Пол Февал
Гърбавия (39)

X. В клопка

Големият, или първият кабинет на регента представляваше доста просторен салон, където той имаше навика да приема министрите и регентския съвет. Той бе обзаведен с кръгла маса, застлана с покривка от китайска коприна, едно кресло за Филип Орлеански, друго — за Бурбонския дук, столове за останалите титулярни членове на регентския съвет и сгъваеми столчета за държавните секретари. Над парадната врата се виждаше гербовият щит на Франция и ламбела^[1] на Орлеан. Всеки ден подир обед тук надве-натри се претупваха държавните дела. Регентът обядваше късно, Операта започваше представленията си рано и времето наистина не стигаше.

Когато Лагардер влезе, кабинетът беше пълен с народ и приличаше по-скоро на съдебна зала. Регентът седеше, заобиколен от господата дьо Ламоаньон, дьо Треме и Машо. До камината стояха херцозите дьо Сен Симон, д’Аркур и Люксембургският херцог. На вратите бе поставена стража, а героят Бониве бършеше потното си чело пред огледалото.

— Доста ни изтормози, но накрая го спипахме — бъбреше си той полугласно. — Ама че щур човек!

— Много ли се опъваше? — полюбопитствува полицейският лейтенант Машо.

— Добре че бях там — отвърна Бониве, — иначе един господ знае какво щеше да се случи!

В страничните ниши бихте познали стария Вилроа, кардинал дьо Биси, Воайе д’Аржансон, Льоблан и много други. Някои от приближените на Гонзаг също бяха успели да се промъкнат. Тук бяха Навай, Шоази, Жирон и дебелият Ориол, скрил се зад гърба на своя събрат Таран. Шаверни разговаряше с господин дьо Брисак, който спеше прав след прекараните в пиянство три нощи. Зад Лагардер стояха петнайсетина въоръжени до зъби мъжаги. Тук имаше една единствена жена — принцеса дьо Гонзаг, седнала от дясната страна на регента.

— Господине — обърна се рязко регентът към Лагардер, още щом го видя, — в нашата уговорка изобщо не се предвиждаше да разваляте празника ни и да оскърбявате в собствения ни дом един от най-знатните велможи в кралството. Обвинен сте също, че сте извадил шпага на територията на Пале Роаял. Това ни кара твърде бързо да се разкаем за благоволението ни към вас.

От момента на задържането му лицето на Лагардер бе сякаш от мрамор.

— Ваше височество — отвърна той почтително, но студено, — не се страхувам да бъдат повторени думите, които аз и господин дьо Гонзаг си разменихме. Колкото до второто обвинение, вярно е, извадих шпага, но само за да защитя една дама. Сред присъствуващите тук мнозина биха могли да го потвърдят.

Имаше не по-малко от половин дузина свидетели, но се обади само Шаверни.

— Вие казахте истината, господине.

Лагардер с удивление го погледна и забеляза, че другарите му го укоряват. Регентът обаче беше твърде уморен и така му се спеше, че нямаше никаква възможност да отдели повече внимание на подобни дреболии.

— Господине — поде той отново, — всичко това ние бихме могли да извиним, но, пазете се, има нещо, което никога не ще ви простим! Обещали сте на госпожа дьо Гонзаг да й върнете нейната дъщеря. Така ли е?

— Да, ваше височество, обещах.

— Изпратихте куриер, който ми даде същото обещание от ваше име. Признавате ли това?

— Да, ваше височество.

— Предполагам, досещате се, че сте изправен пред съд. Обикновените съдилища не могат да се произнесат по деянието, в което ви обвиняват. Но, кълна се в честта си, господине, заслужавате ли, справедливост ще ви бъде въздадена! Къде е госпожица дьо Ньовер?

— Не знам — отвърна Лагардер.

— Той лъже! — извика буйно принцесата.

— Не, госпожо. Обещах ви нещо, което надхвърля възможностите ми, това е всичко.

В кабинета се разнесе ропот. Лагардер обгърна присъствуващите с поглед и повишавайки глас, продължи:

— Не познавам госпожица дьо Ньовер.

— Но това е безочие! — заяви херцог дьо Треме, губернаторът на Париж.

Всички храненици на Гонзаг веднага повториха:

— Това е безочие!

Господин Машо, радетел на свещените полицейски традиции, посъветва на наглеца незабавно да бъде зададен най-страшният въпрос: Защо търси под вола теле?

