Ърл Стенли Гарднър
Давещата се патица (3)

3

Първите лъчи на слънцето блестяха над пущинака и заливаха планинските склонове на запад със златни искри, които светеха чак до високите върхове. Небето придобиваше характерната за южнокалифорнийската пустинна област тъмносиня окраска.

Дела Стрийт, в кафяви панталони, каквито носят тираничните жители, каубойски ботуши за езда и яркозелена блуза, спря пред стаята на Пери Мейсън и почука на вратата.

— Станахте ли? — попита тя.

Чу се шум от местене на стол и бързи стъпки. Вратата се отвори.

— О, Небеса! — извика тя. — Вие изобщо не сте лягал!

Мейсън потърка челото си с ръка и посочи на масата куп изписани на машина листа.

— Това проклето убийство ме плени — каза той. — Влезте.

Дела Стрийт погледна часовника си и каза:

— Сега забравете вашето убийство и облечете бързо костюма за езда. Поръчах коне.

Мейсън се поколеба:

— В тези актове намерих нещо, което аз…

Дела Стрийт се промъкна енергично край него и вдиша транспарантите.

— Моля ви, загасете светлината и погледнете навън! — каза тя.

Мейсън изключи осветлението. Ярките слънчеви лъчи хвърляха вече резки черни сенки. Те изпълниха стаята с такъв блясък, че току-що угасналата електрическа светлина можеше да се чувства само като оскъден заместител.

— Елате! — каза настойчиво Дела. — Един хубав галоп, след това душ и закуска.

Мейсън погледна към ясната синева на небето. Отвори широко прозореца и в стаята нахлу чистият и свеж утринен въздух.

— Над какво мъдрувате още?. — понита Дела, почувствала нещо особено в настроението му. — Върху този процес?

Мейсън кимна, поглеждайки към купчината хартия и пожълтелите от старост изрезки от вестници.

— Какво не е наред? — попита Дела.

— Почти всичко.

— Бил ли е виновен?

— Би могъл да е той.

— И какво е шилото?

— Начинът, по който е воден процесът. Човекът може да е бил виновен, но може и да не е бил. Според начина, по който е постъпил защитникът му, за съдебните заседатели е било възможно само едно решение — предумишлено убийство. И в цялата афера, доколкото си я представям, няма нищо, което да ми дава възможност да кажа на Джон Л. Уитерспоон: „Съдейки по това и това, може да се заключи, че този човек е бил невинен.“ Съдебните заседатели са го обявили за виновен въз основа на представените доказателства. Значи и присъдата на Уитерспоон няма да бъде по-различна. И никой няма да може да го спре да разруши живота на двама млади. Дори ако вината на осъдения не е доказана категорично.

Дела Стрийт разбиращо мълчеше. Мейсън постоя още малко с поглед, зареян в зъбатите гребени на стръмните, високи почти три хиляди метра планини, после се обърна, усмихвайки се и каза:

— Трябва да се обръсна.

— О, няма значение. Обувайте ботушите и да тръгваме. Най-добре обуйте панталон с презрамки и вземете коженото яке, повече не е нужно.

Тя отиде до гардероба, намери ботушите му за езда и якето, извади ги навън и каза:

— Ще ви чакам долу, във фоайето.

Адвокатът се преоблече бързо, намери Дела и двамата излязоха навън, където ги очакваше приятно хладната утрин. Човекът, който се грижеше за конете, посочи два приготвени за езда. Като видя как Мейсън и Дела се метнаха върху седлата, той се усмихна на Мейсън.

— Истинският ездач се познава още по качването — каза той. — Тези коне са добри, но утре ще получите още по-добри.

По лицето на Мейсън личеше, че посреща забележката на коняра с интерес.

— По какво разбирате, че мога да яздя?

— Много дребни неща показват това — отговори конярът. — Новакът се опитва да ни убеди, че е яздил още като момче. Но като се види как се държи отпред и отзад за седлото при качване — изсумтя презрително той. — А вие изобщо не докоснахте задната част на седлото. Желая ви приятна езда.

Мейсън изглеждаше толкова замислен, че Дела веднага го понита:

— За какво мислите сега?

— Мисля за това, което току-що каза конярът за качването. Адвокатът винаги трябва да държи очите и ушите си отворени за дребните неща.

