Ърл Стенли Гарднър
Давещата се патица (12)

12

Експресът бързо набра скорост, след като на една междинна гара взе самотно чакащ пътник. Първите слънчеви лъчи докосваха покритите със сняг върхове на планинската верига отдясно. От време на време, докато влакът преминаваше покрай натежалите от златножълти плодове портокалови дървета, локомотивът изсвирваше пред неохраняваните прелези. В спалните вагони вече започваха да пренасят багажа към изходите. Вагон-ресторантът се опразни, когато влакът наближи предградията на Лос Анжелос.

Мейсън влезе във вагон-ресторанта. Сали Елбертън седеше сама на маса за двама.

— Желаете ла място, сър? — попита келнерът. — Все още има време да ви сервирам.

— Благодаря. Ще седна тук — отвърна Мейсън и седна спокойно срещу младата жена.

Тя задържа погледа си още няколко секунди върху чинията си. Поднасяйки чашата с кафе към устата си, уж случайно хвърли поглед към Мейсън и отново се загледа в чинията си. Внезапно, държейки все още чашата в ръка, тя погледна адвоката изплашено.

— Добро утро — каза Мейсън.

— О, вие във влака ли бяхте? Не знаех. Вие… на юг ли бяхте?

— Преди малко се качих — отговори той.

— Така ли — усмихна се тя. — А пък аз по-рано — бях на гости на една приятелка.

Келнерът се наведе услужливо над рамото на Мейсън.

— Ако обичате да поръчате веднага, сър…

— Само чаша кафе — каза Мейсън.

Отвори табакерата си, взе цигара, запали я и се облегна, като постави ръка на масата.

— Срещнахте ли го? — попита той.

— Кого?

— Вашия познат.

За момент тя го погледна, като че ли не можеше да реши, дали да отговори сърдито или шеговито, след това се засмя и каза:

— Случайно моят познат не беше той, а тя.

— Случайно не се ли казваше Милтър? — попита Мейсън. Този път тя реши да го постави на мястото му.

— Не знам какво ви кара да мислите така или кой ви дава право да се месите в частните ми работи.

— Само ви подготвих — каза Мейсън. — В известна степен направих генерална репетиция с вас.

— Репетиция? За какво?

— За въпросите, които ще дойдат по-късно.

— Мога да ви уверя — каза тя студено, — че ако някой има и най-малкото право да ми поставя въпроси, ще мога да отговарям и без вашата помощ, мистър Мейсън.

Мейсън се отдръпна малко назад, за да може келнерът да постави чашата кафе. Подаде му един долар и каза:

— Остатъкът е за вас.

След като келнерът се отдалечи, Мейсън попита така, като че ли въпросът не беше с особено значение:

— Милтър беше ли жив, когато вие дойдохте?

Нищо не трепна в младата жена, лицето й беше като покрито с маска, студено, презрително.

— Изобщо не знам за какво говорите — отговори тя.

Мейсън сложи захар и сметана в кафето, разбърка го, започна да го пие с бавни глътки, пушейки с удоволствие цигарата си. Блондинката запази студената си физиономия на млада дама, която се чувства отегчена.

Мейсън изпи кафето, премести стола назад и стана. В очите на блондинката се изписа изненада.

— Това… това всичко ли е? — попита тя.

Без да иска, тя изговори тези думи, въпреки решението си да мълчи.

Мейсън й се усмихна.

— Вие отговорихте на въпроса ми още в началото — каза той.

— Как така?

— Чрез учудения израз на лицето ви, последвалия го невинен поглед и заученото спокойствие при отговора ви. Тренирала сте това през цялата нощ. Защото сте знаела, че някой ще дойде при вас за да ви постави тези въпроси.

Със спокойна крачка Мейсън напусна вагон-ресторанта, оставяйки младата жена да стои безмълвно и да гледа след него, докато изчезне от погледа й.

Той намери Марвин Адамс в последния вагон. Младият човек го погледна така, като че ли не вярваше на очите си и веднага скочи от мястото си.

