Ърл Стенли Гарднър
Давещата се патица (10)

10

Когато Мейсън натисна звънеца, на вратата на голямата къща се появи Лоиз Уитерспоон. Кучетата, които започнаха веднага да лаят, се показаха в светлия четириъгълник от светлина. В рамката на вратата се очертаваше стройната фигура на момичето.

Лоиз светна голямата лампа и пространството пред вратата се заля с ослепителна светлина.

— А, това сте вие, мистър Мейсън — извика тя. — Кинг, Принц, спокойно! Нямам ключ за вратата и не знам къде е пазачът. Но той идва вече. Педро, отворете вратата на мистър Мейсън.

Съненият мексикански слуга пъхна ключа в огромната ключалка и каза:

— Момент, сър, да затворя кучетата.

— Няма нужда — каза Мейсън и бутна вратата. Кучетата се спуснаха към него, но когато той се отправи спокойно към къщата, те го заобиколиха миролюбиво. По-младото скочи към него и постави предната си лапа върху ръката му, а по-старото вървеше тихо до него.

— С времето Кинг и Принц свикват с някои гости — каза Лоиз, — но вие счупихте всички рекорди.

— Чудна е психиката на кучетата — каза Мейсън. — Някое куче се спуска като диво към теб, ако ти останеш на място и го гледаш без страх, тогава, както казваме ние, адвокатите, страните са на едно мнение. Ако вършиш спокойно работата си и не показваш никакъв страх, всяко куче ще те приеме като добър приятел. Баща ви в къщи ли е?

— Не. Не го ли срещнахте?

— Не.

— Разбрах от слугата, че е отпътувал няколко минути след вас. Наредил е да ми кажат, че има да уговаря още нещо с вас и ще ви настигне по пътя. Аз не бях вкъщи.

Мейсън обгърна талията й, дръпна я настрана и затвори вратата.

— Познавате ли Лесли Милтър?

— Не.

— Някой правил ли е опит да ви изнудва?

— Мен! Боже мой, не.

— Къде бяхте тази вечер?

— Какво ви засяга?

— Твърде много. Не ме бавете, нямам време. Дори секундите са ценни. Къде бяхте?

— Бях в града. Трябваше да изпълня една поръчка и да говоря с Марвин преди да отпътува.

— И? Успяхте ли?

— Да. Застигнах го на гарата.

— Не ви видях там.

— Не бихте могли. Ние бяхме при експресните купета, съвсем назад.

— Колко време преди да дойде влакът?

— Аз дойдох десет минути преди да отпътува влакът, а Марвин една, две минути след мен.

— Вие стояхте на тъмно докато се сбогувате?

— Да.

— И какво още трябва да ми обясните?

— Моля?

— Разделихте се с него тук, защо след това забързахте към града?

Тя издържа погледа му. Той почувства как мускулите й се напрегнаха под ръката му.

— Той трябваше да ме откара в Юма и там да се оженим.

— Кога?

— Още тази нощ.

— И той не поиска?

— Не.

— Така е по-добре — каза Мейсън. — Когато си тръгна от тук, взе ли със себе си патица? Говорете бързо, но тихо.

— Да.

— Какво направи с нея?

Тя отговори нервно:

— Е, той… той я взе със себе си и попита, дали може да я задържи за няколко дни. Обеща ми да я върне. Той иска да покаже експеримента на един свой приятел.

— Откъде взе патицата?

— От нашия двор с птици. Там имаме една патица с малки патенца… Не знам какво е станало с патицата, която той взе. На гарата не беше при него… Аз съвсем забравих за това.

— Сега слушайте, без да ми противоречите. Вземете фенерче и идете в двора с птиците. Все едно под какъв предлог. Уж, че търсите някой от служителите или кажете, че сте забелязала непознат човек. Вземете със себе си едно от кучетата, вързано. Вземете една малка патица и я донесете тук.

— Аз… — тя замълча, тъй като кучетата започнаха да лаят.

— Татко! — извика тя, когато Уитерспоон извика на кучетата и лаят спря.

— Отивайте и донесете патицата — каза Мейсън. — След това отпътувайте за фала. Колата, с която си отиде Марвин е пред къщата му. Не е заключена. Оставете патицата вътре, под седалката. И след това се върнете колкото може по-бързо.

