да заминем в десет през нощта. Трябваше да пътувам заедно с Франсоаз в една пощенска кола, докато Анри щеше да ни съпровожда заедно с четирима наемни телохранители. Сега той беше богат.

Докато приготвях багажа си, паркът на Осуна засия цял в светлини. Тази нощ принц дьо Гонзаг даваше голям прием. Бях тъжна и обезсърчена. За миг ми мина през ум, че може би развлеченията на това бляскаво общество биха могли да заглушат мъката ми. Вие знаете това, вие, мамо! Облекчават ли болката на страдащите такива веселби, намират ли утеха в тях?

Това, което ви разказвам сега, се случи съвсем наскоро. Вчера. Откакто напуснахме Мадрид, са изминали едва няколко месеца. Но на мен това време ми се стори безкрайно дълго. Между мен и приятеля ми има нещо, нещо непонятно и непреодолимо. О, как се нуждая от вашето сърце, мамо, за да излея душата си в него!

Потеглихме на път точно в определения час, когато под големите портокалови дървета на двореца се разнасяха първите акорди на оркестъра. Анри яздеше до вратата на каретата. Попита ме!

— За нищо ли не съжалявате, Орор?

— Съжалявам за някогашната си приятелка — отвърнах аз. Маршрутът ни беше предварително определен. Щяхме да пътуваме по права линия до Сарагоса, а оттам към границата с Франция. После щяхме да прехвърлим Пиренеите срещу Венаск и да се отбием в Байон, откъдето трябваше да се качим на някой кораб на път за Остенд. Анри много държеше да направим това отклонение до Франция, където за кратко време трябваше да спре в Луронската долина, някъде между Люкс и Банер дьо Люшон.

Пътуването ни от Мадрид до Сарагоса премина безпрепятствено. От Сарагоса до границата също нямахме премеждия и ако не беше посещението в стария замък Кайлюс, след като превалихме планината, едва ли бих могла да ви разкажа нещо повече, мамо.

Не мога да обясня защо, но това посещение беше една от най-вълнуващите страници в живота ми. Откровено казано, не бях изложена на никаква опасност, не ми се случи нищо лошо, но въпреки това, дори и след сто години, аз пак ще си спомням чувствата, които това място породи в мен.

Анри искаше да се срещне с някакъв стар свещеник на име дон Бернар, който бил капелан по времето на последния представител на рода Кайлюс.

След като преминахме границата, ние оставихме Франсоаз и Жан-Мари в едно малко селце на брега на Кларабид. Четиримата ни телохранители бяха останали отвъд Пиренеите. После само двамата, Анри и аз, насочихме конете си към чудноватото образувание, известно тук като Hashaz, което служи за основа на зловещата крепост.

Беше тъжна февруарска утрин, студена, но без мъгла. На мрачното небе се открояваше ослепителнобялата дантела на заснежените хребети, които бяхме превалили предния ден. На изток бледият слънчев светлик подсилваше още повече белотата на покритите със скреж върхове.

Вятърът духаше от запад и трупаше тежки облаци, увиснали като тъмна завеса оттатък веригата на Пиренеите.

Пред нас, открояващ се рязко на фона на посърналия изгрев, се извисяваше върху огромния си пиедестал черната гранитна грамада на замъка Кайлюс-Тарид.

Човек трудно би намерил друг градеж, който тъй красноречиво да изразява злокобното величие на миналото. Някога този разбойнически замък е стоял тук като страж, дебнейки всеки пътник, преминаващ през равнината. Тогава неговите онемели днес мортири и безмълвни амбразури са огласяли околността; тогава в пукнатините на кулите не са растели дъбове, а крепостните стени не са били облечени в смразяващото манто от мокър бръшлян. Но и сега тук-там по кулите му застрашително зеят бойници, надзъртащи изпод червеникавозлатистата маса на шибоите и огромните туфи устица. Само при вида му на ум ти идват хиляди печални или ужасни мисли. Той е огромен, ужасяващ. Навярно там, вътре, никой никога не е бил щастлив.

В околността се носят какви ли не легенди, коя от коя по-зловещи. Разправят, че само последният владетел на замъка, когото наричали Кайлюс Резето, убил двете си жени, дъщеря си, зет си и тъй нататък. Прадедите му също не падали по-долу.

До Hashaz стигнахме по тесен криволичещ път, който някога е стигал до подвижния мост на замъка. Този мост отдавна го няма. Виждат се само останките от дървено мостче, чиито прогнили греди висят над крепостния ров. В една ниша в началото на моста се гуши малка статуйка на Богородица.