— Мистър Мейсън! — извика той. — Не знаех, че ще пътувате със същия влак.

— До преди малко аз също не знаех — отвърна Мейсън. — Седнете, Марвин, искам набързо да поговоря с вас.

Мейсън се настани удобно върху седалката и преметна крак върху крак. След това каза:

— Снощи вие взехте със себе си една патица от двора на Уитерспоон.

Марвин се засмя с грейнало лице.

— Една прелестна малка патица. Нахраних я с мухи и тя се държа много добре.

— И какво стана с нея?

— Не знам. Изчезна.

— Как стана това? — попита Мейсън.

— Взех я с колата в града.

— В собствената си кола?

— Не, бях взел колата от един приятел. Студентите от колежа с удоволствие карат такива коли. Виждала е много по-добри дни, но все още върви добре.

— С нея бяхте дошъл при Уитерспоон, нали?

Адамс се засмя.

— Да, пристигнах с нея и я паркирах точно пред къщата — каза той. — Забелязал съм, че мистър Уитерспоон винаги се дразни, когато колата стои пред къщата му. Два или три пъти, когато исках да пътувам до имението, той ми каза, че трябва само да телефонирам и той ще изпрати една от колите си с шофьора, за да ме вземе.

— Но вие не сте правил така?

— Не, наистина не съм. Старата кранта не изглежда съвсем благородна, но на мен ми харесва. Може би ме разбирате.

Мейсън кимна.

— Лоиз нямаше нищо против? — попита той.

Ехидната усмивка върху лицето на Марвин се превърна в нежна. Той каза спокойно:

— Тя дори се радваше.

— Добре — каза Мейсън. — Значи, вие взехте със себе си в града патицата. И какво се случи след това?

— Сбогувах се с Лоиз и бързо трябваше да приготвя куфара си, за да успея да хвана влака. И изведнъж почувствах силен глад. Исках да хапна набързо нещо. На главната улица нямах възможност да паркирам, но знам един малък ресторант на „Синдер Бут“ Авеню. Подкарах натам и спрях колата…

— Точно пред ресторанта?

— Не, там вече имаше много коли. Трябваше да отида почти до следващата пресечка, за да намеря място за паркиране. Защо питате?

— Не е важно — каза Мейсън. — Исках само да си изясня картината. Обикновено нещо за моите навици като адвокат. По-нататък.

— Защо такова голямо вълнение заради тази патица? Сърди ли се старият Уитерспоон, че е загубил една хубава патица?

Мейсън заобиколи отговора, поставяйки нов въпрос.

— Когато се срещнахме за първи път вие споменахте, че чрез някакво химическо вещество би могло да се накара една патица да потъне във водата. Как става това?

— Веществото се нарича детергент, средство за почистване, но това е много общо понятие — каза Адамс.

— Обяснете ми, моля.

Лицето на младия човек засия, нещо, което често се случва на хората, когато имат възможност да говорят на любимата си тема.

— Молекулите на детергентите имат сложна структура — започна той. — Единият край на тези надлъжни молекули е хидрофобен — с други думи има свойството да бъде отблъскван от водата. Другият край е хидрофилен, това значи, че той се свързва без съпротивление с водата. Ако един детергент се смеси с вода и сместа се постави върху маслена повърхност, тогава молекулите, които не се свързват с водата, се захващат към маслото. Другите се свързват с водата. Всеки човек знае — за да се изразим по-просто — че водата и маслото са естествени противници. Те не могат да се смесят. Но детергентът предизвиква не само смесването им — той ги свързва здраво един за друг.

— Вие споменахте нещо за патица, която потъва — каза Мейсън.

— Да, чрез детергент могат да се извършват невъзможни явления. Природата често използва противоположните свойства на водата и маслото, за да даде на животни или растения някаква защита. Например, патицата. Обикновено нейните пера отблъскват водата и по-голяма част от перата затварят известно количество въздух. Ако във водата се сипе малко количество детергент, тогава веднага се овлажняват омаслените пера. След това по капилярен път водата се просмуква в перата, като в гъба. Ако това ви интересува, мога да ви изпратя материал по този въпрос.