Регентът измери Лагардер със суров поглед.

— Господине — рече той, — помислете добре какво говорите!

— Ваше височество, размишлението нито ще добави, нито ще отнеме нещо от истината. Аз казах истината!

— Нима ще понесете това, ваше височество? — намеси се принцесата, която едва се сдържаше да не избухне. — Кълна се в честта си, кълна се в моето спасение, той лъже! Много добре знае къде е дъщеря ми, самият той ми го каза преди малко в градината, на десетина крачки оттук.

— Отговорете! — заповяда регентът.

— Тогава, както и сега, аз казах истината — отвърна Лагардер, — но тогава още се надявах, че ще мога да изпълня обещанието си.

— А сега? — прошепна вън от себе си принцесата.

— Сега вече не се надявам.

Госпожа дьо Гонзаг безсилно се отпусна на стола.

Улегналата половина от присъствуващите: министрите, членовете на Парламента и херцозите, с любопитство разглеждаха тази странна личност, чието име толкова често бяха чували на младини. Хубавия Лагардер, Лагардер дуелиста! Но това умно и спокойно лице никак не прилягаше на някакъв си вулгарен шпагаджия.

По-проницателните се опитваха да разберат какво се крие зад привидното му спокойствие. От него се излъчваше горчива, но и непоколебима решимост. Хората на Гонзаг се чувствуваха твърде незначителни сред подобно обкръжение, за да вдигат много шум. Те бяха влезли тук единствено благодарение на името на господаря си, заинтересована страна в пренията, но господарят им все още не се бе появил.

Регентът отново се обърна към Лагардер:

— Та нима уповавайки се само на някакви смътни надежди писахте до регента на Франция? Когато заръчахте да ми кажат: „Дъщерята на вашия приятел ще ви бъде върната…“

— Тогава още се надявах, че ще стане точно така.

— Надявали сте се?!

— Човешко е да се греши.

Регентът се спогледа с Треме и Машо, които изглежда бяха съветниците му.

— Но, ваше височество — извика принцесата, кършейки ръце, — не разбирате ли, че той е похитил детето ми! То е в ръцете му, кълна се! Той го крие! Да, спомням си, на него, точно на него предадох дъщеря си в нощта на убийството! Сигурна съм, кълна ви се!

— Чувате ли, господине? — попита регентът.

Едва забележима тръпка пробяга по лицето на Лагардер. По челото му бяха избили ситни капчици пот, но, все така невъзмутим, той отвърна:

— Госпожа принцесата се заблуждава.

— Ох! — простена тя, почти обезумяла. — Нима е невъзможно да бъде разобличен този човек!

— Достатъчен е само един свидетел… — начена регентът.

Той прекъсна фразата си по средата, тъй като Анри, изправил се внезапно в цял ръст, бе впил предизвикателен поглед в Гонзаг, който в този момент влизаше през парадната врата. Появата му предизвика кратка сензация. Той отдалеч се поклони на принцесата и на Филип Орлеански и остана близо до вратата.

Очите му срещнаха погледа на Лагардер, който с предизвикателен тон заяви:

— Тогава нека този свидетел се появи, нека се осмели да ме обвини!

Гонзаг примига, сякаш напразно се бе опитвал да издържи погледа на обвиняемия. Всички много ясно го забелязаха, но накрая принцът все пак успя да се усмихне и те си рекоха: — От съжаление ще да е.

Междувременно в салона все така цареше пълна тишина. Изведнъж до вратата настъпи леко раздвижване. Гонзаг се приближи до прага. От тъмнината изникна жълтеникавото лице на Пейрол.

— Наша е! — прошепна той.

— А документите?

— Документите също.

Гонзаг чак се изчерви от радост.

— Дявол да го вземе! — възкликна той. — Казвах ли ти аз, че онзи гърбушко е просто незаменим?

— Не ще и дума — съгласи се довереникът му. — Признавам, че го подценявах. Добра работа ни свърши, наистина!

— Сам виждате, че никой не отговаря, ваше височество — казваше в това време Лагардер. — И щом вие сте съдникът, бъдете безпристрастен. Кой стои в момента тук, пред вас? Един беден благородник, измамен както и самият вие в надеждите си. Вярвах, че мога да разчитам на едно чувство, обикновено най-чистото, най-пламенното от всички чувства; обещах с дързостта на човек, който се надява да бъде възнаграден… — Той направи кратка пауза, после с усилие продължи: — Да, защото смятах, че имам право на награда. — Тук Лагардер неволно сведе очи и гласът му сякаш заседна в гърлото.

