Пол Февал
Гърбавия (31)

II. Частен разговор

Силуетите на Филип Орлеански и на неговия гръбльо вече не се появиха на завесите на кабинета. Принцът отново бе седнал; Гърбавия стоеше пред него в почтителна, но решителна поза.

Кабинетът на регента имаше четири прозореца, два от които гледаха към Двора на фонтаните. В него се влизаше през три врати, едната от които беше официална и се отваряше към голямото преддверие, а другите две — тайни. Но точно в това се състоеше и загадката на комедията. След представленията на Операта, госпожиците, макар че бе напълно достатъчно да прекосят само „Кур-о-Ри“, пристигаха пред вратата на Орлеанския херцог, предшествувани от носачи на фенери, и удряха по нея колкото им сили държат; Косе, Брисак, Гонзаг, Лафар и маркиз дьо Бониве, незаконнороденият Гуфие, когото херцогиня дьо Бери бе взела на служба при себе си, „за да има инструмент за рязане на уши“, чукаха на другата врата посред бял ден.

Едната от тях водеше към „Кур-о-Ри“, а другата — към Двора на фонтаните, вече отчасти очертан от дома на банкера Маре дьо Фонбон и павилиона Реол. На първия от изходите портиерка беше една почтена старица, бивша оперна певица, а другият се пазеше от Льо Бреан, бивш коняр на Monsieur. Това бяха чудесни длъжности. Освен това Льо Бреан беше и един от пазачите на градината, където имаше една къщурка, току зад кръга на Диана.

Точно гласът на Льо Бреан чухме да се разнася от дъното на тъмния коридор, когато Гърбавия влезе през Двора на фонтаните. И наистина, очакваха го; регентът бе сам, регентът бе загрижен. Регентът бе все още в домашния си халат, макар че празникът отдавна беше започнал. Разкошната му коса бе навита на късчета хартия, а на ръцете си носеше от онези ръкавици, предназначени да поддържат белотата им. В своите „Мемоари“ майка му твърди, че тази му наклонност да полага прекомерно много грижи за себе си бил наследил от Monsieur. И наистина, чак до сетния си дъх Monsieur беше кокетен, та дори по-кокетен и от жена.

Регентът бе прехвърлил четирийсет и петата си година. Човек би могъл да му даде и малко повече поради голямата умора, която сякаш забулваше чертите му. При все това, той беше хубав; от лицето му лъхаше благородство и чар, а очите му, по женски нежни, излъчваха достигаща до слабост доброта. Устните му и най-вече бузите му притежаваха онази наследствена за Орлеанския род изнеженост и отпуснатост.

Майка му, принцеса Палатин, му бе дала нещичко от своето немско добродушие и пресметливост, но за себе си тя бе запазила най-доброто. Ако повярваме на онова, което тази възхитителна жена разказва за себе си в своите мемоари, тя дори не е и помислила да му даде от красотата, която изобщо не притежаваше.

Върху някои височайши темпераменти разпуснатостта едва-едва се отразява. Има люде железни, но Филип Орлеански не беше от тях. Лицето му, а и цялото му тяло най-енергично доказваха каква преумора му костват оргиите. Можеше дори да се предскаже, че този похабен живот изчерпваше последните си резерви и че смъртта вече го дебнеше на дъното на някоя бутилка шампанско.

На прага на кабинета Гърбавия бе посрещнат от един-единствен прислужник, който го въведе вътре.

— Вие ли ми писахте от Испания? — попита регентът, след като го измери с поглед.

— Не, ваше височество — почтително отвърна Гърбавия.

— А от Брюксел?

— Нито от Брюксел.

— А от Париж?

— Също не.

Регентът отново го изгледа.

— Би ме учудило, ако вие се окажете този Лагардер — промърмори той.

Гърбавия се поклони с усмивка.

— Господине — благодушно и сериозно каза регентът, — и през ум не ми мина да правя намек за това, което си мислите. Аз никога не съм виждал Лагардер.

— Господине — прекъсна го Гърбавия, продължавайки да се усмихва, — когато е бил гвардейски улан при вашия височайши чичо, са го наричали Хубавия Лагардер. Аз никога не съм бил нито хубав, нито гвардеец.

На Орлеанският херцог никак не му се щеше да се задълбочават на тази тема.

— Как се казвате? — попита той.

— У дома ме наричат майстор Луи, ваше височество. Навън хора като мен нямат друго име, освен прякора, който им дадат.

