Ърл Стенли Гарднър
Давещата се патица (20)

20

Въздухът в съдебната зала бръмчеше от възбуда, когато Пери Мейсън премина през преградата, която отделяше масата на адвокатите от зрителите, и седна до Лауренс Дормер и обвиняемия.

— Моля за спокойствие! — извика съдията Миихън. Лауренс Дормер стана.

— Ако съдът позволи, искам към защитата да се присъедини мистър Пери Мейсън.

— Съдът позволява — каза съдията. Мейсън стана бавно.

— Ние искаме Ваше благородие — започна той, — да оттеглим възражението, което вчера направихме срещу поставените от прокурора въпроси към полицейския служител Хагерти. Той може да отговори.

Прокурорът беше повече от изненадан и му беше необходимо известно време, за да прикрие учудването си. Той усети поставения му капан, надигна се и каза:

— Съдът трябва да разбере, че тези въпроси се поставят само за да се докаже, че обвиняемият е имал достъп до такива отрови, познавал е тяхното приложение и е бил запознат със смъртоносното им действие.

— Така и разбрах това — каза съдията Миихън.

— Убеден съм, че и защитата схваща въпросите така — допълни Копеланд и погледна към Пери Мейсън.

Мейсън беше седнал отново и прехвърлил крак върху крак.

— Защитата познава законите — или вярва, че ги познава — каза той, усмихвайки се.

Половин минута, която изглеждаше много дълга, Копеланд се колебаеше, след това каза да бъде прочетен въпросът от протокола и получи отговора на свидетеля.

Много предпазливо Хагерти описа откриването на трупа на Лесли Милтър и подчерта, че отровата е същата и употребена по същия начин, както при убийството на Роланд Бур.

По-нататък служителят разказа, че двадесет-тридесет минути след откриването на трупа на Милтър, Уитерспоон е дошъл в жилището да търси Пери Мейсън. Обвиняемият казал, че го е търсил на много места и най-накрая е дошъл в жилището на Милтър. Уитерспоон не само че не е споменал, че вече е идвал в жилището, но дори дал да се разбере, че идва за пръв път там.

Разпитът на свидетеля беше изслушан без възражения от страна на защитата. От прецизността, с която Копеланд формулираше въпросите си, личеше, че той става все по-несигурен и загрижен.

Когато завърши разпитът на Хагерти, прокурорът стана и каза:

— Ако съдът позволи, за тази улика ще даде показания следващият свидетел, чрез когото ще докажем, че обвиняемият е бил забелязан да напуска жилището приблизително по времето, когато е било извършено убийството. Моля, нека съдът отбележи, че той служи само за една ограничена цел и — допълни той триумфиращо — че беше приет от защитата без възражение.

— Други въпроси? — обади се Мейсън.

— Не. Можете да започнете кръстосания разпит.

И Мейсън започна.

— Мистър Хагерти, когато влязохте в жилището, забелязахте ли аквариум със златни рибки, в който плува една млада патица?

— Възражение за отклонение от коректния кръстосан разпит — каза Копеланд бързо. — Въпросът по отношение убийството на Милтър беше поставен със съвсем ограничена цел, както вече подчертах. Нямам желание да дискутирам засега това убийство.

— Няма никакво значение за какво имате желание — каза Мейсън. — Вие отворихте достатъчно широко вратата за директен разпит по целите на обвинението. Според законните определения при кръстосан разпит аз имам правото да я отворя съвсем. Точно това е моето намерение, господин прокурор — да я отворя широко.

— Възразявам, Ваше благородие. Това не е обичайният начин за провеждане на кръстосан разпит.

— Как така не? — попита веднага Мейсън. — Вие се опитахте да свържете обвиняемия с убийството на Милтър.

— Но само за да докажа, че е запознат със специфичните методи, които улесняват едно убийство — отвърна прокурорът.

— Каква е била вашата цел не ме интересува — каза Мейсън. — Аз ще поднеса доказателство, че Джон Л. Уитерспоон не може да има нищо общо с убийството на Милтър. Ще докажа, че Милтър е бил мъртъв, когато Уитерспоон е започнал да изкачва стълбите към жилището му. Ще докажа това не само чрез моите, но и чрез вашите свидетели. И след това ще хвърля в лицето ви вашия аргумент. Вие се качихте там и…

Съдията Миихън почука с чукчето по масата.

— Моля защитникът да не употребява лични обиди и да се обръща с аргументите си към съда.

— Много добре — каза Мейсън с усмивка. — Аз се съмнявам, че прокурорът искаше да поднесе определени улики за една ограничена цел в следствието. Защитата не направи никакво възражение. Той поднесе само част от доказателствата, тази част, която ще му послужи. Ние имаме право да изнесем всичко пред съда.

— Що се отнасяло този специален въпрос. — каза Миихън, — възражението се отхвърля. Свидетелят трябва да отговори на въпроса.

— Да, така е — каза Хагерти. — В аквариума плуваше една патица.

— Направи ли ви впечатление с нещо тази патица?

— Да.

— С какво?

— Тя като че не можеше да плува, всъщност като че ли се давеше.

Гръмналият в залата смях заглуши ожесточеното чукане на съдийското чукче. Хагерти пристъпваше от крак на крак, но гледаше упорито и сърдито към смеещите се зрители.

