Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пери Мейсън (20)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Case of the Drowning Duck, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
BHorse (2008)

Издание:

Ърл Стенли Гарднър. Давещата се патица

Роман. Английска. I издание

 

Превод Иван Зл. Иванов

Редактор Любомир Русанов

 

Печатни коли 12. Формат 32/84/108

Предпечатна подготовка „ТИБО“ ООД

 

Издателска къща „Пан“, София, 1993 г.

Печат: ДФ „Балкан прес“

ISBN 954-8038-25-0

История

  1. — Добавяне

11

По пътя към града Дела Стрийт каза:

— Тръгнахме толкова бързо от къщата, че нямах възможност да разбера какво става. Какво се случи?

— Милтър беше убит.

— О-о! От кого?

— Ако не побързаме, през следващите дванадесет часа полицията ще обвини за това Марвин Адамс.

— Затова ли Лоиз изчезна така внезапно?

— Не знам — каза Мейсън, усмихвайки се.

— Шефе, защо не ми позволихте аз да направя това?

— Какво да направите?

— Каквото беше необходимо.

— Исках всичко да остане в рамките на семейството.

— Що се отнася до младежа, не трябва да се доверявате на Лоиз. Тя е влюбена в него до оглупяване. Ако й съобщите нещо, което по някакъв начин може да ви навреди, тя няма да се поколебае да се възползва от него, ако сметне, че по този начин ще му помогне.

— Знам. Но трябваше да й се доверя, защото тя познава ранчото и кучетата са свикнали с нея. А вие, Дела, щяхте да се затрудните. Колкото до риска, напълно съм наясно. Поех голям риск.

— Накъде отиваме сега?

— Трябва да свършим нещо в града. След това ще преследваме нощния влак и трябва да го изпреварим. Той вози спален вагон до главната линия, където го откачват, за да дочака експреса за Лос Анжелос. Осведомих се, че спалният вагон ще бъде прикачен в три часа. Значи ни остава точно един час.

— На този влак ли се е качила блондинката на Алгоуд?

— Хм.

— И още някой?

— Марвин Адамс.

— Значи те двамата са във влака.

— По-точно — двамата са в един влак.

— Дали това е само случайност?

— Не знам.

— Какво ще нравим в Ел Темпло?

— Искам да говоря с Алберта Кромуел. Нейното жилище е до това на Милтър.

— Неговата жена?

— Вдовица.

— Смятате ли, Че тя вече знае за убийството?

— Трябва да знае — ако е у дома си.

— А ако не е там?

— Точно това искам да установя.

— Полицията сигурно все още държи жилището под наблюдение.

— Вероятно.

— Искате да рискувате и да попаднете в ръцете й?

— Не.

— Но ще трябва, ако искате да установите, дали тя си е вкъщи.

— Има два начина да се провери дали една млада жена си е вкъщи — засмя се лукаво Мейсън. — Единият е да хвърлиш поглед в жилището й.

— А вторият?

— Да я намериш извън дома й.

— Е, не ме дръжте в напрежение, шефе. Къде?

— Ако една млада дама няма кола, тя има два начина да напусне града. Или с влака, или с автобуса. Последният влак е отпътувал. Най-напред ще погледнем на автогарата.

— Ще познаете ли жената, ако я видите?

— Мисля, че ще я позная. Освен това вече се запознах с една млада жена, която заема жилището до Милтър и твърди, че се казва Алберта Кромуел.

Дела Стрийт смирено се облегна на седалката.

— Когато не искате да говорите, е трудна работа да се измъкнат от вас сведения. Все едно да вадиш вода от запечатан кладенец.

— Но аз не мога да дам нещо, което не притежавам — каза Мейсън с усмивка.

— Не, дори и да го имахте, не бихте го дал. Сега аз ще подремна малко. Вероятно няма да искате да дойда с вас на гарата.

— В никакъв случай.

— Е добре, тогава ме събудете, като се върнете.

Тя намести удобно главата си и затвори очи. Мейсън задържа високата скорост и намали едва при навлизане в главната улица на Ел Темпло. Малко преди автогарата спря. Тъй като Дела спеше още, той се измъкна тихо от колата, затвори внимателно вратата и закрачи по тротоара.

Върху широките скамейки се бяха разположили общо четири, човека, които чакаха автобуса за Лос Анжелос в три часа. Алберта Кромуел седеше самотна в един ъгъл. Беше подпряла глава върху ръката си и гледаше съсредоточено към изложените списания, но явно без да ги вижда.