Тя бързо пое въздух.

— Можете ли да ми кажете, какво…

— Не! — отговори Мейсън. — Нямам време за това. И не говорете с никого, дори и с баща си, за давене на патици. Сега напред!

Тя безмълвно се обърна и изтича с леки стъпки. По коридора вече отекваха стъпките на Уитерспоон. Мейсън се обърна и каза равнодушно:

— Чух, че сте ме търсил.

— Боже мой, Мейсън, чухте ли какво е станало?

— С Милтър ли?

— Да.

— Бях там, когато полицията влезе в жилището му — каза Мейсън.

— Ужасно е… Искам да говоря с вас. Елате долу, в моята работна стая. Мейсън, ние сме в отвратително положение.

— В каква степен?

— Аз… по дяволите, знаете това толкова добре, колкото и аз.

— Съжалявам. Не ви разбирам съвсем добре.

— Ако си спомняте, казах ви, че когато Марвин си тръгна, взе със себе си една патица.

— Да.

— Тази патица се намираше в стаята на Милтър, в аквариум със златни рибки.

— Същата патица?

— Разбира се, че същата. Познах я.

— Как се казва? — попита Мейсън, като вървеше след Уитерспоон по коридора.

Уитерспоон хвърли кратък поглед през рамо.

— Детективът? Милтър. Лесли Милтър.

— Не, името на патицата.

Уитерспоон спря изведнъж.

— По дяволите! За какво всъщност говорите?

— За името на патицата — каза Мейсън и спокойно взе цигара от табакерата си.

— Господи, но патиците нямат имена! Това е една малка патица. П-а-т-и-ц-а. Малка птица, пиле на патица.

— Разбрах вече — каза Мейсън.

— Що за глупост е това, да ме питате за името на патицата? Патиците не се кръщават — каза Уитерспоон и сви вежди, очите му ядовито святкаха.

— Но вие сте идентифицирал споменатата патица като тази, която Марвин е взел със себе си — натъртено каза Мейсън.

Уитерспоон се сиря слисан, след това продължи по коридора, отвори вратата на стаята и светна лампата. Мейсън запали клечка кибрит и я поднесе към цигарата си.

— Сега не е време за глупости — каза Уитерспоон.

— Да, нали? — отвърна Мейсън.

Стаята на Уитерспоон беше голямо помещение, обзаведено с ранноамериканска мебел. На стената висяха картини на каубои на коне, които се изправят на задните си крака, и каубои, които гонят бикове. Между картините имаше препарирани глави, ловни оръжия и чанти за муниции. Стените бяха облицовани с борово дърво и около камината чрез изгаряне бяха нанесени знаците на най-прочутите коневъди от Запада.

Колкото и да беше загрижен Уитерспоон, неговата собственическа гордост пролича веднага в думите му.

— Тук идвам, когато искам да се отдалеча от света. Оттатък дори имам една каюта, където мога да спя. Единственият ключ за стаята е у мен. Дори Лоиз не може да влезе, да не говорим за слугите. На пода виждате няколко килима от Навахо. Но седнете и ми кажете какво означават тези брътвежи за патицата? Искате да ми се подиграете?

Уитерспоон отвори един шкаф, където на етажерка имаше чаши и бутилки. Зад етажерката имаше вграден хладилник.

— Скоч със сода? — попита Уитерспоон.

— Сега не.

Уитерспоон наля за себе си голяма доза уиски, добави лед, пръсна от сифона малко сода и изпи на един дъх половината от чашата. След това седна в едно от големите кресла, чиито облегалки бяха облечени в нещавена кожа, извади пура от една кутия, отхапа с опитно движение върха и запали клечка кибрит от долната страна на масата. Ръката му бе спокойна, когато поднасяше пламъка към пурата, но на червеникавата светлина пролича мрежата от бръчки на челото и около очите му.

— Искате да поговорим още за патицата? — попита Мейсън.

— Какво целите с това? — отвърна раздразнен Уитерспоон.

— Да установя, че можете да идентифицирате една патица, каквато може да се види навсякъде. Сигурно е имала особени белези, нещо особено, което да я отличава от всички други патици.