— Ние се намираме в една област, където преобладава селското стопанство — каза Мейсън, усмихвайки се сдържано. — Ето защо намирам, че представата за патица, която не се е научила да плува и се дави в аквариум, е малко развеселяваща. Сигурен ли сте, мистър Хагерти, че патицата се давеше?

— Нещо не беше наред с нея — каза Хагерти. — Какво, не знам, но тя беше потънала под водата.

— Не сте ли чувал, че патиците могат да се гмуркат?

— Да, разбира се, но за пръв път видях патица да се гмурка със задника напред.

Бурният смях в залата продължи доста време.

— Във всеки случай сте сигурен, че когато влязохте в помещението, с патицата нещо не беше наред? — попита Мейсън, когато в залата отново бе настъпила тишина.

— Да, тя не стоеше правилно. Беше потънала две трети във водата.

— И какво стана с патицата след това?

— Явно след това се пооправи. Аз самият се чувствах много зле, тъй като бях глътнал малко газ. Когато се почувствах по-добре, погледнах към патицата. Тя плуваше спокойно над водата.

— Когато дойде обвиняемият, патицата беше ли все още в аквариума?

— Да.

— Обвиняемият каза ли нещо за патицата?

— Да.

— Какво?

— Че е негова.

— Още нещо?

— Да. Че Марвин Адамс, един млад човек, който бил на посещение в неговата къща, я е взел със себе си същата вечер.

— И обвиняемият със сигурност разпозна патицата като негова собственост?

— Да. Съвсем сигурно. Той каза, че може да се закълне в това. Значи това беше неговата патица.

Мейсън се поклони с усмивка.

— Благодаря ви, Хагерти. Вие бяхте много надежден свидетел. Нямам други въпроси.

Прокурорът Копеланд се поколеба за момент преди да извика:

— Алберта Кромуел.

Тя влезе в залата, повдигна дясната си ръка, положи клетва и седна на свидетелския стол. Погледна бегло към Мейсън с твърдия поглед на жена, която вече е решила какво ще говори и ще отхвърля всичко, което не иска да каже.

Копеланд отново беше самата любезност. Сега той се намираше върху сигурна почва, което личеше от тона, с който говореше.

— Вие се наричате Алберта Кромуел и живеете тук в Ел Темпло?

— Да, сър.

— Тук ли бяхте вечерта, когато е било извършено престъплението, за което става дума?

— Да, сър.

— Вие живеете в къта под наем на Синдер Бут Авеню, номер 1162?

— Да.

— В същата къща, в която живееше убитият Лесли Милтър?

— Да, сър.

— Какво е разположението на жилището ви по отношение на неговото?

— Моето се намира вдясно от неговото. На първия етаж има две жилища. Едното беше негово, в другото живея аз.

— Между двете жилища има ли някаква свързваща врата или друга възможност за директно преминаване?

— Не.

— През въпросната вечер видяхте ли обвиняемия Джон Л. Уитерспоон?

— Да.

— Къде и кога?

— Беше приблизително дванадесет без десет, може би без петнадесет. Не мога да определя точно времето, но знам със сигурност, че беше след единадесет и половина и преди полунощ.

— Където видяхте по това време?

— Тъкмо когато напускаше жилището на мистър Милтър.

— Със сигурност ли можете да го разпознаете?

— Да, сър. Видях не само него, но записах и номера на колата му. Знам точно, че беше мистър Уитерспоон.

— Знаете ли дали той тъкмо е напускал жилището или…

— Да, сър — прекъсна тя прокурора в желанието си да отговори: — Знам, че идваше от жилището, защото чух стъпките му по стълбите, чух как долу се отвори и затвори вратата и след това той излезе на улицата.

— Как успяхте да видите всичко това?

— От моя прозорец. На първия етаж къщата има два ъглови прозореца. Ако погледна от моя прозорец надолу, мога да видя входа за жилището на Милтър.

— Можете да започнете кръстосания разпит — обърна се Копеланд към масата на адвокатите.

Мейсън се надигна бавно. Той фиксираше лицето на свидетелката.

— Познавахте ли Лесли Милтър още когато беше жив?

— Да.

— Още от Лос Анжелос ли го познавате?

— Да — тя погледна предизвикателно Мейсън.

— Вие бяхте негова законна съпруга?

— Не.

— Не сте били негова съпруга?

— В никакъв случай.

— Твърдяла ли сте някога, че сте негова съпруга?

— Не.

— Живяла ли сте някога при него като негова съпруга?

— Възражение! Въпросът е некомпетентен, без значение и несъществен! — Възмутено извика Копеланд. — Моля съдът да забележи това, въпросът е поставен единствено с цел да компрометира свидетелката. Въпросът е без значение за…

— Възражението се приема.

Мейсън се поклони, признавайки решението на съдията и каза с респект:

— Ваше благородие, ако мога да допълня нещо. Аз считам склонността на един свидетел към един съществен фактор…

— Съдът не допуска въпроса — каза съдията Миихън. — Вие имате право да питате свидетелката, дали е била съпруга на убития и дали някога е твърдяла това. Вие можете да питате свидетелката дали е била в приятелски отношения с него, но съдът счита, че след като получихте отговорите, нямате право при сегашното състояние на следствието да я поставяте в неприятно положение. Вие разбирате, че уликите, които засягат убийството на Милтър, се поднасят само с една ограничена цел. Съдът реши, че връзката с настоящия случай — понеже вашият въпрос беше насочен към това — е далечна.

