Пол Февал
Гърбавия (45)

VI. Салонът и будоарът

По времето на Луи Филип, на улица „Фоли Мерикур“ в Париж все още можеше да се види един образец на филигрангата и натруфена архитектура от първите години на Регентството. Тя съчетаваше и малко фантазия, и малко нещо гръцко, та дори и китайско. Строителите полагаха всички усилия да се придържат към поне един от четирите елински стила, но творенията им, общо взето, приличаха на панаирджийски лавки, чиито очертания далеч не наподобяваха Партенона. Това бяха бонбониери в пълния смисъл на думата. Във „Фидел Берже“ все още се изработва известно количество от тези картонени кутии с труски или сиамски релефни орнаменти, осмоъгълни в повечето случаи, чиято находчива форма доставя истинско удоволствие на купувачите с добър вкус.

Малкият павилион на Гонзаг приличаше на панаирджийска лавка, маскирана като храм, където напудрената Венера на XVIII век па драго сърце би издигнала олтарите си. Той се кипреше с малък белоснежен портик, допълнен от две също толкова малки бели галерии, чиито коринтски колони поддържаха закътания, в дъното на една тераса първи етаж, докато вторият, изоставил внезапно пропорциите на сградата, се издигаше в шестостенно белведере, увенчано с покрив, наподобяващ китайска шапка. Според тогавашните познавачи това бе наистина дръзко.

Собствениците на някои прелестни вили в околностите на Париж си въобразяват, че този сладникав стил е тяхно изобретение. Те обаче се заблуждават: китайската шапка и белведерето датират от невръстните години на Луи XV. Единствено златото, пръскано с разточителна щедрост, придаваше на тогавашните чудати архитектурни творения вида, който нашите икономични, макар и прелестни вили, не могат да постигнат.

Нечий строг вкус навярно би порицал външния вид на тези клетки за красиви птички, но при все това трябва да кажем, че той бе приятен, кокетен и елегантен. Колкото до вътрешната наредба, не е тайна какви баснословни суми обичаха да заравят знатните велможи в потайните си лични павилиони.

Принц дьо Гонзаг, сам по-богат от половин дузина височайши велможи, също бе станал жертва на тази умопомрачаваща с разкоша си мода. Тази му лудория минаваше за истинско чудо. Тя се заключаваше в големия шестоъгълен салон, чийто стени служеха за основи на белведерето. Четири врати водеха към четири стаи или будоари, които биха имали трапецовидна форма без допълнителната зидария, привеждаща ги в изправност. Двете други врати, които бяха същевременно и прозорци, извеждаха към потънали в цветя открити тераси.

Опасяваме се, че може би обясненията ни са неясни. Шестоъгълната форма бе признак за изключително изискан вкус, за какъвто Париж от времето на Регентството свидетелствува с не повече от три-четири примера. И за да бъдем по-добре разбрани, ще помолим читателя да си представи един първи етаж, играещ същевременно и ролята на партер, и да изсече в него, без да го е грижа за треските, една централна шестоъгълна стая, заобиколена от четири квадратни будоара, разположени като криле на вятърна мелница, и чийто две основни срещуположни стени се отварят към открити тераси. Останалото само по себе си, или видоизменено чрез присъединяването на кабинета, образуваше вътрешния партерен етаж, който се свързваше с двете тераси и позволяваше, винаги когато някой пожелаеше това, достъпа на въздух и светлина. Този очарователен кръст на свети Андрей^[1] бе осъществен по хрумване на самия херцог д’Антен^[2] проектирал го за поредната си лудория в селцето Мироменил.

Таванът и фризовете в салона на Гонзаговата лудория бяха дело на Вало-старши и синът му Жан Батист^[3], който по онова време държеше скиптъра на френската живопис, а паната — на двама младежи: едва петнайсетгодишния Карл Вало^[4], най-малкия брат на Жан Батист, и Франсоа Буше^[5]. Последният, ученик на стария майстор Льомоан^[6], се бе прочул изведнъж — такова очарование и сладострастна нега бе вложил в двете си композиции „Мрежите на Вулкан“ и „Раждането на Венера“. Украсата на будоарите включваше копия на Албани^[7] и Приматис^[8], поверени на четката на Луи Вало-баща.

Разкошът бе княжески в пълния смисъл на думата. Двете тераси от бял мрамор бяха отрупани с антични статуи — по онова време други не се и признаваха — а стълбата, също мраморна, се сочеше като шедьовър на Опенор.