— Що за човек е този? — обърна се старият Вилроа към Воайе д’Аржансон.

— Този човек е или благородна душа, или подлец сред подлеците! — отвърна вицеканцлерът.

С върховно усилие на волята Лагардер си наложи да продължи:

— Съдбата се подигра с мен, ваше височество, и в това се състои цялото ми престъпление. Уверен бях, че притежавам нещо, то обаче ми се изплъзна. Сега сам себе си наказвам, връщам се в изгнание.

— Много удобно, няма що! — подхвърли Навай.

Машо шепнеше нещо на ухото на регента.

— Ваше височество, на колене ви моля… — намеси се принцесата.

— Недейте, госпожо! — възпря я Филип Орлеански и с властен жест призова към тишина.

В салона тутакси се смълчаха.

— Господине — обърна се той към Лагардер, — вие сте благородник, или поне така твърдите. Това, което сте извършил, е недостойно за благородник. Вашето наказание ще бъде собственият ви позор! Шпагата ви, господине!

Лагардер изтри плувналото си в пот чело. В момента, когато сваляше портупея си, по бузата му се търкулна една сълза.

— Дявол да го вземе! — промърмори Шаверни, потръпвайки възбудено без сам да знае защо. — Бих предпочел да го убият!

В момента, когато Лагардер предаваше шпагата си на маркиз дьо Бониве, Шаверни извърна глава.

— Отдавна отмина времето, когато чупеха шпорите на рицарите, уличени във вероломство — продължи регентът, — но благородството е живо, слава богу, и лишаването от звание продължава да бъде най-суровото наказание за един войник. Господине, вие нямате повече право да носите шпага. Отдръпнете се, господа, и му сторете път! Този човек вече не е достоен да диша един и същ въздух с нас.

В първия миг човек би казал, че Лагардер щеше да разтърси колените на залата и, подобно на Самсон^[2], да погребе филистимляните под развалините й. Върху мъжественото му лице се изписа такъв ужасяващ гняв, че заобикалящите го се отдръпнаха повече от страх, отколкото за да се подчинят на заповедта на регента. Много скоро обаче гневът му се смени с безпокойство, а безпокойството отстъпи място на същото онова ледено равнодушие, което проявяваше от самото начало на съдебното заседание.

— Ваше кралско височество — каза той с поклон, — приемам решението ви и не възнамерявам да го обжалвам.

Уединено кътче накрай света и любовта на Орор, такива видения го спохождаха в този миг. Та не си ли заслужаваше да изстрада всичко заради това? Той се насочи към вратата сред всеобщо мълчание. Регентът тихо прошепна на принцесата:

— Не се страхувайте, ще го следим.

Неочаквано насред салона пред Лагардер се изпречи принц дьо Гонзаг, който току-що се беше разделил с Пейрол.

— Ваше кралско височество — обърна се принцът към Орлеанския херцог, — на пътя на този човек заставам аз!

Шаверни, който цял се тресеше от възбуда, изглеждаше така, сякаш всеки миг ще се нахвърли срещу Гонзаг.

— Ах, ако Лагардер имаше шпага! — възкликна той.

Таран побутна с лакът Ориол и промърмори:

— Маркизчето май се е побъркало!

— Но защо се изпречвате на пътя му? — попита регентът.

— Защото се подиграха с доверчивостта ви, ваше височество — отговори Гонзаг. — Не разжалване е наказанието, което заслужават убийците!

В залата настъпи суматоха; регентът скочи на крака.

— Този тук е убиец! — довърши Гонзаг и сложи голата си шпага върху рамото на Лагардер.

И можем да ви уверим, че той здраво я стискаше в ръка. Лагардер дори не се опита да го обезоръжи.

Изведнъж над всеобщата врява, подсилвана още повече от приближените на Гонзаг, които току надаваха викове и се преструваха, че нападат, се разнесе нервният смях на Лагардер. Той само отблъсна шпагата и като сграбчи китката на Гонзаг я стисна толкова силно, че принцът изпусна оръжието си. После той заведе, по-скоро завлече Гонзаг до масата и сочейки с пръст един дълбок белег на разтворената му от болката ръка, извика:

— Моето клеймо! Познавам моето клеймо!