— Добре — каза Мейсън. — Ще продължа с други въпроси. Мис Кромуел, имала ли сте възможност да излезете през задната врата на вашето жилище и преминавайки през ниските перила, да стигнете до задната врата на жилището на Милтър?

— Възможно е.

— Правила ли сте това някога?

В очите й просветна триумф, когато отговори студено и решително:

— Не.

— Правила ли сте това през въпросната вечер?

— Не.

— Видяхте ли мистър Милтър през въпросната вечер?

— По-рано, когато той влезе в жилището си.

— Търсихте ли го в жилището му?

— Не.

— Когато звънна звънецът, Лесли Милтър не приготвяше ли за вас горещ пунш е ром и масло и не ви ли каза да се върнете в жилището си?

— Не, сър.

— Вие споменахте, че сте видяла обвиняемия, когато напуска жилището. Постоянно ли наблюдавахте жилището тази вечер?

— Не, сър. Съвсем случайно стоях на ъгловия прозорец.

— И защо стояхте на ъгловия прозорец?

— Съвсем случайно. Казах вече.

— Ако погледнеше вътре, обвиняемият би ли могъл да ви забележи?

— Не, не вярвам.

— Защо не?

— Защото аз гледах навън, а той трябваше да погледне навътре.

— И той не можеше да направи това?

— Сигурно не.

— Вие искате да кажете, че не би могъл да ви забележи на прозореца, защото зад вас не е имало осветление?

— Разбира се.

— Значи стаята е била тъмна?

За момент мис Кромуел се поколеба, след това каза:

— Да, струва ми се. Може да е било така.

— Лампите в стаята не бяха включени?

— Не, сър. Мисля, че не.

— И транспарантите бяха вдигнати?

— Аз… не мога да си спомня точно.

— Искате да уверите съда, че сте наблюдавала обвиняемия през спуснати транспаранти?

— Не, не исках да кажа това.

— А какво искахте да кажете?

За няколко секунди тя не успя да намери отговор и на лицето й се изписа отчаяние. След това й хрумна нето и тя каза:

— Аз помислих, че питате дали всички транспаранти са били спуснати. Знаех, че не бяха спуснати при този прозорец, но не мога да си спомня какво беше положението при другите.

Тя се засмя с чувство на превъзходство и си личеше, че мисли: „Ти си въобрази, че ме надхитри? Но все пак успях да ти се изплъзна.“

— Но в стаята никоя от лампите не светеше — продължи Мейсън.

— Не, знам това със сигурност.

— С каква цел влязохте в тъмната стая?

— Е, исках… исках да взема нещо.

— Прозорецът, до който стояхте, е най-отдалечен от вратата, нали?

— Да, така е.

— А ключът за осветлението е до вратата, нали?

— Да.

— Значи, когато влязохте в стаята да търсите нещо, вече не си спомняте какво, не запалихте светлината, а веднага преминахте през тъмната стая, за да стигнете до прозореца и да погледнете към входа на жилището на Милтър?

— Не, аз просто стоях там, за да обмисля нещо.

— Аха. И малко след това, когато аз позвъних, вие слязохте по стълбите от вашето жилище?

— Да.

— И говорихте с мен?

— Да.

— И ние вървяхме известно време заедно в посока към центъра на града, нали?

— Да.

— И ние след това продължихте към автобусната станция, нали?

Прокурорът подхвърли злорадо:

— Ваше благородие, трябва да възразя. Този разпит се отклонява твърде много. Накъде е тръгнала свидетелката или какво е правила, след като е напуснала къщата, това не влиза във въпросите на един законен кръстосан разпит. Това е некомпетентно, несъществено и много се отклонява от времето на престъплението. Съдът трябва да има предвид, че това привеждане на доказателства трябва да има много ограничена цел.

— Мистър Мейсън — каза съдията Миихън, — ако искате съдът ще чуе вашата обосновка, но независимо от това смятам гледната точка на прокурора за правилна.

— Аз също намирам това за правилно — каза Мейсън. — Мисля, че това е коректно мнение и нямам повече въпроси към тази млада жена. Благодаря ви, мис Кромуел.

Можеше да се забележи, че тя се беше приготвила за истинска битка с Мейсън и сега беше смутена, че той прие съвсем равнодушно нейните показания, които напълно се различаваха от това, което му беше казала по-рано. Тя тъкмо искаше да напусне свидетелската скамейка, когато Мейсън каза като че ли между другото:

— Все пак, още един въпрос, мис Кромуел. Сега забелязах, че в залата се намира мистър Реймънд Алгоуд. Познавате ли го?

— Да — каза тя след кратко колебание.

— А познавате ли неговата секретарка, мис Сали Елбертън?

— Да.

— Твърдяла ли сте някога в разговор с някой от двамата, че сте жена на Лесли Милтър?

— Аз… това значи…

— Мис Елбертън, бихте ли станала?

Младата руса жена се надигна боязливо.

— Мис Кромуел, казвала ли сте някога на тази жена, че сте омъжена за Лесли Милтър?