Бе около осем вечерта и обещаната вечеря беше в разгара си. Салонът бе изпълнен със светлина и цветя. Масата сияеше под полилея и безпорядъкът върху нея безспорно доказваше, че военните действия бяха започнали доста отдавна. Сътрапезници бяха до един нашите безделници, сред които се отличаваше преждевременно напилият се маркиз дьо Шаверни. Бяха едва на второто ястие, но той вече почти напълно бе изгубил ум и разум. Шоази, Навай, Монтобер, Таран и Албре изглеждаха значително по-добре, тъй като седяха на тръни с ясното съзнание за недомислиците, които биха могли да изрекат. Барон Батц, безмълвен и скован, изглеждаше така, сякаш бе пил само вода.

Имаше и дами, разбира се, и повечето от тях, разбира се, се подвизаваха в Операта. Първа сред тях бе госпожица Фльори, към която Гонзаг проявяваше по-особено благоволение, после идваше ред на госпожица Нивел, дъщерята на Мисисипи, сетне на дебелата и трътлеста Сидализ, добро девойче и нещо като сюнгер, който попиваше комплименти и остроумия, за да ги превърне в глупости при най-слабия натиск; тук бяха госпожиците Дебоа, Дорбини и пет-шест други госпожици, врагове на свенливостта и предразсъдъците. Бяха до една красиви, млади, весели, дръзки и палави, готови винаги за смях, дори и когато им се плачеше. Но какво да се прави, такова бе естеството на професията им — човек не си наема адвокат, който не възнамерява да пледира.

Тъжната танцьорка е опасно изделие, което остава за сметка на купувача.

Някои хора са на мнение, че най-страшното мъчение за тези трогателни, а нерядко и трогнати създания, които пърхат в розовия креп като риби в тиган, е че никога нямат право да плачат.

Гонзаг отсъствуваше. Бяха го повикали в Пале Роаял. Освен предназначеният за него стол, имаше още три незаети места. Първото от тях бе на доня Крус, която се беше измъкнала още с излизането на Гонзаг. Доня Крус бе очаровала всички сътрапезници, макар че беше попречила вечерята да се извиси до онова ниво, до което, както се говори, достигала една оргия при Регентството още с предястието.

Не се знаеше с точност дали принц дьо Гонзаг беше принудил доня Крус да дойде, или пък очарователната лудетина бе заставила принца да я покани, но сигурно бе едно — тя бе неотразима и всички просто лудееха по нея, с изключение на нисичкия Ориол, който оставаше предан роб на госпожица Нивел.

На второто празно място все още не бе сядал никой. Третото принадлежеше на гърбавия Езоп II, наречен още Йон, когото Шаверни току-що беше победил в двубой с шампанско.

В момента, когато влизаме, Шаверни, злоупотребявайки с победата си, трупаше наметала, възглавнички и дамски мантии върху тялото на клетия гърбушко, сврял се в едно огромно меко кресло. Мъртво пиян, Гърбавия изобщо не протестираше. Много скоро той напълно изчезна под купа дрехи, подлагайки се, без съмнение, на голяма опасност да се спомине от задушаване. Всъщност, това беше добре дошло за всички. Гърбавия не беше сдържал обещанието си и бе останал мълчалив, кисел и обезпокоен. За какво ли можеше да си мисли туй подвижно писалище? Долу Гърбавия! И дума да не става, за пръв и последен път присъствуваше той на подобно пиршество!

Преди да се изпонапият, всички нееднократно си бяха задавали един въпрос, а именно: защо бе тук доня Крус? Обикновено Гонзаг не правеше нищо без умисъл. До днес той така грижливо беше крил доня Крус, сякаш бе испанският й настойник, а ето че сега изведнъж я канеше на вечеря, и то заедно ю цяла дузина нехранимайковци. Ако не друго, това бе най-малко странно.

Когато Шаверни беше полюбопитствувал дали това е годеницата му, Гонзаг отрицателно бе поклатил глава. „Търпение!“ — му беше рекъл той. Но какъв интерес имаше Гонзаг да се отнася така с една девойка, която се канеше да представи на кралския двор под името госпожица дьо Ньовер? Това си беше негова тайна. Гонзаг никога не казваше повече от това, което искаше да каже.

