Артър Кларк
Втора одисея: 2010 (38)

Вълшебният пейзаж

Последният звяр, който видя, преди да напусне океана на Европа, бе много по-голям. Той силно приличаше на индийската смокиня, растяща по земните тропици, чиито множество стволове даваха възможност на едно-единствено дърво да образува цяла гора, разпростираща се понякога на стотици квадратни метра. Този екземпляр обаче вървеше, очевидно пътешестваше между отделните оазиси. Ако не бе някое от съществата, унищожили „Циен“, то със сигурност принадлежеше към много близък нему вид.

Вече научи всичко, което искаше да разбере — или което те искаха да разберат. Оставаше му още една луна, която трябваше да посети; след няколко секунди горящият пейзаж на Йо се плъзна под него.

Точно както очакваше. На спътника имаше в изобилие и енергия, и храна, ала не бе дошло времето, за да съществуват в хармония. Около някои от най-хладните серни езера се забелязваха първите признаци на живот, но още преди каквато и да е организация на живота всички преждевременни опити падаха обратно във врящия казан. Едва след милиони години, когато силите, поддържащи горещината в пещите на Йо, изчезнеха, щеше да се появи нещичко, което би заинтересувало биолозите в този изпепелен и стерилен свят.

Не остана дълго на Йо и изобщо не посети малките вътрешни луни в полите на призрачните пръстени на Юпитер — самите те бяха само бледи сенки на блестящите сатурнови пръстени. Най-великият от световете бе пред очите му; щеше да го проучи тъй, както никое човешко същество досега или в бъдеще нямаше да може да го направи.

Дългите милиони километри филизи магнитна сила, внезапната експлозия на радиовълни, гейзерите електрическа плазма, по-широки от планетата Земя — всички те бяха ясно видими, за него, като облаците, обгръщащи планетата в многоцветно великолепие. Можеше да разбере сложната конструкция на техните взаимодействия и осъзнаваше, че Юпитер е много по-прекрасен, отколкото си представяха хората.

Дори когато падаше през бумтящото сърце на Голямото Червено Петно със светкавицата на огромните като континенти гръмотевични бури, които ехтяха покрай него, той разбра как е просъществувала планетата цели векове наред, макар да бе изтъкана от газове, далеч не толкова плътни, колкото газовете, образуващи земните урагани. Когато навлезе в по-тихите дълбини, тънкият писък на водородния вятър заглъхна и суграшица от восъчни снежинки — някои вече слели се в едва осезаеми планини от въглеводородна пяна — се спускаха от висините над него. Бе вече достатъчно топло, за да може водата да съществува в течно състояние, ала тук нямаше океани; чисто газовата среда бе прекалено слаба, за да ги издържи.

Той се спускаше от пласт на пласт по облаците, докато навлезе в район с толкова ясна прозрачност, че дори простото човешко око можеше да види какво има на хиляда километра разстояние. Това бе малка частичка от огромната спирала на Голямото Червено Петно; тази част съдържаше тайна, която отдавна бе подозирана от хората, но никога не бе доказана.

В подножието на плаващите планини от пяна се гушеха малки облаци с ясно очертани контури, всички с еднакви размери, изпъстрени с червени петънца. Бяха малки само в сравнение с неимоверно големите, нечовешки огромни форми наоколо; най-малкият от тях би покрил средно голям град.

Очевидно беше, че са живи, тъй като се движеха бавно и решително по краищата на въздушните планини, сякаш огромно стадо овце пасеше по склоновете им. В метровия радиообсег ясно, макар и тихо, се чуваха звуците, с които общуваха помежду си на фона на пращенето и трясъците, идващи от Юпитер.

Като живи облаци газ те се носеха в тясното пространство между замръзналите висини и изпепелените дълбини. Тясно, да — и въпреки всичко много по-голямо от цялата биосфера на Земята.

Не бяха сами. Сред тях леко се носеха други същества, тъй малки, че лесно можеше да ги отмине, без да ги забележи. Някои от тях имаха невероятна прилика със земните самолети и размерите им бяха почти същите. Но и те бяха живи — може би хищници, може би паразити, или бяха просто пастири.

Една нова глава от еволюцията, толкова чужда, колкото бе наблюдавал и на Европа, се разтваряше пред него. Реактивни торпеда преследваха като сепии в земните океани и разкъсваха огромните газови кълбета. Ала балоните не бяха беззащитни; някои отвръщаха на нападението с електрически светкавици и с пипала, завършващи с щипци като километрични триони.

