Артър Кларк
Втора одисея: 2010 (42)

Призракът в машината

— Съжалявам, Хейуд, но не вярвам в духове. Трябва да има някакво разумно обяснение. Не съществува нищо, което човешкият мозък да не може да си обясни.

— Съгласен съм, Таня. Но нека ти напомня за известната забележка на Халдейн: „Вселената не само е по-странна, отколкото си представяме, тя е по-странна, отколкото можем да си представим.“

— А Халдейн — вмъкна се като пакостливо дете Кърноу — е бил добър комунист.

— Може и така да е, но тази забележка може да бъде използвана, за да се поддържат всякакви мистични глупости. Поведението на Хал трябва да е в резултат на някакво програмиране. Онова… същество, което той е създал, би трябвало да е някакво материално нещо. Не си ли съгласен с мен, Чандра?

Все едно че развя червена кърпа пред очите на бик; Таня бе съвършено неблагоразумна. Ала реакцията на Чандра бе удивително мека, дори за него. Сякаш мисълта му бе заета с нещо друго, като че той сериозно размишляваше върху възможността за повреда в някакъв друг компютър.

— Трябва да е имало външно вмешателство, капитан Орлова. Хал не би могъл да създаде подобна аудио-визуална представа от нищото. Ако доктор Флойд докладва точно, някой е контролирал нещата. При това, разбира се, в реалното време, тъй като в разговора не се е почувствало никакво забавяне.

— Това ме прави Заподозрян номер едно — възкликна Макс. — Единственият буден в същото време бях аз.

— Не ставай смешен, Макс — намеси се Николай. — Би било лесно да се създаде аудиоилюзия, но не виждам начин, по който може да се осъществи появата, без много сложна апаратура. Лазерни лъчи, електростатични полета — не знам. Вероятно илюзионистите могат да създадат подобна илюзия, ала сигурно ще се нуждаят от камиони, пълни с реквизити.

— Почакайте! — възкликна Женя весело. — Ако това наистина се е случило, Хал със сигурност ще си спомни и бихте могли да го попитате…

Млъкна, когато зърна мрачните физиономии наоколо си. Първи Флойд откликна на смущението й.

— Опитахме, Женя; той няма никакъв спомен от явлението. Но аз обърнах внимание на останалите, че това всъщност нищо не доказва. Чандра вече ни показа как паметта на Хал може да бъде избирателно изтрита, а спомагателните модули на речевите синтезатори нямат нищо общо с главната схема. Те могат да функционират и без Хал да знае… — Той спря да си поеме дъх, после стовари изпреварващия удар.

— Признавам, че не ни остават много възможности. Или аз съм си въобразил всичко, или наистина се е случило. Знам, че не бе сън, ала не мога да бъда сигурен дали не е бил някакъв вид халюцинация. Катерина видя медицинските ми показатели и знае, че не бих бил тук, ако имах подобен проблем. И все пак не може да бъде изключено изцяло — така че няма да укоря никого, ако направи от това своя Хипотеза номер едно. И аз бих сторил същото. Единствения начин, по който мога да докажа, че не е било сън, е да събера допълнителни сведения. Затова нека ви напомня за другите странни неща, които се случиха напоследък. Знаем, че Дейв Боумън е отишъл на „Големия брат“ — на „Загадка“. Нещо е излязло оттам и се е запътило към Земята. Василий го видя, аз не можах! Последва загадъчната експлозия на вашата бомба в орбита…

— Вашата.

— Съжалявам, бомбата на Ватикана. При това доста странно е, че скоро след това старата мисис Боумън спокойно умря, без каквато и да е медицинска причина. Не твърдя, че непременно има някаква връзка, но нали знаете поговорката: „Веднъж е случайност, два пъти — съвпадение, три пъти е вече заговор.“

— И нещо друго — намеси се Макс внезапно развълнуван. — Улових го по време на един от радиосеансите на новините — беше съвсем незначително съобщение. Приятелката от младини на командир Боумън твърди, че е получила съобщение от него.

— Да, и аз видях репортажа — потвърди Саша.

— И не сте споменали нищо? — невярващо попита Флойд. И двамата се смутиха.

— Виждаш ли, не го взехме на сериозно — простодушно си призна Макс. — Съобщението идваше от съпруга на жената. А после тя го отрече — поне така мисля.

— Коментаторът заяви, че е сензация, както съобщенията за контакти с НЛО по същото време. Десетки такива съобщения пристигнаха през първата седмица; после спряха.

