Ърл Стенли Гарднър
Давещата се патица (13)

13

Дела Стрийт чакаше пред гарата в колата на шефа си. Мейсън седна зад кормилото.

— Наред ли е всичко? — попита тя.

— Да.

— Говорихте ли с жената във влака?

— Хм.

— Измъкнахте ли нещо от нея?

— Повече отколкото искаше да даде, но не толкова колкото аз исках да получа.

— Марвин Адамс също ля беше във влака?

— Да.

— Огледах се да разбера, дали наоколо се навъртат служители от криминалната полиция — каза Дела Стрийт.

Мейсън умело изведе колата от мястото за паркиране и я погледна бегло с весел поглед.

— И открихте ли някого?

— Не.

— Защо смятате, че можете да го направите?

— Да ги разпозная?

— Да.

— Те не са ли… е, някак си типични?

— Само в романите — каза Мейсън. — Истинските първокласни криминалисти са твърде интелигентни за да изглеждат като криминалисти.

— Имаше ли някой там?

— Да.

— И арестува ли блондинката на Алгоуд?

— Не — каза Мейсън, — арестува Марвин Адамс.

Тя го погледна така, като че ли виждаше лицето му за първи път.

— Арестува Адамс?

— Точно така.

— И вие не…?

— Не съм ли направил нещо? — допълни я веднага Мейсън, докато тя търсеше думите.

— Не останахте ли, за да му помогнете да се измъкне?

— Как трябваше да го направя?

— Като го посъветвате да не дава никакви показания.

Мейсън поклати глава.

— Мислех, че това е една от причините, поради която искахте да настигнете влака — каза мис Стрийт.

— Така и беше.

— Хайде, говорете поне веднъж малко по-подробно, скъпернико! — сряза го тя любезно. — Бъдете човек.

Мейсън каза:

— Така както стоят нещата, за него ще е най-добре да разкаже всичко по свой начин. Разбира се по такъв начин, че да не засяга определени неща и аз се погрижих за това.

— И кои са тези неща?

Мейсън извади писмото от джоба си и й го подаде. Тя го прочете, докато той управляваше колата през оживеното утринно движение.

— И какво значи това?

— Бих могъл да се обзаложа на деветстотин деветдесет и девет долара към един, че този Гридлей П.Лей е измислена фигура. Телефонният номер сигурно е на някой голям магазин или на фабрика, където работят стотици хора.

— Тогава това трябва да значи…

— Че убийството е било планирано — каза Мейсън. — Всичко планирано до секундата. Убиецът преднамерено е инсценирал всичко така, че подозрението да падне върху Марвин Адамс.

— И какво заключение трябва да се направи?

— Изводите са няколко. Между другото, че търсенето на убиеца ще се ограничи в тесен кръг.

— Как така?

— Първо — започна да обяснява Мейсън, — заради съвсем особена причина Марвин Адамс е взет на мушката. И то, защото личността, която иска да хвърли подозрението върху него, знае нещо, което дори самият Марвин не знае.

— Имате предвид нещо от неговото минало?

— Съвсем правилно. Въпросната личност трябва да е била добре информирана и да е знаела, че Милтър се е занимавал с това нещо.

— От писмото може ли да се направи още някакво заключение? — попита Дела Стрийт.

— Да. Че убиецът е знаел също и за експеримента с давещата се патица.

— И?

— Върху това си блъскам още главата — каза Мейсън. — Той е трябвало да знае, че патицата, която е била оставена в жилището на Милтър, ще бъде идентифицирана. Но как е можел да знае това?

— Значи той е трябвало да знае, че Уитерспоон е искал да пътува за грала, за Ел Темпло.

— Но самият Уитерспоон изглежда е узнал това, едва след като е седнал в колата… Той предприе пътуването съвсем импулсивно. Освен ако…

— Освен ако?

Мейсън сви устни.

— Освен ако всичко е било планирано от единствения, конто е знаел, че патицата би могла да бъде идентифицирана и че това непременно ще се случи.

— Искате да кажете, че…

— Джон Л. Уитерспоон е бил този човек — довърши мисълта й Мейсън.

— Но, шефе, това е абсурдно!

Мейсън каза:

— Може би не е толкова абсурдно. Той може да е направил плана си така, че Адамс да попадне в клопката. Защото той е искал Адамс да повярва, че е извършил убийство.

— Но не истинско?!

— Може би не.

— Тогава нещо трябва да е попречило на изпълнението на плана.

— Съвсем правилно.

— И какво ще му се случи, ако той е направил грешка?

— Тогава той е вътре — каза Мейсън. — Може да му се удаде да докаже, че не е било преднамерено убийство, а смърт, причинена от непреднамерен удар. Но ще му бъде трудно да убеди съдебните заседатели в това.

Гласът на Дела Стрийт трепереше от гняв.

— И защо не предприемете нещо? Защо не го кажете направо на Уитерспоон?

— Защото има закон срещу клеветата. Значи няма да казваме нищо, докато не го докажем.

— И кога ще стане това?

— Не знам — отговори Мейсън. — Може би няма да кажем нищо и ще предоставим на прокурора в Ел Темпло да направи съответните разяснения.