— Не, благодаря, няма да е необходимо, исках само да се запозная малко с това явление. Вероятно сте имал намерение да използвате тази патица във връзка с някакъв подобен експеримент?

— Да. Каква прекрасна патица беше! Всъщност исках да я задържа за себе си, за вкъщи. Експериментът в никакъв случай не й вреди. Но удоволствието е голямо, особено ако някой не ви обича и иска да използва всяка ваша малка грешка да ви компрометира. Тогава можете така, между другото да споменете за давещи се патици и…

— Така, както направихте с Бур? — попита Мейсън. Адамс поклати глава, усмихвайки се и каза:

— Исках да си придам малко важност пред Лоиз, та трябваше да натрия носа на Бур. Той се отнасяше с мен винаги високомерно и предизвикателно.

— Имаше ли основание? — попита Мейсън.

— Не мисля. На вас искам откровено да кажа, мистър Мейсън, Уитерспоон не може да понася мисълта, че ще се оженя за човек от неговото семейство. Зная го, но това няма да ми попречи. Ще направя така, че Лоиз да бъде щастлива. В края на краищата аз също имам право да мисля за собственото си щастие. След няколко месеца ще постъпя в армията. Каква ще е съдбата ми тогава, не знам. Никой не знае. Но съм сигурен, че ще бъде много трудно. Аз… Много говоря.

— Не, съвсем не — каза Мейсън. — По-нататък, разкажете до края.

— Е, добре — каза Адамс, — ще заложа живота си на карта и много млади хора ще направят като мен, за да могат такива птици като Уитерспоон да се радват на богатството си. Всъщност не би трябвало да мисля така — но съм на мнение, че след като мога да отида на фронта и да се боря за Джон Л. Уитерспоон, съм достатъчно добър да се оженя и за човек от неговото семейство. Знам, че това не звучи много смислено, но аз обичам Лоиз, тя също ме обича и защо трябва да бъдем нещастни. Може би само няколко седмици още ще сме заедно.

— Защо снощи не бяхте съгласен да отидете веднага в Юма и да се ожените? — попита Мейсън.

Адамс го погледна изненадан и притвори недоверчиво очи.

— Кой ви разказа това? — попита той хладно.

— Лоиз.

Адамс мълча известно време, след това каза:

— Е, това щеше да бъде тайно измъкване. Веднага след като се качих във влака, й написах писмо. Ако и следващата седмица продължава да мисли така, трябва просто да обясни на баща си какво искаме да направим и тогава ще се оженим.

Мейсън кимна.

— Да се върнем отново към патицата. Имахте ли някаква особена причина да вземете патицата в колата?

— Настина имах.

Адамс пъхна ръка в джоба си и извади някакво писмо.

— Това е обяснението — каза той.

Мейсън извади листа от плика и започна да чете:

„Уважаеми мистър Адамс,

в разговор с Ваши познати научих, че притежавате химикали, чрез които, ако ги поставите във вода, можете да принудите една патица да потъне, без да я докосвате.

Тъй като някои от членовете на моя клуб се надсмяха, когато аз твърдях, че това е възможно, ще спечеля сто долара, ако мога да им докажа това. Вашите познати ми казаха, че искате да пътувате в понеделник сутринта за Лос Анжелос. Ако ми се обадите на телефон «Лакевю» 23771, за да уточним времето на евентуална среща, ще приготвя за Вас пет нови двадесетдоларови банкноти.

Ваш предан Гридлей П. Лей“

Мейсън проучваше писмото в продължение на почти една минута, след това го сгъна бързо, пъхна го в джоба си и каза:

— Позволете ми да го задържа. Ще телефонирам на мистър Лей. Кажете ми къде мога да ви открия, ако се споразумея с него. С удоволствие ще присъствам, когато правите експеримента.

Адамс беше изненадан.

— Така е правилно — каза Мейсън, — само ме оставете да го направя. И искате ли да ми направите една услуга?