Днес замъкът Кайлюс е необитаем. Пази го един полуглух, напълно сляп и отблъскващ на пръв поглед свадлив старец. Той ни каза, че сегашният стопанин на замъка не е идвал тук от шестнайсет години.

И това беше принц Филип дьо Гонзаг. Забелязвате ли, мамо, че от известно време насам това име сякаш ме преследва!

Старецът съобщи на Анри, че дон Бернар, бившият капелан на Кайлюс, отдавна е покойник. Той категорично отказа да ни пусне да разгледаме замъка.

Мислех, че ще се върнем в долината, но не стана така, а освен това много скоро забелязах, че това място навяваше на моя приятел някакъв трагичен и вълнуващ спомен.

Отидохме да вечеряме в селцето Тарид, чиито крайни къщи се намират кажи-речи до самия замък. Една от тях, най-близката до крепостния ров и развалините на моста, се оказа странноприемница. Настанихме се на две трикраки столчета пред груба букова маса и една жена на четирийсет-четирийсет и пет години дойде да ни обслужи.

Анри внимателно я погледна.

— Добра жено — внезапно я попита той, — тук ли бяхте в нощта на убийството?

Тя изтърва каната с вино, която носеше, и впери подозрителен поглед в Анри, после възкликна:

— О-хо! Да не би и вие да сте бил тук, щом отваряте дума за това? Обзе ме смътен страх, но същевременно изгарях от непреодолимо любопитство. Какво ли се беше случило на това място?

— Може би — отвърна Анри, — но това изобщо не ви засяга, добра жено. Искам да получа някои сведения и ще ви платя за тях.

Тя вдигна каната, като измърмори следните странни думи:

— Превъртяхме два пъти ключа на вратите и залостихме кепенците. По-добре беше изобщо да не се забъркваме в подобни истории.

— Колко убити намериха в крепостния ров на следния ден? — попита Анри.

— Седмина, ако се брои и младият господар.

— Имаше ли разследване?

— Че как иначе, дойде аржелеският кмет, прокурорът на Тарб, а и някои други. Тъй е то, правосъдието си казва думата, то винаги си я казва, само че се отмята. Съдиите рекоха, че нашият стар господар имал право, и то само заради ей-онова прозорче, дето го намериха отворено.

Тя сочеше с пръст един приземен прозорец, пробит в самата крепостна стена и разположен точно под разклатените основи на моста.

Разбрах, че магистратите обвинили покойния млад господар в това, че искал да се промъкне в замъка през този прозорец. Но защо? Старата жена сама отговори на въпроса, който си задавах:

— Ами че защото нашата млада господарка беше богата.

Ето тази покъртителна история, разказана с няколко думи. Но приземният прозорец ме обайваше. Не можех да откъсна поглед от него. Точно там, без съмнение, те са си определили любовна среща. Отместих дървената чиния, поставена пред мен. Анри направи същото, после заплати вечерята и ние излязохме от странноприемницата. Пред самата врата минаваше път, който водеше към крепостния ров. Тръгнахме по него. Жената ни последва.

— Ей там — рече тя и посочи стълба, който крепеше моста откъм крепостната стена, — точно там младият господар остави детето си.

— Ах, имало е и дете! — възкликнах аз.

Погледът, който Анри ми хвърли тогава бе толкова загадъчен, че аз и до ден-днешен не мога да го определя. Нерядко и най-простите ми думи предизвикваха у него подобни ненадейни реакции, които ми се струваха напълно неоснователни. Това обаче подхранваше въображението ми и аз прекарвах живота си в напразно търсене на отговора на всички тези загадки около мен.

Мамо, хората на драго сърце се надсмиват над клетите сираци, които виждат едва ли не навсякъде знак за своя произход. За мен обаче в този инстинкт има божи промисъл и нещо във висша степен трогателно. Да, така е, ние трябва да дирим непрестанно и никога да не изоставяме трудната си и неблагодарна задача. И ако препятствието, което едва-едва сме приповдигнали, рухне върху нас и ни повали, ние се изправяме отново, още по-смели, дотогава, докато ни обземе отчаянието. А този час настъпва едва със смъртта. Но колко излъгани надежди преди да дойде този час! Колко химери! Колко разочарования!

Погледът на Анри сякаш искаше да ми каже:

— Орор, детето бяхте вие!

Сърцето ми заби учестено и аз вече гледах стария замък с други очи.

Но веднага след това Анри попита:

— Какво стана с детето? И жената отвърна:

— Умря!