— Какво значение би могло да има за един адвокат това, как ще се качи на седлото?

— Може да значи и много, и съвсем нищо.

Тя приближи коня си до неговия.

— Малките неща — каза Мейсън, — подробностите, които наблюдателят със средни способности не забелязва, тъкмо това са определящите цялото точки. Онзи, който различава значението на привидно незначителните подробности, него трудно ще го измами някой. Вижте този коняр. Хората, които идват тук, имат пари, приема се, че са и разумни. Повечето от тях са имали възможност да получат най-доброто образование, което може да се има за пари. Обикновено те се опитват да преувеличат ездаческите си умения, за да получат по-добри коне. Но забравят, че тъкмо дребните неща ги издават. Конярът стои спокойно, уж нищо не вижда, но в действителност може точно да прецени кой разбира от коне. Един адвокат трябва да умее да цени значението на тези неща.

— Мислите, че той трябва да познава всичко това?

— Невъзможно е да знае всичко — каза Мейсън, — защото ще бъде пътуващ справочник. Но трябва да познава основните факти. И трябва да знае как да се сдобие със сведения за това, което му е нужно, когато иска да докаже, че някой лъже, ако държанието на засегнатия противоречи на думите, които излизат от устата му.

Дела видя изкривеното от гримаса лице, умората в очите му и каза:

— Този случай ви безпокои много.

Той отговори:

— Преди седемнадесет години е бил обесен един мъж. Може би е бил виновен, може би — не. Съвсем сигурно е обаче, че е бил обесен, защото защитникът е действал неправилно.

— В каква стенен?

— Най-малкото се е аргументирал непоследователно и противоречиво.

— Забранено ли е от закона?

— Не, но е против човешката природа.

— За съжаление не разбирам всичко.

Мейсън каза:

— Разбира се, в последните двадесет години законите бяха значително променени, но човешката природа е останала същата. Според тогавашните методи би могло да се обяви, че обвиняемият е невинен и да се направи опит да се докаже пред съда неговата невинност. Защитникът би могъл ла твърди също, че обвиняемият е душевноболен, което ще може да се обсъжда в рамките на процеса прел същия състав.

Нейните очи проникваха дълбоко под повърхността и забелязваха това, което можеше да забележи само една жена в мъж, когото познава отдавна и от непосредствена близост. Тя отговори кратко без да се вслушва в думите му.

— Да забравим сега този случай. Да пуснем конете в галоп, да напълним дробовете си с въздуха на широката равнина и чак след закуска да мислим отново за професионални неща.

Мейсън кимна, удари леко коня си и галопът започна. Те пресякоха селото, преминаха през дълго, виещо се дефиле и достигнаха до местност с вода и палми. Там скочиха от седлата, легнаха на пясъка и дълго гледаха как виолетовите сенки като че ли бягат пред слънчевите лъчи в дълбоките планински ъгли, търсейки укритие зад зъбчатите скали. В надвисналата над тях съвършена тишина на пущинака желанието им да разговарят премина. Обзе ги приятно спокойствие.

На връщане яздиха също мълчаливо. След душа и закуската Мейсън потъна в дълбок, спокоен сън. Срещата с Уитерспоон беше определена за след обяд.

Дела и Пери се срещнаха с Уитерспоон на сенчестата веранда, където бяха добре защитени от блясъка на слънцето. Сенките на планините се прокрадваха бавно над равнината, но докато стигнат до хотела щяха да минат още няколко часа. Въздухът беше сух и много горещ.

Щом седнаха, Мейсън започна да говори за случая.

— Вие, Уитерспоон, сте запознат с фактите — каза той, — но бих желал да запозная и мис Стрийт с тях и същевременно да изясня моето мнение, като разглеждам случая в логическата последователност на събитията. При това ще рискувам да ви отегча, разпростирайки се по-подробно върху неща, които вече са ви познати.

— Започвайте — каза Уитерспоон, — Повярвайте ми, Мейсън, ако ви се удаде да ме убедите, че мъжът е невинен…

— Не съм сигурен, че ще успея с материала, който имам на разположение — каза Мейсън. — Все пак можем да разглеждаме нещата разумно, без да сме засегнати от събитията.

