Артър Кларк
Втора одисея: 2010 (5)

„Леонов“

Месеците се превърнаха в седмици, а седмиците намаляха и се превърнаха в дни, дните се стопиха и се превърнаха в часове; и внезапно Хейуд Флойд отново се оказа в Кейп на път за открития космос — за първи път след пътешествието до база „Клавиус“ и монолита Тихо преди много, много години.

Но този път не беше сам и мисията не бе покрита с тайнственост. На известно разстояние пред него пътуваше доктор Чандра, захванал вече разговор с портативния си компютър и забравил за всичко, което го заобикаля.

Едно от заниманията на Флойд, което той не бе споделил с никого, бе да открива прилики между човешките същества и животните. Приликите бяха по-често ласкателни, а безобидното му хоби бе много полезно за трениране на паметта.

Доктор Чандра бе съвсем лесен — мигновено на ум му идваше прилагателното „птицеподобен“. Беше дребен, с деликатни черти, а движенията му се отличаваха с мекота и точност. Но какъв вид птица? Очевидно много интелигентна. Сврака? Твърде наперена и алчна. Бухал? Не — твърде бавна. Може би врабче би подхождало най-много.

Уолтър Кърноу, който щеше да извърши забележителната работа по поправката на системите на „Дискъвъри“, така че корабът отново да заработи, бе по-труден случай. Беше едър здравеняк и със сигурност нямаше нищо птиче в себе си. Човек би открил подобия някъде в широкия спектър на кучешкия род, но нито един екземпляр като че ли не му подхождаше достатъчно. Разбира се, че Кърноу бе мечка. Не от начумерения и опасен вид, а от дружелюбните и добродушни екземпляри. Може би това бе най-точно; напомняше на Флойд на руските му колеги, към които скоро щеше да се присъедини. Вече няколко дни те бяха в орбита и правеха последните проверки.

Това е велик миг в живота ми, каза си Флойд. Тръгвам да изпълнявам мисия, която може да промени бъдещето на човешкия род. Ала не усети вълнение; през последните секунди преди старта можеше да мисли само за думите, които бе прошепнал, тъкмо преди да тръгне от дома си: „Сбогом, мой малък сине; дали ще ме познаеш, когато се завърна?“ Все още усещаше раздразнението си към Керълайн, защото не бе събудила сина им за последна прегръдка; макар да знаеше, че така бе по-добре и че тя бе постъпила по-мъдро от него.

Сепна се от внезапен остър смях; доктор Кърноу и останалите си разказваха вицове и една голяма бутилка се разхождаше между тях — хващаха я внимателно, като че ли съдържаше критична маса плутоний.

— Хей, Хейуд — викна той, — казаха ми, че капитан Орлова държи под ключ всички напитки, така че това е последният ти шанс. „Шато Тиери — 95“. Съжалявам, че чашите са пластмасови.

Когато Флойд отпи от наистина изключителното шампанско, откри, че мозъкът му се настройва раболепно при мисълта, че кикотенето на Кърноу ехти из цялата Слънчева система. Колкото и да уважаваше инженерните му способности, като спътник можеше да нажежи атмосферата. Поне с доктор Чандра нямаше да има такъв проблем; Флойд трудно можеше да си го представи усмихнат, още по-малко да се смее. Освен това докторът отказа шампанското с красноречиво потръпване. Кърноу бе достатъчно вежлив, или достатъчно щастлив, за да не настоява повече. По всичко личеше, че инженерът бе решил да бъде сърцето и душата на компанията. След няколко минути той измъкна отнякъде електронно пиано с две октави и бързешком изпълни „Джон Пийл“ така, както би се чуло изпълнено на пиано, цигулка, флейта и класически орган с вокален акомпанимент. Бе наистина много добър и скоро Флойд откри, че сам му приглася. Добре, че Кърноу ще прекара повечето време от пътуването в хибернация, помисли си Флойд.

Музиката затихна с внезапна дисхармония, навяваща отчаяние, включиха двигателите и совалката бе изстреляна в пространството. Флойд бе обзет от познатото, ала винаги ново оживление — усещането за безгранична власт, отнасяща го надалеч от грижите и отговорностите на земята. Хората по-добре чувстваха, отколкото разбираха, когато поставяха обителта на боговете извън обхвата на гравитацията. Летеше към царството на безтегловността и в този миг можеше да игнорира факта, че там, отвън, не се простираше свободата, а най-голямата отговорност в неговата кариера.