— Е, оставете тези глупости. Аз ви предупредих, че това ще се случи. Този проклет младеж е съвсем развален. Нехранимайко. За Лоиз ще бъде горчиво хапче, но ще трябва да го преглътне. За нея е по-добре, че това се случи преди да е станал член на семейството ни.

— Патицата?

— Не, Адамс! — изкрещя Уитерспоон. — Говоря за Адамс. Лоиз не иска да се жени за патица.

— Казахте ли нещо за патицата пред полицията?

— Да.

— Какво?

— Че е моя.

— А казахте ли как се е озовала там?

— Казах, че Адамс я взе от тук, когато отпътува вечерта — отвърна Уитерспоон навъсено и безучастно. — Проклятие, Мейсън, когато става въпрос за щастието на дъщеря ми, аз съм готов на всичко. Но в края на краищата идва момент, когато не можеш да разказваш бабини деветини. За щастие годежът още не е обявен.

— Значи вие вярвате, че Марвин Адамс е убил детектива?

— Разбира се.

— Можете ли да се обосновете?

— Знаете ли как е убит човекът? — гласът на Уитерспоон стана по-остър. — С химически газ — отговори си сам той. — Милтър е бил в кухнята, където е приготвял пунш за себе си и за госта. Убиецът сипал в малък съд солна киселина и го сложил зад печката. След това казал приблизително следното: „Е, Лесли, всичко хубаво, аз трябва вече да си отивам.“ Поставил няколко бучки цианкалий в съда и си излязъл. Газовата печка е била запалена и затова Милтър Не е чул шума от химичната реакция. Смъртоносният газ се е разпространил бързо и преди Милтър да усети нещо, е било вече късно. Водата и захарта врели на печката. Когато водата извряла, захарта загоряла, силно задимила и изпълнила стаята с особен мирис. Може би тъкмо това е спасило живота на полицая. Поглеждайки в помещението, той е видял дима. Това го изплашило и той излязъл навън.

— Много, много интересно — каза Мейсън. — Ако е вярно.

— Какво можете да възразите против това?

Мейсън се облегна удобно в креслото, постави крака върху едно столче и се усмихна на Уитерспоон.

— Две чаши — каза той. — Във всяка ром и масло.

— Да, съвсем правилно.

— И Милтър се е занимавал с приготвянето на водата за пунша, когато е паднал мъртъв.

— Да, да.

— И вие си представяте, че убиецът просто е поставил съда зад печката, казал на Милтър „Аз трябва да тръгвам“ и сложил цианкалия в съда.

— Приблизително така трябва да е било.

— Не забелязвате ли нищо? — попита Мейсън. — Ако Милтър е приготвял пунш за двама, значи човекът, който е поставил цианкалия в съда, е бил негов гост. Значи не би могъл просто да каже „Аз трябвала тръгвам, Лесли“ и да си отиде, преди да е готово питието. Би трябвало да измисли друг предлог.

— Да, така е — каза Уитерспоон и погледна адвоката през синкавия дим на пурата си.

— И с това ние отново се връщаме на патицата — каза Мейсън. — Защо толкова бързо стигнахте до заключението, че това е ваша патица?

— Защото тя е моя! Трябвала е. Вие знаете, че Адамс взе със себе си една от моите патици. Голямо нахалство от негова страна. Трябвала питам Лоиз за това. Рано или късно тя ще узнае цялата история, затова е по-добре да й кажем още сега.

Той взе домашния телефон.

— Не избързвайте — спря го с ръка Мейсън. — Нека да поприказваме за патицата, преди да извикате Лоиз тук. Ако съм ви разбрал правилно, вече сте казал на полицията, че е от вашето ранчо.

— Да.

— Откъде знаехте това? Какъв белег имаше тя?

— По дяволите, Мейсън, още ли ще се разправяме за тази патица? Всеки път, когато я споменете, правите иронични забележки. На патиците не се поставят белези.

— Защо не? — попита Мейсън, правейки се на наивен.

— Защото не е необходимо, по дяволите!

— Вие бележите ли своите коне и говеда?

— Да, разбира се.

— И по какви причини?

— За да се различават от животните на съседите.

— Много интересно — кимна Мейсън. — В Китай, където цели фамилии живеят на джонките си и също отглеждат патици, оцветяват перата на птиците, за да се различават.