Уитерспоон присви устни.

— Ако не могат да се представят доказателства за противното, то решението на съда е задължаващо.

— През 1924 година — каза Мейсън — Хорас Лег Адамс е Партньор на Дейвид Лейтуел. Те притежават малка фабрика, в която въвеждането на една техническа новост обещава да им донесе големи печалби. Внезапно изчезва Лейтуел. Адамс казва на жена му, че е заминал на дълга командировка в Рино и след няколко дни непременно ще се обади. Обаче жената не чува нищо повече за мъжа си. Не се откриват следи и при проверката на книгите за посетители от хотелите в Рино.

Тогава Адамс дава други обяснения, които не съвпадат с първите. Мисис Лейтуел иска да осведоми полицията. При тази заплаха Адамс разказва съвсем нова история. Този път мисис Лейтуел извиква на помощ полицията. Правят се проучвания. Адамс твърди, че Лейтуел му е признал, че бракът му е нещастен. Влюбен е в една млада жена, чието име изобщо не се споменава в процеса. Както във вестниците, така и в заседателната зала я наричат „Мис X“. Адамс твърди, че Лейтуел е искал да избяга с нея и го помолил да излъже жена му, че отива по работа в Рено. Адамс трябвало да ръководи фирмата както досега, да запазва частта от печалбата на Лейтуел и да изплаща по двеста долара на мисис Лейтуел, чакайки други нареждания от страна на съдружника си относно остатъка от дела. Лейтуел искал да изчезне преди жена му да може да му попречи.

Изложението, което прави Адамс звучи съвсем правдоподобно, но тъй като противоречи на по-ранните данни, полицията продължава много щателно проучванията. Трупът на Лейтуел е намерен заровен в мазето на фабриката. Налице са улики, които насочват подозрението към Адамс. Арестуват го. Натрупват се още улики. Адвокатът на Адамс явно е обхванат от страх. Изглежда той вярва, че Адамс не му е разказал пълната истина и че би могло по време на процеса да бъде изправен пред нови показания, които да направят положението на обвиняемия безнадеждно.

Обвинението е събрало една внушителна поредица от улики. Чрез показанията си Адамс се показва в лоша светлина. При кръстосания разпит се замотава — може би не разбира точно въпросите, а може би е бил само объркан. Според мен този човек не е бил в състояние нито да говори спокойно, нито да мисли ясно пред препълнената зала на съда и каменните лица на дванадесетте съдебни заседатели. Защитникът изтъква, че обвиняемият е душевноболен. Той призовава бащата като свидетел, който излага неща, които едно семейство почти винаги изважда на бял свят, когато иска да защити някой свой член от смъртно наказание. Преживян в ранно детство стрес, удар в главата, симптоми за склонност към ненормални постъпки — особено това, че Хорас Адамс като дете е имал склонност към измъчване на животни! Откъсвал крилата на мухи, набождал ги на игла и с удоволствие наблюдавал как се мъчат. Накратко, защитникът се върти около комплекса за измъчване на животни. Това е бил несполучлив метод на защита.

— В каква степен? — попита Уитерспоон. — Това е доказвало душевно заболяване.

— Това не се е харесало на съда — каза Мейсън. — Много деца късат крилата на мухите. Почти всички деца изживяват период, през който са жестоки. Никой не знае защо. Психолозите изтъкват различни причини за това. Когато един възрастен човек се бори за живота си, не може да храни големи надежди, представяйки пред съдебните заседатели примери на детска жестокост, като ги преувеличава и преиначава, за да освидетелства душевно заболяване. От факта, че адвокатът в тази ситуация търси опора само в мнимото душевно заболяване, може да се предположи, че той сам не вярва в това, което му е казал Адамс за Лейтуел.

Косвените улики по много коварен начин могат да доведат до погрешна присъда. Самите улики не лъжат, но тяхното интерпретиране често води до заблуда. Изглежда никой от присъстващите на процеса не е имал и най-малка представа как трябва да се анализира случая, ако всичко се основава само на улики.

Прокурорът е бил умен, дори много хитър обвинител с политически амбиции. По-късно той става губернатор на щата. Защитникът е бил книжен плъх, пропит с абстрактни понятия, но не е имал никакви познания за хората. Той е познавал добре закона, това личи от всяка страница на протокола. Но не е разбирал съдебните заседатели. Почти от всяка страница виждам това. Адамс е бил осъден за предумишлено убийство.