— Каква?

— Не споменавайте пред никого за това писмо. Не споменавайте също за давещата се патица, освен ако този въпрос ви постави някои, който има право да чуе отговора.

— За съжаление аз не разбирам всичко, мистър Мейсън.

— Да кажем, че вие трябва да се държите така заради Лоиз!

— Тогава ще го направя.

— Дръжте се така, както ви казах.

Влакът сиря.

— Лос Анжелос! Лос Анжелос! — извика кондукторът. — Всички да слизат!

Мейсън стана.

— Какво количество от този детергент е необходимо, за да потъне една патица?

— Ако имате истински, съвсем малко. Няколко хилядни процента от водата.

— И веществото плава върху водата?

— Точно казано, не плава, но в края на краищата е същото. Отблъскващите водата молекули се стремят да се отдалечат от нея и се събират в голямо количество на повърхността, и то по всички повърхности, които са навлажнени.

— Разбирам — каза Мейсън. — И тези молекули разтварят маслото…

— Не, не разтварят маслото, а му пречат да отблъсква водата. След като детергентът се премахне от водата и перата, патицата може да плува отново съвсем спокойно.

— Аха, така — каза Мейсън, когато пътниците вече се бяха насочили към изходите. — Интересува ме точно тази патица. Казахте, че сте я оставил в колата.

— Да.

— Къде?

— На предната седалка.

— Не би ли могла да премине над облегалката и да се скрие някъде отзад?

— Не, беше още много малка, за да може да лети. Би могла да падне отпред на пода, но аз погледнах там.

— И така, не говорете нито дума за този детергент или за експеримента. Ако някой ви понита, кажете му, че сте взел патицата със себе си, като домашно животно. И засега не споменавайте нищо за това писмо от Лос Анжелос.

— Добре, така ще направя, щом като желаете, мистър Мейсън. Но вижте, иска ми се да взема тези сто долара. За мен в момента това е огромна сума. След като трябва да печеля пари за колежа и искам да се женя — можете да разберете, нали?

— Не виждам причина да не уредим това — каза Мейсън и извади портфейла си.

— Не, не, имах предвид само, че не трябва да изпускам този човек. Непременно се свържете с него.

Мейсън отброи пет банкноти но двадесет долара.

— Не се притеснявайте — каза той. — Аз ще опиша експеримента на този човек и ще прибера стоте долара.

Адамс се поколеба.

Мейсън пъхна банкнотите в ръката му.

— Не бъдете глупав. Правя го, за да не се налага отново да ви застигам с влака. Къде може да се купи този детергент, за да кажа на човека?

— На много места, но със сигурност в Сентръл Сайънтифик Къмнани в Чикаго, най-голямата фабрика за лабораторни уреди. Или в Националната химическа компания в Ню Орлиънс. И разбира се също така от Американската цианамидиа корпорация в Ню Йорк. Като знае какво вещество му е необходимо, ще го намери без трудности.

— Къде мога да ви потърся, ако ми потрябват някакви сведения? — попита Мейсън.

Адамс написа върху една картичка телефонен номер и я подаде на Мейсън.

— Добре, благодаря. Ако е необходимо, ще ви се обадя — каза Мейсън. — Сега трябва да се погрижа за багажа си, не ме чакайте.

Той проследи как Марвин Адамс забърза към изхода на гарата. Едва бе изминал двадесет-тридесет крачки, когато един мъж, който стоеше съвсем незабелязан до стената и наблюдаваше преминаващите хора, му прегради пътя.

— Адамс ли се наричате? — попита той.

Непознатият разтвори палтото си така, че да се види полицейската значка.

— В полицията искат да ви зададат няколко въпроса — каза той. — Няма да продължи дълго.

Мейсън мина покрай двамата, без да даде вид, че познава Адамс, който гледаше втренчено с уплашени очи полицейския служител.

— Искате да кажете… аз трябва… искат да ми зададат въпроси?

Мейсън не чу какво му отговори полицаят.