— Къде живеете?

— Много далече.

— Това отказ ли е да ми кажете къде живеете?

— Да, ваше височество.

Филип Орлеански строго го погледна и тихо произнесе:

— Аз имам полиция, господине, и тя минава за способна, тъй че лесно мога да узная…

— Щом Ваше кралско височество толкова държи на това, предпочитам да не му противореча — прекъсна го Гърбавия. — Живея в двореца на принц дьо Гонзаг.

— В двореца на Гонзаг?! — удиви се регентът.

Гърбавия се поклони и отвърна хладно:

— Наемите там са скъпи.

Регентът изглеждаше замислен.

— Отдавна, много отдавна — рече той, — за първи път чух да се говори за Лагардер. Някога той беше непоправим дуелист.

— Оттогава направи каквото можа, за да изкупи лудориите си.

— Какъв сте му вие?

— Никакъв.

— Защо самият той не дойде?

— Защото му бях под ръка.

— А ако поискам да го видя, къде бих могъл да го намеря?

— Не мога да отговоря на този въпрос, ваше височество.

— Но все пак…

— Вие имате полиция, която минава за способна, опитайте.

— Това предизвикателство ли е, господине?

— Не, ваше височество, заплаха. Само след час Анри дьо Лагардер може да бъде извън обсега на вашите издирвания, но постъпката, която предприе за успокоение на съвестта си, той никога вече не ще повтори.

— Та нима е направил тази постъпка против волята си? — попита Филип Орлеански.

— Против волята си, точно това е думата — отвърна Гърбавия.

— Защо?

— Защото залогът в тази игра, която той би могъл изобщо да не започва, е цялото щастие на неговия живот.

— Но кой го е принудил да я играе?

— Една клетва.

— Пред кого?

— Пред един човек, който умираше.

— И как се казваше той?

— Много добре знаете, ваше височество, този човек се казваше Филип дьо Лорен, херцог дьо Ньовер.

Регентът отпусна глава на гърдите си.

— Цели двайсет години минаха оттогава, а аз нищо не съм забравил, нищо! — прошепна той с променен глас. — Обичах го, моя беден Филип, и той ме обичаше. Откакто ми го убиха, не знам дали съм се докосвал до ръката на искрен приятел.

Гърбавия просто го поглъщаше с очи. Върху лицето му се бе изписало силно вълнение. В един миг той понечи да каже нещо, но с голямо усилие на волята се въздържа и лицето му отново възвърна своята невъзмутимост.

Филип Орлеански вдигна глава и бавно продължи:

— Бях близък роднина на херцог дьо Ньовер. Сестра ми се омъжи за негов братовчед, херцог дьо Лорен. Като принц и негов съюзник аз дължа закрила на вдовицата му, която освен това е жена на един от най-скъпите на сърцето ми приятели. Ако дъщеря й е жива, аз обещавам, че тя ще бъде богата наследничка и ще се омъжи за принц, ако пожелае. Що се отнася до убийството на моя беден Филип, говори се, че притежавам една-единствена добродетел — не съм злопаметен, и това е вярно, тъй като мисълта за отмъщение се заражда и умира в мен почти едновременно, но когато ми съобщиха: „Филип е мъртъв“, аз също дадох клетва. Днес аз управлявам държавата и да накажа убиеца на Ньовер вече няма да бъде отмъщение, а справедливост.

Гърбавия мълчаливо се поклони. Филип Орлеански продължи:

— Има още много неща, които трябва да разбера. Защо Лагардер се е бавил толкова дълго време преди да се обърне към мен?

— Защото си беше казал: „В деня, когато се откажа от настойничеството си, искам госпожица дьо Ньовер да бъде жена и да може да разпознава своите приятели и врагове.“

— Има ли доказателства за това, което твърди?

— Да, с изключение на едно.

— Кое?

— Доказателството, което трябва да разобличи убиеца.

— Но той познава убиеца.

— Смята, че го познава, но има един характерен белег, който може да потвърди подозренията му.

— Белегът не може да послужи за доказателство.

— Много скоро Ваше кралско височество ще има възможността да прецени това сам. А колкото до произхода и самоличността на младата девойка, не може да има никакви съмнения.

Регентът размишляваше.

— Каква клетва е дал Лагардер? — попита той след кратка пауза.

— Беше обещал да стане баща на детето — отвърна Гърбавия.

— Значи е бил там в момента на смъртта му?