— Какво общо има това с тази патица?

— Вие поставяте на говедата си белег, за да ги различавате от тези на съседите. Как тогава идентифицирате една патица като своя собственост, когато тя може да принадлежи и на друг?

— Вие много добре знаете, че това е моя патица!

— Представям си как ще стоите пред съдебните заседатели — каза Мейсън. — За вас това ще е много неприятно. Вие още отсега сте с предубеждение. Вие ще кажете: „Да, това е моята патица“. Тогава прокурорът ще каже: „Кръстосан разпит.“ И защитникът ще ви попита: „По какви признаци можете да разпознаете тази патица като своя?“

— Е, най-напред по цвета и големината.

— Охо! — каза Мейсън. — Защитникът ще ви попита: „Какво особено има в цвета и големината й?“

— Тя е с жълт цвят, какъвто имат младите патици. И тази е със същата големина, като тези от същото люпило.

— Колко са те?

— Осем или девет — не знам точно.

— И коя от осемте или деветте взе Адамс?

— Не говорете глупости! Това не може да се каже.

— Значи — каза Мейсън с усмивка, — вие сте съгласен, че тази патица изглежда точно така, както осемте или деветте от същата големина и цвят.

— Е, и какво от това?

— Това, че вие не сте в състояние да кажете за коя от осемте или деветте патици става дума.

— Не, разбира се. Ние не ги кръщаваме.

— И без съмнение — продължи Мейсън, — в другите имения в долината също има патици. И е възможно и в другите дворове да има патици, които по големина, възраст, цвят да са еднакви с вашите?

— Може да се приеме.

— И ако всички тези патици бъдат събрани в двора ви и се смесят с вашите, тогава не бихте могъл да разпознаете своите.

Уитерспоон пушеше мълчаливо пурата си, но бързината, с която издухваше дима издаваше нервността му.

— Вие разбирате, че ако се опитате да идентифицирате патицата пред съда, ще бъдете доста тъжна фигура.

— Полицаят казваше, че когато е влязъл, с нея е ставало нещо много особено — каза Уитерспоон. — Вие сигурно знаете нещо за това.

— Да, патицата беше почти потънала — отговори Мейсън. — Но това не е необичайно, патиците могат да се потапят под вода.

— Но полицаят обясни, че тя изглеждала… изглеждала е като… като че ли се дави.

— Патица да се дави? — повдигна невярващо вежди Мейсън.

— Поне така каза полицаят.

— Е, тогава отпадат всякакви съмнения — каза Мейсън и в тона му се долавяше преувеличено облекчение. — Тогава можете да не се безпокоите.

— Какво значи това?

— Че вие можете да идентифицирате вашата патица. И то без всякаква трудност.

— Как?

— Сега вече вашата патица стана различима — каза Мейсън с доброжелателна усмивка. — Ако въпросната патица принадлежи на вас, тогава вие притежавате единствената патица в цялата Ривър Тал, а може би и в света, която не може да плува.

Уитерспоон го погледна мрачно.

— Проклятие! Вие знаете какво имам предвид. Марвин е химик. Той е сложил нещо във водата.

— Значи е имало нещо във водата? — попита Мейсън.

— Да, разбира се. Патицата се е давела.

— И тя удавила ли се е?

— Не. Съвзела се е и отново е започнала да плува.

— Тогава причината за нейното давене не може да е във водата.

— Може би причината е химичния газ — каза Уитерспоон. След като стаята се е проветрила, патицата отново е започнала да, плува.

— Аха, така. Много интересно. Вие имате доста огнестрелни оръжия, Уитерспоон, Сигурно сте страстен ловец?

— Да — каза Уитерспоон, но личеше че не му е приятна смяната на темата.

— Главите там горе сигурно са от убити от вас животни.

— Да.

— Много хубави ловни оръжия.

— Да.

— И ловджийски пушки със сачми, ако не се лъжа?

— Да.

— Там в сандъците сигурно има още.

— Да.

— Стреляте ли понякога по летящи цели?

— Да.

— В тази местност има диви гълъби. Сигурно стреляте и по тях?

— По гълъби не.

— Понякога по патици?

— Много често.

— Добър ли е тук ловът на патици?

— Да.

