Пол Февал
Гърбавия (13)

V. Обяснява се отсъствието на Фаенца и Салдан

Раздаването беше приключило. Hoce умуваше над костюма, с който на следващия ден щеше да се качва в кралските карети. Ориол, благородник едва от пет минути насам, вече премисляше на какви ли прадеди би могъл да се позове още от времето на Сен Луи^[1]. Всички бяха доволни. Присъствувайки на събуждането на краля, господин дьо Гонзаг наистина не си беше губил времето.

— Братовчеде. — не мирясваше при все това малкият маркиз, — няма така лесно да се отървеш от мен, въпреки чудесния подарък, който току-що ми направи.

— Какво още искаш?

— Не знам дали е заради Фьойантин и госпожица дьо Клермон, но Боа Розе категорично отказа да ми даде покана за празненството в Пале Роаял тази вечер. Каза ми, че всички покани били вече раздадени.

— Нищо чудно! — извика Ориол. — Тази сутрин на улица „Кенкампоа“ поканите вървяха с десет луидора надценка. Боа Розе сигурно е спечелил пет-шест хиляди ливри.

— От които половината са за абат Дюбоа, неговия господар!

— Видях да продават по петдесет луидора едната — обади се Албре.

— На мен не ми продадоха дори за шейсет! — намеси се Таран.

— Просто ги разграбват.

— В момента навярно са вече безценни.

— И има защо, господа — каза Гонзаг, — празненството ще бъде наистина великолепно. На него ще присъствуват до един люде заможни или потомствени аристократи. Не вярвам на господин регентът дори за миг да му е минало през ум да спекулира с поканите, но всяко време си има своите малки недостатъци, пък и, бога ми, не виждам нищо лошо в това, Боа Розе и абатът да си оплетат кошницата с подобни дреболии.

— Та ако ще тази вечер салоните на регента да гъмжат от комисионери и спекуланти! — отбеляза Шаверни.

— Това са утрешните благородници — отвърна Гонзаг. — Натам върви светът!

Шаверни потупа Ориол по рамото.

— Е, днешни ми благороднико — подкачи го той, — как отвисоко ще гледаш ти тези утрешни аристократи, а?!

Необходимо е все пак да кажем няколко думи и за самото празненство. Идеята принадлежеше на шотландеца Ло; той беше поел и огромните разходи по него. То трябваше да се превърне в символичен триумф на системата, както се казваше тогава, в официално и гръмко потвърждение на победата на кредита над звонковата монета.

За да му придаде още по-голяма тържественост, Ло беше склонил Филип Орлеански да му отстъпи под наем салоните и парковете на Пале Роаял, та дори и нещо повече: поканите бяха отправени от името на самия регент и само този факт беше напълно достатъчен, за да превърне триумфа на бога-хартия в национален празник.

Разправяха, че Ло е предоставил на разположение на двора на регента наистина главозамайващи суми, само и само нищо да не накърни престижа на това всенародно веселие. Всичко прекрасно, което можеше да се постигне само с най-щедро разточителство, трябваше да заслепи поканените. Най-много се говореше за фойерверка и балета. Фойерверкът, чиято подготовка и изпълнение бяха поверени на кавалера Жиойа, трябваше да изобрази, гигантския дворец, издигнат на брега на Мисисипи по проект на самия Ло. Отсега нататък светът, и в това бяха убедени всички, щеше да притежава едно-единствено чудо — този мраморен палат, украсен с всичкото безполезно злато, което победоносният кредит изхвърляше от обръщение; този дворец-, голям колкото град, където щяха да бъдат изложени на показ всички метални богатства на света. Среброто и златото вече щяха да служат само за това. Балетът, алегоричен акт в духа на времето, трябваше също да представи кредита, олицетворяващ ангел-хранителя на Франция, който я поставя начело на народите. Край на глада, край на мизерията, край на войните! Кредитът, този нов месия, изпратен от милосърдния бог, щеше да разпръсне по цялото земно кълбо наново извоюваните прелести на земния рай.

След празника тази вечер обожественият кредит щеше да се нуждае единствено от храм. Жреците вече бяха налице.

Господин регентът беше определил броя на поканените на три хиляди; Дюбоа потайно го утрои; церемониалмайсторът Боа Розе тихомълком го удвои.

