Пол Февал
Гърбавия (11)

III. Търгът

Залата, където тъй задушевно беседваха нашите двама приятели, нормандецът и гасконецът, облагороден с провансалец, се намираше в централната част на главното здание. Нейните прозорци, обрамчени с тежка тапицерия от Фландрия, гледаха към тясна затревена ивица, оградена с дървена решетка, която отсега нататък помпозно щяха да величаят като „градината на госпожа принцесата.“ За разлика от помещенията на партера и първия етаж, които гъмжаха от какви ли не работници, тук всичко беше все още непокътнато. Това беше истинска парадна зала, достойна за всеки аристократичен дворец, с богата, но строга наредба. Но тя навярно беше служила не само за развлечения и забави, тъй като точно срещу огромната камина от черен мрамор се издигаше подиум, покрит с персийски килим, който придаваше на цялото помещение вид на съдебна зала. И наистина, по времето, когато великите барони решаваха съдбините на кралството, тук неведнъж се бяха събирали величайшите издънки на родовете Лорен, Шеврьоз, Жоайоз, Омал, Елбьоф, Ньовер, Меркьор, Майен и Гиз. Единствено бъркотия като тази, която днес цареше в двореца на Гонзаг, би позволила на нашите юначаги да припарят до подобно място. Но веднъж добрали се дотук, те надали биха могли да намерят по-спокойно кътче.

Голямата зала запазваше своята неприкосновеност още за ден. Днес тук щеше да се състои тържествен семеен съвет и едва на следващия ден дърводелците, сковаващи клетките, щяха да я завладеят.

— Кажи ми още нещичко за Лагардер — рече Кокардас, когато стъпките, които бяха прекъснали разговора им, се отдалечиха. — Когато го срещна в Брюксел, сам ли беше?

— Не — отвърна брат Паспоал. — А ти, когато му налетя по пътя за Барцелона?

— И тогава не беше сам.

— А с кого?

— С една млада девойка.

— Красива ли беше?

— Прелестна.

— Странно, когато го видях във Фландрия, той също беше с някаква млада и красива девойка, много красива. Спомняш ли си я поне как изглеждаше, лицето й, дрехите?

— С лице, снага и носия на очарователна испанска циганка — отговори Кокардас. — А твоята?

— Скромна на вид, с лице на ангел и костюм на благородна девица.

— Странно! — отбеляза на свой ред Кокардас. — И горе-долу на каква възраст?

— На каквато днес би трябвало да е детето.

— Другата също. Каквото има да става, тепърва ще става, миличък. Към онези, които са на ред след нас, след господин кавалера Фаенца и господин барона Салдан, ние не смятахме нито господин Пейрол, нито принц Филип дьо Гонзаг.

В този миг вратата се отвори и Паспоал едва свари да отвърне:

— Ще поживеем, ще видим!

В залата влезе прислужник в парадна ливрея, следван от двама земемери. Той беше толкова улисан, че дори не погледна към нашите двамина храбреци, които незабелязано се шмугнаха в нишата на един прозорец.

— По-бързо! — подкани ги прислужникът. — За утре всичко трябва да бъде разчертано. По четири квадратни стъпки^[1] навсякъде.

Земемерите веднага се заловиха за работа. Докато единият размерваше, другият отбелязваше деленията с тебешир и нанасяше съответни поредни номера, първият от които беше 927.

— Какво, по дяволите, правят тия там, любезни? — полюбопитствува гасконецът, надзъртайки от укритието си.

— Нима наистина нищо не знаеш? — удиви се Паспоал. — Всяка от тези линии очертава размерите на една клетка, а номер 927 показва, че в дома на господин дьо Гонзаг има вече около хиляда клетки.

— И за какво служат тези клетки?

— Да правят злато.

Кокардас изумен се облещи. Брат Паспоал започна да му обяснява какъв грандиозен подарък е направил Филип Орлеански на своя сърдечен приятел.