Погледът на регента беше мрачен. Всички затаиха дъх.

— Гонзаг е загубен — прошепна Шаверни.

Принцът обаче прояви завидна съобразителност.

— Ваше кралско височество — каза той, — цели осемнайсет години чаках този миг! Най-сетне Филип, нашият брат, ще бъде отмъстен! Тази рана получих защитавайки живота на Ньовер!

Пръстите на Лагардер отпуснаха желязната си хватка и ръката му падна като отсечена. За миг той остана сякаш поразен от гръм, докато в залата гръмна всеобщ вик:

— Убиецът на Ньовер! Убиецът на Ньовер!

Принцесата в ужас бе закрила лицето си с ръце и дори не по мръдваше. Беше изгубила съзнание. Когато по знак на регента полицейските агенти начело с Бониве го обградиха, Лагардер изведнъж се отърси от вцепенението си.

— Подлец! — изрева той като разярен лъв. — Подлец! Подлец! — И като отхвърли на десетина крачки Бониве, който се беше опитал да го пипне за яката, извика с гръмък глас: — Назад! Горко на оня, който ме докосне! — После се обърна към Филип Орлеански и добави: — Имам пропуск, даден ми от вас, Ваше кралско височество. — Той извади от джоба си някаква грамота и като я разгъна, на висок глас прочете: — Свободен, каквото и да се случи! Пропускът е попълнен и подписан от вас!

— Измама! — понечи да се намеси Гонзаг.

— Щом е злоупотребил…! — добавиха господата Треме и Машо.

С жест регентът ги накара да млъкнат.

— Нима искате да дадете нов повод за приказки на онези, които твърдят, че Филип Орлеански не държи на думата си? — извика той. — Щом така е написано и щом е подписано, този човек е свободен и разполага с четиридесет и осем часа, за да прекоси границата.

Лагардер дори не помръдна.

— Чухте ме, господине! — каза регентът сурово. — Излезте!

Лагардер бавно накъса грамотата на парчета и ги хвърли в краката на регента.

— Вие не ме познавате, ваше височество — каза той. — Освобождавам ви от дадената дума. От свободата, която ми предлагате и която ми се полага, аз вземам само двайсет и четири часа. Те са ми напълно достатъчни, за да разоблича един подлец и да доведа докрай едно справедливо дело. Стига вече унижения! Аз вдигам чело и, кълна се в честта на името си, чувате ли господа, в честта на Анри дьо Лагардер, която струва не по-малко от вашата, кълна се и обещавам, че утре, в същия този час, госпожа дьо Гонзаг или ще получи дъщеря си и Ньовер ще бъде отмъстен, или ще се предам в ръцете на Ваше кралско височество! Можете още отсега да призовете съдиите!

Той се поклони на регента и като отблъсна с ръка наобиколилите го, каза:

— Сторете път, аз влизам в правата си.

Гонзаг го беше предварил, Гонзаг бе изчезнал.

— Сторете път, господа — повтори Филип Орлеански. — А вие, господине, утре и по същото време ще се явите пред вашите съдници и кълна се в бога ще си получите заслуженото!

Хранениците на Гонзаг се промъкваха към вратата, те вече бяха изиграли ролята си. За миг регентът остана замислен, после отпусна глава на ръката си и промълви:

— Ето една наистина невероятна история, господа!

— И един безсрамен негодник! — промърмори полицейският лейтенант Машо.

— Или храбец, каквито имало е нявга — на глас помисли регентът. — Но това ще разберем утре.

Лагардер слезе сам и без оръжие по ШИРОКОТО стълбище на павилиона. В подножието му той видя скупчени Пейрол. Таран, Монтобер, Жирон, всички онези измежду приближените на Гонзаг, които бяха забравили що е достойнство и срам. Трима въоръжени СЛУГИ охраняваха коридора, водещ към вратата на метр Льо Бреан. В средата на преддверието стоеше Гонзаг с гола шпага в ръка. Голямата врата, която водеше към градината, бе широко отворена. Всичко това отдалеч намирисваше на засада, но Лагардер дори не обърна внимание.

Храбростта му си имаше своите недостатъци: смяташе се за неуязвим. Той се насочи право срещу Гонзаг, който препречи пътя му с шпагата си.