С повишаването на скоростта той почувства тежестта на цели светове на плещите си, ала нямаше нищо против това, като Атлас, който все още не се бе уморил от бремето си. Не се опитваше да мисли, а бе доволен да се наслаждава на преживяването. Дори да напускаше Земята за последен път и да се сбогуваше с всичко, което обичаше, той не изпитваше тъга. Бумтежът, който го заобикаляше, звучеше в ушите му като триумфален марш и унищожаваше всички дребни емоции.

Почти съжали, когато шумът спря, макар да бе доволен от това, че дишането му стана по-леко и че внезапно изпита чувство на освободеност. Повечето от пътниците започнаха да откопчават коланите на седалките си и се приготвиха за удоволствието от трийсетте минути нулева гравитация по време на трансферната орбита, но някой от тях, които очевидно пътуваха за първи път, останаха по местата си и се заоглеждаха нетърпеливо за стюардите.

— Говори капитанът. Сега сме на височина триста километра над западните брегове на Африка. Няма голяма видимост, тъй като там долу е нощ — онова, което свети отпред, е Сиера Леоне, — а край бреговете на Гвинея има голяма тропическа буря. Вижте онези светкавици!

След петнайсет минути ще наблюдаваме изгрева. Междувременно ще насоча кораба така, че да можете най-добре да виждате екваториалния сателитен пояс. Най-светлият — почти над главите ни, е антената „Атлантик-1“ на Интелсат. Следват „Интеркосмос-2“ на запад — най-бледата звезда е Юпитер. А ако погледнете точно под нея, ще видите пробляскваща светлина да се движи на звездния фон — това е новата китайска космическа станция. Минаваме на сто километра, не толкова близо, за да наблюдаваме всичко с просто око…

Към какво се стремяха? Флойд лениво мислеше. Беше проучил снимките в едър план на тумбестата цилиндрична структура с интересните си изпъкналости и не виждаше причина да вярва на тревожните слухове, че е крепост, защитена с лазерни лъчи. Ала докато Пекинската академия на науките отхвърля непрекъснатите искания за инспектиране от страна на Комитета за космоса на ООН, китайците можеха да корят единствено себе си за подобна враждебна пропаганда.

„Космонавт Алексей Леонов“ не беше красавец, ала много малко космически кораби можеха да се похвалят с красота. Може би някой ден човечеството ще развие нова естетика; поколения художници ще се появят, чиито идеали няма да се основават на естествените земни форми, изваяни от вятъра и водата. Самият космос бе царство на всепоглъщаща красота; за беда творбите на човека не можеха да я достигнат.

Освен четирите огромни резервоара на двигателите, които щяха да се отделят още щом „Леонов“ навлезеше в орбита, корабът бе удивително малък. Измерен от топлинните щитове до двигателите, той бе дълъг само петдесет метра; трудно можеше да се повярва, че толкова скромно возило, по-малко дори от транспортен самолет, можеше да побере десет мъже и жени и да ги кара до средата на слънчевата система.

Ала нулевата гравитация, която правеше тавана, стените и пода взаимозаместими, създаваше нови правила на живот. На борда на „Леонов“ имаше достатъчно място, дори когато всички бяха будни по едно и също време, както бе в момента. Разбира се, нормалното му пространство бе побрало поне двойно повече хора заедно с подбраните журналисти, инженерите, които извършваха последните проверки и развълнуваните официални лица.

Още щом совалката бе докарана на аеродрума, Флойд се опита да открие кабината, която щеше да дели в продължение на една година, считано от този момент, докато се събуди, с Кърноу и Чандра. Когато я откри, видя, че тъй е натъпкана с кутии, облепени с най-различни етикети и съдържащи най-разнообразни вещи и провизии, че бе почти невъзможно да се влезе. Мрачно размишляваше къде да постави крака си, когато друг член на екипажа, който умело се придвижваше от място на място, забеляза колебанието на Флойд и спря.

— Доктор Флойд, добре дошли на борда. Аз съм Макс Брейловски, помощник-инженер.

Младият руснак говореше бавно и внимателно като студент, който е учил английски повече с електронен учител, отколкото с жив англоговорящ преподавател. Когато се ръкуваха, Флойд картотекира в мозъка си името и биографията му към останалите, които вече проучил: Максим Андреевич Брейловски, възраст 31, роден в Ленинград, специализира структура; хобита: фехтовка, каране на въздушен велосипед, шах.

— Радостен съм да се запозная с вас — каза Флойд. — Но как да си вляза в кабината?