— Може би някои са били истина. Ако не е изтрита, можеш ли да изкопаеш тази новина от архивите на кораба, или пък да поискаш повторението й от Наземната контрола?

— И хиляди приказки не биха могли да ме убедят — присмя им се Таня. — Нуждая се от неопровержими доказателства.

— Като например?

— О, нещо, което Хал не би могъл да знае и което никой от нас не му е съобщавал. Някакво физическо… доказателство.

— Някое от добрите старовремски чудеса?

— Да, да се спрем на това. Междувременно няма нищо да казвам на Наземната контрола. Предлагам ти, Хейуд, да направиш същото.

Когато чу думите й, Флойд разпозна непрекословната заповед и кимна в знак на изтръгнато съгласие.

— Ще бъда повече от щастлив да го сторя. Но искам да направя едно предложение.

— Да?

— Да започнем работа като за непредвиден случай. Да приемем, че предупреждението е истинско — аз поне го приемам по този начин.

— Но какво бихме могли да направим? Абсолютно нищо. Разбира се, че можем да напуснем околностите на Юпитер, когато си поискаме — ала не можем да навлезем в орбита за връщане на Земята, докато не се отвори прозорец.

— Но това са единайсет дни след срока!

— Да. Колкото по-бързо си тръгна оттук, толкова по-радостна ще бъда; ала не разполагаме с гориво за орбита, която ще изисква повече енергия… — гласът на Таня затрепери с нехарактерна за нея нерешителност. — Имах намерение да ви го съобщя по-късно, но след като стана дума…

Всички си поеха едновременно дъх, после внезапно настъпи тишина.

— Бих искала да отложа отпътуването ни с пет дни, за да може орбитата ни да се приближи до идеалната орбита на Хохман и да ни стигне горивото.

Думите й не дойдоха неочаквано, ала бяха посрещнати от хор от недоволство.

— Какво ще стане с времето на пристигане? — попита Катерина зловещо. Двете забележителни дами се гледаха известно време една друга като равностойни противнички, които се уважават, но нито една от двете не желаеше да отстъпи.

— Десет дни — отсече най-после Таня.

— По-добре късно, отколкото никога — весело изрече Макс, който безуспешно се опитваше да разведри обстановката.

Флойд нищо не забеляза; бе потънал в собствените си мисли. Продължителността на полета не бе от значение за него, нито за двамата му колеги, които щяха да спят, без да сънуват. Но това все пак имаше някакво значение.

Той бе сигурен — а сигурността му го изпълваше с безпомощно отчаяние, — че ако не напуснат преди тайнствения срок, изобщо нямаше да могат да си тръгнат.

„… невероятно положение, Димитри, при това доста страшно. Ти си единственият човек на Земята, който знае за него — но много скоро двамата с Таня ще имаме сеанс с Наземната контрола.

Дори някои от твоите колеги-материалисти са готови да приемат — поне като работна хипотеза, — че някакво същество, е, добре, е влязло насила в Хал. Саша измисли един хубав израз: «Призракът в машината».

Теории колкото щеш; Василий измисля по една всеки ден. Повечето са вариации на старото клише от научната фантастика, организираното енергетично поле. Но каква енергия? Не може да е електрическа, защото в противен случай апаратите ни щяха лесно да я регистрират. Същото се отнася за радиацията — поне онези видове, които познаваме. Василий отива наистина твърде далеч, говори за изправени неутронни вълни и точки на пресичане с пространства с по-големи размери. Таня твърди, че всичко това са мистични глупости — любим неин израз — и още малко ще се сбият, никога не сме ги виждали в такова състояние. Всъщност снощи ги чухме да си крещят. Лошо е за морала на кораба.

Боя се, че всички сме изнервени и възбудени. Предупреждението и отлагането на датата на отпътуването още повече повиши чувството за безсилие, причинено от неуспеха ни с «Големия брат». Може би щеше да ни бъде от полза, ако бях пообщувал с онова нещо, дето приличаше на Боумън. Къде ли се е дянало? Вероятно след първата среща вече не се интересува от нас? Какво ли щеше да ни каже, ако поискаше! По дяволите и «Черт возьми»! Мътните го взели, отново говоря на езика «руслиш», който Саша мрази толкова много. Да сменим темата.

Не мога да изразя голямата си благодарност за всичко, което направи за мен, и за съобщенията от дома. Вече се чувствам по-добре — когато човек има по-големи неща, за които да се тревожи, тогава може би най-добре лекува собствените си неразрешими проблеми.

За първи път започвам да се съмнявам дали някой от нас отново ще види Земята.“