— Не съм твърдяла това — каза свидетелката. — Казах й само, че трябва да го остави на спокойствие и… — По средата на изречението тя се съвзе и спря потока от думи, който се изливаше от устата й.

Когато осъзна какво е казала и видя наоколо любопитните погледи, тя се свлече на свидетелския стол.

— По-нататък — каза Мейсън. — Продължете спокойно и ни позволете да чуем какво искахте да кажете.

— Вие преднамерено ме подведохте! — каза тя възмутено. — Накарахте ме да повярвам, че съм свършила с показанията, а след това накарахте тази жена да стане и…

— Какво имате против „тази жена“, както нарекохте мис Елбертън? Благодаря ви, мис Елбертън, можете да седнете.

Сали Елбертън седна и забеляза, че присъстващите извиха вратове към нея, но веднага след това отново се обърнаха към Алберта Кромуел.

— Добре тогава — каза свидетелката, като че ли решена да издържи докрай. — Ще разкажа всичко! Това, което казах досега е самата истина, с изключение на някои неща, които мислех да премълча. Живях с Лесли Милтър като негова жена. Никога не се оженихме, защото той казваше, че не е необходимо. Аз му вярвах. Той винаги ме представяше като негова жена. Тогава се появи тази и до такава степен му завъртя главата, че той реши да ме напусне. Знаех, че и по-рано е прескачал настрани, но не беше нещо сериозно. Случва се с всички мъже. Но тя направо го подлуди и…

Слисаният прокурор се окопити и я прекъсна:

— Един момент! Ваше благородие, струва ми се, че тези изявления са твърде странични, без значение и несъществени…

— Не съм на същото мнение — каза строго съдията Миихън. — Сега свидетелката прави показания, които са напълно противоположни на тези, които направи преди няколко минути. Тя признава, че отчасти показанията й са били неверни. При тези обстоятелства съдът желае да чуе всяка подробност, която иска да съобщи свидетелката. Говорете, мис Кромуел.

Тя се обърна към съдията и каза:

— Мисля, че вие просто няма да разберете, но беше така, както ще обясня сега. Лесли избяга от мен и дойде тук, в Ел Темпло. Едва след няколко дни успях да разбера къде е. Дойдох тук, за да бъда при него. Той ми обясни, че е по служба и ако остана при него ще му попреча да изпълни задачата си. След това разбрах, че жилището до неговото е свободно и го наех. Мисля, че той действително работеше по някаква поръчка…

— Можете да не съобщавате какво мислите — прекъсна я прокурорът Копеланд. — Отговаряйте само на въпросите, които ви поставя мистър Мейсън. Аз моля уважаемия съд да забрани на свидетелката да прави показания от този род и да се ограничи само с въпросите, поставени в кръстосания разпит.

Съдията се наведе напред и погледна остро свидетелката.

— Желаете ли да изясните противоречията, във вашите показания, мис Кромуел?

— Да, господин съдия.

— Тогава продължавайте.

— Лесли ми каза, че ако бъда добра и не разваля неговите служебни работи, след няколко седмици бихме могли да напуснем Ел Темпло и да отидем където пожелаем. Каза, че ще има много пари.

— Не ме интересува какво е казал Милтър — прекъсна я съдията. — Искам да знам как се стигна дотам, че една част от показанията ви са фалшиви и дали тази точка е единствената, при която се отклонихте от истината.

— Но аз трябва да ви обясня това, за да ме разберете — каза тя упорито. — Вечерта, когато беше убит, Лесли ми каза, че задачата му е към своя край, но преди това при него ще дойде Сади Елбертън. — Обясни ми, че поддържал близко познанство с нея само, за да може да получава някои сведения. През цялото време се отнасял с нея дипломатично, за да може да изпълни задачата си. Тя била суетна фантазьорка без мозък н той трябвало да й говори всякакви глупости, за да измъкне желаната информация.

— През тази вечер бяхте ли в жилището на Милтър? — попита съдията.

— Да, бях там. Отидох да уговоря нещо с него. Очакваше Сади Елбертън преди полунощ. Беше започнал да приготвя горещ пунш, когато на вратата се позвъни. Той се разсърди и ми каза: „Дал съм ключ от жилището на тази глупачка, за да не звъни и да не я виждат всички. Вероятно го е загубила. Върни се в жилището си, ще ти дам знак, когато теренът се освободи.“

— И какво направихте вие? — попита Мейсън.

— Излязох през задната врата и влязох в моето жилище. Чух, че той заключи вратата, след като излязох.

— Погледнахте ли кой влиза у тях?

— Не сър, не погледнах. Влязох в жилището си, седнах и слушах радио.

— И след това?

— След известно време се изнервих и станах малко подозрителна. Отидох на пръсти до задната врата, но не можах да чуя нищо. Когато допрях ухо до стената, ми се стори, че чувам гласове и как някой се движи. Тогава реших да застана на прозореца и да наблюдавам кога ще си тръгне тя. Исках да знам точно времето. И така, влязох в предната стая и застанах на прозореца. Видях, че пред къщата е спряла кола. След малко от жилището излезе този човек — тя посочи Уитерспоон — и се качи в колата. Помислих, че може да е някакъв полицейски служител.

— Защо помислихте така? — попита Мейсън.

— Не знам. Понякога Лесли се заемаше с рисковани неща. Няколко пъти имаше трудности. За всеки случай си записах номера на колата.