Изминаха в мълчание последната част от пътя към кантората. Мейсън паркира колата срещу сградата. Пресякоха улицата и Мейсън попита веднага служителя при асансьора:

— Пол Дрейк в бюрото си ли е?

— Да, пристигна преди половин час.

Качиха се горе. Мейсън пъхна глава в преддверието на канцеларията на Дрейк и помоли момичето:

— Моля, кажете на Пол, че съм в бюрото си. Нека дойде колкото може по-бързо при мен.

След това двамата с Дела се отправиха към кантората.

Дела тъкмо беше започнала да отваря пощата, когато отвън се чуха познатите стъпки на Дрейк и веднага след това специфичното за него почукване на вратата.

Мейсън му каза да влезе.

Дрейк се настани в голямото кожено кресло, извъртя тялото си настрани и преметна крак върху облегалката.

— Е, Пери, с това ти извади истинската карта — каза той.

— С какво?

— С инструкцията, че когато човек е доста остарял, става небрежен и тогава на бял свят излизат някои неща.

— Какво успя да разбереш?

— Мис X се нарича Корина Хейсън.

— Къде се намира сега?

— Ако знаех това! Но сме по следите й и е почти сигурно, че ще я намерим.

— Следата гореща ли е?

— Не. Студена е като жабешки корем, Пери. Не мога да открия никой, който да я е виждал след процеса. А това е доста време.

Мейсън кимна.

— Прокурорът е успял да я задържи далеч от процеса, като се е споразумял със защитника да я наричат пред съда „мис X“. При тези обстоятелства тя е била сигурна, че ще успее да избегне светлината на прожекторите и да стои тихо, докато премине бурята.

— Там където е имало толкова много дим, не може да не е имало поне малък огън.

— И това трябва да значи?

— Трябва да значи, че Лейтуел навярно малко е пофлиртувал с нея. Впрочем мога да доведа двама свидетели, които да дадат показания за това. Лейтуел е познавал жената.

— Интимно? — попита Мейсън.

— Не знам. Но знам, че няколко пъти са го виждали заедно с нея. Естествено обвинителят тогава е изходил от теорията, че Адамс е знаел и затова е споменал за нея.

— На колко години е била?

— Около двадесет и пет.

— Значи сега трябва да е на петдесет.

— Правилно.

— Красива ли е била?

— Моите хора ми съобщиха по телефона, че на снимките от преди двадесет години изглежда доста добре, но не е била красавица. Според описанието около очите кожата на лицето й била отпусната. Най-очебийното била фигурата й. Преди двадесет години е била прекрасна. Работила като касиерка в магазин за шоколадови изделия, където продавали също така сладолед, леки закуски и други подобни неща.

— И по какъв начин е изчезнала тогава тази Хейсън?

— Живяла е при леля си, родителите й вече били починали. На леля си казала, че може да получи добра служба в Калифорния и че има приятел, който постоянно настоява да се оженят. Бил много ревнив, затова искала да избяга тайно, без да оставя бъдещия си адрес. По-късно щяла да се обади на леля си… обичайните дрънканици.

Мейсън каза, мръщейки челото си:

— Не съм много сигурен в това. Кога се е измъкнала, Пол?

Дрейк погледна в бележника си.

— Приблизително по време на убийството.

— Разглеждай това като обикновено безследно изчезване, Пол. Провери съответно болничните регистратури, данните за неидентифицирани трупове и така нататък.

— В околността на Уинтербург?

— Не, Лос Анжелос, Сан Франциско и околностите отначало. И по-специално внимание обърни на Рино.

— Не ми е съвсем ясно — каза Дрейк, повдигайки вежди.

— Да проследим нещата логически — каза Мейсън. — Най-жалкото е, че се оставяме да ни хипнотизират фактите и след това започваме да ги интерпретираме неправилно под тежестта на уликите. В този случай изглежда уликите говорят твърде много против Хорас Адамс. По време на процеса неговият адвокат се е изплашил и сметнал, че довереникът му е виновен. Каквото и да се случи, Пол, един адвокат никога не трябва да счита довереника си за виновен.

— Защо? — попита Дрейк. — Толкова ли е деликатна съвестта на адвоката?

— Тук не става дума за съвестта на адвоката — каза Мейсън, — а по-скоро за това да бъде справедлив към довереника си. Който веднъж е убеден във вината на довереника си, той представя уликите в неправилна светлина и ги претегля с грешни теглилки. Виждаш какво е станало в този случай с мистериозната мис X, Сега в моите постъпки аз изхождам от становището, че Хорас Адамс е бил невинен. Ако това е вярно, тогава неговите показания за мис X могат да бъдат съвсем верни. Значи е било много възможно мис X да е отпътувала за Рино, за да се срещне там с Лейтуел.

Дрейк каза:

— Аз не мога да си представя нещата така, Пери. Адамс може да е бил невинен, но щом е забелязал, че се оплита в мрежа от утежняващи улики, той се е опитал да се измъкне чрез неверни показания. Ако това младо момиче е отпътувало за Рино, то е щяло да научи от вестниците за убийството на Лейтуел и…

— И какво? — попита Мейсън, когато Дрейк се запъна.