— Да не бързаме толкова, господин дьо Лагардер — каза принцът, — трябва да си поговорим. Всички изходи са завардени и никой не ни чува, с изключение на преданите ми приятели, моето второ аз, тъй че, дявол го взел, можем да си побъбрим най-откровено!

Той се разсмя злобно и подигравателно. Лагардер се спря и скръсти ръце на гърдите си.

— Регентът ви отваря вратите — продължи Гонзаг, — аз пък ви ги затварям! Бях приятел на Ньовер, както и регентът, и също имам право да отмъстя за смъртта му. Не ме наричайте подлец, безполезно е. Всекиму е известно, че губещите играчи винаги ругаят. Господин дьо Лагардер, искате ли да ви кажа нещо, което ще успокои съвестта ви? Мислите си, че сте излъгали, че сте излъгали най-безочливо, когато казахте, че Орор, не е във ваша власт…

Лицето на Анри се измени.

— Какво пък — продължи Гонзаг, наслаждавайки се жестоко на победата си, — вие допуснахте само една мъничка неточност, пренебрегнахте един нищо и никакъв нюанс! Ако бяхте употребили „вече“, вместо „не“, ако бяхте казали: „Орор вече не е в моя власт…“

— Ако знаех… — начена Лагардер и сви пестници. — Но ти лъжеш — овладя се той, — познавам те!

— Ако бяхте казали така — довърши Гонзаг спокойно, — това щеше да бъде истината, чистата и неоспорима истина.

Лагардер приклекна сякаш се канеше да връхлети отгоре му, но Гонзаг насочи шпагата си между очите му и изсъска:

— Вие там, внимавайте! — После, все тъй подигравателно, продължи: — Боже мой! Каква чудесна партия спечелихме, наистина! Орор е в наша власт…

— Орор! — откъсна се от гърдите на Лагардер сподавен вик.

— Да, Орор, пък и някои документи…

При тези думи Лагардер потръпна и се хвърли срещу Гонзаг, който тежко рухна възнак, после с един скок прехвърли тялото му и изчезна в градината. Гонзаг с усмивка се изправи на крака.

— Няма изход, нали? — попита той застаналия отвън пред прага Пейрол.

— Никакъв.

— Колцина са там?

— Петима — отвърна Пейрол и се ослуша.

— Добре, достатъчно са. Той е без шпага.

Двамата излязоха навън, за да чуят по-добре. В преддверието приближените на принца, пребледнели и с окъпани в пот чела, също се ослушваха. Колко далеч бяха стигнали в сравнение с вчера! До днес само златото бе мърсило ръцете им; сега Гонзаг искаше да ги приучи към мириса на кръв. Плоскостта бе хлъзгава и те се спускаха все по-надолу. Пейрол и Гонзаг се спряха в подножието на външното стълбище.

— Нещо много се бавят! — промърмори Гонзаг.

— Времето тече бавно — рече Пейрол. — Те са ей там, зад шатрата.

В градината беше тъмно като в рог. Чуваше се само есенният вятър, който се бъхтеше в изрисуваните платна на декорите.

— Къде пипнахте девойката? — попита Гонзаг, сякаш искаше с приказки да залъже нетърпението си.

— На улица „Шантр“, пред самия праг на дома й.

— Защитаваха ли я добре?

— Да, при това две много изкусни шпаги, които обаче си плюха на петите веднага, щом им казахме, че с Лагардер е свършено.

— Не видяхте ли поне лицата им?

— Не, докрая останаха с маските си.

— А къде открихте документите?

Пейрол не успя да отговори: иззад индианската шатра, намираща се до жилището на метр Льо Бреан, се разнесе нечий предсмъртен вик. Гонзаг почувствува как косата му настръхва.

— Може и да е някой от нашите — прошепна Пейрол, който цял трепереше.

— Не е — рече принцът, — познах гласа му.

В същия миг откъм кръга на Диана се зададоха пет тъмни силуета.

— Кой ги води? — поинтересува се Гонзаг.

— Жандри — отвърна довереникът му.

Жандри беше едър як мъжага, бивш гвардейски капрал.

— Готово — рече той. — Сега ми трябват носилка и двама души, за да го махнем оттам.

Думите му бяха чути и в преддверието. Нашите играчи на ландскнехт, нашите поплювковци изглеждаха така, сякаш капчица кръв не бе останала във вените им. Зъбите на Ориол тракаха, та щяха да се счупят.