— Как! — извика гасконецът. — Всяка от тези килийки струва колкото един чифлик в Бос или в Бри! Ах, любезни ми, любезни ми, нека здраво да се хванем за този достопочтен господин дьо Гонзаг!

Междувременно земемерите продължаваха работата си.

— Твърде широко разчертавате номера 935, 936, 937, човече — каза прислужникът. — Не забравяйте, че всеки дял струва злато!

— Каква благодат! — рече Кокардас. — Че толкоз ли са ценни тези хартийки?

— Да, и то толкова, че златото и среброто са на път да се обезценят — отвърна Паспоал.

— Прокълнати метали! Напълно си го заслужават! — сериозно заяви гасконецът, но веднага добави: — Дявол го взел, не знам дали е просто по стар навик, но аз все още питая слабост към пистолите!

— Номер 941 — обяви прислужникът.

— Остават две стъпки и половина — обади се размервачът. — Разчертано е погрешно!

— Не е голяма беда! — забеляза Кокардас. — Ще го вземе някой по-слабичък.

— Пратете столарите веднага след съвета!

— За какво ли ще се съвещават? — попита Кокардас.

— Ще се постараем да разберем. Когато човек е в течение на всичко, което става в един дом, работата му е в кърпа вързана.

При тази тъй благоразумна забележка, Кокардас погали Паспоал по брадичката, подобно на нежен баща, който се радва на зараждащата се интелигентност на своя любим син.

Прислужникът и земемерите си бяха отишли. Внезапно в преддверието избухна силна — врява. Чу се хор от гласове, които гръмко се надвикваха:

— На мен! Сега съм аз! Записал съм се! И не се пререждайте, моля!

— Ето че и други идват — отбеляза гасконецът. — Сега ще видим нещо ново!

— Тишина, за бога! Тишина! — заповяда нечий властен глас от прага на залата.

— Господин Пейрол — пошушна брат Паспоал. — По-добре да не се показваме.

Те се свиха в дъното на нишата и дръпнаха завесите.

В същия миг в залата влезе господин Пейрол, сподирен, не, по-скоро тласкан от гъста тълпа молители. Това бяха молители от много рядък и ценен вид: те гордяха от желание да дадат много пари в замяна на малко дим.

Господин Пейрол беше облечен в изключително пищен костюм, а сред дантелените талази, които покриваха мършавите му китки, проблясваха брилянти.

— Но моля ви, господа, моля ви! — рече той влизайки, като си вееше със своята кърпичка, везана с алансонски дантели. — Не прекрачвайте границите на приличието, вие наистина се самозабравяте!

— Ах, този негодник е просто великолепен! — въздъхна Кокардас.

— Бива си го! — съгласи се брат Паспоал.

И имаше пълно право. Пейрол наистина си го биваше. Бога ми, та той така ловко си служеше с бастуна, който държеше в ръка, за да отблъсква навалицата от оживели екюта. От лявата и от дясната му страна пристъпваха двама секретари, въоръжени с огромни тефтери.

— Запазете поне достойнство! — продължи той, отърсвайки няколко трошици емфие от малинските дантели на жабото си. — Та възможно ли е страстта за печалба чак толкоз да…!

И той направи толкова красив жест, че двамата учители по фехтовка, скрити като зрители в зарешетена ложа, изпитаха желание да изръкопляскат. Но търговците не можеха да бъдат залъгани лесно.

— На мен! — разкрещяха се те. — Аз съм първи! Аз съм на ред! Пейрол се спря и рече:

— Господа!

Веднага настъпи тишина.

— Моля ви да запазите малко спокойствие — продължи той. — Тук аз представлявам лично особата на принц дьо Гонзаг, аз съм неговият иконом. Някъде все още виждам покрити глави.

Тутакси всички шапки бяха свалени.

— Чудесно! — каза Пейрол. — Господа, ето какво имам да ви казвам.

— Ш-шт! Ш-шт! Слушайте! — разнесе се в тълпата.