Присъдата е била обжалвана. Върховният съд е решил, че са приведени ясни улики и благодарение на прецизността, с която прокурорът е изразил аргументите си, следствието е проведено правилно. Съдебните заседатели са чули всички свидетелски показания, видели са поведението на обвиняемия и са могли добре да преценят фактите. Присъдата е била потвърдена и Адамс е бил екзекутиран.

В гласа на Уитерспоон можеше да се долови някакво огорчение, когато каза:

— Вие сте се специализирал като защитник на хора, обвинени в извършване на престъпление. И както чух, досега никой, когото вие сте защитавал, не е бил обявен за виновен. Макар че в този случай изпитвате симпатии към обвиняемия, след проучване на протоколите не сте в състояние да ми кажете, че този човек е невинен. Значи трябва да приема, че той е бил виновен.

— Не мога да твърдя, че той е бил невинен — отвърна Мейсън, — но не мога и да кажа, че е бил виновен. Свързаните с този случай обстоятелства никога не са били проучвани основно. Сега имам намерение да направя това.

Уитерспоон каза:

— Дори и фактът, че вие не можете да намерите никакви смекчаващи вината обстоятелства…

— Един момент, моля — прекъсна го Мейсън. — Отначало това не беше случай, който би ме заинтересувал, защото изглеждаше, че му липсва елемент на сензация. Само едно от обичайните мръсни убийства. Вероятно не бих се заел със случая, ако ми го предложеха така. Предпочитам афери, които крият в себе си нещо мистериозно и странно. Поради това избягвам да се ангажирам с предварителни присъди. Аз съм справедлив и безпристрастен и в този случай не съм убеден, че човекът е бил виновен. Но съм убеден, че той е бил осъден най-вече заради това, че адвокатът му го е защитавал неправилно.

Почти говорейки на себе си, Уитерспоон каза:

— Ако той е бил виновен, тогава е почти сигурно, че младежът е наследил от него тези черти на жестокост. Склонността му, към измъчване на животни говори за това.

— Тази склонност, както вече споменах, се среща при много деца — подчерта Мейсън.

— Но по-късно я загубват — отбеляза Уитерспоон. Мейсън кимна в знак на съгласие.

— Марвин Адамс е на възраст, когато вече би трябвало да е загубил тази наклонност — продължи Уитерспоон. — Мисля най-напред да установя нещо за неговото отношение към животните.

Мейсън каза:

— По този начин ще тръгнете по същия погрешен път на привеждане на доказателства, както са направили участниците в процеса през 1924 година.

— Какво е погрешното?

— Че смятате един човек за потенциален убиец, защото той е жесток към животните.

Уитерспоон стана от креслото, отиде неспокойно до перилата на верандата, погледна за момент към равнината, след това се върна и застана пред Мейсън. Изглеждаше остарял с няколко години, но лицето му издаваше непоколебима решителност.

— Колко време ще ви е нужно да изясните всичко свързано с този случай?

Мейсън отговори:

— Не знам. Преди осемнадесет години нямаше да ми е нужно много време, но днес вече всички съществени подробности са обвити в тъмнина. Събития, на които тогава не са обърнали внимание, но са били важни за процеса, с течение на времето са били изместени от по-късни незначителни събития. Имам нужда от време и са ми необходими пари.

— Имам необходимите пари — каза Уитерспоон, — но времето ми е много малко. Искате ли да се заемете с проучванията?

Мейсън изобщо не гледаше към него, когато каза:

— Никаква сила на земята не може да ме спре да изясня този случай. Той вече изобщо не ми излиза от главата. Вие ще поемете разноските, но в случай че не достигна до задоволителен резултат, няма да имам претенции за хонорар.

— Заинтересован съм — каза Уитерспоон — да се занимавате със случая на място, където ще можете да избегнете всякакво прекъсване в работата. Разполагате само с няколко дни и тогава аз ще действам…

Мейсън каза полугласно:

— Навярно не трябва да подчертавам, че намерението ви е опасно!

— Опасно за кого?

