Пол Февал
Гърбавия (41)

II. Борсова паника при Регентството

Гърбавия беше сред първите, дошли в двореца на Гонзаг. Едва-що отворили вратите и го видяха да се задава, следван по петите от малък комисионер, който носеше един стол, сандък, възглавница и дюшек. Гърбавия обзавеждаше колибката си и очевидно възнамеряваше да я превърне в свое постоянно жилище, на което всъщност му даваше право и договорът, сключен с неговия наемодател. В действителност той беше наследил правата на Медор, а Медор живееше в колибката си.

Наемателите на клетките в градината на Гонзаг биха дали мило и драго за дни от по четирийсет и осем часа. Времето все не им достигаше, за да задоволят ненаситния си търговски апетит. Било на отиване, или на връщане от къщи, те спекулираха; сядаха на масата да обядват, за да спекулират дъвчейки. В такъв случай не е ли унизителна самата мисъл, че човекът — роб на една естествена нужда, не може да спекулира спейки?!

Всичко предвещаваше покачване на курса. Празненството в Пале Роаял беше направило потресаващо впечатление. Никой от дребните търгаши, разбира се, не беше и стъпил на празника, но някои от тях, накачулили се по терасите на съседните къщи, бяха успели да зърнат част от балета и сега балетът беше в устата на всички. Дъщерята на Мисисипи, почерпила от урната на достопочтения си баща вода, която се бе превърнала в златни монети — каква очарователна и деликатна алегория, нещо чисто френско, което безспорно предричаше до какви главозамайващи висоти щеше да достигне през идните векове драматичният гений на този народ, който, хитър по рождение, създаде водевила!

По време на празничната вечеря, между сиренето и плодовете, беше взето решение за пускането в обращение на нова партида акции. Ставаше дума за „внучките“. И ето че още неотпечатани, те вече имаха десет процента премия. И докато „майките“ бяха бели, а „щерките“ — жълти, предвиждаше се „внучките“ да имат цвета на небето, на сияйните далнини, на надеждата и мечтите. Кой каквото ще да разправя, но забележете каква величава и проникновена поезия се крие в един кочан талони!

Общо взето всички магазинчета, изникнали по ъглите на застроените с барачки улици, бяха питиепродавници, чиито собственици с една ръка продаваха ратафия^[1], а с другата играеха на борсата. Пиеше се много, това внасяше оживление в сделките. Човек по всяко време можеше да види щастливи спекуланти да черпят щедро гвардейците, стоящи на пост по главните алеи. Желаещи да попаднат в такъв караул имаше много; всеки от тези постове струваше колкото цяла военна кампания в Поршерон.

Хамали с ръчни колички непрестанно прекарваха купища стока, която стоварваха било в барачките, било отвън, насред самия път Услугите им се наемаха на баснословни цени. В наши дни едно-единствено нещо би могло да ви даде представа за тарифите на улица „Кенкампоа“: цените в Сан Франциско, градът на „златната треска“, където заболелите от нея плащат, както се говори, два долара, за да им лъснат ботушите.

В някои отношения улица „Кенкампоа“ удивително приличаше на Сан Франциско, тъй че, оказва се, нашият век не е създал нищо по-оригинално.

Не се търсеше нито златото, нито среброто, нито дори стоките — на мода бяха малките хартийки! Белите и жълтите, „майките“ и „щерките“, и най-вече сините „внучки“, тези прелестни ангелчета, които щяха да се родят всеки миг, тези изящни акции, чиято люлка бе вече обградена с толкова много грижа, ето за какво молеха от всички страни с цяло гърло, ето за какво жадуваха всички, ето кое подклаждаше всеобщата лудост!

Благоволете да помислите малко: ако днес един луидор струва 24 франка, то утре той ще струва също толкова, докато една „внучка“ от хиляда ливри, която сутринта е струвала едва сто пистола, утре вечер може да струва две хиляди екю. Долу тежките, износени и неподвижни монети! Да живее хартията, лека като въздух! Да живее скъпоценната, вълшебна хартия, която дори на дъното на портфейлите ни се отдава на един бог знае какви алхимични метаморфози! Статуя за прекрасния господин Ло, статуя, висока колкото Родоския колос!

Езоп II, наречен още Йон, също имаше полза от всеобщото блаженство. Гърбът му, това удобно писалище, с което го бе дарила природата, не бездействуваше нито за миг и в кожената му кесия като дъжд се сипеха шестливрови монети и пистоли. Въпреки печалбата си, той оставаше все така равнодушен. Гърбавия бе вече закоравял финансист.