Във времената, когато върлува чумата на ажиото, неговата зараза се промъква навсякъде и нищо не е в състояние да противостои на победното и нашествие. Същото, което виждате в крайните квартали, където едва-що проходили дечица вече разменят играчките си и хвалят стоката си, сополивейки се над някоя нахапана медена курабия, скъсано хвърчило или половин дузина топчета, можете да забележите, когато треската на спекулацията обхване цял един народ: големите деца започват да продават скъпо и прескъпо всичко, което се търси, всичко, което е на мода: менюта на модни ресторанти, номерирани кресла в известни театри, места в претъпканата църква. И всичко това се върши напълно непринудено, без каквито и да било възражения.

Боже мой! Самият господин дьо Гонзаг мислеше като всички други, когато каза: „Не виждам нищо лошо в това, Боа Розе да припечели пет-шест хиляди ливри с подобни дреболии!“

— Стори ми се, че го чух да казва на Пейрол, че му предложили две или три хиляди луидора за пакета покани, който Негово височество е благоволил да ми изпрати — рече той, изваждайки портфейла си. — Що за глупост! Аз ги запазих за моите приятели.

Разнесоха се продължителни аплодисменти. Много от тези господа вече имаха покани в джоба си, но от повече глава не боли, особено когато струват по сто пистола едната. Тази сутрин наистина нямаше по-услужлив човек от господин дьо Гонзаг.

Той отвори портфейла си и хвърли на масата дебела връзка розови писма, украсени с очарователни винетки, които, сред плетеница от амурчета и купища цветя, до една изобразяваха Кредита, Великия Кредит, стиснал в ръка рога на изобилието. Разпределиха си ги веднага. Всеки взе за себе си и за своите приятели, с изключение на малкия маркиз, който все още спазваше известно благоприличие и не препродаваше онова, което му даваха. Изглежда, че благородникът Ориол имаше доста приятели, тъй като напълни джобовете си. Гонзаг ги наблюдаваше. Погледът му срещна погледа на Шаверни и двамата се разсмяха.

Ако някой от тези господа си въобразяваше, че може да измами Гонзаг, той просто се самозалъгваше: Гонзаг не вършеше нищо нахалост и само в кутрето си имаше повече сила, отколкото цяла дузина Ориоловци, умножена по половин стотица Жироновци или Монтоберовци.

— Господа — каза той, — моля ви да оставите две покани за Фаенца и Салдан. Чудно ми е, наистина, че не ги виждам тук.

Действително, беше нечувано Фаенца и Салдан да не се отзоват на повика му.

— Щастлив съм, че можах да направя за вас и този незначителен жест — подхвана Гонзаг, докато настървеното разграбване на поканите, котиращи се тъй високо на улица „Кенкампоа“, продължаваше. — Запомнете добре, че там, откъдето мина аз, ще минете и вие. Вие сте моят свещен батальон: във ваш интерес е да ме следвате, в мой интерес е да държа главите ви винаги на повърхността, над тълпата.

Върху масата бяха останали само двете покани за Фаенца и Салдан. Отново всички почтително и с най-голямо внимание слушаха своя повелител.

— Имам да ви кажа само още нещо — завърши Гонзаг. — Много скоро тук ще се разиграят събития, които ще бъдат загадка за вас. Не се опитвайте, не моля за това, изисквам го, никога не се опитвайте да разберете причините за моето поведение! Получете само паролата и действувайте! Какво от това, че пътят е дълъг и труден, щом в края му, кълна ви се в честта си, се намира богатството!

— Ние ще ви последваме! — извика Навай.

— Всички до един! — добави Жирон.

— Ако ще и в ада! — заключи кръглият като топка Ориол с решителен жест.

— Дявол го взел, братовчеде — полугласно рече Шаверни, — ама че необуздани приятелчета сме си завъдили! Бих се обзаложил, че…

Прекъсна го вик на изненада и възхищение. Самият той остана със зяпнали уста пред дивната хубост на младата девойка, която лекомислено се беше показала на вратата на спалнята на Гонзаг. Очевидно тя изобщо не беше предполагала, че ще намери тук такава многолюдна компания.

