Артър Кларк
Втора одисея: 2010 (2)

Къщата на делфините

Делфините плуваха до трапезарията всяка вечер, точно преди залез-слънце. Бяха изневерили на навика си само веднъж, откакто Флойд се бе нанесъл в жилищните помещения, отредени за ректора. Беше през 2005 г., в деня, когато се надигна цунами; за щастие обаче огромната вълна бе изчерпала по-голямата част от силата си, преди да стигне до Хайло. Идния път, когато приятелите му не се появят навреме, Флойд щеше да наблъска семейството си в колата и да запраши към височините по посока на Мауна Кеа.

Флойд трябваше да признае, че макар да бяха чаровни, игривостта им понякога беше досадна. Заможният морски геолог, проектирал този дом, не се бе страхувал, че ще се намокри, тъй като обикновено облеклото му се е състояло само от бански гащета — дори нещо още по-оскъдно. Но още беше жив споменът за онази вечер, когато всички членове на управителното тяло на университета в празнично вечерно облекло отпиваха от коктейлите си около басейна в очакване на почетен гост от континента. С право делфините бяха направили заключението, че трябва да се появят втори път. Така че гостът бе съвършено изненадан, когато го посрещнаха учени, облечени в изцапани и провиснали хавлии, а всичко, предлагано в бюфета, бе твърде солено.

Флойд често се чудеше какво ли би си помислила Мериън за странния му и красив дом на брега на Тихия океан. Никога не бе обичал океана, но накрая бе победен. Макар че картината вече избледняваше, той все още си спомняше светлия екран, върху който за първи път бе прочел: „Доктор Флойд — лично по спешност.“ А после характерните флуоресцентни букви, които изгаряха мозъка му със значението си:

„СЪС СЪЖАЛЕНИЕ ВИ УВЕДОМЯВАМЕ САМОЛЕТЪТ ЛОНДОН-ВАШИНГТОН ПОЛЕТ 452 РАЗБИТ КРАЙ НЮФАУНДЛЕНД. СПАСИТЕЛНИ ОТРЯДИ ПРОДЪЛЖАВАТ ТЪРСЕНЕТО НО СЕ БОИМ ЧЕ НЯМА ОЦЕЛЕЛИ.“

Ако не бе пръстът на съдбата, той щеше да лети със същия самолет. Няколко дни почти съжаляваше Европейската космическа администрация, че го бе забавила в Париж; споровете около товара на „Соларис“ му бяха спасили живота.

После получи нова работа, нов дом и нова съпруга. И тук се прояви иронията на съдбата. Взаимните обвинения и проучванията по мисията „Юпитер“ унищожиха вашингтонската му кариера, ала човек с неговите способности не можеше да остане дълго време без работа. По-забавеното темпо на университетския живот винаги му се бе нравило, а в съчетание с едно от най-красивите късчета на земята, бе просто неудържимо. Запозна се с жената, която щеше да стане втората му съпруга, само месец след като го назначиха — докато разглеждаше огнените извори на Килоиа с група туристи.

С Керълайн той откри удовлетворението, което бе точно толкова значимо, колкото самото щастие, ала по-дълготрайно. Тя беше добра мащеха на двете дъщери на Мериън и го бе дарила с Кристъфър. Въпреки двайсетгодишната възрастова разлика помежду им тя го разбираше и бе способна да го измъква от временната му потиснатост. Благодарение на нея той можеше да мисли за Мериън, без да скърби, макар и да чувстваше тиха тъга, която щеше да го спохожда до края на дните му.

Керълайн подхвърляше риба на най-едрия от делфините големия мъжкар на име Скарбек, — когато леко гъделичкане по китката на Флойд му подсказа, че следва телефонно обаждане. Той потупа тънката метална гривна и прекъсна тихия сигнал, после отиде при най-близкия от комутаторите, разпръснати из цялото помещение.

— Тук е ректорът. Кой се обажда?

— Хейуд? Виктор е. Как си?

