Артър Кларк
Втора одисея: 2010 (44)

Изчезването

Играта бе увлекателна и всички се включиха в нея — но само когато не бяха дежурни. Дори Таня даваше идеи за „мисловния експеримент“, както продължаваше да го нарича.

Флойд бе съвършено убеден, че активността се поражда не от страха от неизвестната опасност, която единствено той вземаше на сериозно, а от очарователната перспектива да се завърнат на Земята поне месец по-рано, отколкото очакваха. Независимо от причината той бе доволен. Бе направил всичко, на което бе способен, останалото зависеше от Съдбата.

Трябваше им едно-единствено нещо, без което всичко щеше да бъде напразно. Късият, набит „Леонов“, проектиран да проучва юпитеровата атмосфера по време на маневрата по задействането на спирачната система, бе повече от два пъти по-къс от „Дискъвъри“ и би могъл удобно да се намести върху по-големия кораб. А извисяващата се по средата на кораба антена би служила като отлична котва — ако се предположи, че е достатъчно силна, за да поеме напъна на тежестта на „Леонов“, докато тягата на „Дискъвъри“ е в действие.

Наземната контрола бе неприятно смутена с някои от исканията, които достигаха до Земята през следващите няколко дни. Анализ на натоварването на двата кораба при специфични товари; локация на необикновено силни или слаби точки в корпусите им — това бяха само някои от по-езотеричните проблеми, които обърканите инженери трябваше да решат.

— Да не се е случило нещо? — вълнуваха се те.

— Абсолютно нищо — отвръщаше Таня. — Проучваме възможните опции. Благодаря за съдействието ви. Край на предаването.

Междувременно програмата се изпълняваше по предварителния план. И в двата кораба системите бяха грижливо проверени и подготвени за завръщането; Василий разиграваше симулации на обратните траектории, а Чандра ги задаваше на Хал за последна проверка на процеса. Таня и Флойд дружно работеха върху приближаването до „Големия брат“, тъй както генерали планираха нашествие.

Беше изминал всичкия този път, за да работи именно това и все пак Флойд престана да работи с желание. Бе преживял нещо, което не би могъл да сподели с никого — дори с онези, които му вярваха. Макар да изпълняваше отлично задълженията си, през по-голямата част от времето мисълта му отсъстваше.

Таня великолепно го разбираше.

— Все още се надяваш на чудото, което да ме убеди, нали?

— Или да разубеди мен — това също би било приемливо; не обичам несигурността.

— И аз. Но няма да е задълго, и в единия, и в другия смисъл.

Тя бързо погледна към екрана, където цифрата 20 бавно проблясваше. Това бе най-ненужната информация в целия кораб, тъй като всички знаеха наизуст колко дни им оставаха до отварянето на космическия прозорец, когато щяха да потеглят обратно към дома.

А нападението върху „Загадка“ бе вече планирано.

Когато това се случи, Хейуд Флойд за втори път гледаше в противоположната посока. Но вече нямаше значение; дори бдителната камера на монитора показа само слабо трептене между два кадъра.

Той пак бе дежурен на борда на „Дискъвъри“, споделяйки гробовната смяна със Саша, който дежуреше на „Леонов“. Както обикновено през нощта нищо не се случи; автоматичните системи вършеха работата си нормално. Преди година Флойд никога не би повярвал, че един ден ще обикаля в орбита около Юпитер на разстояние неколкостотин хиляди километра и едва ще я поглежда, докато в същото време се опитва, не съвсем успешно, да чете „Кройцеровата соната“ в оригинал. Според Саша това си оставаше най-добрата еротична книга в порядъчната руска художествена литература, но Флойд не бе прочел достатъчно, за да може да я оцени. И нямаше да може да го направи.

В 01:25 часа вниманието му бе привлечено от великолепно, макар и не необикновено, изригване на терминатора на Йо. Огромен облак с формата на чадър се разтвори в космоса и частичките му заваляха като дъжд върху горящата повърхност под него. Флойд бе виждал десетки подобни изригвания, но те продължаваха да го очароват. Невероятно беше, че такъв малък свят би могъл да генерира титаничната енергия.

За да вижда по-добре, той се премести до другия прозорец. А онова, което видя там — по-точно онова, което не видя, — го накара да забрави за Йо и за всичко останало.

Когато се съвзе и се увери, че не страда — пак ли? — от халюцинации, повика другия кораб.

— Добро утро, Уди — прозя се Саша. — Не, не спях. Как я караш със стария Толстой?

— Никак. Погледни навън и ми кажи какво виждаш.

— Нищо необикновено за тази част от космоса. Йо си върши работата. Юпитер. Звезди. О, Господи!

— Благодаря, за доказателството, че съм с всичкия си. По-добре да събудим шкипера.

— Разбира се. И всички останали. Уди, страх ме е.

— Ако не те беше страх, щеше да си пълен глупак. Хайде. Таня? Таня? Тук е Уди. Съжалявам, че те събудих, но твоето чудо стана. „Големия брат“ е изчезнал. Да — изпарил се е. След три милиона години е решил да си тръгне.

— Мисля, че му е известно нещо, което ние не знаем.