В момента, в който прекрачваше прага, върху нейното още съвсем детско личице, цялото сияещо от дяволита жизнерадост, играеше палава усмивка. Когато видя компаньоните на Гонзаг, тя се спря, бързо спусна дантеления си воал, замрежен с гъста бродерия, и остана неподвижна, подобно на очарователна статуя. Шаверни я поглъщаше е очи. Другите с голяма мъка въздържаха любопитните си погледи. Гонзаг, който отначало бе направил рязко движение, се окопити на мига и бързо пристъпи към новодошлата. Той пое ръката й и я поднесе към устните си: жестът му беше повече почтителен, отколкото галантен. Девойката остана безмълвна.

— Прекрасната затворничка! — промълви Шаверни.

— Испанката! — добави Навай.

— Същата, заради която господин принцът държи под ключ малката си къща зад Сен Маглоар!

И като истински познавачи, каквито и бяха, те се възхищаваха на нейната кръшна и едновременно изящна снага, на очарователния глезен, завършващ със стъпалце на фея, на великолепната корона от гъста свилена коса, по-тъмна от черен кехлибар.

Непознатата беше облечена в градски костюм, чиято скромна изисканост издаваше истинската дама. Тя го носеше с подобаващо достойнство.

— Господа — каза принцът, — трябваше още днес да видите това мило и многообично дете, тъй като тя ми е скъпа по ред причини, но, уверявам ви, изобщо не предполагах, че това ще стане толкова рано. Не ще си разреша честта да ви представя на нея сега, още не е време за това. Моля ви, почакайте ме тук. След малко ще имаме нужда от вас.

Той взе девойката за ръка и я въведе в апартамента си, чиято врата се затвори зад тях. Да бяхте видели как веднага изражението върху всички лица се смени, с изключение на физиономията на малкия маркиз дьо Шаверни, която си остана все тъй дръзка, както и преди.

Учителят вече го нямаше и тези брадати ученици до един се почувствуваха във ваканция.

— Ха наслука! — извика Жирон.

— Стига вече превземки! — обади се Монтобер.

— Господа — побърза да вземе думата Hoce, — точно по този начин се появил и кралят заедно с мадам дьо Монтеспан, и то пред целия кралски двор… Шоази, твоят многоуважаем чичо разказва за това в мемоарите си. Присъствували Негово Високопреосвещенство дьо Пари, канцлерът, трима кардинали и две игуменки, без да се смята отец Льотелие. Кралят и графинята трябвало тържествено да се сбогуват и всеки поотделно да се върне в лоното на добродетелността. Как ли пък не: мадам дьо Монтеспан се разплакала, Луи Велики се разхленчил, а после и двамата се сбогували със строгите си съдници.

— Колко е красива! — каза Шаверни, унесен в мечти.

— Чакайте, знаете ли какво ми дойде на ум? — обади се Ориол. — Дали пък семейният съвет не се събира заради нечий развод!

Разнесе се всеобщ вик на удивление, после всеки се съгласи, че това не е невъзможно. Нямаше човек, който да не знае каква дълбока пропаст съществува между принц дьо Гонзаг и неговата съпруга.

— Този загадъчен човек е хитър като лисица — рече Таран, — и е напълно способен да изостави жената и да задържи зестрата!

— И точно за това ще трябва да дадем гласовете си — добави Жирон.

— Какво ще кажеш за това, Шаверни? — попита дебелият Ориол.

— Ще кажа, че щяхте да сте подлеци, ако не бяхте глупаци — отвърна малкият маркиз.

— Бога ми, малки братовчеде — извика Hoce, — ти си на години, когато лошите навици се изкореняват! Иде ми да…

— Хайде, хайде! — намеси се миролюбивият Ориол. Шаверни дори не беше погледнал Hoce.

— Колко е красива! — повтори той.

— Шаверни е влюбен! — развикаха се всички.

— Само заради това му прощавам — добави Hoce.

— Всъщност, знае ли някой нещо за това момиче? — попита Жирон.

— Нищо — отвърна Навай, — освен това, че господин дьо Гонзаг я крие много грижливо, и че Пейрол е робът, натоварен със задачата да удовлетворява капризите на тази прелестна особа.