Тази сутрин той не беше весел и имаше болнав вид. На онези, които благоволяха да се поинтересуват от причините за това му състояние, той отвръщаше:

— Тази нощ малко се преуморих.

— Че къде успя, друже Йон?

— При господин регента, който ме беше поканил на бала си.

Смееха се, подписваха, плащаха: същинска манна небесна!

Към десет сутринта един гръмовен, страховит, неописуем възглас накара стъклата на прозорците на Гонзаговия дворец да потреперят. Гърмът на оръдието, което възвестява раждането на кралските синове, далеч не би могъл да се сравнява с подобен тътен. Пляскаха с ръце, крещяха, във въздуха летяха шапки, радостта се проявяваше в нервни изблици и гърчове, в необуздани подскоци и в припадъци. На бял свят се бяха появили сините акции, „внучките“! Още съвсем топлички, съвсем чистички, същински душички, току-що излезли изпод пресите на кралската печатница. Наистина имаше от какво да се разтърси из основи улица „Кенкампоа“! „Внучките“, сините акции, носеха многоуважаемия подпис на подконтрольора Лабастид!

— Насам! Десет процента премия!

— Петнайсет!

— Двайсет, насам! Плащам в брой!

— Двайсет и пет! Плащам в берийска вълна!

— В индийски подправки, в сурова коприна, в гасконски вина!

— По дяволите! Я не ме настъпвайте, бабо! Пфуй, и то на вашите години!

— Ох! Простак такъв, така да се държите с жена! Не ви ли е срам?

— Внимание! Внимание! Партида бутилирано руанско!

— Внимание! Кентенско платно, грабете на воля! Трийсет процента премия!

Крясъци на премазани жени, сподавени викове на задушени дребни хорица, писъци на тенори, боботене на басове, разменяни на драго сърце плесници: успехът на сините акции беше напълно достоен за тях!

По парадното стълбище на двореца се спуснаха Ориол и Монтобер. Те току-що се бяха разделили с Гонзаг, който здравата ги беше нахокал. И двамата гузно мълчаха.

— Това вече не е покровител — рече Монтобер, когато се озоваха в градината.

— Това е господар, който ни заставя да играем по свирката му — измърмори Ориол. — Иде ми да…

— И на мен! — прекъсна го Монтобер.

В този миг до тях неочаквано се приближи прислужник с ливреята на принца и им връчи по един малък запечатан плик. Те веднага счупиха печата. Всеки от пликовете съдържаше внушителна пачка сини акции. Ориол и Монтобер се спогледаха.

— Дявол го взел! — възкликна ободрен тантурестият банкер, поглаждайки дантеленото си жабо. — Ей туй наричам аз изискани маниери!

— Само той е способен на такова нещо! — разчувствува се Монтобер.

Те преброиха „внучките“: сумата се оказа доста внушителна.

— Я дай да ги съберем на едно — предложи Монтобер.

— Да ги съберем — съгласи се Ориол.

Безпокойството им бе отлетяло далеч, изместено от безгрижието. Зад тях като ехо се разнесе:

— Да ги съберем! Да ги съберем!

По стълбището в пълен състав се спускаше бандата луди глави: Навай, Таран, Шоази, Hoce, Албре, Жирон и останалите. Тази сутрин, още с пристигането си, всеки от тях също бе получил подобна утеха и лек за угризенията си. Те се скупчиха в подножието на стълбището.

— Господа — рече Албре, — ето ви сума жалки търгаши, които са просто червиви с пари. Ако се сдружим, днес можем да сложим ръка на пазара и да си докараме чудесна печалба. Имам една идея…

— Да се сдружим, да се сдружим… — извикаха всички в един глас.

— А мен приемате ли ме? — разнесе се изневиделица нечие тъничко пронизително гласче, което излизаше сякаш от джоба на грамадния барон Батц.

Всички се обърнаха. Току зад гърба им стоеше Гърбавия, подложил гърбицата си на един търговец на фаянс, който заменяше цялата си стока срещу дузина хартийки и беше щастлив.

— По дяволите! — изруга Навай и отстъпи назад. — Не ми се нрави туй създание!

— Я се махай оттук! — грубо заповяда Жирон.

— На вашите услуги, господа — учтиво отвърна Гърбавия, — но аз съм си платил наема и градината е толкова моя, колкото и ваша.

Ориол поклати глава:

— И само като си помисля, че този демон, който тази нощ така ни озадачи, не е нищо повече от долнопробно амбулантно писалище.

— Мислещо — слушащо — говорещо! — отчетливо произнесе Гърбавия, натъртвайки на всяка дума.

Той се поклони, усмихна се и тръгна да си гледа работата. Навай го проследи с поглед.