— Не се тревожете — весело отвърна Макс. — Когато се събудите, от това няма да има и помен. Това са, как го наричате вие… неща, които ще се изразходят. Ще изядем всичко и ще освободим кабината ви, така че когато ви потрябва, ще я имате. Обещавам ви — и той се потупа по корема.

— Чудесно, но дотогава къде ще държа нещата си?

Флойд посочи трите малки куфара с общо тегло петдесетина килограма, съдържащи, поне така се надяваше, всичко необходимо за чакащите го два милиарда километра. Не беше лека задача да ги управлява, когато са в безтегловност, но с помощта на инерцията той ги караше да плават по коридорите на кораба само с някои незначителни блъсквания. Макс вдигна двата куфара, елегантно се плъзна през триъгълника, образуван от трите пресичащи се напречно поставени антени, и се гмурна в малкия люк, очевидно хвърлящ предизвикателство към първия закон на Нютон. Флойд се сдоби с още няколко драскотини, докато го следваше; не след кратко — отвътре „Леонов“ изглеждаше много по-обширен, отколкото отвън — двамата се спряха пред вратата, на която пишеше „Капитан“ на кирилица и на латиница. Макар че можеше да чете на руски много по-добре отколкото да говори, Флойд оцени жеста; беше вече забелязал, че всички надписи в кораба бяха на два езика.

Когато Макс почука, светна зелена лампичка и Флойд доплува вътре, колкото му бе възможно по-грациозно. Въпреки че бе разговарял с капитан Орлова неведнъж, двамата все още не се бяха срещали. Така че го очакваха две изненади.

Невъзможно бе да съдиш за истинските размери на човек по видеотелефона; камерата някак си приравняваше различните силуети. Изправена толкова, колкото човек можеше да стои изправен при нулева гравитация, капитан Орлова едва стигаше до раменете му. Видеотелефонът не бе успял изобщо да предаде всепроникващия поглед на поразителните й сини очи, най-удивителният й характерен белег, който в този миг не можеше да се оцени като нещо красиво.

— Здравей, Таня — поздрави я Флойд. — Колко се радвам, че най-после се срещнахме. И колко жалко за косата ти.

И двамата си стиснаха ръцете като стари приятели.

— Радвам се да те посрещна на борда, Хейуд — отвърна командирът. Английският й език, за разлика от този на Брейловски, бе безгрешен, макар да го говореше със силен акцент. — Наистина, съжалявам, че я отрязах, но косата е такава грижа по време на дълго пътуване, че реших да спестя труда на местните фризьори. Извини ме за кабината; Макс трябва да ти е обяснил, че в последния момент имахме нужда от още десет кубически метра за склад. Двамата с Василий няма да имаме голяма нужда от апартамента ни след известно време, затова те каним да го използваш.

— Благодаря. А Кърноу и Чандра?

— Уредих нещата по подобен начин с останалата част от екипажа. Може да ти се стори, че се отнасяме с вас като с товар…

— Неразрешен при пътуване.

— Моля?

— Нали са поставяли такива етикети върху багажа по време на презокеанските пътешествия?

Таня се усмихна:

— Като че ли на пръв поглед е точно тъй. Но пък вие сте нужни в края на пътешествието. Вече планираме тържеството по случай възкресението ви.

— Звучи твърде религиозно. Наречете го — не, възнесение е още по-лошо — например събуждане. Но виждам колко сте заети, затова нека паркирам багажа си и да продължа голямата обиколка.

— Макс ще те разведе — би ли отвел доктор Флойд при Василий? Той е долу в командния възел.

Когато двамата изплуваха от апартамента на командира, Флойд даде на ум добра оценка на подбора на екипажа. Таня Орлова бе доста впечатляваща на снимка; но в плът и кръв тя бе почти застрашителна въпреки чара си. Каква ли е, чудеше се Флойд, когато се ядоса? Сигурно е като огън върху лед. Впрочем не бих искал да разбера.

Флойд бързо влизаше в крачка; когато стигнаха при Василий Орлов, той вече маневрираше тъй умело, както своя гид. Главният учен поздрави Флойд точно толкова радушно, колкото и съпругата му.

— Добре дошъл на борда, Хейуд! Как си?

— Прекрасно, ако изключим факта, че бавничко умирам от глад.

За миг Орлов се обърка; после на лицето му засия широка усмивка.

— О, как можах да забравя! Е, ще стане след малко. След десет минути ще можеш да ядеш колкото си поискаш.