— Да, там е бил. Умиращият Ньовер му повери настойничеството на дъщеря си.

— А извади ли Лагардер шпага, за да защити Ньовер?

— Той направи каквото можа и след смъртта на херцога отнесе детето, макар да бе останал сам срещу двайсетима.

— Знам, че на света няма по-страховита шпага — промълви регентът, — но има нещо неясно в отговорите ви, господине. Щом Лагардер е присъствувал на битката, защо казвате, че само подозира кой е убиецът?

— Било е тъмна нощ. Убиецът е бил с маска и е нанесъл удара откъм гърба.

— Нима самият господар е сторил това?

— Да, самият господар. И Ньовер рухна под удара с вик: „Друже, отмъсти за мен!“.

— А този господар — продължи регентът с очевидно колебание, — не беше ли маркиз дьо Кайлюс-Тарид?

— Маркиз дьо Кайлюс-Тарид е покойник от години — отвърна Гърбавия, — докато убиецът е жив. Достатъчна е само една дума на Ваше кралско височество и Лагардер ще му го посочи още тази нощ.

— Значи Лагардер е в Париж? — живо го прекъсна регентът.

Гърбавия прехапа устни.

— Ако е в Париж — добави изправяйки се регентът — той е мой! — После разтърси едно звънче и заръча на появилия се прислужник: Господин Машо веднага да се яви при мен!

Господин Машо беше полицейският лейтенант. Гърбавия беше възвърнал спокойствието си.

— Ваше височество — каза той, поглеждайки часовника си, — в този момент Лагардер ме чака на един път извън Париж, който няма да ви посоча, дори и да ме подложите на разпит. Скоро ще удари единайсет часа. Ако до единайсет и половина Лагардер не получи никаква вест от мен, конят му ще препусне към границата. По пътя си ще сменя конете, тъй че вашият полицейски лейтенант е безпомощен.

— Ще останете заложник! — извика регентът.

— О, аз! — възкликна Гърбавия и се усмихна. — Ако наистина държите да ме затворите, аз съм изцяло във ваша власт.

И той скръсти ръце на гърдите си. В този момент се появи полицейският лейтенант. Той беше късоглед и без изобщо да забележи Гърбавия, подхвана още преди да са го попитали каквото и да било:

— Имам да ви съобщя нещо ново! Ваше кралско височество ще се убеди, че не може да се проявява снизхождение към подобни размирници. Имам доказателство за тайните им връзки с Алберони. Селамаре е затънал до шия, а също и дьо Вилроа, и Вийар, пък и целият бивш кралски двор, който заедно с херцог и херцогиия дю Мен…

— Млък! — кресна регентът.

В този момент Машо най-сетне забеляза Гърбавия и тутакси млъкна смутен. Измина цяла минута, преди регентът отново да вземе думата. Междувременно той няколко пъти крадешком погледна към Гърбавия, на когото обаче и окото му не мигна.

— Машо — каза най-сетне регентът, — повиках ви точно, за да ви говоря за Селамаре и другите. Почакайте ме, моля, в първия кабинет.

Машо с любопитство изгледа Гърбавия и се запъти към вратата, но тъкмо се канеше да прекрачи прага, когато регентът добави:

— Наредете, моля ви, да ми донесат един подпечатан и преподписан пропуск, без да попълвате името.

Преди да излезе, Машо отново се озърна крадешката. Регентът, неспособен да остане дълго време толкова сериозен, изръмжа:

— И откъде, по дяволите, ми ги изнамират такива късогледи, за да ги поставят в крайна сметка начело на полицията? — После добави: — Господине, този кавалер дьо Лагардер преговаря с мен като равен с равен. Изпраща ми посланици и на всичко отгоре в последното си писмо ми диктува съдържанието на пропуска, който иска. Тук вероятно се крият и някакви користни подбуди. Без съмнение кавалерът дьо Лагардер ще поиска и награда.

— Ваше кралско височество греши — отвърна Гърбавия. — Той Не иска нищо. Дори регентът на Франция е безсилен да възнагради кавалера дьо Лагардер.

— По дяволите! — възкликна регентът. — Наистина си заслужава да видим тази тайнствена и романтична особа. Той е напълно способен да си спечели изключителен успех в кралския двор и да възроди отживялата мода на странствуващите рицари. Колко време ще трябва да го чакаме?

— Два часа.

— Още по-добре! Тъкмо ще се позабавляваме между индианския балет и дивашката вечеря. Това изобщо не е предвидено в програмата.