Всички се бяха наливали най-добросъвестно. Дамите вече доста се бяха поразвеселили, с изключение на Нивел, която колкото повече пиеше, толкова по-тъжна ставаше. Сидализ и Дебоа пееха някаква неприлична песничка, а Фльори с пълно гърло настояваше да и се доведат цигулари. Кръглият като топка Ориол разказваше любовните си похождения, на които никой не хващаше вяра. Другите пиеха, смееха се, викаха и пееха; виното бе превъзходно, угощението — чудесно, и никой вече не си спомняше заплахата, надвиснала над този Балтазаров пир^[9].

Единствен господин Пейрол запазваше погребалното си изражение. Всеобщото веселие, било то непринудено или не, изобщо не го впечатляваше.

— Няма ли кой да се смили и да накара господин Ориол да млъкне? — попита Нивел с отегчен и тъжен глас.

Най-малко пет от всеки десет леконравни дами се развличат точно по този начин.

— Млъкни, Ориол! — развикаха се наоколо.

— Аз не говоря толкова високо, колкото Шаверни! — възмути се нисичкият дебел посредник. — Нивел просто ревнува. Няма вече да й разказвам младежките си лудории.

— Наивник! — промърмори Нивел и изплакна устата си с чаша шампанско.

— Колко ти даде? — обърна се Сидализ към Фльори.

— Три, мила моя.

— Сини ли?

— Две сини и една бяла.

— Ще се виждаш ли пак с него?

— Никога! Той и без това няма повече!

— Госпожи — рече Дебоа, — издавам ви малкия Майи, който иска да бъде обичан заради самия него.

— Какъв ужас! — писна в един глас женската половина от присъствуващите.

Подобни кощунствени претенции биха ги накарали на драго сърце да повторят като барон дьо Барбаншоа: „Накъде отиваме? Накъде?“

Шаверни отново бе седнал на мястото си.

— Ако този негодник Езоп се събуди — заяви той, — ще го удавя!

Замаяният му поглед направи кръг на салона.

— Не виждам вече нашата олимпийска богиня! — извика той. — Нуждая се от присъствието й, за да ви обясня моето положение.

— Стига обяснения, за бога! — изпъшка Сидализ.

— Имам нужда от нея — продължи Шаверни, олюлявайки се в креслото си. — Въпрос на чувствителност. Голяма работа, петдесет хиляди екю! Ако не бях влюбен…

— В кого? — прекъсна го Навай. — Та ти дори не познаваш годеницата си.

— Точно тук ви е грешката! Сега ще ви обясня моето положение…

— Не! Не! Да, да! — гръмнаха в един глас наоколо.

— Една мъничка очарователна блондинка — разказваше Ориол на задрямалия Шоази. — Вървеше подире ми като кученце, не можех да се отърва от нея! Разбирате, нали, страх ме беше да не би Нивел да ни види заедно. В действителност Нивел е по-ревнива и от тигрица. И тъй в крайна сметка…

— Щом не ме оставяте да говоря, кажете ми поне къде е доня Крус! — извика Шаверни. — Искам доня Крус!

— Доня Крус! Доня Крус! — развикаха се всички. — Шаверни има право, трябва ни доня Крус!

— Бихте могли да кажете поне госпожица дьо Ньовер — сопна им се сухо Пейрол.

Силен взрив от смях заглуши думите му.

— Госпожица дьо Ньовер! — повториха до един присъствуващите. — Точно така, госпожица дьо Ньовер!

После всички с врява наскачаха от местата си.

— Та моето положение… — започна Шаверни.

Сътрапезниците му го изоставиха и се втурнаха към вратата, през която беше излязла доня Крус.

— Ориол! — извика Нивел. — Ела веднага тук!

Нисичкият дебел посредник не се остави да го молят. Той само държеше всички да чуят това фамилиарно обръщение.

— Седнете до мен! — заповяда Нивел, като се прозяваше, та чак устата си щеше да разчекне. — Разкажете ми приказката за магарешката кожа, спи ми се.

— Имало едно време… — подхвана веднага послушният Ориол.

— Игра ли днес на борсата? — обърна се Сидализ към Дебоа.

— По-добре не ми говори за това! Ако не беше Лафльор, моят лакей, щях да бъда принуден да продам брилянтите си.

— Лафльор?! Че как тъй?

— От снощи Лафльор е милионер, а от сутринта ме взе под свое покровителство.

— И аз го видях! — намеси се Фльори. — Бога ми, чудесно изглежда!

— Той изкупи каретите на избягалия маркиз дьо Белгард.

— Купи и къщата на граф дьо Вилдийо, който пък се обеси.

— А говори ли се за него?