Членовете на екипажа, които трябваше да прекарат дълго време в хибернация, минаваха на нискокалорична диета цяла седмица, преди да ги приспят; а през последните двайсет и четири часа приемаха само течности. Флойд се бе замислил вече доколко замаяността, която чувстваше в главата си, се дължеше на глада, доколко на шампанското на Кърноу и доколко на нулевата гравитация.

За да се концентрира, той се съсредоточи върху многоцветните тръби, които ги заобикаляха.

— Значи това е известната сонда „Сахаров“. За първи път виждам цялостен възел.

— Съществуват само четири подобни възела.

— Надявам се, че е в ред.

— Дано. В противен случай общинският съвет на град Горки отново ще промени името на площад „Сахаров“.

Това беше спомен за времето, за което руснаците макар и горчиво се шегуваха, спомен за отношението на държавата им към великия учен. Флойд отново си припомни красноречието на Сахаров, когато произнасяше речта си пред Академията по време на церемонията, на която той със закъснение бе провъзгласен за Герой на Съветския съюз. Затворът и изгнанието, бе заявил той, са блестящи помощници на творчеството; немалко шедьоври са били родени в мрачните килии, далеч от изкривяванията на заобикалящия ни свят. В тази връзка най-великото постижение на човешкия интелект, онова, което се смята за неговата основа, идва като продукт на доброволното изгнание, което Нютон сам си налага по време на голямата чума в Лондон.

Сравнението не бе нескромно; от онези години, прекарани в Горки, датираха не само възгледите му върху структурата на материята и произхода на вселената, но и плазмоконтролируемите концепции, които доведоха практически до термоядрената енергия. Самата сонда, макар да бе най-известният и разпространен резултат на този му труд, бе просто един придружаващ продукт на този удивителен интелектуален взрив. Трагедията беше там, че подобни скокове бяха предизвикани от несправедливостта; може би един ден човечеството щеше да открие по-цивилизован начин, за да управлява работите си.

Когато излязоха от помещението, Флойд вече знаеше повече за сондата „Сахаров“, отколкото би искал да знае, или очакваше да си спомни. Беше добре запознат с основните й принципи — използването на пулсираща термоядрена реакция за затопляне и изхвърлянето на буквално всички изтласквателни материали. Най-добрите резултати бяха постигнати, когато използваха чист водород за работна течност, но той бе твърде обемист и трудно се складираше за по-дълъг период. Метанът и амонякът бяха приемливи заместители; можеше да се използва дори вода, макар и с далеч по-слаба ефективност.

„Леонов“ можеше да предложи компромис; огромните резервоари за втечнен водород, които осигуряваха първия тласък, можеха да се отделят, когато корабът достигне необходимата скорост, за да ги откара до Юпитер. Когато пристигнат, щяха да използват амоняк за спирачните механизми и за маневрите по срещата с „Дискъвъри“, както и за евентуалното завръщане на Земята.

Такава бе теорията, проверявана отново и отново в безкрайни експерименти и ситуации, пресъздавани от компютъра. Ала както злополучната „Дискъвъри“ бе вече добре показала, всички човешки планове подлежаха на безмилостна ревизия от страна на Природата или Съдбата, или както и да предпочитаха хората да наричат силите, управляващи Вселената.

— Ето ви и вас, доктор Флойд — изрече авторитетно женски глас и прекъсна въодушевените обяснения на Василий за магнитохидродинамичното захранване. — Защо не ми докладвахте?

Флойд бавно се завъртя около оста си, като леко се побутваше с една ръка. Пред очите му израсна едра фигура, майчински тип, облечена в странна униформа, украсена с десетки джобове и джобчета; приличаше на казашки войн, стегнат с патрондаши.

— Приятно ми е да ви видя отново, докторе. Все още проучвам… Надявам се, че получихте медицинския ми доклад от Хюстън.

— Ах, тези ветеринари от Тийг! Не им хващам вяра да ми прегледат гърлото дори.

На Флойд отлично му бе известно взаимното уважение, което изпитваха един към друг Катерина Руденко и Медицинския център в Олин Тийг, дори широката й усмивка да не бе омаловажила думите й. Тя забеляза искреното му удивление и гордо провря пръсти в патрондаша около широката си талия.

— Обичайната малка черна чантичка не е много практична при нулева гравитация — нещата излитат от нея и когато ти трябват, не можеш да ги намериш. А това сама си го изобретих; миниоперационна. С него мога да оперирам апендикс или да акуширам родилка.