— Ориол! Монтобер! — повика Гонзаг.

И двамата веднага се приближиха.

— Носилката ще носите вие — заповяда Гонзаг и тъй като видя, че се колебаят, добави: — Убийството е наше общо дело, защото е в интерес на всички ни.

Трябваше да побързат преди регентът да е отпратил гостите си. И макар че обикновено те минаваха през голямата порта на Двора на фонтаните, намираща се чак в края на галерията, на някой от постоянните посетители на двореца би могло да му хрумне да мине през „Кур-о-Ри“ на път за дома си.

Премалелият от страх Ориол и възмутеният Монтобер взеха носилката; Жандри ги поведе през гъстия храсталак.

— Виж ти! — възкликна той, когато се озоваха зад индианската шатра. — При все това бих се заклел, че оня обесник наистина беше предал богу дух!

Ориол и Монтобер едва не си плюха на петите. Монтобер беше от онези благородници, които са способни на какви ли не безобидни прегрешения, но на които и през ум не би им минало да стигнат до престъпление. Ориол, кротък и малодушен страхопъзльо, изпитваше ужас само при вида на кръв. Но въпреки това и двамата бяха тук, докато останалите — Таран, Албере, Шоази, Жирон — чакаха. По този начин Гонзаг смяташе да си осигури тяхното мълчание. Те му се бяха обрекли и съществуваха единствено чрез него. Да отстъпят означаваше да изгубят всичко, а освен това и да си навлекат отмъщението на един човек, пред когото никой и нищо не можеше да устои.

Ако в началото някой им беше казал: „Ето докъде ще я докарате“, може би никой от тях не би сторил първата крачка. Но тя вече беше направена, втората също. По онова време не един буржоа и не един благородник доказаха, че преградата, отделяща безнравствеността от престъплението, е прекалено тънка. Те просто не можеха да отстъпят, такова бе изтърканото и отблъскващо извинение. „Който не е с мен, е против мен“ — беше казал Гонзаг. Лошото бе, че те вече не се намираха в онова разположение на духа, предразполагащо към спонтанно негодувание, когато човек се страхува повече от собствената си съвест, отколкото от себеподобните си. Порокът убива съвестта. Извършеното от самите тях престъпление несъмнено би ги ужасило, но ето че те не намираха морални сили да възроптаят искрено срещу убийството, извършено от друг.

— Отишъл е да пукне малко по-далеч — реши Готие Жандри.

Той приклекна и запълзя на четири крака, опипвайки земята около себе си, и така направи кръг на къщурката, чиято врата беше затворена. На двайсетина крачки оттам той се спря и възкликна:

— Ето го!

Ориол и Монтобер веднага отидоха при него с носилката.

— В крайна сметка работата я свършиха други — успокояваше се Монтобер, — тъй че няма в какво да се виним.

Ориол дори не гъкна, езикът му се беше сковал. Те помогнаха на Жандри да сложи върху носилката един труп, който лежеше на земята насред самия гъсталак.

— Още е съвсем топъл — отбеляза бившият гвардейски капрал. — Тръгвайте!

Ориол и Монтобер тръгнаха и скоро пристигнаха в павилиона заедно с товара си. Едва тогава по-голямата част от хранениците на Гонзаг получиха разрешение да си вървят.

Нещо доста ги беше уплашило. Минавайки покрай скромната къщурка на метр Льо Бреан, те бяха дочули шум от сухи листа и можеха да се закълнат, че оттогава нечии ситни бързи стъпки неотклонно ги следваха. И наистина, когато се изкачваха по-стълбището, по петите им вървеше Гърбавия. Той беше необичайно бледен и човек би казал, че полагаше неимоверни усилия, за да се задържи на краката си, но въпреки това продължаваше да се кикоти с острия си пронизителен смях. Ако не беше Гонзаг навярно здравата щеше да си изпати.

— Дойде значи, а? — обърна се той към Гонзаг, който дори не обърна внимание на неестествения му глас.

С треперещ пръст Гърбавия сочеше трупа, върху който Жандри беше хвърлил едно наметало. Гонзаг го потупа по рамото. Гърбавия залитна и едва не падна.

— Та той е пиян! — рече Жирон.

После цялата група тръгна по коридора. Метр Льо Бреан благоразумно предпочете да не се интересува от името на човека, когото отнасяха на ръце под предлог, че бил преял. В Пале Роаял бяха толерантни и дискретни.