— Иска ли питане! Очарователен е, наистина, но и ужасно разсеян! Днес, когато излизаше от Златния дом, каретата му го чакаше на улицата, но навикът надделя и той взе, че се качи отзад!

— Доня Крус! Доня Крус! — скандираха господата.

Шаверни почука на вратата на будоара, в който се предполагаше, че се е оттеглила очарователната испанка.

— Ако не дойдете, ще ви обсадим! — заплаши той.

— Да, да, ще ви обсадим!

— Но господа, господа! — викаше Пейрол.

Шаверни го пипна за яката.

— Ако не млъкнеш, бухал такъв — кресна му той, — ще те използуваме като таран, за да разбием вратата!

Но в будоара, чиято врата на излизане бе заключила, нямаше и помен от доня Крус. По една потайна стълба, тя се беше спуснала на партерния етаж, където се намираше спалнята й.

Там, на канапето, трепереща като лист и със зачервени от плач очи, седеше Орор. Вече петнайсет часа откакто се намираше в този дом. Без доня Крус, тя навярно би умряла от страх н мъка.

Испанката вече на два пъти я беше навестявала от началото на вечерята.

— Какво ново? — попита със слаб глас Орор.

— Току-що повикаха господин дьо Гонзаг в двореца — отвърна доня Крус. — Стига, клета сестрице, няма от какво да се страхуваш! Горе не е чак толкова страшно и ако не знаех, че седиш тук тревожна, тъжна и измъчена, бога ми, щях да се повеселя до насита.

— Но какво толкова правят в салона? Врявата долита чак дотук!

— Какви ли не щуротии! Смеят се колкото им глас държи, шампанското се лее като река. Тези благородници са весели, остроумни, очарователни… особено един от тях, казва се Шаверни.

Орор прекара опакото на ръката си по челото, сякаш искаше да си припомни нещо.

— Шаверни! — повтори тя.

— Още съвсем млад, красив, а и не се страхува от никого! Само че ми е забранено да се занимавам прекалено много с него, сгоден е.

— Така ли? — промълви Орор с разсеян тон.

— И отгатни за кого, сестрице!

— Не знам, пък и какво ме засяга това?

— Засяга те, и още как! Младият маркиз дьо Шаверни е сгоден за теб!

Орор бавно вдигна бледото си лице и тъжно се усмихна.

— Ни най-малко не се шегувам! — настоя доня Крус.

— А от него, сестрице, от него, малка моя Флор, не ми ли носиш вести? — прошепна Орор.

— Не знам нищо, абсолютно нищо!

Красивата главица на Орор се отпусна на гърдите й и тя през сълзи промълви:

— Снощи, когато ни нападнаха, онези хора казаха: „Той е мъртъв… Лагардер е мъртъв!“

— Виж, колкото до това — прекъсна я доня Крус, — сигурна съм, че не е мъртъв!

— Но какво те кара да си толкова сигурна? — попита живо Орор.

— Две неща: първо, че ония горе още се страхуват от него, и второ, че жената, която се опитаха да ми представят за моя майка…

— Неговият враг ли? Онази, която видях миналата нощ в Пале Роаял?

— Същата. Познах я веднага по описанието ти. Та исках да ти кажа: втората причина е, че тази жена продължава да го преследва с все същата ожесточеност. Когато днес отидох при господин дьо Гонзаг, за да му се оплача от грубите обноски, които бях принудена да понеса в дома ти на улица „Пиер Леско“, аз видях и чух тази жена. Тъкмо казваше на някакъв господин с бели коси, който излизаше от стаята й: „Това засяга мен, това е мой дълг и право! Очите ми са отворени и той няма да ми се изплъзне, а когато удари последният час, той ще бъде задържан, ако ще дори и от собствената ми ръка!“

— Ох! — проплака Орор. — Това е само тя, същата онази жена! Познавам я по злобата й, но ето, вече не за първи път ми минава през ум мисълта, че…

— Каква мисъл? — попита доня Крус.

— Не, нищо… Не знам… Просто не съм на себе си.

— Трябва да ти кажа още нещо — поде отново доня Крус с неуверен глас. — Това е почти съобщение, което просто ти предавам. Господин дьо Гонзаг беше добър към мен, но аз вече му нямам доверие. А теб, теб аз обичам все повече и повече, бедничка моя Орор! — Тя седна на канапето до приятелката си и продължи: — Уверена съм, че господин дьо Гонзаг ми каза това, за да го повторя пред теб.

— И какво е то? — попита Орор.