Влезе прислужникът. Той носеше пропуска, преподписан от министъра Льо Блан и господин Машо. Регентът сам попълни празните места и подписа.

— Провиненията на господин дьо Лагардер не са непростителни подхвана той, докато пишеше. — Покойният крал беше неумолим що се касае до дуелите, и то с пълно право. Слава богу, нравите се промениха. Рапирите отдавна се чувствуват по-добре в ножниците. Помилването на господин дьо Лагардер ще бъде зарегистрирано още утре, а ето и пропускът.

Гърбавия протегна ръка, но регентът не му го даде веднага.

— Ще предупредите господин дьо Лагардер, че всяко насилие от негова страна унищожава силата на този документ.

— Времето на насилието отмина — произнесе Гърбавия някак тържествено.

— Какво искате да кажете, господине?

— Искам да кажа, че само преди два дни кавалерът дьо Лагардер нямаше да приеме това условие.

— Защото…? — високомерно и с подозрение вметна Орлеанският херцог.

— Защото дадената клетва би му го забранила.

— Нима се е заклел и в нещо друго, освен да стане баща на детето?

— Да, да отмъсти за Ньовер…

Тук Гърбавия неочаквано млъкна.

— Доизкажете се, господине! — заповяда регентът.

— В момента, в който кавалерът дьо Лагардер отнасяше момиченцето — бавно продължи Гърбавия, — той извика на убийците: „Всички вие ще загинете от моята ръка!“ Те бяха деветима. Седмина от тях вече са мъртви.

— От неговата ръка? — попита регентът и силно пребледня.

Гърбавия студено се поклони в знак на потвърждение.

— А другите двама? — попита отново регентът.

Гърбавия се поколеба.

— Ваше височество — най-сетне отговори той, гледайки регента право в очите, — има глави, които височайшите държавници никак не биха искали да видят да падат на ешафода. Шумът, който те вдигат при падането си обикновено разклаща трона. Господин дьо Лагардер предоставя на ваше кралско височество правото на избор. Той ми заръча да ви съобщя следното: „Осмият убиец е само слуга, господин Лагардер не го слага в сметката, но деветият е господарят и този човек трябва да умре. Ако ваше кралско височество не иска да го предаде на палача, то нека му даде шпага, за останалото ще се погрижи господин дьо Лагардер.“

Регентът отново му подаде пропуска.

— Делото е справедливо — промълви той. — Правя това в памет на моя беден Филип. Ако господин дьо Лагардер се нуждае от помощ…

— Лагардер моли ваше кралско височество за едно-единствено нещо.

— И какво е то?

— Дискретност. Една невнимателно изпусната дума може да провали всичко.

— Ще бъда ням.

Гърбавия дълбоко се поклони, пъхна сгънатия пропуск в джоба си и се насочи към вратата.

— И тъй, след два часа? — попита регентът.

— Да, след два часа.

И Гърбавия излезе.

— Е, дребосъче, намери ли туй, дето си го търсеше? — попита старият портиер Льо Бреан, виждайки го да се връща.

Гърбавия пъхна един двоен луидор в ръката му и отвърна:

— Да, но сега ми се ще да погледам празненството.

— По дяволите! — извика Льо Бреан. — Я го виж ти какъв танцьор се извъди!

— Освен това — продължи Гърбавия, — искам да ми дадеш ключа от къщичката ти в градината.

— И за какво ти е притрябвал, мъничето ми?

Гърбавия му подаде втори двоен луидор.

— Ама че странни прищевки има туй човече! — промърмори Льо Бреан. — Дръж, ето ти ключа от къщичката.

— И накрая — заключи Гърбавия, — искам да отнесеш там пакета, който ти оставих сутринта.

— А ще има ли още един двоен луидор за поръчката?

— Дори два.

— Браво! Туй се казва почтено човече! Сигурен съм, че е за любовна среща!

— Може би — усмихна се Гърбавия.

— Ако бях жена, щях да те обикна въпреки гърбицата ти само заради двойните ти луидори. Но я чакай — сепна се добродушният стар Льо Бреан, — за да влезеш ти трябва покана. Гвардейците не се шегуват.

— Имам си — отвърна Гърбавия. — Ти само отнеси пакета.

— Веднага, мъничето ми. А сега продължи по коридора, после свий вдясно — преддверието е осветено — и ще излезеш на външното стълбище. Приятни забавления и наслука!