— Пейрол не си ли е развързал езика?

— Пейрол никога не говори.

— Трябва да е в Париж не повече от седмица или две — обади ce Hoce, — тъй като миналия месец кралица и господарка в малката къща на нашия скъп принц беше Нивел.

— Пък и оттогава нито веднъж не сме вечеряли там — добави Ориол.

— В градината има нещо като караулна будка — каза Монтобер, — и началници на охраната са ту Фаенца, ту Салдан.

— Същинска мистерия!

— Нека бъдем търпеливи. Още днес ще разберем всичко. Хей, Шаверни!

Малкият маркиз трепна, сякаш внезапно го бяха събудили.

— Шаверни, но ти сънуваш!

— Шаверни, та ти си онемял!

— Говори, Шаверни, кажи нещо, наругай ни поне!

Малкият маркиз подпря глава на бялата си ръка.

— Господа — рече той, — вие продавате душата си на дявола по три-четири пъти на ден и то за някакви си обгербвани хартийки, докато аз, заради тази прелестна девойка, бих я продал само веднъж, това е всичко!

След като остави Кокардас-младши и Амабл Паспоал в кухнята, настанени удобно пред обилна гощавка, Пейрол излезе от двореца през градинската порта. Той тръгна по улица „Сен Дени“, сви зад църквата „Сен Маглоар“ и се спря пред вратата на друга градина, чиито зидове почти се губеха под огромните сведени клони на многодетни брястове. Ключът от тази врата се намираше в джоба на разкошното манто на господин Пейрол. Той влезе. Градината беше безлюдна. В дъното на една сводеста, тайнствено закътана алея се виждаше съвсем нов павилион, построен в гръцки стил, с обкръжен от статуи портик. Павилионът беше истинско украшение! Последното произведение на архитекта Опенорд^[2]! Господин Пейрол тръгна по сумрачната алея и стигна до павилиона. В преддверието се навъртаха множество прислужници в ливрея.

— Къде е Салдан? — попита Пейрол.

Никой не беше виждал господин барона Салдан от предишния ден.

— А Фаенца?

Същият отговор. Върху изпитото лице на иконома се изписа безпокойство. „Какво ли може да означава това?“ — помисли той, но без повече да разпитва слугите, се поинтересува дали госпожицата може да го приеме. Прислужниците веднага се разтичаха. Чу се гласът на първата камериерка. Госпожицата очакваше господин Пейрол в будоара си.

— Изобщо не съм спала! — извика тя още щом го зърна. — Не можах да мигна цяла нощ! Не искам повече да живея в тази къща! Уличката, дето минава оттатък зида е същинско разбойническо свърталище.

Това беше същата възхително красиво девойка, която преди малко видяхме да влиза при господин дьо Гонзаг. Без да подценяваме тоалета й, уверено можем да твърдим, че тя бе още по-очарователна, ако това, разбира се, изобщо беше възможно, в своята утринна роба. Широкият бял пеньоар загатваше за съвършенството на снагата й, едновременно крехка и силна; нейната разплетена, разкошна черна коса падаше на гъсти вълни върху раменете й, а малките й боси крачета ситнеха в сатенени чехли. За да пристъпи тъй близо и безбоязнено до такава чаровница, човек трябваше да бъде направен от камък. Господин Пейрол притежаваше всички качества, необходими за поверителната длъжност, която изпълняваше при своя господар. По невъзмутимост той би могъл да си съперничи с Масрур, началник на чернокожите евнуси на халифа Харун ал Рашид. И сега, вместо да се възхищава на прелестите на красивата си събеседничка, той побърза да й съобщи:

— Доня Крус, господин принцът желае да ви види тази сутрин в двореца.

— Не може да бъде! — извика девойката. — Аз; да изляза от затвора си?! Да пресека улицата! Аз! Аз! Сигурен ли сте, че не сънувате прав, господин Пейрол?

Тя го погледна в очите, избухна в смях и се завъртя два пъти на пета. Все тъй равнодушен, икономът добави:

— Господин принцът желае да дойдете в двореца в подходящ тоалет.

— Аз! — възкликна отново девойката. — В подходящ тоалет?! Пресвета дево, не вярвам на нито една ваша дума!