— За вашата дъщеря, за Марвин Адамс и за вас самия.

Сега Уитерспоон говореше по-силно, червенина заля лицето му.

— Марвин Адамс ми е безразличен — отвърна той, — но на щастието на моята дъщеря държа много: за да не бъде нещастна съм готов да понеса всякаква жертва.

— Помислихте ли си — попита Мейсън, — че ако младият Адамс знае точно какво правите и поради каква причина, може да извърши някаква отчаяна постъпка?

— Изобщо не ме интересува какво ще направи той — каза Уитерспоон, подчертавайки силата на думите си с удари с по масата. — Казвам ви, Мейсън, ако Марвин Адамс е син на убиец, той никога няма да се ожени за моята дъщеря! Не бих се спрял пред нищо, за да попреча на това. Абсолютно пред нищо! Ясно ли е?

— Не, не разбирам. Бихте ли ми го казал, малко по-точно?

— Казах, че щом става дума за щастието на моята дъщеря, не се страхувам от нищо, Мейсън. Ще направя така, че този, който заплашва нейното щастие, скоро да не е в състояние за това!

Мейсън каза тихо:

— Не говорете толкова високо. Вие изричате заплахи. Хора са били обесвани, като не са правили нищо повече от това, което правите вие в момента. Навярно не мислехте…

— Не, не, разбира се, не — каза по-тихо Уитерспоон, като погледна бързо през рамо, дали някой не го е чул. — Аз разбира се не мисля, че бих го убил, но не изпитвам никакво угризение на съвестта да го поставя в ситуация, при която би проличала някоя негова наследствена слабост в характера… Е, може би се вълнувам малко повече от необходимото, но се надявам, че Лоиз ще погледне на нещата разумно. Ще ми е приятно, Мейсън, ако вие със секретарката си дойдете в моята къща. Там можете необезпокоявани…

Мейсън го прекъсна:

— Не желая да бъда необезпокояван.

— Страхувам се, че ви разбирам неправилно. Ако човек се концентрира…

— Обясних ви — продължи Мейсън, — че според наличните материали и протоколираните доказателства Хорас Лег Адамс може да е бил виновен. Искам да намеря доказателствен материал, какъвто няма в протокола, а това изисква от мен активна дейност.

— Хм. Бих желал да сте близо до мен — каза Уитерспоон. — Не можете ли сега да тръгнете с мен и тогава…

Мейсън каза живо:

— Да, тогава да тръгваме веднага. Тъкмо ще разгледам вашето имение, за да имам впечатление за обкръжението ви. Освен това искам още веднъж да видя дъщеря ви, а също и Марвин Адамс. Надявам се, че той ще е там.

— Да. Имам и други гости, мистър Бур и жена му. Те сигурно няма да ви смущават.

— Ако ми пречат, ще се оттегля… Дела, позвънете на детективско бюро Дрейк, лично на Пол Дрейк. Да вземе кола и веднага да тръгне за Ел Темпло.

Уитерспоон каза:

— Сега ще потърся дъщеря си и…

Той прекъсна думите си, тъй като чу стъпки и женски смях. Двамата млади слизаха бързо по стълбите, за да преминат през верандата, когато видяха тримата до масата.

— Ела — каза Лоиз Уитерспоон на спътника си, — трябва да се запознаеш с прочутия адвокат.

Тя беше облечена в леко спортно облекло, което подчертаваше нейните красиви момичешки форми и откриваше толкова от нейното обгоряло от слънцето тяло, че двадесет години по-рано някой сигурно би извикал полицията. Младият мъж носеше къси панталони и лека риза. Сухото, чувствено лице, което го правеше по-възрастен, отколкото Мейсън си го представяше, беше покрито с капки пот. Имаше тъмна коса, тъмни очи, напрегнат поглед, дълги тънки пръсти, нервни движения. Човек, когото внезапен силен страх би извадил от равновесие.

Лоиз Уитерспоон привърши набързо официалното представяне и каза:

— Изиграхме два напрегнати сета тенис, а щом казвам „напрегнати“, те наистина са били такива! Нуждая се бързо от много вода и сапунена пяна.

Тя се обърна към Пери Мейсън и каза почти предизвикателно:

— Исках най-напред да ни видите макар и така запотени, за да не си помислите, че ви отбягваме.