— Навярно би избягала надалеч — каза Дрейк след кратко размишление.

Мейсън се засмя.

— Пол, сега се нуждаем от изходна точка и нямаме достатъчно време да се измъчваме с една изстинала следа. Кажи на сътрудниците си да видят какво могат да направят в Уинтербург, но няколко души трябва да се озърнат в Рино и около него. Това доста може да съкрати пътя ни. Както вече казах, да подходят така систематично, както при търсене на безследно изчезнали. Но сега да проследим хода на мислите ти по-нататък. Да приемем, че ти се намираш в Рино и искаш да изчезнеш заради нещо, което ще дойде от източната част на страната — накъде би се насочил ти? В девет от десетте случаи към Лос Анжелос или Сан Франциско, нали?

— Сигурно, да — съгласи се, след като размисли Дрейк.

— Тогава докато проучваш Рино, направи същото за Лос Анжелос и Сан Франциско. Потърси някаква следа от Корина Хейсън, дали живее под истинското си или под фалшиво име.

— Задачата с фалшивото име няма да е много лека — каза Дрейк.

— А може би няма да е много трудна. От време на време тя трябва да е използвала и истинското си име — в пощата, банката, шофьорската книжка. Направи всичко възможно.

— Добре. Веднага ще изпратя хората си.

Известно време Мейсън стоя с поглед, забит в пода.

— Дявол, да го вземе, Пол, някъде тук тръгвам по фалшив път, дори съм вече по средата.

— Но как можеш сега да прецениш това?

— Защото, както винаги усещам, когато съм в грешна посока.

— В какво би могъл да сбъркаш?

— Още не съм наясно. Съдейки по усета си, трябва да е свързано с Лесли Милтър.

— В каква степен?

Мейсън каза:

— Щом като виждаш правилната схема пред себе си, тогава всички процеси се подреждат в нея. Всички са свързани един с друг. Но ако в тази схема всички събития съвпадат с изключение на едно единствено, което не можеш да подредиш в нея, то тогава е много вероятно цялата схема да не е вярна. Да вземем например Милтър. Той без съмнение е бил на път да изнудва. Но все пак е предал важната информация на скандалджийския вестник. Впрочем, успя ли да научиш нещо повече по този въпрос?

— Да, че тази информация е изтекла отнякъде. Наистина не мога да установя някаква връзка с името Милтър, но е почти сигурно, че той е бил този, който…

— Да — каза Мейсън, — тъй като независимо от достигналата до вестника информация, фактът, че Алгоуд е освободил Милтър, говори, че той е бил недискретен. Значи Милтър трябвала е казал нещо. Но пред кого? Явно не пред Лоиз, също не и пред Марвин Адамс. Пред Уитерспоон би могъл да говори, колкото си иска. Не, той трябва да е съобщил нещо на скандалджийския вестник. Постави се в положението на Милтър. Той е бил изнудвач. Внимателно се е промъквал към плячката си. Бил е в положението на подводница, която разполага само с едно торпедо и е дебнел опасен разрушител. Командирът трябва да е сигурен, че с един изстрел ще унищожи противника. При тези условия той няма да използва лекомислено мунициите си. Приблизително аналогични са нещата с даването на информацията на вестника. Тъй като, ако са платили за това на Милтър, то са били някакви дребни пари и…

— Вестниците никога не плащат за такова нещо — каза Дрейк. — Понякога отговарят с някаква услуга, но с пари не заплащат никога.

Няколко секунди Мейсън размишляваше, след което каза:

— Помислих, че той е бил човекът, който ми изпратил бързото писмо. Той не би направил това, ако е смятал да изнудва Уитерспоон или пък се е готвел да изнудва Лоиз или Марвин… Човече!

— Какво има? — понита Дрейк.

Мейсън го наблюдаваше, размишлявайки, веждите му се бяха свили в права черта над очите.

— По дяволите, Пол, има едно решение, при което всичко съвпада. Погледнато от една страна то е чудновато, гротескно, но от друга страна е единственото логично.

— Какво криеш все още от мен? — попита Дрейк.

— Абсолютно нищо — отговори Мейсън. — Всичко е пред очите ни, но не сме го видели.

— Така. И?

— Мистър Роланд Бур и жена му.

— Не разбирам.

— Внимавай — каза Мейсън. — Бур се запознава с Уитерспоон. Срещата уж е била съвсем случайна. Но е могла да бъде умело инсценирана. Няма по-лесно нещо от това да срещнеш Уитерспоон в Ел Темпло, да покажеш интерес към риболова и цветната фотография и вече Уитерспоон става разговорлив. Един хитър човек би могъл да му направи добро впечатление и… да, така е! Това трябва да е. Бур е чул нещо. Или жена му. Те биха могли да дадат информацията на вестника. Или да планират да ограбят Уитерспоон, като използват съобщението за изнудване.

Пол Дрейк сви устни и подсвирна леко.

— Запиши си, Пол — каза Мейсън, — сведения за мистър и мис Бур.