Снимки с мрачни физиономии, които уж представляваха истински криминални случаи, бяха подредени една до друга. По-голямата част от тях представляваха пищни млади жени, заплетени в отчаяна борба за живота си и, съдейки по състоянието на дрехите им, за честта си.

След няколко секунди, през които Алберта Кромуел продължаваше да стои все така неподвижно, Мейсън каза спокойно:

— Наистина е подтискащо да мислиш за едно убийство, ако това пред тебе са кулисите, нали?

Като чу гласа му, тя обърна рязко глава. Потръпването издаде напрежението й, но когато заговори, гласът й звучеше съвсем спокойно.

— И вие ли ще пътувате за Лос Анжелос? — попита тя. Мейсън продължаваше да я гледа отстрани.

— Не.

Тя се обърна с намерение да го погледне, но погледът й стана несигурен и се извърна отново.

— Не мислите ли — каза Мейсън, — че ще е по-добре, ако ми разкажете за това?

— Няма нищо за разказване. За какво изобщо става дума?

— За причината, поради която така внезапно решихте да пътувате за Лос Анжелос.

— Не смятам, че може да се говори за „внезапно“, тъй като бях запланувала това пътуване от известно време.

— Да помислим — каза Мейсън. — Като че ли не носите никакъв куфар. Дори дамска чантичка.

— Вас това засяга ли ви? — попита тя. — Впрочем, струва ми се, че прекалено много си позволявате, само защото аз…

— Да? Само… какво? — настоя Мейсън.

— Исках да бъда добра съседка.

— Казахте ми, че познавате Лесли Милтър само повърхностно.

— Е, и какво?

— Това вероятно е най-малкото, което всяка жена би твърдяла за съпруга си — подхвърли Мейсън.

Тя затвори очи и надменната й физиономия показа ясно, че не желае да продължава разговора.

Мейсън стана, отиде до будката с вестници и купи няколко списания. Върна се до скамейката, седна до младата жена и започна да прелиства списанията. Изведнъж той каза:

— Тук виждам интересна мисъл: Престъпникът допринася сам повече за залавянето си, отколкото полицията. При опита да заличи следите си, той почти винаги оставя някакви улики на полицията, независимо от това дали тя вече е имала някакви подозрения, или е вървяла по някакви следи.

Тя не каза нищо.

— Вземете например вашия случай — каза Мейсън спокойно, като че ли нещата изобщо него засягаха. — Вашето отсъствие едва ли ще занимава полицията още тази вечер, но утре сутринта тя веднага ще се заеме с издирването ви. Най-късно до обяд тя ще се осведоми къде бихте могла да бъдете и след обяд ще започне да ви търси. И още преди да настъпи нощта, главното подозрение ще падне върху вас.

— Подозрение? Какво подозрение?

— В убийство.

Тя се изправи рязко и го погледна с широко отворени очи. В тях се четеше ужас.

— Искате да кажете… някой… е бил убит?

— Като че ли не знаете това? — каза сухо Мейсън.

— Не, не знам.

— Вие изглежда доста бързахте да напуснете къщата, когато позвъних.

— Така ли?

— Да.

— Е, и какво?

— Нищо. Чиста случайност, нищо повече. Ако обаче полицията започне разследване за Милтър, тогава тя ще…

— Какво всъщност е направил Милтър?

— Той не е направил нищо — на него са му направили. Той е мъртъв.

По мръдването на скамейката, Мейсън усети нейната уплаха.

— Не е особено добре — каза той.

— Какво?

— Това конвулсивно трепване. Първият път — когато ме забелязахте тук — го направихте съвсем естествено. Но сега беше подправено. Ясно може да се забележи разликата. Може би щяхте да ме заблудите — ако не беше първото трепване…

— Кажете ми, кой всъщност сте вие? — попита тя остро.

— Името ми е Мейсън. Адвокат съм. От Лос Анжелос.

— Пери Мейсън?!

— Да.

— О-о-о… — възкликна тя с изплашен глас.

— Какво ще кажете сега да поговорим откровено?

— Аз… не мисля, че имам да кажа нещо.

— О, да, имате. Понякога хората подценяват способността си да говорят интелигентно. Помислете си още малко.

Мейсън отново се посвети на списанията. След няколко минути той каза:

— Тук пише за една млада жена, която избягва от мястото на престъплението. Ако не е била направила това, върху нея никога нямало да падне подозрение. Странен е този човешки порив да избягаш от нещо. Някой побягва и не спира за момент, за да ри разясни, че всъщност прави най-лошото. Да прочетем, какво са направили с тази жена.