— Убеден съм, че няма да ви потрябва за последното.

— Ха! Добрият лекар трябва да бъде готов за всичко.

Какъв контраст, помисли си Флойд, между капитан Орлова и доктор — дали да не я нарича с цялото й название: инженер-доктор по хуманна медицина? — Руденко. Командирът, капитан Орлова, притежаваше грацията и стегнатостта на примабалерина; лекарката можеше с успех да служи за прототип на Матушка Русь — яка, набита, с широко селско лице, ако наметнеше шал на раменете си, картината щеше да бъде пълна. Не се заблуждавай, помисли си Флойд. Това е жената, която по време на стиковката с „Комаров“ бе спасила най-малко десет души от смърт — а в свободното си време успява да редактира „Анали на космическата медицина“. Смятай, че си щастлив, задето тя е на борда.

— По-късно, доктор Флойд, ще разполагате с достатъчно време, за да изучите нашия малък кораб. Колегите ми са твърде вежливи, ви го кажат, но имат много работа, а вие им пречите. А сега искала да ви превърна — и тримата — в красиви спящи същества колкото е възможно по-скоро. Така ще имаме по-малко грижи.

— Страхувах се от това, но добре ви разбирам. Готов съм да се дам в ръцете ви, когато кажете.

— Аз съм винаги готова. Елате, моля.

Лазаретът на кораба бе с размери колкото да побере операционна маса, два статични велосипеда, няколко шкафа с инструменти рентгенов апарат. Докато доктор Руденко бързо, ала внимателно преглеждаше Флойд, тя неочаквано му зададе въпрос:

— Какво представлява малкият златен цилиндър, който доктор Чандра носи на верижка на врата си? Някакъв комуникационен апарат ли е? Изобщо не го сваля от себе си — всъщност той е тъй срамежлив, че не сваля нищо от себе си.

Флойд не можа да сдържи усмивката си; не беше трудно да си представи реакциите на скромния индиец в близост с тази поразителна дама.

— Фалус.

— Какво?

— Вие сте лекар и би трябвало да го разпознаете. Символът на мъжката плодовитост.

— Но, разбира се — колко съм глупава! Хиндуистката религия ли практикува? Вече е малко късно да организираме вегетарианска диета специално за него.

— Не се тревожете, не бихме ви причинили подобно нещо, без да ви предупредим навреме. Макар че не се докосва до алкохол, иначе Чандра не е фанатик в нищо с изключение на компютрите. Веднъж ми каза, че баща му бил духовник в Бенари и му дал този фалус — семейна реликва, предавана от поколение на поколение.

За изненада на Флойд доктор Руденко не реагира негативно, както той очакваше; е, доби тъжно изражение, съвършено нехарактерно за нея.

— Разбирам какво чувства. Моята баба ми бе дала красива икона — шестнайсети век. Исках да я взема със себе си, ала тя тежи цели пет килограма.

Лекарката отново доби делови вид, направи безболезнена подкожна инжекция на Флойд и му нареди да дойде при нея още щом му се доспи. Увери го, че ще се почувства така след по-малко от два часа.

— В това време се отпуснете изцяло — нареди му тя. — На това ниво има кабина за наблюдения — станция Д.6. Защо не отидете там?

Идеята беше добра и Флойд послушно отплува, което би удивило неимоверно всеки, който го познаваше. Доктор Руденко погледна ръчния си часовник, продиктува кратко нареждане на автосекретаря си и нагласи будилника с половин час напред.

Когато достигна Д.6, Флойд видя, че Чандра и Кърноу са вече там. Те го погледнаха, като че ли го виждаха за първи път, после отново обърнаха глави към величествения спектакъл навън. На Флойд му се стори — и той се поздрави за блестящата си мисъл, — че Чандра не бе в състояние истински да се възхити на гледката. Очите му бяха полупритворени.

Навън висеше съвършено непозната планета, излъчваща победоносно синьо и поразителни бели лъчи. Колко странно, помисли си Флойд. Какво ли е станало със Земята? Наистина, та той не можеше да я познае! Беше се обърнала наопаки. Каква беда — той тихо заплака за всички бедни хора, които се изсипваха в космоса…

Почти не забеляза как двама души от екипажа вдигнаха и понесоха съвършено несъпротивляващата се обвивка на Чандра, когато се върнаха за Кърноу, очите на Флойд се затвориха, но той продължаваше да диша. Когато се върнаха за него, дори дишането му бе спряло.