Мейсън се усмихна.

— Мисля, че вие двамата не сте от хората, които ще бягат от нещо.

— Надявам се, че е така — каза Лоиз. Марвин Адамс стана изведнъж много сериозен.

— Да бягаш е винаги безсмислено, нито от войната, нито от борба или от каквото и да е.

— От смъртта — добави бързо Лоиз. — Или — тя погледна баща си, който я наблюдаваше — от живота.

Уитерспоон се надигна тежко.

— Мистър Мейсън и секретарката му ще ни придружат у дома — каза той на Лоиз, а след това се обърна към Мейсън. Искам веднага да напусна хотела. Ако нямате нищо против, ще кажа да напишат вашата сметка при моята, тогава няма да има нужда да се грижите за нищо.

Мейсън кимна, но погледът му се задържа върху Марвин Адамс, а не проследи излизащия Уитерспоон.

— Значи вие не сте от хората, които бягат от различните неща?

— Не, сър.

— Аз също не съм — каза Лоиз. — А вие, мистър Мейсън?

На този въпрос Дела Стрийт не можа да сдържи усмивката си и това беше единственият отговор, който получи мис Уитерспоон.

Марвин Адамс избърса челото си и се засмя.

— И без това сега не мисля за бягане. Иска ми се да се гмурна в басейна. Мокър съм като давеща се патица.

Дела Стрийт каза шеговито:

— Пред един адвокат трябва да бъдете предпазливи в изразите си. Той може да ви изправи пред съда и да ви попита: „Млади човече, твърдял ли сте, че патиците могат да се давят?“

Лоиз се засмя.

— Откакто професорът му по физика проведе пред класа един експеримент, това е постоянният му начин на изразяване. Преди няколко дни в нашето имение мистър Бур, един от нашите гости, го предизвика да демонстрира експеримента. Разкажи какво направи, Марвин!

На младия мъж изглежда му беше неудобно.

— Исках само малко да се изфукам, защото се почувствах обиден.

— В никакъв случай! — защити го Лоиз. — Мистър Бур беше много груб. Аз изтичах навън, донесох една патица и без да я докосва Марвин направи така, че тя започна да се дави. Разбира се, той я извади преди тя наистина да се удави.

— Патица да се дави! — извика Дела смаяна.

Марвин явно желаеше да се отдалечи.

— Това не е нещо особено. Основава се на едно ново научно откритие — обясни той бързо. — Това е само трик, с който можеш да направиш впечатление. Поставям във водата няколко капки от определено вещество за почистване. Но сега ме извинете, искам да взема душ. За мен беше удоволствие да се запозная с вас, мистър Мейсън. Надявам се да се видим отново.

Лоиз го хвана за ръка.

— Добре, да тръгваме.

— Един момент още — каза Мейсън. — Баща ви беше ли там?

— Кога?

— Когато се удави патицата.

— Тя не се удави. Марвин я извади от водата, когато беше достатъчно потънала, за да докаже неговото твърдение. Избърса я и… Извинете, отклоних се от въпроса ви. Не, баща ми не беше там.

— Благодаря — кимна Мейсън.

— Защо попитахте за това?

— Просто така. Но може би ще е добре да не споменавате пред него. Мисля, че той се дразни, че се използват живи животни за химически експерименти.

За момент тя погледна Мейсън учудено, след това каза:

— Е, добре, няма да спомена нито дума. Давещата се патица трябва да остане тайна. Хайде, Марвин!

Дела Стрийт гледаше след тях докато преминаха през верандата и Марвин държеше вратата, за да мине Лоиз Уитерспоон. Тя заговори отново едва когато вратата се затвори тихо след тях.

— Двамата се обичат много — каза тя на Пери Мейсън. — Защо искахте да знаете дали мистър Уитерспоон е присъствал на експеримента или е могъл да чуе за него?

— Защото смятам, че пристрастието на Уитерспоон е толкова силно, че той не може да види единствено експеримента на един научно заинтересован човек, а садистичната жестокост на сина на един убиец. Уитерспоон се намира в деликатно състояние на духа. Той желае да се сбъдне присъдата му над непознат нему човек. Тази афера, така да се каже, е заредена с душевен динамит.