— Канторите в тази галерия ще бъдат построени и предадени утре.

— Браво!

— Тази зала е единствената, която ни остана. Това са последните места. Всичко друго е разпродадено, с изключение на личните апартаменти на негово височество и покоите на госпожа принцесата. — При тези думи той се поклони.

Врявата избухна с нова сила:

— На мен! Аз съм записан. По дяволите, няма да се оставя да ме прередят!

— — Я не ме блъскайте!

— Нима ще нагрубите една жена?!

Да, защото тук имаше и жени, прароднини на онези грозни дами, които в наши дни стряскат минувачите край борсата около два часа следобед.

— Глупак!

— Дръвник! — Простак!

Следваха ругатните и писъците на деловите жени. Назрял беше моментът да се хванат за косите. Кокардас и Паспоал вече протягаха вратове, за да могат по-добре да наблюдават боя, когато вратата в дъното на залата, намираща се зад подиума, широко се отвори.

— Гонзаг! — прошепна гасконецът.

— Милиардерът! — добави нормандецът. Двамата неволно свалиха шапките си.

И наистина на подиума се появи Гонзаг, придружен от двама млади благородници. Той беше все тъй красив, макар че вече наближаваше петдесетте. Високата му фигура напълно бе запазила великолепната си гъвкавост. По челото му нямаше и помен от бръчки; разкошната му, натежала от благовония коса заливаше с черния кехлибар на бляскавите си къдри раменете на скромния фрак от черно кадифе. Неговият изящен вид нямаше нищо общо с пищността на Пейрол. Жабото му струваше петдесет хиляди ливри, а по лентата на съсловния орден, от който изпод белия му сатенен жакет се подаваше само крайчецът, имаше брилянти за един милион.

Младите благородници, които го съпровождаха, бяха глумливият Шаверни, негов братовчед по линия на Ньовер, и кадетът дьо Навай. И двамата бяха напудрени и носеха изкуствени бенки. Бяха все очарователни, малко женствени и донякъде преситени младежи, вече развеселени, въпреки ранния утринен час, от няколко глътки шампанско, които носеха коприната и кадифето с неподражаема арогантност.

Кадетът дьо Навай вече беше навършил двайсет и пет години; маркиз дьо Шаверни наближаваше двайсетте. Те се спряха, известно време наблюдаваха блъсканицата и се разсмяха едновременно от все сърце.

— Но господа, господа! — извика Пейрол и свали шапката си. — Имайте поне малко уважение към господин принца!

Тълпата търговци, готови само допреди миг да се хванат гуша за гуша, се укроти като по чудо; всички претенденти за парцели едновременно превиха гръб в поклон, а дамите направиха реверанс. Гонзаг небрежно поздрави с ръка и отминавайки, рече:

— Побързайте, Пейрол, имам нужда от залата.

— О, ама че мутри! — възкликна дребничкият Шаверни, вглеждайки се отблизо в присъствуващите.

Навай се смееше до сълзи и току повтаряше:

— О, ама че мутри!

— Настървили са се до полуда — прошепна Пейрол, който се беше приближил до господаря си, — и ще платят толкова, колкото поискаме…

— Обявете търг! — извика Шаверни. — Тъкмо ще се позабавляваме!

— Ш-шт! — смъмри го Гонзаг. — Не се намираме на масата, лудньо! — Идеята обаче му се стори добра и той добави: — Тъй да бъде! Обявете ги на търг! Каква да бъде първоначалната цена?

— Петстотин ливри на месец за четири квадратни стъпки — отвърна Навай, като си мислеше, че иска прекалено много.

— Хиляда ливри за седмица! — предложи Шаверни.

— Нека бъдат хиляда и петстотин — каза Гонзаг. — Започвайте, Пейрол.

— Господа — обяви довереникът, обръщайки се към претендентите, — тъй като това са не само последните, но и най-хубавите места… ще ги дадем на онзи, който предложи най-висока цена. Номер 927, хиляда и петстотин ливри!