— Въпреки това аз говоря напълно сериозно, доня Крус. След един час трябва да сте готова.

Доня Крус се погледна в едно огледало, присмя се на собственото си отражение, после избухна като барут:

— Анжелик! Жюстин! Мадам Ланглоа! Ама че са мудни тези французойки! — изпъшка тя, разгневена, че не ги вижда пред себе си още преди да ги е повикала. — Мадам Ланглоа! Жюстин! Анжелик!

— Нужно им с все пак малко време — понечи да възрази флегматичният довереник.

— Я си вървете! — кресна му доня Крус — Нали изпълнихте поръчението си! Ще дойда.

— Не, аз ще ви заведа — поправи я Пейрол.

— Ох, колко досадно! — въздъхна доня Крус — Санта Мария! Да знаете само как бих искала да видя нечие друго лице, освен вашето, драги ми господин Пейрол!

В същия миг влязоха заедно трите парижки камериерки мадам Ланглоа, Анжелик и Жюстин. Доня Крус вече дори не мислеше за тях.

— Не искам онези двама мъже да остават нощем в дома ми — каза тя. — Те ме плашат.

Ставаше дума за Фаенца и Салдан.

— Такава е волята на негово височество — отвърна икономът.

— Нима съм робиня? — извика буйното дете, почервеняло от гняв. — Нима аз поисках да дойда тук? Щом съм затворничка, нека поне сама избирам тъмничарите си! Обещайте ми, че повече никога няма да видя тези мъже, иначе няма да дойда в двореца!

Мадам Ланглоа, първата камериерка на доня Крус, се приближи до Пейрол и прошепна няколко думи в ухото му.

Лицето на иконома, което и без това беше твърде бледо, придоби оловносив оттенък.

— А вие видяхте ли това? — попита той с треперещ глас.

— Да, видях го — отвърна камериерката.

— Кога?

— Преди малко. Намерили са и двамата.

— Къде?

— Пред тайния изход към уличката.

— Не понасям да се шушука в мое присъствие! — прекъсна ги надменно доня Крус.

— Простете, мадам — смирено отвърна икономът. — Знайте само, че вече никога няма да видите двамата мъже, които са ви неприятни.

— В такъв случай да ме обличат! — заповяда красавицата.

— Снощи и двамата вечеряха долу — разказваше междувременно мадам Ланглоа на Пейрол, изпращайки го по стълбището. — Салдан, който беше дежурен, реши да изпрати господин Фаенца. После чухме звън на шпаги в уличката.

— Доня Крус ми спомена за това — прекъсна я Пейрол.

— Шумът не трая дълго — продължи камериерката. — Преди малко, излизайки на уличката, един прислужник се препънал в два трупа.

— Ланглоа! Ланглоа! — чу се гласът на прекрасната затворничка.

— Идете ги вижте — добави камериерката и се втурна нагоре по стъпалата. — Те са там, в дъното на градината.

В будоара трите камериерки се заеха с леката и приятна задача, каквато е тоалетът на една хубава девойка. Много скоро доня Крус се отдаде изцяло на блаженото усещане да се види тъй красива. Нейното огледало й се усмихваше. Пресвета Дево! Никога не е била толкова щастлива от самото си пристигане в този голям град Париж, от който през една тъмна есенна нощ бе успяла да види само дълги и мрачни улици.

— Най-сетне! — казваше си тя. — Най-сетне моят прекрасен принц ще изпълни обещанието си. Ще видя и ще ме видят! И Париж, който толкова много са ми хвалили, ще бъде за мен не само един усамотен павилион сред студена градина, заобиколена от стени!

И цялата сияеща, тя току се отскубваше от ръцете на камериерките и се завърташе в танц из стаята като палаво дете, каквото всъщност и беше.

През това време господин Пейрол беше стигнал до края на градината. В дъното на една тясна и мрачна алея, върху купчина сухи листа, бяха проснати две наметала, под които се отгатваха очертанията на човешки тела. Разтреперан, Пейрол повдигна едното наметало, след това другото. Под първото се намираше Фаенца, под второто — Салдан. И двамата имаха една и съща рана на челото, между очите. Зъбите на Пейрол шумно изтракаха. Той бързо пусна наметалата.