За част от секундата през мозъка на Флойд се извъртя цял калейдоскоп от чувства. Най-напред се появи досада: неговият приемник — а Флойд бе сигурен, че той лично бе допринесъл за поражението му — никога не се бе опитвал да се свърже с него, откакто бе напуснал Вашингтон. Последва любопитство: за какво толкова имаха да разговарят? После дойде твърдото упорство да бъде колкото е възможно по-несговорчив, след това срам от собствената му детинщина и най-после — прилив на вълнение — Виктор Уилис можеше да му се обажда само по една причина.

С най-безизразния тон, на който бе способен, Флойд отговори:

— Не мога да се оплача, Виктор. Какво има?

— Сигурна ли е линията?

— Не, слава богу. Нямам нужда повече от такава линия.

— Хм. Добре тогава, ще се изразя по следния начин. Спомняш си последния проект, който ръководеше?

— Не съм склонен да забравям, още повече, че Подкомитетът по астронавтика ме повика и поиска от мен повече доказателства само преди месец.

— Разбирам, разбирам. Трябва да намина да прочета изявленията ти, когато имам свободна минута. Но напоследък бях тъй зает със следващия проект, ето това е проблемът.

— Мислех, че всичко върви по разписание.

— Така е, за жалост. Няма начин да го ускорим; при най-добрия случай бихме могли само да спечелим някоя и друга седмица. А това означава, че ще бъдем безвъзвратно закъснели.

— Не разбирам — невинно се обади Флойд. — Макар че не искаме да губим време, не съществува никакъв срок.

— Съществува. И то два.

— Удивен съм.

Дори да бе забелязал иронията в гласа му, Виктор я пропусна покрай ушите си.

— Да, съществуват два срока — единият е поставен от хората, а другият — не. Оказа се, че няма първи да достигнем до ъ-ъ… сцената на действието. Старите ни съперници ще ни изпреварят най-малко с година.

— Много лошо.

— Но това не е най-лошото. Дори да не съществуваше тази надпревара, пак щяхме да закъснеем твърде много. Когато пристигнем, там вече няма да има нищо.

— Говориш смешни неща. Сигурен съм, че ако Конгресът е отменил закона за гравитацията, щях да чуя.

— Говоря ти сериозно. Ситуацията никак не е стабилна — не мога да ти дам подробности в момента. Ще си бъдеш ли вкъщи цялата вечер?

— Да — отвърна Флойд, осъзнавайки с удоволствие, че във Вашингтон би трябвало да минава полунощ.

— Добре. След час ще ти донесат пакет. Обади ми се, още щом го проучиш.

— Няма ли да е твърде късно?

— Прав си. Но и без това изгубихме много време. Не искам да губим повече.

Уилис изпълни обещанието си. Точно след час един полковник от военновъздушните сили му донесе голям запечатан плик и седна на сладки приказки с Керълайн, докато Флойд изучаваше съдържанието му.

— Боя се, че ще трябва да го взема обратно, щом свършите — извини се високопоставеният пратеник.

— Радостен съм да го чуя — отвърна Флойд, докато се наместваше в любимия си хамак, където обикновено четеше.

В плика имаше два документа, първият от които съвсем кратък. Върху него бе напечатано „Строго секретно“, макар че думата „строго“ бе зачертана, а промяната бе легитимирана с три подписа, и трите съвършено нечетливи. Очевидно това бе откъс от някой много по-дълъг доклад, силно цензуриран и пълен с многоточия, което затрудняваше четенето твърде много. За щастие заключенията можеха да се сумират в едно-единствено изречение: „Руснаците щяха да достигнат «Дискъвъри» много преди това да направят истинските собственици.“ Тъй като това вече беше известно на Флойд, той тутакси се зае с втория документ — ала не преди да забележи, че този път бяха успели да изпишат името правилно. Както обикновено Димитри бе изключително точен. Следващата експедиция до Юпитер щеше да бъде на борда на космическия кораб „Космонавт Алексей Леонов“.

Вторият документ бе много по-пространен и освен това бе поверителен; имаше, разбира се, формата на проектописмо до „Сайънс“ и очакваше заключително одобрение, преди да бъде публикуван. Краткото му заглавие беше: „Космически кораб «Дискъвъри»: аномални прояви в орбита“.