Имаше дори още по-странни форми, използвали почти всички възможности на геометрията — екстравагантни, прозрачни хвърчила, тетраедри, сфери, полиедри, плетеници от виещи се ленти… като гигантски планктон на юпитеровата атмосфера, те бяха създадени да плават във въздуха като паяжини по възходящите течения, докато се самовъзпроизведат; после щяха да бъдат изметени надолу в дълбините, за да се превърнат във въглероди и да бъдат рециклирани в ново поколение. Той изучаваше един свят над сто пъти по-голям от Земята и макар да виждаше безброй чудеса, те ни най-малко не подсказваха за съществуването на интелект. Радиогласовете, идващи от огромните балони, съдържаха прости съобщения — предупреждения или възклицания на страх. Дори ловците, от които се очакваше да са стигнали до по-висока степен на организация, приличаха на акулите в земния океан — безмозъчни автомати.

Въпреки размерите и новостите, от които дъхът ти можеше да секне, биосферата на Юпитер бе студен свят, свят на мъгла и ледена пяна, свят на нежна и фина материя, на тънки тъкани, изтъкани от продължителния снеговалеж на петропродукти, образувани от светкавиците в по-горните слоеве на атмосферата. Малко бяха формированията с по-голяма гъстота от тази на сапунената пяна; най-ужасните хищници можеха да бъдат разкъсани на парчета дори от най-слабите земни месоядни.

Също като Европа, ала в много по-голям мащаб, Юпитер представляваше cul-de-sac^[1] в еволюцията. Тук никога нямаше да се появи съзнателен живот; дори да се появеше, щеше да бъде обречен на осакатено съществуване. Би могло да се породи чисто разтваряне във въздуха, но в среда, където огънят бе невъзможен, а твърди вещества почти не съществуваха, то нямаше да достигне дори Каменната ера.

Сега, докато се скиташе над центъра на един юпитеров циклон, огромен колкото Африка, той отново осъзна присъствието, което го контролираше. Мозъкът му се изпълваше с чужди настроения, с чужди усещания, макар да не можеше да различи някакви определени идеи и мисли. Сякаш слушаше зад затворена врата някакъв спор, и то на език, който не разбираше. Ала приглушените звуци му носеха разочарование, след това несигурност, после внезапна решимост — макар да не можеше да каже с каква цел. Той отново се почувства като домашно животинче, способно да сподели променящите се настроения на господаря си, ала не и да ги разбере.

После невидимо течение го повлече надолу към сърцето на Юпитер. Той се спускаше през облаците под равнището, където всяка форма на живот бе възможна.

Скоро и последните лъчи от слабото и далечно Слънце не бяха в състояние да го докоснат. Налягането и температурата плавно се покачваха; не след дълго температурата достигна стойности над точката на кипене, а той бързо премина през пласт свръхгореща пара. Юпитер приличаше на глава лук; той го обелваше пласт след пласт, макар да бе изминал само малка част от разстоянието до сърцевината му.

Под парата вреше магьосническа гозба от петропродукти — достатъчна, за да снабди с енергия за милиони години напред всички двигатели с вътрешно горене, построени от човечеството. Тя ставаше все по-гъста и по-гъста; после, съвсем внезапно, пластът пара се прекъсна само на няколко километра.

Следващият пласт бе по-тежък от която и да е скала на Земята, макар да бе все още в течно състояние, и се състоеше от силиконови и въглеродни съединения, толкова сложни, че биха отнели цели поколения труд на земните химици. Пластовете бяха широки хиляди километри, но тъй като температурата се повишаваше със стотици, а после с хиляди градуси, съставът на отделните пластове ставаше все по-прост и по-прост. На половината разстояние от центъра вече бе твърде горещо за химия; всички съставки бяха разпокъсани и единствено основните елементи бяха в състояние да съществуват.

Последва дълбоко водородно море — ала това не бе водородът, съществувал само за част от секундата в земните лаборатории. Този водород бе подложен на такова огромно налягане, че се бе превърнал в метал.

Почти бе достигнал центъра на планетата, ала Юпитер бе скътал още изненади. Дебелата черупка от метален, но все още течен водород, внезапно свърши. На шейсет хиляди километра отдолу се появи твърда повърхност.

Векове наред въглеродът, образуван при химическите реакции, много по-горе се е спускал надолу към центъра на планетата. Там се е събирал, изкристализирал е под налягане от милиони атмосфери. И пак там, по силата на един от върховните жестове на Природата, се бе образувало нещо извънредно ценно за човечеството.

Сърцевината на Юпитер, недостижима завинаги от човека, представляваше диамант, голям колкото Земята.