Артър Кларк
Втора одисея: 2010 (12)

По нанадолнището

Най-после корабът набра скорост надолу към Юпитер. Отдавна бе отминал „ничията“ територия на гравитацията, където четири от външните луни — Синопе, Пасифе, Ананке и Карме — се поклащаха по обратните си, невъобразимо ексцентрични орбити. Несъмнено уловени от гравитационното поле астероиди със съвършено неправилна форма, най-голямата луна от тях беше само трийсет километра в диаметър. Назъбени и щърби скали, предизвикващи интерес единствено сред планетарните геолози, те непрекъснато се колебаеха между Слънцето и Юпитер. Някой ден Слънцето щеше невъзвратимо да ги заключи в собственото си гравитационно поле.

Ала Юпитер можеше да си запази втората група от четири спътника, които се намираха на половината разстояние от другите — Елара, Лизитея, Хималиа и Леда бяха разположени твърде близо една до друга, при това в една и съща плоскост. Съществуваха теории, че навремето са били части от една и съща планета; ако това беше вярно, планетата-майка би трябвало да е била едва стотина километра в диаметър.

Въпреки че само Карме и Леда се приближаваха дотолкова, че да могат да бъдат наблюдавани с невъоръжено око, всички получиха поздравления като стари приятели. Очакваше се първото кацане след най-дългия океански преход — островите край бреговете на Юпитер. Часовникът отброяваше последните часове; наближаваше най-критичната фаза от цялата мисия — навлизането в атмосферата на Юпитер.

Планетата беше увеличила видимо размерите си и беше станала по-голяма от Луната, както се виждаше на земното небе, с гигантските вътрешни спътници, обикалящи около нея. Появяваха се ясно дисковете им, различаваха се цветовете им, въпреки че все още бяха твърде далеч, за да се забележат някакви фигури върху повърхността им. Вечният танц, който изпълняваха — изчезваха зад Юпитер, отново се появяваха, като затъмняваха осветената страна на планетата със сенките си, — бе безкрайно интересен спектакъл. Спектакъл, наблюдаван от астрономите, още когато Галилео го бе зърнал за първи път преди четири века; ала хората от екипажа на „Леонов“ бяха единствените живи мъже и жени, които го наблюдаваха с невъоръжено око.

Свършиха безкрайните шахматни партии; хората прекарваха свободните от дежурство часове зад телескопите или в сериозни разговори, слушаха музика и често, често се заглеждаха навън. Най-после романът, започнал на борда на кораба, достигна кулминационната си точка: честото уединяване на Макс Брейловски и Женя Марченко беше тема за много доброжелателни задявки.

Според Флойд двамата бяха твърде странна двойка. Макс — едър, красив блондин, шампион по гимнастика, достигнал до финалите на Олимпийските игри през 2000 година. Макар че беше вече над трийсетте, изражението му беше открито, като на момче. Ала това не бе никаква измама; въпреки изключителния си талант на инженер Флойд често се удивляваше на наивността и простотата му — бе един от хората, с които ти е приятно да разговаряш, ала не твърде дълго. Извън своята сфера, в която притежаваше несъмнено богати познания, той бе интересен, ала доста повърхностен.

Женя, двайсет и девет годишна, най-младата на борда, беше нещо като загадка. Тъй като никой не желаеше да говори за това, Флойд никога не бе повдигал въпроса за произхода на белезите й, а и вашингтонските му източници също не го снабдиха с подобна информация. Очевидно тя бе преживяла някаква тежка катастрофа, ала в същото време можеше да се окаже, че това не е било повече от автомобилна злополука. Теорията, че е изпълнявала тайна мисия в космоса, която все още битуваше извън СССР, можеше и да не се окаже вярна. Благодарение на глобалните направляващи системи, през последните петдесет години такива катастрофи не бяха възможни.

В добавка на физическите си и, без съмнение, психически белези, Женя се бе сдобила с още нещо. Беше заместила колега на борда в последния момент и всеки го знаеше. Ирина Якунина трябваше да бъде диетолог и медицински помощник на „Леонов“ преди злополуката, коствала й здравето.

Всеки ден в 18:00 часа по Гринуич екипажът от седем души плюс един се събираха в малката каюткомпания, която отделяше командния мостик от трапезарията и спалните помещения. Кръглата маса в центъра бе достатъчно голяма, за да побере осмината плътно един до друг; когато събудеха Чандра и Кърноу, щеше да им стане тясно, така че трябваше да се монтират още две места някъде.

Макар че „съвета в шест часа“, както наричаха всекидневните съвещания, рядко продължаваше повече от десет минути, той играеше жизненоважна роля в поддържането на морала. Оплаквания, предложения, критични бележки, работни доклади — можеха да бъдат повдигнати всякакъв род въпроси, подчинени единствено на ветото на командира, което обаче биваше използвано съвсем рядко.

Типични въпроси от неписания дневен ред бяха например исканията за промяна на менюто, за повече време за лична комуникация със Земята, предложения за кинопрограми, обмяна на информация и клюки и добродушно дразнене на много по-малобройния американски контингент. Нещата щяха да се променят, предупреждаваше ги Флойд, когато колегите му излязат от хибернация и вместо 1 на 7 станат 3 на 7. Не споменаваше нищо за увереността си, че Кърноу би надприказвал и би надвикал които и да е трима души на борда.

Когато не спеше, Флойд прекарваше индивидуалното си време в каюткомпанията, отчасти защото, въпреки неголемите си размери, в нея изпитваше по-малко клаустрофобия, отколкото в малката си кабина. Тя бе боядисана във весели цветове, всички повърхности, които разрешаваха това, бяха покрити с фотоси на красиви пейзажи, изобразяващи суша или море, снимки от спортни шампионати, портрети на знаменити видеозвезди и други неща, които напомняха за Земята. Най-важното място обаче бе отредено на една оригинална картина, рисувана от Леонов — датираше от 1965 година и носеше названието „Отвъд Луната“ — същата година, когато като млад подполковник той излезе от „Възход II“ и стана първият човек, разходил се в открития космос.

Очевидно това бе произведение на талантлив любител, а не на професионалист, изобразяваше изпъстрената с кратери лунна повърхност с красивия Sinus Iridum — Залива на дъгите — в далечината. Тънкият полумесец на Земята заплашително се издигаше зад лунния хоризонт и покриваше тъмната страна на планетата. Отзад блестеше Слънцето и пламъците на короната му се разпростираха на милиони километри около него.

Композицията беше удивителна — поглед в бъдещето, което още тогава беше само на три години разстояние във времето. От борда на „Аполо 8“ Андърс, Борман и Лоувъл щяха да видят същото великолепие с невъоръжено око, щяха да наблюдават как Земята изгрява зад далечния хоризонт по Рождество на 1968 година.

Хейуд Флойд се възхищаваше на картината и в същото време го вълнуваха смесени чувства. Не можеше да забрави, че тя е по-стара от когото и да е на борда на кораба — с едно изключение.

Когато Алексей Леонов я е рисувал, той вече е бил деветгодишен.