— Преди малко — продължи доня Крус, — когато ме прекъсна, за да ми говориш за твоя прекрасен кавалер Анри дьо Лагардер, аз тъкмо ти бях съобщила, че искат да те омъжат за младия маркиз дьо Шаверни.

— Но с какво право?!

— И аз не знам, но струва ми се, че твърде малко ги безпокои въпросът, дали имат право, или не. Гонзаг ме заговори и сякаш случайно вмъкна в разговора ни следните думи: „Ако е послушна, тя ще спаси от смъртна опасност всичко, което й е най-скъпо на този свят.“

— Лагардер! — извика Орор.

— Мисля, че имаше предвид точно Лагардер — отвърна бившата циганка.

Орор закри лицето си с ръце.

— Сякаш мъгла е обгърнала разсъдъка ми — промълви тя. — Няма ли бог да се смили над мен?

Доня Крус нежно я притисна в обятията.

— Та нима сам бог не ме е поставил тук, до теб? — тихо рече тя. — Вярно е, аз съм само жена, но съм силна и не ме е страх от смъртта. Тъй че нападнат ли те, Орор, ще има кой да те защити.

Орор й върна прегръдката. До тях все по-ясно долитаха гръмките гласове на онези, които викаха доня Крус.

— Трябва да вървя! — каза тя, но почувствувала как Орор изведнъж се разтрепера в обятията й, възкликна: — Колко си бледа, клето дете!

— Страх ме е, когато съм съвсем сама тук — прошепна Орор. — Слугите, камериерките, всичко ме плаши!

— Няма от какво да се страхуваш — успокои я доня Крус. — Слугите и камериерките знаят, че те обичам. Те смятат, че имам голямо влияние върху Гонзаг. — За миг тя замълча и се замисли, после продължи: — Нерядко и аз си мисля същото. Понякога ми се струва, че Гонзаг има нужда от мен.

Врявата на горния етаж се усилваше.

Доня Крус стана и взе чашата с шампанско, която беше оставила върху масата.

— Посъветвай ме, научи ме какво да сторя! — примоли се Орор.

— Ако той наистина има нужда от мен, значи нищо не е загубено! — извика доня Крус. — Трябва да печелим време…

— Но този годеж!… Бих предпочела хиляди пъти да умра!

— За умиране винаги има време, скъпа сестрице.

Тя понечи да излезе, но Орор се вкопчи за роклята й.

— Нима веднага ще ме изоставиш? — възкликна тя.

— Не чуваш ли? Викат ме. Но чакай! — сепна се внезапно доня Крус. — Не ти ли казах за Гърбавия?

— Не — отвърна Орор. — Какъв гърбав?

— Същият, който снощи ме преведе по пътища, които самата аз не знаех, и ме придружи чак до прага на дома ти. Той е тук!

— На вечерята?

— Да, на вечерята. Спомних си онова, което ми разказа за тази странна особа, която единствена имала достъп до стаята на твоя прекрасен Лагардер.

— Навярно е същият! — възкликна Орор.

— Същият е, кълна се! Приближих се до него, за да му кажа, че в случай на нужда може да разчита на мен…

— А той…?

— Бога ми, това е най-странният гърбушко, който някога си е позволявал да злоупотреби с правото си на прищевки! Престори се, че изобщо не ме познава. Думица не можах да изкопча от него! Беше се посветил изцяло на дамите, които се забавляваха, заставяйки го да се налива така, че накрая падна под масата.

— Но горе и жени ли има? — възкликна Орор.

— А ти как мислиш? — отвърна доня Крус.

— И що за жени са това?

— Знатни дами — простодушно поясни циганката. — Ами да, същите парижанки, за които някога си мечтаех в нашия Мадрид! Тук придворните дами пеят, смеят се, пият и ругаят като истински мускетари! Просто е чудесно!

— Сигурна ли си, че са придворни дами?

Доня Крус почти се обиди.

— Много бих искала да ги зърна — продължи Орор и като се изчерви, добави: — Без да ме видят, разбира се.

— А не ти ли се ще да зърнеш и прелестния малък маркиз дьо Шаверни? — подкачи я доня Крус.

— Разбира се — призна си чистосърдечно Орор, — много ми се ще да го видя.

Циганката със смях я хвана за ръка и без да й даде време да се опомни я повлече към тайната стълба. Скоро от пиршеството ги делеше само една врата, зад която, сред звън на чаши и весел смях, двайсетина души крещяха колкото им глас държи:

— Да обсадим будоара! В атака! В атака!