Следваха десетина страници математически и астрономически таблици. Флойд ги прехвърли набързо, като се стараеше да схване същественото и да долови поне нотка на извинение или смущение. Когато свърши, почувства желание да изкриви устата си в усмивка. Никой не можеше да разбере, че станциите-следотърсачи и ефемеридните калкулатори са били засечени и че в момента се извършваше трескава работа по прикриването им. Несъмнено щяха да хвърчат глави, а той знаеше, че Виктор Уилис щеше с удоволствие да ги сече, само ако неговата не се случеше измежду първите, които щяха да паднат. Макар че в името на справедливостта трябваше да се отчете и фактът, че навремето Виктор се бе оплакал, когато Конгресът намали разходите за следотърсаческата мрежа. Може би това щеше да го отърве.

— Благодаря, полковник — каза Флойд, когато спря да прелиства книжата. — Също като едно време с тези класифицирани документи. Ето едно нещо, за което не съжалявам.

Полковникът намести внимателно книжата в куфарчето си и задейства ключалките.

— Доктор Уилис би желал да му се обадите по телефона колкото е възможно по-скоро.

— Знам. Но не разполагам със специално обезопасена линия. След малко очаквам няколко важни посещения и проклет да съм, ако телефонирам, само за да потвърдя, че съм прочел книжата. Предайте му, че внимателно съм ги проучил и очаквам с интерес да се свърже отново с мен.

За миг изглеждаше като че ли полковникът бе готов да спори. После размисли, сухо се сбогува и навъсено се оттегли в нощта.

— Какво беше всичко това? — попита Керълайн. — Не очакваме никакви посетители, нито важни, нито маловажни.

— Не обичам да ми се налагат, особено Виктор Уилис.

— Обзалагам се, че ще се обади веднага щом полковникът му докладва.

— В такъв случай трябва да включим видеото, все едно че вкъщи има хора. Но ако погледнем истината в очите, на този етап нямам какво да му кажа.

— За какво, ако мога да попитам?

— Съжалявам, скъпа. Изглежда „Дискъвъри“ играе някакви номера. Мислехме, че корабът е в стабилна орбита, но има опасност да се разбие.

— В Юпитер ли?

— О, не! Това е съвършено невъзможно. Боумън го паркира във вътрешната страна на Лагранж, на мислената линия между Юпитер и Йо. Би трябвало още да е там, или някъде наблизо, въпреки че смущенията във външните луни биха го лашкали напред-назад. Но това, което става, е твърде странно, и ние не знаем истинското обяснение. „Дискъвъри“ се придвижва все по-бързо към Йо, понякога ускорява хода си, а друг път тръгва обратно. Ако това продължава, след две-три години ще се сблъска.

— Мислех, че в астрономията не може да се случи такова нещо. Небесната механика не е ли точна наука? Нас, изостаналите биолози, винаги са ни убеждавали в това.

— Точна е, когато всички подробности се вземат предвид. Ала около Йо става нещо непредвидено. Освен изригванията на вулканите се наблюдават и мощни електрически изпразвания, а магнитното поле на Юпитер се извърта около оста си на всеки десет часа. Така че върху „Дискъвъри“ действа не само гравитацията; трябваше по-рано да помислим за това — много по-рано.

— Но това вече не е твой проблем. И слава богу.

„Твой проблем“ — същия израз използваше и Димитри. А Димитри — хитрата стара лисица! — го познаваше много по-отдавна, отколкото Керълайн.

Може и да не е негов проблем, но все още отговорността бе негова. Макар че при крайния анализ бяха въвлечени много повече хора, именно той бе одобрил плановете за мисията на Юпитер и бе контролирал изпълнението им.

Дори тогава изпитваше опасения; възгледите му на учен влизаха в конфликт със задълженията му на бюрократ. Би могъл да проговори и да се противопостави на недалновидната политика на старата администрация, макар че още не беше ясно до каква степен това бе допринесло за катастрофата.

Може би щеше да бъде най-добре, ако затвори тази страница от живота си и концентрира мислите и енергията си върху новата си кариера. Но със сърцето си чувстваше, че това бе невъзможно; дори Димитри да не съживяваше старата му вина, тя сама щеше да се появи.

Четирима бяха загинали, а един бе изчезнал там, сред луните на Юпитер. Ръцете му бяха изцапани с кръв и той не знаеше как да ги измие.