— Вчера още не ме беше страх от това човече — промърмори той.

— Защото вчера все още можехме да избираме пътя си — също тъй тихо се обади Монтобер.

— Идеята, Албре! Кажи ни идеята си! — раздадоха се нетърпеливи викове.

И веднага всички се струпаха около Албре, който в продължение на няколко минути живо им обясняваше нещо.

— Чудесно! — възкликна Жирон. — Разбирам!

— Тофа шудесно — повтори барон Батц. — Распирам, но ако още малко ми опясните…

— Безполезно е! — прекъсна го Hoce. — На работа! След час трябва да сме ги обрали до шушка!

И те веднага се пръснаха. Близо половината от тях излязоха през двора и улица „Сен Маглоар“, за да стигнат до улица „Кенкампоа“ по централната алея. Останалите се отдалечиха поединично или на малки групи, бъбрейки най-простодушно тук и там за щяло и нещяло. След около четвърт час през портата откъм улица „Кенкампоа“ се втурнаха Таран и Шоази. Служейки си най-безцеремонно с лакти, ти дълбоко се врязаха в тълпата, викайки с пълно гърло Ориол, който разговаряше с Жирон.

— Безумие! Същински бяс! — крещяха те. — Във Венецианската гостилница вървят по трийсет-трийсет и пет, а при Фулон са стигнали четирийсет, та дори и петдесет. След час ще се покачат на сто! Купувайте! Купувайте!

Гърбавия се подсмиваше под мустак.

— И за теб ще има кокалче, само мирувай! — прошепна Hoce на ухото му.

— Благодаря ви, уважаеми господине — смирено отвърна Гърбавия. — И това е предостатъчно.

Междувременно слухът, че до края на деня премията на сините ще достигне сто процента, се беше разпространил със светкавична бързина. Купувачите прииждаха на тълпи. Албре, който държеше в портфейла си всички акции на сдружението, ги разпродаде на пачки от по петдесет срещу заплащане в брой; това му придаде смелост и той дори обяви, че в два часа подиробед ще продаде нова, при това значителна партида акции, и то при същия процент.

В този миг на същата порта, гледаща към улица „Кенкампоа“, с погребални физиономии се появиха Ориол и Монтобер.

— Господа — отговори Ориол на онези, които се поинтересуваха защо е толкова омърлушен, — не мисля, че трябва на всеослушание да се повтарят такива злокобни вести, това би довело до спадане на курса.

— И колкото и да имаме, краят бързо ще му се види — добави Монтобер с тежка въздишка.

— Измама! Измама! — разкрещя се един дебел търговец, чийто джобове пращяха от „внучки“.

— Млъкнете, Ориол! — изсъска Монтобер. — Не виждате ли на какво ни излагате!

Но алчната и гъста тълпа на любопитните вече се блъскаше около тях.

— Говорете, господа, кажете какво знаете! — чуваха се викове наоколо. — Това е дълг на всеки честен човек!

Ориол и Монтобер обаче мълчаха като риби.

— Ас бък ште фи каша — обади се ненадейно явилият се барон Батц. — Шъшипия! Шъшипия! Шъшипия!

— Съсипия ли? Че защо?

— Това е измама, ви казвам!

— Я да мълчите, дебелако! Но защо съсипия, господин Батц?

— Не снам — сериозно отвърна баронът. — Бедесед бросента збадане!

— Петдесет процента спадане?

— Са десед минуди.

— За десет минути?! Но това е банкрут!

— Я, тофа айн банкруд! Айн катастроф! Айн баника!

— Господа, господа, по-спокойно! — намеси се Монтобер. — Да не прекаляваме!

— Двайсет сини с петнайсет процента премия! — чуваше се вече наоколо.

— Петнайсет сини, петнайсет! С десет премия!

— Двайсет и пет по номинална стойност.

— Но господа, господа, та това е лудост! Отвличането на младия крал не е официално потвърдено!

— Пък и все още няма доказателства, че господин Ло наистина е избягал — добави Ориол.

— Нито че господин регентът е затворник в Пале Роаял — довърши Монтобер със съкрушен вид.

За миг настъпи изумена тишина, после екна ужасен многохиляден вик:

— Младият крал е отвлечен! Господин Ло избягал! Регентът е арестуван!

— Трийсет акции на половина цена!

— Осемдесет с шейсет рабат!

— Със сто!

— Със сто и петдесет!

— Господа, господа — бъбреше Ориол, — не бързайте!

— Продавам всичките си акции с триста на загуба! — извика Навай, който нямаше вече нито една. — Купувате ли ги?

Ориол направи енергичен отрицателен жест.

Много скоро сините се продаваха с четиристотин на загуба.