— Ако улучите някоя патица във въздуха, вероятно тя умира веднага?

За момент в очите на Уитерспоон светна ловджийска страст.

— Най-често става така. За ловеца няма нищо по-радващо от точния изстрел, който веднага убива. Ако вземете една пушка, калибър 20-и, с едри сачми и улучите патицата с основния заряд, тя умира толкова бързо, че дори не усеща удара. Лети си спокойно и след секунди пада мъртва.

— И много често пада във водата?

— Да.

— И как прибирате след това патицата от дъното? Имате ли за това мрежа или нещо друго?

— Като такъв брилянтен адвокат, мистър Мейсън, имате съвсем малка представа за неща, които са общопознати — каза Уитерспоон със снизходителна усмивка.

— Защо? — попита учудено Мейсън.

— Патиците не потъват! Дори и да са убити, остават да плуват над водата — каза надуто Уитерспоон.

— Наистина?

— Разбира се.

— Тогава значи — каза Мейсън — въпросната патица също не би потънала, дори и да е зашеметена от газ. Това нейно състояние, описано от полицая като давене, сигурно е имало друга причина.

Уитерспоон, който едва сега разбра в какъв капан е попаднал, се размърда в креслото, като че ли искаше да стане. Лицето му стана тъмночервено.

— Проклятие, Мейсън, вие… — и спря дотук.

— Само се опитах да ви изясня ситуацията — продължи Мейсън с учтив тон. — Мисля, че е доста деликатна. Вие сте идентифицирал патицата пред полицията и без съмнение сте я пратил по следите на Адамс. Вярно е, нали?

— Е, да, аз споменах това за патицата и казах на полицията, че за последен път съм я видял в Адамс. Те сами могат да направят заключения от това. Много вероятно е Адамс да е бил госта, за когото Милтър е приготвял пунш.

— Много лошо, не сте пратил полицията по следите на Марвин Адамс — поклати тъжно глава Мейсън. — Полицията ще го арестува за убийство, и то само поради уликата „патица“. Според твърденията на полицая Хагерти, патицата се е давела. Бедното животинче. Сигурно е било свикнало много с Марвин и след като той си е отишъл и я оставил в аквариума на Милтър, тя е направила опит да се самоубие чрез удавяне. След това при оживлението, което настъпи при откриване трупа на Милтър, тя е променила решението си и е стигнала до убеждението, че животът има някакъв смисъл. Тя е…

— Престанете! — извика яростно Уитерспоон. — Все ми е едно какво съм се споразумял с вас. Няма повече да търпя да се отнасяте с мен като с…

Мейсън дръпна силно от цигарата си и каза:

— Това е само едно предупреждение за клопката, в която сте попаднал. Един добър защитник ще ви направи жалък пред съда. Ако във водата е имало нещо, от което патицата е можела да се удави, то тогава тя щеше да се удави. Защитникът, който се заеме с това нещо, ще ви изпече на бавен огън.

— Тук в областта нямаме адвокати от този ранг — каза Уитерспоон слот поглед. — А в края на краищата аз имам, някакво положение в нашия окръг. Щом като кажа: „Това е моята патица“, значи е така и никой няма да ме подложи на кръстосан разпит.

— И адвокатът изобщо няма да се усъмни, че една патица може да се дави?

— Е, — поколеба се Уитерспоон — полицаят каза, че е изглеждало, че патицата се дави.

— И никой от адвокатите в тази област не би ви извикал на кръстосан разпит?

— Съвсем сигурно — не.

— А защо не?

— Първо, никой не би си позволил. И второ, това не би ми харесало.

— Но ако Адамс бъде обвинен в убийство, той може да бъде защитаван и от външен адвокат — каза Мейсън. — Например някой от Лос Анжелос.

— Кой адвокат от Лос Анжелос би се наел да защитава младеж, който няма пари, влиятелни приятели…

Мейсън махна цигарата от устата си, погледна твърдо Уитерспоон и каза:

— Аз.

Изминаха няколко секунди, докато Уитерспоон успя да схване значението на тези думи.

— Вие!? Но вие сте ангажиран от мен!

— За да разкрия тайната около старото убийство, да. Но ние не сме се споразумявали за друг криминален случай. Имате ли някакви възражения?