— И след това?

— Аз не бях облечена, бях наметнала само един пеньоар. Отидох в спалнята и се облякох. Тогава реших да прескоча перилата и да надникна през прозорчето на задната врата. Видях, че кухнята е пълна с дим. Примъкнах един сандък, качих се върху него и погледнах вътре. На пода видях краката на мъж. Видях също, че захарта и водата са напълно изврели. Почуках силно но не се чу нищо. Опитах се да отворя вратата, но тя беше заключена. Тогава преместих сандъка настрани, прескочих перилата, минах през моето жилище и се спуснах бързо по стълбите. Вие, мистър Мейсън, тъкмо звъняхте на вратата на Лесли, затова не се осмелих да покажа твърде голям интерес или да вляза в жилището със сила. Щом се измъкнах от вас, се обадих в полицията и казах, че в жилището на Милтър нещо не е наред. След това отидох на автогарата и зачаках. Това е истината н всичко, което мога да кажа. Съдията Миихън погледна към Пери Мейсън.

— Други въпроси?

— Не, Ваше благородие — каза Мейсън. Прокурорът Копеланд, явно объркан, също нямаше въпроси.

— Тогава това е всичко, можете да напуснете — каза съдията на свидетелката.

Едва сега Алберта Кромуел избухна в плач. Хълцайки, тя напусна свидетелската скамейка.

Служителят в залата предаде на прокурора лист хартия. Копеланд го прочете с учудена физиономия и каза на съдията:

— Ваше благородие, вярвам че изясних една съвсем необикновена ситуация. Ако съдът позволи, ще призова един свидетел, чиито показания ще подкрепят доказателствата срещу обвиняемия.

— Добре — каза съдията.

Прокурорът напусна мястото си, застана пред зрителите и отправи поглед към облечената в черно мисис Бур, която седеше на първия ред. С драматичен глас той каза:

— С позволение на съда, сега ще призова на свидетелската скамейка мисис Бур, вдовицата на Роланд Бур. Тя ще бъде моята следваща свидетелка. Мисис Бур, моля, елате тук да положите клетва.

Диана Бур беше неприятно изненадана, но се приближи до свидетелската скамейка. Изглеждаше много елегантна в траурното си облекло.

Тя вдигна ръка, положи клетва, назова имената и местожителството си и зачака напрегнато, докато прокурорът оглеждаше залата, зала се увери, че всички присъстващи са достатъчно внимателни.

— Виждала ли сте някога да се дави патица? — попита той с глас, който не предвещаваше нищо добро.

Този път отстрана на зрителите нямаше прибързани смехове. Държането на мисис Бур беше изяснило, че сега нещата ще станат интересни и че предстоят драматични събития.

— Да — отговори тихо мисис Бур.

В тишината, която настъпи в залата, можеше да се чуе дишането на хората и шума от дрехите им, тъй като слушателите се въртяха неспокойно и се надигаха, за да видят по-добре свидетелката.

— Къде беше това?

— В къщата на мистър Уитерспоон.

— Кога?

— Приблизително преди седмица.

— Разкажете какво се случи.

— Марвин Адамс говореше за давещи се патици и моят мъж му се присмя. Тогава Адамс донесе една патица в аквариум, сложи нещо във водата и тя започна да потъва.

— И удави ли се?

— Не. Мистър Адамс я извади, преди да се удави.

Прокурорът се обърна победоносно към Пери Мейсън.

— Можете да започнете — каза той.

— Много ви благодаря — отговори Мейсън с преувеличена вежливост. Известно време той стоя мълчаливо, след това започна спокойно:

— По-рано вие сте живяла в Уинтербург, мисис Бур?

— Да.

— Там ли се запознахте с вашия съпруг?

— Да.

— На колко години сте?

— На тридесет и девет — каза тя след кратко колебание.

— Чувала ли сте някога в Уинтербург за Корина Хейсън? Споменавал ли е съпругът ви името Корина Хейсън?

Диана Бур отбягна погледа на Мейсън.

— Какво означава това? — намеси се прокурорът. — Защо не разпитвате свидетелката за патицата?

Мейсън игнорира подмятането.

— Говорил ли е някога вашият съпруг за Корина Хейсън?

— Той… да. Но оттогава са минали много години.

Мейсън се облегна и замълча.

— Други въпроси? — попита съдията.

— Не, Ваше благородие.

— Надявах се, че ще поставяте въпреки, които ще хвърлят повече светлина за давещата се патица — каза със саркастична усмивка прокурорът Копеланд.

— А аз мислех, че вие искате да направите това — отвърна му Мейсън с усмивка. — Давещата се патица е ваш проблем, господин прокурор. Нямам други въпроси към свидетелката.

— Е, добре — каза прокурорът. — Като мой следващ свидетел ще посоча Марвин Адамс. Искам да подчертая, Ваше благородие, че не очаквах да стане нужда да го призовавам. Но съдът ще ме разбере. Искам да стигна до действителните факти в този случай. Поради това, което съобщи свидетелката, по мое мнение е необходимо…

— Като прокурор не е необходимо да обяснявате вашето намерение — каза съдията. — Просто извикайте вашия свидетел.

— Марвин Адамс, моля, елате тук.

С явно нежелание Марвин Адамс се приближи до свидетелската скамейка, положи клетва и седна срещу враждебните очи на прокурора.