— Не са държали както трябва под око фамилията дю Мен — не мирясваше Монтобер, — а те си имали доста сподвижници. Оказа се, че в заговора са замесени канцлерът д’Агесо, кардинал дьо Биси, господин дьо Вилроа и маршал дьо Вийар. Пари им давал принц де Селамаре. Жюдикаел дьо Малстроа, маркиз дьо Понкалек, най-богатият благородник в Бретания, е нападнал младия крал по пътя за Версай и го отвел в Нант. В този момент испанският крал преминава Пиренеите начело на тристахилядна армия. Това, за жалост, е безспорен факт.

— Шейсет сини с петстотин на загуба! — чуваше се сред все по-сгъстяващата се тълпа.

— Господа, господа, не бързайте! Все пак, за да дойде от Пиренеите до Париж, на една армия й трябва време. Пък и това са слухове, нищо повече от слухове…

— Злухофе, злухове! — потвърди барон Батц. — Имам оште айн аксия, бродафам я са бедстотин франка! Ей я, на!

Никой обаче не прояви интерес към акцията на барона и предложенията се подновиха с нова сила.

— В крайна сметка — наливаше масло в огъня Ориол, — поне господин Ло да не беше избягал…

— Но кой държи регента затворен? — разпитваха наоколо.

— За бога, хора добри! — възкликна Монтобер. — Питате ме за неща, които и самият аз не знам. Аз, слава богу, нито купувам, нито продавам! По всичко изглежда, че Бурбонският дук е бил доста недоволен. Същото говорят и за духовенството, по повод на онази история с конституцията. Някои пък твърдят, че във всичко това бил замесен руският цар, който иска да се провъзгласи за крал на Франция.

Разнесе се всеобщ вик на ужас. Барон Батц предложи акцията си за сто екю. И точно в този миг на вселенски смут, Албре, Таран, Жирон и Hoce, имайки под ръка целия капитал на сдружението, най-неочаквано направиха незначителна покупка и веднага бяха забелязани. Сочеха си ги с пръст като четворка кръгли идиоти: те купуваха! Само за миг тълпата ги заобиколи, обсади, задуши!

— Не им казвайте новините си — шепнеха мнозина на ухото на Ориол и Монтобер.

Нисичкият дебел посредник едва сдържаше смеха си.

— Клети безумци! — промълви той, посочвайки със съжалителен жест своите съзаклятници, после се обърна към тълпата и добави: — Аз съм благородник, приятели, и ви казах всичко, което знаех съвършено безкористно, а вие правете както ви е угодно. Умивам си ръцете.

А Монтобер, отивайки още по-далеч в своята добронамереност, извика на четиримата безумци:

— Купувайте, приятели! Купувайте! Ако това се окажат лъжливи слухове, богатството ви е в кърпа вързано!

Върху гърбицата на Гърбавия се подписваха по двама наведнъж. Той едва смогваше да прибира парите, но приемаше само злато. „Реализирайте! Реализирайте!“ — ехтеше наоколо. Пазарната цена на сините акции, или „внучките“, се равняваше на пет хиляди ливри, тяхната емисионна стойност, докато номиналната им стойност възлизаше едва на хиляда ливри. Само за двайсетина минути те спаднаха до едва няколкостотин франка. Таран и помощниците му се отдадоха на същинско обирничество. Портфейлите им се издуха като кожената кесия на Езоп II, наречен Йон, който невъзмутимо се подсмиваше, подлагайки гръб за сключването на поредната прибързана сделка. Измамата беше успяла. Ориол и Монтобер изчезнаха. Скоро от всички страни заприиждаха задъхани хора:

— Господин Ло е в двореца си!

— Младият крал е в Тюйлери!

— Господин регентът присъствува на обеда му!

— Измама! Измама! Измама!

— Исмама! Исмама! — повтори барон Батц възмутен. — Касфах фи ас, ще е исмама!

Някои стигнаха до заключението, че е по-добре да се обесят.

Точно в два часа се появи Албре и разпродаде своите акции по твърда цена от пет хиляди и петдесет франка всяка. И въпреки обесилите се и онези, които бяха разорени, но се ограничаваха само да си скубят косите, той реализира наистина баснословна печалба. Подписвайки паричния превод върху плещите на Гърбавия, Албре пъхна в ръката му една кесия. Гърбавия се провикна:

— Ей, Ките, я ела насам!

Бившият гвардеец, който беше зърнал кесията, веднага дотърча. Гърбавия я запокити в лицето му.