Сред тълпата се разнесе ропот, но никой не се обади.

— Дявол да го вземе, братовчеде, аз ще ви помогна — обади се Шаверни и като пристъпи крачка напред, извика: — Две хиляди ливри!

Кандидатите отчаяно се спогледаха.

— Две хиляди и петстотин! — наддаде кадетът дьо Навай, който се почувствува засегнат.

Сериозните претенденти изпаднаха в дълбоко униние.

— Три хиляди! — извика със задавен глас един дебел търговец на вълна.

— Присъдено! — побърза да отсече Пейрол.

Гонзаг му хвърли смразяващ поглед. Този Пейрол беше наистина тесногръд; страхуваше се да познае пределите на човешкото безумие.

— Добре потръгна! — отбеляза Кокардас.

Паспоал молитвено беше събрал ръце и целият се бе превърнал в слух и зрение.

— Номер 928 — обяви икономът.

— Четири хиляди ливри — небрежно произнесе Гонзаг.

— Че то е все същото! — възрази една вехтошарска, чиято племенница наскоро се беше омъжила за някакъв граф с цената на двайсет хиляди луидора, спечелени на улица „Кенкампоа“.

— Купувам го! — извика един аптекар.

— Давам четири хиляди и петстотин! — обади се един търговец на железария.

— Пет хиляди!

— Шест хиляди!

— Присъдено! — извика Пейрол и обяви: — Номер 929… — Но след един поглед на Гонзаг побърза да добави: — За десет хиляди ливри!

— Четири квадратни стъпки! — прошепна изумен Паспоал. А Кокардас сериозно добави:

— Две трети от един гроб!

Междувременно търгът навлизаше в разгара си. Идваше ред на опиянението. Оспорваха си номер 929 като някакво съкровище и никой не се удиви, когато Гонзаг обяви следващия номер за петнайсет хиляди ливри. Имайте предвид, че се плащаше в брой, било в прелестни звънки монети, било в държавни облигации.

Докато единият от секретарите на Пейрол прибираше парите, другият записваше в тефтера си имената на купувачите. Шаверни и Навай вече не се смееха; те се възхищаваха.

— Невероятна лудост! — дивеше се маркизът.

— Човек трябва да го види, за да повярва — пригласяше му Навай.

А Гонзаг, все тъй подигравателно усмихнат, добави:

— Франция е прекрасна страна, господа. Но да свършваме! — сепна се той. — Обявете всичко останало по двайсет хиляди ливри!

— Та това е просто без пари! — извика дребничкият Шаверни.

— На мен! На мен! На мен! — разнесоха се викове сред тълпата.

Мъжете се биеха, жените падаха задушени или премазани, но в безпределното си отчаяние те също крещяха:

— На мен! На мен! На мен!

Последва ново наддаване, разнесоха се нови викове на радост и гняв. Златото се лееше като река върху стъпалата на подиума, който служеше за гише. Беше едновременно забавно и изумително да наблюдаваш с какъв възторг се изпразват тези издути джобове. Онези, които вече бяха получили разписки ги размахваха над главите си и опиянени, обезумели от щастие отиваха да изпробват местата си и да се настанят удобно в тях. Победените си скубеха косите.

— На мен! На мен! На мен!

Пейрол и помощниците му се видяха в чудо. Същински бяс беше обладал всички, а при последните наддавания върху паркета се проля дори кръв. Най-сетне и погрешно разчертаният номер 942 с размери само две стъпки и половина, беше продаден за двайсет и осем хиляди ливри. Пейрол шумно затвори тефтера си и обяви:

— Господа, търгът е закрит.

За миг настъпи пълна тишина. Щастливите собственици на клетки се спогледаха, все още не дошли на себе си.

Гонзаг повика Пейрол.

— Трябва да ги разгоните оттук! — каза му той.