— Собствено аз не бих имал никакви… — Уитерспоон димеше възбудено. — Вие разбирате, че аз не трябва да попадам в недостойно положение. С тези думи за идентифицирането на патицата…

— За да предотвратите това има само един начин.

— Какъв?

— Да не идентифицирате патицата.

— Но аз вече направих това!

— Обадете се в полицията и обяснете, че след като сте премислил спокойно, сте стигнал до убеждението, че патиците си приличат и не сте в състояние да кажете нищо повече от това, че по големина и цвят въпросната патица прилича на тази, която Марвин е взел от двора.

Уитерспоон потърка неспокойно брадичката си, размишлявайки над това предложение.

— Ах, но дяволите Мейсън, тя е същата! Можете да остроумничите колкото си искате, но знаете, както знам и аз, че това е същата патица.

Мейсън се усмихна на своя домакин.

— Още веднъж ли искате да ви обясня всичко? — попита той.

— За Бога, не! Доникъде няма да стигнем по този начин.

— Тогава телефонирайте на полицията и кажете това, което ви съветвам.

Уитерспоон упорито поклати глава. Известно време Мейсън го наблюдаваше замислено, след това каза:

— Казаха ми, че сте тръгнал веднага след мен.

— Да, но не можах да ви настигна.

— Вероятно сте минал покрай мен — каза Мейсън. — Спуках гума.

Уитерспоон смръщи чело, като че ли се опитваше да си спомни нещо.

— Не мога да си спомня да съм видял спряла кола. Карах много бързо.

— Една кода префуча покрай мен приблизително със сто и тридесет километра.

— Изглежда не съм ви забелязал при тази голяма скорост.

— Къде отивахте?

— В града.

— За да ме търсите?

— Да.

— И затова отидохте в жилището на Милтър?

— Така е.

— Само по тази причина?

— Да.

— Трябва да сте пристигнал в града около половин час преди мен.

— Не, най-много петнайсетина минути.

— Веднага ли отидохте при Милтър?

— Не.

— Защо?

— Минах покрай адреса, но не видях колата ви — ядосано отговори Уитерспоон. — Продължих да карам из града и дави търся. Струва ми се, че по пътя срещнах една позната. Опитах се да я намеря… Но със сигурност не съм бил половин час преди вас в града.

— Момент, да уточним нещо. Казахте, че сте срещнал една позната, но не сте могъл да я намерите отново?

— Припознал съм се. Това беше на главната улица, когато обикалях и ви търсех. Тогава видях въпросната личност, но бегло, тъй като тя тъкмо завиваше зад ъгъла. Вече бях преминал кръстовището, затова свих в първата пряка, като си мислех, че ще я открия, ако заобиколя.

— Коя беше тази жена?

— Не знам.

— Казахте, че ви е позната.

— Не. Само мислех, че ми е позната.

— Коя?

— Мисис Бур — каза след кратко колебание Уитерспоон.

— И това не беше тя?

— Не.

— Защо сте толкова сигурен.

— Попитах нощната сестра дали мисис Бур е била в града. Тя ми каза, че мисис Бур си е легнала много рано.

— В една стая ли живее с мъжа си?

— Сега, след нещастието, не. Преди имаха обща стая.

— При мистър Бур постоянно ли стои сестра?

— Да, засега, докато отново си върне разума.

— Какво не е наред с разума му?

— Обичайната лабилност, която се появява при някои пациенти след употреба на морфин. Лекарят обясни, че няма нищо необикновено. За известно време Бур беше много неспокоен. Кракът му е повдигнат с тежест, която виси от тавана. Свариха го, когато искаше да разхлаби въжето. Той искаше да се махне от стаята и твърдеше, че някой иска да го убие. Лекарят каза, че това е под въздействие на наркозата. Няма нищо страшно, но той трябва да бъде под наблюдение. Ако беше успял да слезе от леглото, костите щяха да се разместят и всичко трябваше да се прави отново.

Мейсън погледна часовника си.

— Е, вкъщи ме чака работа.

— Няма ли да останете тук през нощта?

Мейсън поклати глава, тръгна към вратата, спря пред нея и каза:

— За последен път ви съветвам! Обадете се в полицията и обяснете, че сте размислил за идентифицирането на патицата.