Мейсън прелисти няколко страници и каза:

— Попаднала в женския затвор. Доживотен. Трябвала е ужасно за млада, хубава жена да се озове изведнъж зад решетките. Година след година да наблюдава как остарява. И ако в края на краищата я освободят, нейната кожа вече е груба, косата й е сива, няма я хубавата фигура, леката походка, а очите й не светят жизнерадостно. Тя е една унила, застаряла…

— Престанете! — Алберта Кромуел почти изкрещя.

— Извинете — каза Мейсън, — говорих само за това, което е написано в списанието.

Той погледна часовника си.

— Автобусът ще отпътува едва след половин час. Предполагам, че през задната врата на жилището ви се излиза на някаква веранда, на която има място за кофа за боклук и някакъв шкаф. Имали към съседното жилище преграда или само перила?

— Дървени перила.

Мейсън кимна.

— Може би той е приготвял горещ пунш за вас и тогава вие сте… Е, не искате ли сама да ми разкажете какво се е случило?

Тя сви устни.

— Той е очаквал — каза Мейсън — блондинката от детективското бюро, която пристигна с автобуса от Лос Анжелос. Тя е имала ключ от жилището. Вероятно той не е искал вие да узнаете това.

— Но аз знаех — изплъзна се от нея. — Касаеше се само за служебна работа. Аз знаех, че тя ще дойде.

— Значи той успя да ви убеди, че става дума само за служебни неща, така ли?

Тя не отговори. Мейсън продължи:

— Вие смятате, че той се е опитал да ви убеди, и вие сте се престорила, че сте му повярвала.

Когато тя вдигна поглед към него, той видя в очите й мъка.

— Казвам ви, че беше по служба — настоя тя. — Знаех, че тя ще дойде. Нарича се Сали Елбертън и работи в детективското бюро, за което работеше Лесли. Връзките им са служебни.

— И вие знаехте, че тя има ключ?

— Да.

— Трябва да е дошла по-рано, отколкото е очаквал той — каза Мейсън.

Никакъв отговор.

— Знаеше ли мис Елбертън за вашето съществуване?

Тя поиска да каже нещо, но премисли и замълча.

— Струва ми се, че тя не е знаела нищо за вас — каза Мейсън. — Значи тя дойде и вие се измъкнахте през задната врата, прескочихте през перилата и се върнахте в жилището си. Искам да знам само, след колко време отидохте отново.

— Изобщо не беше Сали Елбертън — каза тя внезапно.

— Откъде знаете?

— Защото… защото бях любопитна. След известно време се приближих до прозореца и погледнах.

— И какво видяхте?

— Видях го като напускаше жилището.

— Значи беше мъж?

— Да.

— Кой беше?

— Не го познавам. Виждах го за първи път.

— Можете ли да го опишете?

— Запомних номера на колата му — каза тя.

— И той е?

— Това няма да ви кажа.

— Мъжът беше ли млад? — попита Мейсън. Тя отново отказа да отговори.

Като че ли говорейки на себе си, Мейсън каза:

— След като мъжът си тръгна, отидохте да питате Лесли, какво е искал той. Преди това погледнахте през прозорчето на задната врата. Или отворихте вратата и почувствахте мирис на газ? Не знаехте дали оставихте вратата отворена или… стоп, не. Задната врата трябва да е била заключена и ключът е бил в ключалката. Можело е да се очаква такава предпазливост от него, за да не го смущавате. Интересна мисъл! Ако беше имал малко повече доверие във вас и беше оставил вратата отключена, вие щяхте да можете да отворите навреме, за да му спасите живота. И така вие се върнахте отново в жилището си, за да се опитате да минете през предната врата. Тогава ме срещнахте… тъкмо звънях… и разбрахте, че вратата е заключена. Да, приблизително така трябва да е било.

Тя не каза нищо.

Мейсън започна отново да прелиства списанието.

— Е, ако не обичате да разговаряте за престъпления — каза той, — тогава поне можем да четем за тях. На тази снимка тук виждате…

С бързо движение тя изби списанието от ръцете му, скочи и напусна с бързи крачки, автогарата. На изхода тя почти тичаше.

Мейсън остана на мястото си докато вратата се затвори. След това вдигна списанието от пода, постави го заедно с другите върху скамейката и излезе.

Дела Стрийт се събуди, когато той отвори вратата на колата.

— Видяхте ли я? — попита тя.

— Да.

— Къде е?

— Отиде си.

— Къде?

— У дома си.

Дела се засмя със сънена и подканваща усмивка.

— В отношенията си към жените имате свой специфичен маниер, нали, шефе?