Но в този момент през вратата на преддверието нахлу друго множество, тълпа ласкатели, борсови посредници и благородници, които идваха да засвидетелствуват почитанията си на негово височество принц дьо Гонзаг. Когато видяха пълната зала, те се спряха на прага.

— Влезте, господа, влезте! — подкани ги Гонзаг. — Сега ще отпратим целия този народ.

— Да, да, влезте! — намеси се Шаверни. — Ако желаете, тези достопочтени люде ще ви препродадат покупките си със сто процента печалба.

— И ще сбъркат! — уверено заяви Навай. — Здравей, дебелако Ориол.

— Но това тук е същинска Пактол^[2]! — възкликна последният, покланяйки се дълбоко на Гонзаг.

Ориол беше млад и многообещаващ посредник. Сред новодошлите човек можеше да забележи Албре и Таран, и двамата банкери; барон Батц, добродушен германец, дошъл в Париж с намерението да се поквари; виконт дьо ла Фар, Монтобер, Hoce, Жирон, до един изпечени лукавци, всички или далечни родственици на Ньовер, или нечии пълномощници, и всички поканени от Гонзаг да вземат участие в едно знаменателно събитие — съвета, за който беше споменал Пейрол.

— Как мина разпродажбата? — полюбопитствува Ориол.

— Зле — хладно отвърна Гонзаг.

— Чуваш ли?! — прошепна Кокардас в нишата.

— И има право — отговори Паспоал, който целият се обливаше в пот. — Тези кокошки щяха да се оставят да ги оскубе до перце!

— Но, господин дьо Гонзаг, нима е възможно вие да проявите неумение в сделките?! Не, това е немислимо! — извика отново Ориол.

— Съдете сами, последните си клетки продадох по двайсет и три хиляди ливри средно.

— За срок от една година ли?

— За осем дни.

Едва сега новодошлите погледнаха клетките и купувачите.

— Двайсет и три хиляди ливри! — повториха те изумени.

— Наложи се да започна с тази цифра — обясни Гонзаг. — Разполагах с почти хиляда номера, така че тази сутрин ми донесе двайсет и три милиона, ни повече, ни по-малко.

— Та тук е вилнял същински бяс!

— Истинска лудост! Но тепърва ще станем свидетели и на много други! Най-напред дадох под наем двора, след това градината, после преддверието, стълбищата, конюшните, пристройките, сайвантите. Останаха ми само апартаментите и, дявол да ме вземе, ако вече не изпитвам желание да отида да живея в някоя странноприемница!

— Братовчеде — прекъсна го Шаверни, — давам ти под наем моята спалня, но само през деня.

— Колкото по-малко място остава — продължи Гонзаг, заобиколен от новите си посетители, — толкоз по-силно пламва треската. Вече нищичко не ми остана.

— Помислете все пак, братовчеде! Нека доставим на тези господа удоволствието от един малък търг.

При думата „търг“, онези, които не бяха успели да наемат клетки, бързо се приближиха.

— Нищичко — повтори Гонзаг, но изглежда нещо му дойде на ум, тъй като веднага възкликна: — Ах, да! Всъщност, имам!

— Какво? — чуха се викове от всички страни.

— Колибата на моето куче.

Сред групата на придворните избухна силен смях, но простите хорица, търговците, дори не се усмихнаха. Те премисляха.

— Не мислете, че се подигравам, господа! — извика Гонзаг. — Обзалагам се, че ако поискам още сега ще ми броят за нея десет хиляди екю.

— Трийсет хиляди ливри! — разнесе се всеобщ вик. — За една кучешка колиба!

И смехът се поднови, още по-неудържим.

Но внезапно между Навай и Шаверни, които се смееха най-гръмко от всички, надникна странното лице на някакъв гърбав човечец с чудато разчорлена коса и веднага се разнесе пронизителен треперлив гласец. Гърбавия казваше:

— Наемам колибата на кучето за трийсет хиляди ливри!