Беше четири часът сутринта и фенерите повече пушеха, отколкото осветяваха. Негодниците тутакси се пръснаха във всички посоки. Гонзаг се върна в двореца си заедно с Пейрол. Ориол, Монтобер и Жандри имаха за задача да хвърлят трупа в Сена. Те се спуснаха по улица „Пиер Леско“, по когато стигнаха до реката двамата нехранимайковци почувствуваха, че силите им ги напускат. Всеки от тях даде по един пистолет на Жандри и бившият гвардейски капрал им разреши да оставят тялото върху една купчина смет. Той взе наметалото си, след което захвърлиха носилката малко по-надалеч и отидоха да си легнат.

Ето защо на сутринта барон дьо Барбаншоа, нямащ, естествено, никакво отношение към случилото се преди това, се събуди насред отпадъчната вада на улица „Пиер Леско“ в наистина неописуемо състояние. Точно той беше трупът, когото Ориол и Монтобер бяха пренесли на носилката си.

Господин баронът не се похвали никому с приключението си, но омразата му срещу Регентството нарасна. По времето на покойния крал беше падал поне двайсет пъти под масата, но никога не му се бе случвало нещо подобно. И сега, бързайки да се прибере при госпожа баронесата, несъмнено силно обезпокоена от отсъствието му, той си казваше:

— Какви нрави! Да изиграят подобен номер на човек с моите достойнства! Питам ви аз, накъде отиваме?!

Последен през малката вратичка на метр Льо Бреан излезе Гърбавия. Потрябва му доста дълго време, за да прекоси „Кур-о-ри“, макар че разстоянието не беше кой знае колко голямо. От изхода на Двора на фонтаните до улица „Сент Оноре“, той на няколко пъти се видя принуден да присяда на каменните парапети пред къщите и при всяко ставане от гърдите му се откъсваше глух стон. Жирон беше сгрешил: Гърбавия изобщо не беше пиян. Ако господин дьо Гонзаг не бе имал толкова други причини за безпокойство, то лесно щеше да забележи, че тази нощ язвителният смях па Гърбавия беше доста пресилен.

От ъгъла на двореца до жилището на Лагардер на улица „Шантр“ имаше не повече от десетина крачки, но на Гърбавия му бяха нужни десет минути, за да ги измине. Силите му го напускаха и по стълбището, което водеше към стаята на майстор Луи, той се изкачи вече на четири крака. На влизане беше видял, че широко разтворената външна врата е разбита. Вратата на стаята на майстор Луи също зееше разбита. Гърбавия влезе в първата стая. Вратата на съседната стая, същата, в която никой никога не влизаше, лежеше на пода. Гърбавия се облегна на рамката й; от гърлото му се откъсваха мъчителни хрипове. Опита се да повика Франсоаз и Жан-Мари, но от устата му не излезе нито звук. Той се свлече на колене и така допълзя до сандъка, в който доскоро се намираше скрепеният с три големи печата пакет, описван нееднократно от нас. Сандъкът беше разбит с брадва, а пакетът — изчезнал. Гърбавия рухна на пода като осъден на смърт клетник, който очаква последния удар.

Камбанарията на параклиса на Лувър отброи пет часа. Развиделяваше се. Бавно, много бавно Гърбавия се опря на ръце. С мъчителни усилия той успя да разкопчае черната си вълнена дреха и измъкна от пазвата си бял сатенен жакет, цял пропит от кръв. Човек би казал, че разкошният, смачкан на топка жакет е послужил за превръзка на някаква дълбока рана.

С тихи стонове Гърбавия се дотътри до кухненския шкаф, откъдето извади платно и вода. Така щеше поне да промие раната, окървавила жакета.

Жакетът принадлежеше на Лагардер, но раната кървеше на рамото на Гърбавия.

Той криво-ляво се превърза и отпи глътка вода, после, изпитвайки леко облекчение, приседна свит одве.

— Тъй да бъде! — прошепна той. — Отново сам! — Отнеха ми всичко: оръжието, сърцето ми! — Натежалата му глава клюмна в ръцете му, и когато отново вдигна чело, то бе за да изрече следните думи:

— Бъди с мен, господи! Разполагам само с двайсет и четири часа, за да започна отново делото, на което посветих цели осемнайсет години!