През следващите петнайсет минути малка навъсена групичка се събра на кратко съвещание в каюткомпанията, която бе свързана с помещението за наблюдения. Дори онези, които току-що се бяха оттеглили да спят, веднага ококориха очи, замислено отпивайки горещо кафе от колби, без да престават да наблюдават потресаващо непознатата гледка през огромните стъкла на „Леонов“, за да се убедят, че „Големия брат“ наистина бе изчезнал.

— Трябва да му е известно нещо, което ние не знаем.

Тази спонтанно родена от мозъка на Флойд фраза, бе повторена от Саша и сега тихо и злокобно висеше във въздуха. Тези думи събираха в едно онова, което всички си мислеха — дори Таня.

Все още бе рано да изрекат: „Нали ти казвах!“ — нито пък имаше някакво значение дали предупреждението съдържаше някаква истина в себе си. Дори да бе съвършено безопасно да останат, вече нямаше никакъв смисъл. Тъй като нямаше какво да проучват, със същия успех можеха да се приберат у дома, и то колкото е възможно по-бързо. Ала не бе чак толкова просто.

— Хейуд — обади се Таня. — Вече съм готова да приема съобщението, или пък каквото и да е било то, много по-сериозно. Би било глупаво от моя страна да не го направя след всичко, което се случи. Но ако тук ни грози опасност, трябва да претеглим всички рискове. Да свържем „Леонов“ с „Дискъвъри“, да задействаме „Дискъвъри“ с огромен товар встрани от оста, да разединим корабите за броени минути, за да включим двигателите, точно когато трябва; нито един командир с чувство за отговорност няма да се заеме с всичко това, без да разполага с много добри — бих казала неоспорими — причини. Дори сега не разполагам с такива причини. Разполагам единствено с думата на… един призрак. Не е достатъчно доказателство като за пред съда.

— Или за следствието — додаде Уолтър Кърноу с необикновено тих глас. — Дори всички ние да застанем зад теб.

— Да, Уолтър, мислих и за това. Но ако се завърнем живи и здрави у дома, това би оправдало всичко — ако не успеем, няма да има никакво значение, нали така? Във всеки случай няма сега да вземам решението. Още щом докладваме факта, отивам да спя. Ще ви запозная с решението си утре сутринта, защото утрото е по-мъдро от вечерта. Хейуд, Саша, ще дойдете ли с мен на мостика? Ще трябва да събудим Наземната контрола, преди да се върнете към дежурството си.

Но изненадите през тази нощ още не бяха приключили. Някъде в орбита около Марс краткият доклад на Таня се размина със съобщение, летящо в обратна посока.

Най-после Бети Фернандес бе проговорила. И ЦРУ, и Националната агенция за сигурност бяха разярени; комбинираните им ласкателства, повикът им към патриотизъм и завоалираните заплахи се увенчаха с неуспех — а въпреки всичко клюкарската мрежа бе успяла и си бе спечелила място за вечни времена в аналите на Видеодом.

Бе едновременно късмет и вдъхновение. Директорът на програмата „Здравей, Земя!“ внезапно се сети, че един от неговите подчинени страшно много прилича на Дейвид Боумън; след умело гримиране той не се различаваше от него. Хосе Фернандес можеше да предупреди младежа, че поема ужасен риск, ала вероятно е имал добрия късмет, с който често биват дарявани смелчаците. Когато той прекрачи прага на Бети, тя съвсем капитулира. Докато го изпъди, ала съвсем внимателно, от дома си, той вече бе получил цялата история. И трябва да му се отдаде дължимото — предаде я без ни най-малък намек от цинизъм, иначе тъй характерен за мрежата му. С това си осигури тазгодишния „Пулицър“.

— Бих желал — сподели Флойд със Саша доста отегчено — да бе проговорила по-рано. Щеше да ми спести доста неприятности. Както и да е, това решава спора. Таня не би могла да храни повече съмнения. Но да почакаме да се събуди, нали си съгласен?

— Разбира се, не е спешно, макар да е много важно. А тя трябва да се наспи. Имам чувството, че никой от нас няма да може да го направи отсега нататък.

Сигурен съм, че си прав, помисли си Флойд. Беше уморен, но дори да не бе дежурен, нямаше да му бъде възможно да заспи. Мозъкът му работеше, анализираше събитията от тази необикновена нощ и се опитваше да отгатне следващата изненада.

От една страна, чувстваше огромно облекчение; бе дошъл краят на несигурността, свързана с отпътуването им. Таня не можеше да има повече никакви възражения.

Ала оставаше една още по-голяма несигурност. Какво ставаше?

В живота си Флойд имаше само едно преживяване, което наподобяваше на сегашната обстановка. Още твърде млад бе отишъл с приятели до един от притоците на река Колорадо да карат кану — бяха се загубили.

Плъзгаха се все по-бързо и по-бързо край стените на каньона, ако не съвсем безпомощни, то успявайки единствено да се задържат на повърхността. Пред тях можеше да има бързеи, дори водопад; те не знаеха нищо. Във всеки случай едва ли биха могли да направят нещо.

Сега Флойд отново се чувстваше като в прегръдките на непреодолими сили, тласкащи го заедно с другарите му към незнайни съдбини. Този път опасностите бяха не само невидими; те бяха извън човешката способност да ги разбере.