— Вие чухте какво каза мисис Бур за давещата се патица.

— Да, сър.

— Провеждал ли сте такъв експеримент?

— Да, сър.

— След това — прокурорът скочи и посочи обвинително с пръст към Адамс — проведохте ли същия експеримент в жилището на Лесли Милтър вечерта, когато беше убит? Или не?

— Не, сър.

— Познавахте ли Лесли Милтър?

— Не, сър.

— Никога ли не сте го срещал?

— Не, сър.

— Бил ли сте в неговото жилище?

— Не, сър.

— Но сте правили експеримент с патица и сте го обяснил на гостите на мистър Уитерспоон?

— Да, сър.

— И сред тези хора беше мистър Джон Л. Уитерспоон, нали?

— Не, сър. Мистър Уитерспоон не присъстваше.

За момент прокурорът остана объркан.

— Обяснете какво направихте там — каза той, опитвайки се да скрие объркването си. — Как направихте така, че патицата да се дави?

— Като използвах един детергент — отговори Адамс.

— Какво представлява този детергент?

— Едно съвсем ново откритие, средство, чрез което се преодолява естествената несъвместимост между маслото и водата.

Докато Марвин Адамс обясняваше сложното действие на детергента, всички зрители слушаха с интерес, а съдията Миихън наведен напред, внимателно наблюдаваше младия човек.

— И вие твърдите, че с помощта на този детергент можете да накарате една патица да се удави — каза прокурорът.

— Точно така. Няколко хилядни процента от един силен детергент причиняват потъването на патицата.

Прокурорът се замисли за момент, след това каза:

— Впрочем, вие не сте в родствена връзка с обвиняемия, нали?

— Напротив, сър.

— Какво?!

— Аз съм негов зет.

— Искате да кажете… Какво значи това?

— Искам да кажа — каза Марвин Адамс, — че съм женен за Лоиз Уитерспоон.

— Кога стана тази женитба?

— В един часа през миналата нощ, в Юма, Аризона.

Доста време беше необходимо на прокурора, за да преглътне това. Зрителите започнаха да говорят помежду си.

Копеланд продължи да води разпита така внимателно, както ловецът се промъква към дивеча.

— Много е вероятно някой от присъстващите на експеримента да го е описал на обвиняемия. Така ли е?

— Възразявам — каза Мейсън, — това е дискусия и поставя в устата на свидетеля готово заключение.

— Възражението се признава — каза съдията с остър тон.

— Говорил ли сте с обвиняемия за експеримента с давещата се патица?

— Не, сър.

— С дъщеря му?

— Възразявам! — каза Мейсън. — Въпросът е некомпетентен, без значение и несъществен.

— Възражението се приема.

Копеланд се почеса по главата, погледна документите пред себе си, след това часовника на стената в залата и внезапно каза:

— Вечерта, когато отпътувахте от имението на обвиняемия, взехте ли със себе си една патица?

— Да, сър.

— Която принадлежеше на обвиняемия?

— Да, сър. Дъщеря му ми разреши да я взема.

— Вие взехте тази патица с определена цел?

— Да, сър.

— За да проведете експеримент?

— Да, сър.

— Можете ли със сигурност да кажете, че след като напуснахте имението на обвиняемия, не отидохте в жилището на Милтър.

— Никога не съм бил в жилището на Милтър.

— Готов ли сте да се закълнете, че патицата, която взехте от имението, не е тази, която Хагерти е намерил в жилището на Милтър?

Преди Адамс да може да отговори, Лоиз Уитерспоон каза с ясен, твърд глас:

— Той не може да отговори на този въпрос. Това мога да направя само аз.

Съдията Миихън прекъсна с чукчето шума в залата, гледайки Лоиз с учудване и любопитство. Мейсън стана и каза любезно:

— Искам да възразя срещу този въпрос. Ваше благородие, това е дискусия и изисква от свидетеля заключение. Съдът не може да се занимава с нещо, за което свидетелят може да се закълне, тъй като по този начин случаят не може да бъде разяснен. Меродавни са само фактите, които свидетелят съобщава под клетва. Но да се пита един свидетел, дали е готов да се закълне, означава от разпита да се направи дискусия.

— Да, въпросът беше неточно формулиран от прокурора — каза съдията. — Възражението ви е правилно.

— Дори да бъде формулиран по друг начин, въпросът изисква от свидетеля заключение — каза Мейсън. — Свидетелят може да даде показание, дали някога е бил в жилището на Милтър, дали е взел патицата и какво е правил с нея. Но ако го попитат, дали това е определена патица, която е била негово притежание, от него се иска да направи заключение. Освен ако не се докаже, че патицата, за която става дума, е притежавала някакъв белег, който да я отличава от всички друга патици.

— Естествено. Ако свидетелят не знае това, трябва само да каже: „Не знам.“ — каза съдията Миихън.

Марвин Адамс се усмихна.

— Аз обаче знам — каза той. — Патицата, която аз оставих в колата си…

— Един момент моля — прекъсна го Мейсън. — Пред съда е направено възражение, мистър Адамс. Почакайте с вашия отговор, докато съдът се произнесе за възражението.

Лоиз Уитерспоон, която още не беше седнала на мястото си, каза още веднъж:

— Той не може да отговори на този въпрос, само аз мога, само аз.