На онези от нашите читатели, на които хитрината на Ориол, Монтобер и компания се е сторила твърде прозрачна, не им остава нищо друго, освен да прочетат бележките на К. Берже върху „Тайните мемоари“ на абат дьо Шоази^[2], от които биха могли да научат, че и много по-дебелашки лъжи са се увенчавали с пълен успех.

Разказите за подобни дяволии се ползуваха с голям успех в аристократичните салони. Така човек си създаваше славата на остроумник и в зависимост от дързостта на мошеничествата си натрупваше повече или по-малко значително състояние. Тези шмекерии разсмиваха всички, с изключение на обесените.

Докато нашите хитреци, скрили се неизвестно къде, поделяха печалбите си, по стълбището на двореца се спуснаха принц дьо Гонзаг и неговият верен Пейрол. Владетелят идваше да навести Поданиците си. Ажиото се бе разгоряло с нова страст, подклаждана от нови, повече или по-малко достоверни слухове. Зашеметен само за миг, Златния дом се беше окопитил и се чувствуваше чудесно.

Гонзаг държеше в ръка обемист плик, скрепен с три големи печата, висящи на копринени ленти. Когато забеляза плика, Гърбавия широко отвори очи от изумление, а по бледите му страни изби ярка руменина. Той обаче дори не помръдна и продължи да изпълнява задълженията си, но от този миг нататък погледът му остана прикован към Пейрол и Гонзаг.

— Какво прави принцесата? — поинтересува се принцът.

— Тази нощ принцесата изобщо не е мигвала — отвърна довереникът му. — Камериерката я чула да си повтаря: „Ще претърся цял Париж, но ще я открия!“

— Дявол го взел! — промърмори Гонзаг. — Ако само беше зърнала младата девойка от улица „Шантр“, всичко щеше да пропадне!

— Приличат ли си? — полюбопитствува Пейрол.

— Като две капки вода, ще видиш. Спомняш ли си Ньовер?

— Да — отвърна довереникът, — хубав момък беше.

— Тази е наистина дъщеря му и е красива като ангел. Същият поглед, същата усмивка.

— Нима вече се усмихва?

— В момента е с доня Крус. Двете се оказаха стари приятелки и сега доня Крус я утешава. Става ми нещо като гледам туй дете! Ако имах такава дъщеря, друже Пейрол, мисля, че… Но това са нелепици! Пък и за какво да се разкайвам? Нима съм вършил зло заради злото? Имам си цел — преследвам я! А изникнат ли препятствия…

— Толкоз по-зле за тях! — промълви Пейрол с усмивка.

Гонзаг прекара опакото на ръката по челото си. Пейрол докосна запечатания плик.

— Убеден ли е ваше височество, че сме попаднали точно в целта?

— Няма никакво съмнение — отговори принцът. — Ето печатът на Ньовер, а ето и големият печат на енорийската църква на Кайлюс-Тарид.

— И смятате, че тук са откъснатите страници от онзи прословут регистър?

— Уверен съм.

— Всъщност, ваше височество би могъл да се убеди в това като отвори плика.

— Откъде ти дойде на ум? — възкликна Гонзаг. — Да счупя печатите? Тези чудесни, непокътнати печати?! По дяволите, та всеки от тях струва колкото дузина свидетели! Печатите, друже Пейрол, ще счупим когато му дойде времето, тоест, когато представим на събрания в пълен състав семеен съвет истинската наследница на Ньовер.

— Истинската? — неволно повтори довереникът.

— Истинската за нас. И тогава всичко ще излезе наяве…

Пейрол се поклони. Гърбавия все така ги наблюдаваше.

— Но тогава какво ще правим с другото момиче, ваше височество — попита довереникът, — искам да кажа, с онази, дето има погледът и усмивката на Ньовер?

— Проклет гърбушко! — извика спекулантът, който в същия миг се подписваше върху гърба на Йон. — Какво си се разскачал такъв?

В действителност Гърбавия несъзнателно се бе опитал да се приближи до Гонзаг.

Принцът размишляваше.

— И за това ми е минавало през ум! — рече той сякаш на себе си. — А ти, друже Пейрол, какво би направил ти с младата девойка, ако беше на мое място?

Довереникът разтегна устни в присъщата си подла и двусмислена усмивка. Гонзаг, без съмнение, го разбра, тъй като веднага продължи:

— Не, не, нямам предвид това! Хрумна ми друга идея. Кажи ми, кой според теб е най-пропадналият, най-разореният от всичките ни приближени?

— Шаверни — отвърна Пейрол без колебание.

— Мирувай, гръбльо! — кресна друг жирант.

— Шаверни! — повтори Гонзаг и лицето му просветна. — Обичам го аз този момък, но той ми пречи и така ще се отърва от него!