Артър Кларк
Втора одисея: 2010 (34)

Прощаване

Когато Американският институт по аеронавтика и астронавтика публикува през 1997 година противоречивото си резюме „Петдесет години от появата на НЛО“, много критици отбелязаха, че неидентифицирани летящи обекти са забелязвани векове наред и че наблюденията на Кенет Арнълд през 1947 година на „Летящата чиния“ имат безброй прецеденти. Хората са наблюдавали странни неща в небето още от зората на човешката история; ала до средата на двайсетия век НЛО са били случайни явления, които не са се радвали на интерес от страна на хората. След тази дата те се превърнаха в обществена и научна грижа и основа на нещо, което би могло да се нарече единствено „религиозна вяра“.

Няма защо да търсим причината твърде далеч; създаването на гигантските ракети и зората на Космическата ера насочиха човешкия ум към други светове. Осъзнаването, че един ден родът човешки ще бъде в състояние да напусне рождената си планета, подсказваше неизбежните въпроси: „Къде са другите и кога бихме могли да очакваме гости?“ Появи се и надеждата, макар рядко да биваше облечена в много думи, че доброжелателни същества от звездите ще помогнат на човечеството да излекува многобройните рани, които само си бе нанесло, и да го спасят от последващи трагедии.

Всеки студент по психология би могъл да предскаже, че подобна въпиеща необходимост щеше лесно да бъде задоволена. През втората половина на двайсетия век се появяваха буквално хиляди сигнали за наблюдения на летящи чинии от всички части на земното кълбо. Още повече, че пристигаха съобщения за „близки срещи“ т.е. реални сблъсъци с извънземни посетители, често разкрасявани с разкази за небесни разходки, отвличания и дори медени месеци, прекарани в космоса. Фактът, че тези съобщения за кой ли път се оказваха лъжи или халюцинации, не бяха в състояние да разубедят вярващите. Хора, на които им били показвали цели градове на обратната страна на Луната, не губеха вярата си, дори когато наблюденията на „Аполо“ не откриха нищо от този род; когато Венера за жалост се оказа по-гореща от топено олово, хората продължаваха да вярват на жените, които твърдяха, че са омъжени за жители на тази планета.

По времето, когато АИАА публикува доклада си, нито един уважаван учен — дори сред малкото, които на времето са поддържали идеята — не вярваше, че НЛО имат някаква връзка с извънземния живот или интелект. Това, разбира се, не можеше да бъде доказано; всяко едно от неизброимите наблюдения през последните хиляда години можеше и да бъде реално. Но с течение на времето — а камерите, поставени върху спътници и радари, проучиха подробно небесата и не откриха конкретни доказателства — публиката изгуби интерес. Онези, които бяха издигнали идеята в култ, разбира се, не се обезкуражиха, а запазиха вярата си макар само в страниците на специални брошури и книжки, повечето от които се връщаха назад и разкрасяваха стари истории, отдавна дискредитирани и отхвърлени.

Когато откриването на монолита Тихо — „Т.М.А.-1“, — най-после стана достояние на публиката, появи се хор от реплики, подобни на „Нали ти казвах!“. Повече не можеше да се отрича, че на Луната е имало посетители — вероятно на Земята също — преди някакви си три милиона години. Веднага след това НЛО отново заобитаваха небесата; макар да бе необичайно, че трите независими национални системи за проследяване, които бяха в състояние да уловят присъствието в пространството на всеки предмет, та бил той по-малък от химикалка, не можеха да открият нищо. Броят на съобщенията рязко спадна отново на нивото „шум“ — фигурата, която се очакваше обикновено в резултат на многото астрономически, метеорологични и аеронавтски явления, непрекъснато появяващи се в небето.

Ала сега всичко започваше отначало. Този път нямаше грешка; съобщението беше официално. Истински НЛО бе на път към Земята.

Съобщения за наблюдаване на НЛО долетяха минути, след като „Леонов“ изпрати предупреждението си; първите преки контакти биваха докладвани само след няколко часа. Пенсиониран борсов посредник, който разхождал булдога си из Йоркшър Муърс, бил изненадан от дискообразно летателно тяло, което кацнало до него, и от съществото в него — напълно наподобяващо човек, с изключение на ушите, които били щръкнали нагоре, — онзи го попитал за пътя до Даунинг Стрийт. Борсовият агент бил тъй изплашен, че само успял да посочи с бастуна си към Уайтхол; неоспоримо доказателство за съществената среща бе фактът, че дълго време след това булдогът не можел да приема храна.

Макар че пенсионерът не бил картотекиран като душевно болен, дори онези, които му вярваха, трудно възприеха поредното съобщение. Този път то идваше от испански овчар, който си пасял овцете; много се успокоил, когато видял, че граничните постове, от които се боял, били само двама мъже в наметала и пронизващи очи, които искали да узнаят пътя за щабквартирата на ООН.

Говорели на превъзходно баско наречие — мъчително труден език, който няма никаква връзка с който и да е познат човешки език. Очевидно космическите пришълци бяха забележителни лингвисти, ала твърде странно — липсваше им способност за ориентиране.