— Трябва да помоля мис Уитерспоон да седне на мястото си — каза енергично съдията. — В залата трябвала има ред.

— Но не разбирате ли Ваше превъзходителство? — каза Лоиз. — Аз…

— Достатъчно! — извика съдията. — На свидетеля беше поставен въпрос и пред съда има възражение, наистина чисто процедурно, но защитникът е напълно прав да го постави.

— Моето мнение е, че от този въпрос и моето възражение зависят повече неща, отколкото мисли съдът в момента. Забелязвам, че до обедната почивка остава много малко време. Мога ли да помоля за отлагане на заседанието до два часа след обяд?

— Не виждам основание за това — каза съдията. — Възражението беше повдигнато против начина на разпитване и то, първо, против формулирането на въпроса и второ, че чрез него свидетелят е предизвикан да направи заключение. Ако свидетелят действително не знае това, което трябва да отговори, то той трябва кратко и ясно да го изрази. Съдът признава възражението относно формулировката на въпроса. Прокурорът може да формулира по друг начин въпроса, но предполагам, че защитата ще възрази и в този случай.

— Моля за извинение — каза Мейсън, — но може ли съдът да предупреди прокурора, да не изхвърля най-ценното доказателство в това заседание.

Копеланд се сви за момент, толкова беше изненадан. Той бързо погледна към Мейсън.

— Какво значи това?

— Имам предвид бележката, която ви предадоха преди малко — обясни съвсем спокойно Мейсън.

— Какво общо има тя?

— Тя представлява доказателство.

Прокурорът се обърна към съдията.

— Ваше благородие, аз се съмнявам, че това е някакво доказателство. Касае се за поверителна информация, която ми беше предадена от една личност, намираща се в залата.

— От кого?

— Това не ви засяга — каза Копеланд.

— Добре, господа — каза студено съдията. — Да престанем с личните нападки. В залата трябва да се въдвори ред. Мис Уитерспоон, ще седнете ли?

— Но, Ваше благородие, аз трябва…

— Седнете, казах! По-късно ще имате възможност да направите показания. И сега, за да бъде протоколът според правилата, констатирам, че на свидетеля беше поставен въпрос, срещу който бе направено възражение и възражението се приема.

— И аз моля — започна отново Мейсън със същия любезен тон, — да се запише на това място, че аз отправих молба прокурорът да не унищожава предаденото му преди няколко минути писмено съобщение.

— Как ще обосновете това? — попита съдията Миихън. — Присъединявам се към мнението на прокурора, че се касае за доверително съобщение.

— В случая това е едно съществено доказателство — отговори Мейсън. — Моля съдът да го конфискува, докато мога да докажа неговата важност.

— С какво основание? — попита прокурорът.

— Нека изброи хората — каза Мейсън, — които знаеха, че Марвин Адамс е правил експеримент с патица. Само някой от тези хора би могъл да предаде бележката на прокурора. Почти съм сигурен, че в нея се казвала бъде призована мисис Бур на свидетелската скамейка. Обвиняемият не е знаел за експеримента. Значи не я е писал той. Мисис Бур не я е писала, също и мис Уитерспоон. Със сигурност не е и Марвин Адамс. Написана е от някой, който е знаел, че експериментът се е състоял на това място и по това време. Затова тази бележка е много важна, за което вярвам съдът ще се съгласи с мен.

— Уважаеми съд — каза прокурорът, — известно е, че обвинителят в наказателните дела често получава анонимни указания за важни факти. И за да е сигурен, че ще получава и занапред такива указания, тои трябва да пази в тайна техния източник.

Мейсън отново взе думата.

— Надявам се, че съдът ще ми даде възможност през обедната почивка да обсъдим това с господин прокурора и господин съдията в служебната стая, където ще се опитам да ги убедя във важността на тази бележка.

— Засега — каза съдията Миихън — не виждам основание да моля прокурора да изложи едно доверително съобщение.

— Благодаря ви, Ваше благородие — поклони се Копеланд.

— Сигурен съм, че това доказателство трябва да се запази — каза Мейсън.

— Нямах намерение да унищожавам бележката, Ваше благородие — каза с достойнство Копеланд.

— А аз си мислех, че прокурорът искала смачка бележката и да я хвърли.

— Това не е първото ви заблуждение в това следствие — извика му злобно Копеланд.

Мейсън се поклони.

— Тъй като съм само един обикновен гражданин без длъжност, моите заблуждения не водят до преследване на невинни граждани.

— Стига толкова господа — каза съдията. — Съдът се оттегля в почивка до два часа след обяд. Моля прокурорът и защитникът да се явят в един и половина в моята стая и моля прокурорът да не унищожава бележката.

След като залата бавно се опразни, Мейсън погледна Дела Стрийт и се засмя.

— Ух, за малко всичко щеше да се обърка.

— Искате да кажете, че нещата само се отложиха?

— Да, за да спечелим време — призна той. — Лоиз Уитерспоон се беше приготвила да разкаже всичко.

— Така или иначе в два часа тя ще направи това.

— Знам.

— Е, и тогава?

— Значи имаме на разположение два часа да намерим някакъв изход, или…

— Или какво? — попита мис Стрийт, след като той не продължи.

— Или да изясня случая — допълни той. Към тях се приближи Лоиз Уитерспоон.