И така продължи случай след случай. Много малко от хората, с които се бе установила среща, лъжеха умишлено или пък не бяха с всичкия си. Повечето от тях искрено вярваха в собствените си истории и запазваха вярата си дори под хипноза. А някои бяха просто жертви на шеги или невероятни съвпадения — като онези нещастни любители — археолози, попаднали на подпорите, изоставени в Тунизийската пустиня преди четири десетилетия от известен режисьор на научнофантастични филми.

Само в началото — и в самия край — човешко същество бе наистина осъзнало присъствието му; и то само защото той пожела.

Светът бе негов, можеше да го проучва и използва както си иска, без някой да го задържа или да му пречи. Стените не бяха бариера за него, никаква тайна не можеше да избяга от сетивата, с които разполагаше. Отначало вярваше, че задоволява стари амбиции, като посещава места, непознати в предишното му съществуване. Много по-късно осъзна, че светкавичното му обхождане на земното кълбо имаше по-дълбока цел.

По някакъв незабележим за него начин го използваха като сонда, която събираше проби от всеки аспект на човешкия живот. Контролата бе тъй неуловима, че той едва я осъзнаваше; приличаше повече на ловджийско куче на каишка, на което разрешаваха да се разхожда, и все пак то неизменно трябваше да се подчинява на непосилните желания на господаря си.

Пирамидите, Големия каньон, обляния в лунна светлина Еверест — всички те бяха избрани от него. Както и някои картинни галерии и концертни зали, макар че никога не би присъствал по своя инициатива на боксов мач.

Нито пък щеше да посети толкова много фабрики, затвори, болници, мръсната локална война в Азия, конни надбягвания, оргия в Бевърли Хилс, Овалния кабинет в Белия дом, архивите на Кремъл, библиотеката на Ватикана, свещения Черен камък Ка’авав в Мека…

Имаше и други преживявания, за които нямаше ясен спомен, сякаш са били цензурирани, или пък е бил запазен от влиянието им от някой ангел-пазител. Например…

Какво правеше в Лийки Мемориал Мюзиъм в Олдювей Гордж? Не изпитваше по-голям интерес към произхода на човека, отколкото което и да е интелигентно същество от рода на Хомо Сапиенс, а изкопаемите не означаваха нищо за него. И все пак известните черепи, съхранявани като кралски скъпоценности в специални стъклени витрини, възбудиха странен отзвук в спомените му, а също и вълнение, което не бе в състояние да анализира. Имаше усещането на нещо déjà vu^[1] и то по-силно от когато и да било; мястото би трябвало да му е познато, ала нещо не бе както трябва. Сякаш се бе върнал в дома си след много, много години и е видял, че всички мебели са сменени, стените са преместени, дори стълбището е построено наново.

Мястото бе студено, враждебно, пресъхнало и безводно. Къде бяха тучните ливади и неизброимите бързоноги тревопасни, скитащи се из тях преди три милиона години?

Три милиона години. Откъде знаеше това?

От ехтящата тишина, към която отправи въпроса си, не последва никакъв отговор. Ала в същия миг зърна познатата черна правоъгълна форма, която се появи отново пред очите му. Той се приближи и в дълбините й видя сянка, като че ли бе някакво отражение в мастилено езеро.

Тъжните и объркани очи, които го гледаха вторачено изпод окосменото и ниско чело, се взираха някъде зад него, в бъдещето, което нямаше никога да видят. Защото това бъдеще бе самият той, след стотици хиляди поколения.

Там бе започнала историята; поне това можеше да разбере. Но как и преди всичко — защо? — това беше тайна, която все още криеха от него.

Имаше едно последно задължение, най-трудното. Все още притежаваше душевността на човек и затова го отложи за най-накрая.

Сега пък какво иска? — зачуди се сестрата и насочи телевизионния монитор към старата дама. Вече опита много номера, ала за първи път я виждам да си говори, боже мой! Какво ли казва?

Микрофонът не бе достатъчно чувствителен, за да улови думите, но това едва ли имаше някакво значение. Джеси Боумън рядко изглеждаше тъй спокойна и доволна. Макар че очите й бяха затворени, на лицето й се бе появила почти ангелска усмивка, а устните й продължаваха да шепнат нещо.

После надзирателката видя нещо, което се опита да забрави, защото ако го докладваше, щеше собственоръчно да подпише дисквалификацията си като медицинска сестра. Гребенът върху нощното шкафче бавно и на подскоци се издигна във въздуха, сякаш бе повдигнат от непохватни, невидими пръсти.

При първия опит не успя; след това, с известна трудност, той започна да причесва дългите сребърни кичури, като от време на време се спираше, за да среши някои заплетени косми.

Сега Джеси Боумън не говореше, ала продължаваше да се усмихва. Гребенът се задвижи с повече увереност и вече не подскачаше.

Сестрата не бе сигурна колко време продължи това. Тя стоеше като парализирана, докато гребенът отново се върна на мястото си.

Десетгодишният Дейв Боумън бе свършил онова, което винаги бе мразил, а майка му толкова обичаше. А един друг Дейвид Боумън, сега без възраст, за първи път бе победил опърничавостта си.

Когато сестрата пристигна, за да проучи нещата, Джеси Боумън продължаваше да се усмихва. Сестрата бе твърде изплашена, за да бърза; всъщност имаше ли някакво значение?