— Беше много хитро от ваша страна, но по този начин няма да ме накарате да променя намерението си.

— Да, да — каза Мейсън. — Но обещайте ми до два часа да не говорите с никой за това.

— Искам да кажа на Марвин.

— Добре, но малко преди да отидете на свидетелската скамейка — каза Мейсън.

— Не, искам веднага да му разкажа за това.

— Какво искаш да ми разкажеш? — попита Марвин, който се беше приближил без да го забележат.

При тях дойде един служител на шерифа и каза:

— Мистър Мейсън, Джон Уитерспоон иска да говори с вас. Желае да дойдат и дъщеря му и — мъжът се усмихна — новият му зет.

Мейсън каза на Адамс:

— Това е добра възможност да говорите с него. Кажете му, че ще се опитам да отида при него малко преди започване на заседанието.

Мейсън видя Пол Дрейк и му махна с ръка.

— Успя ли да разбереш нещо за писмото?

— Кое писмо?

— Това, което е получил Марвин Адамс.

— Не можах да узная нищо. Както предполагаше, телефонният номер е на голям магазин и името Гридлей П. Лей там е непознато.

— А произходът на писмото?

— За това не може да се разбере абсолютно нищо. Пликът е от най-евтините, листът е откъснат от бележник, какъвто може да се купи във всеки магазин. На този етап и почеркът не може да ни е от полза.

— Може би по-късно ще се доберем до нещо. Опитай се да откриеш медицинската сестра, която стоеше при него. Тази, която той изхвърлил. Която…

— Тя беше тук в залата — прекъсна го Дрейк. — Една минута, Пери, може би ще успея да я намеря.

Той излезе бързо през вратата, като си пробиваше път през тълпата. След няколко минути се върна с хубава млада жена.

— Това е мис Фийлд. Тя е била при Бур в деня, когато беше убит.

Мис Фийлд подаде ръка на Мейсън.

— Ходът на това следствие ме интересува много, но мисля, че не трябва изобщо да говоря с вас. Прокурорът ме покани за свидетелка.

— За да докаже, че Бур е помолил Уитерспоон да му донесе въдицата? — попита Мейсън.

— Да. Мисля че ще иска да узнае и това.

— Вие сигурно не сте въдичарка, мис Фийлд?

— Нямам време за това.

— Имате ли представа от въдичарски принадлежности?

— Не.

— Имаше ли Бур възможност, макар и най-малката, да стане от леглото?

— Не, невъзможно. Би трябвало да среже въжето, на което висеше тежестта. Но се съмнявам, че сам би се справил с това. Но дори и да беше успял, счупената кост отново щеше да се размести.

— Никой ли не се е опитвал да се доближи до въжето?

— Не.

— Мистър Бур ви е забранил да пипате торбичката, която е била до леглото. Затова ли се сипна до вашето освобождаване?

— С това започна всичко. Тя беше съвсем близо до леглото му и той постоянно бъркаше в нея. Всеки път, когато се доближавах до леглото, се спъвах в нея. Накрая му казах, че ще извадя нещата на масичката и ще му подавам това, което поиска. Само трябваше да ми каже кое, или да го посочи с пръст.

— И това не му хареса?

— Изглежда това го разяри.

— И какво се случи след това?

— Нищо. Но половин час по-късно отново се спънах в торбичката. Наведох се да я вдигна, но мистър Бур така ме хвана за ръката, че щеше да я счупи. Аз добре се разбирам с пациентите си, но за всичко има граници. Вероятно само щях да докладвам на лекаря и да остана, ако мистър Бур не ме беше наругал. Каза ми да се махам и че ако вляза в стаята ще хвърли нещо по мен. Дори се опита да ме удари е една метална тръба.

— Откъде имаше тази метална тръба?

— Тази тръба? По негово желание я донесох предишната вечер. В нея имаше хартия, сини листове. Това е от тези тръби, в които се носят чертежи и карти.

— Видяхте ли тръбата сутринта в деня на убийството?

— Да.

— Къде?

— Беше я оставил до леглото.

— И какво направи с нея, след като се опита да ви удари по главата?

— Той я остави… искам да помисля… да, струва ми се, че я остави под одеалото си. Аз бях толкова изплашена, че не обърнах внимание на това. За пръв път виждах толкова разярен човек. Понякога имаме разправии с пациентите си, но това надхвърли всякакви граници. Той се държеше като луд.

— Тогава ли извикахте лекаря?

— Да. Аз му се обадих и му обясних, че пациентът е много опасен и поисках да ме сменят с друга сестра.

— Но лекарят дойде без да доведе друга сестра?

— Да. Доктор Ранкин вярваше, че ще може да оправи нещата с малко дипломация. Не можеше да си представи колко опасен ставаше пациентът в яростта си.

— Споменавал ли е Бур пред вас, че някой иска да го убие?

Мис Фийлд стана неспокойна.

— Сигурно не трябва да говоря за това с вас, мистър Мейсън. Разбирате ли, аз съм свидетелка на обвинението.

— В никакъв случаи няма да повлияя на вашите показания каза Мейсън.

— Все пак, сигурно не трябва да разговарям с вас по тези въпроси.

— Уважавам желанието ви. Всичко е наред и много ви благодаря, мис Фийлд.