Игор Бунич
Касапницата в Чечения (5)

Глава 4
Експлозията

„… Искахме да е за добро, а се получи… както винаги“

 

В. С. Черномирдин

Жената е изпаднала в истерия. Тя ту се тръшка на земята, здраво стиснала в ръка бял чаршаф наместо парламентьорско знаме, ту прави опит да се изправи, като с усилие се подпира на дланите си, и отново пада, без да спре да вика през задавения си плач: „Не стреляйте! Моля ви, не стреляйте! Там има деца! Много деца! Моля ви, моля ви, не стреляйте!…“

Зад гърба на жената гори триетажната сграда на градската болница. Гори някак си лениво. Огънят е обхванал тук-там покрива, пламъци бушуват и зад някои прозорци, от други пък бълва дим. И на трите етажа стъклата са избити (на отделни места заедно с рамките). Оттам се показват хора — преди всичко жени — в бели болнични халати, размахващи бели чаршафи, калъфки на възглавници, кърпи и нещо крещят или просто вият.

Пред фасадата на сградата лежат петнадесетина трупа в камуфлажни униформи с каски на главите. Малко по-нататък догарят две пехотни бойни машини и четирицевна зенитка „Шилка“.

Жената продължава да крещи и да се мята.

Близо до истерия е и командирът на спецотделението „Алфа“ генерал Александър Гусев.

Знаменитата, обвеяна с легенди група „Алфа“ е създадена в системата на КГБ по времето на Андропов — за изпълняване на особено деликатни и рисковани задачи без излишен шум. На „Алфа“ например приписват щурма на двореца на Амин в Кабул, когато успешно е „ликвидиран“ президентът на Афганистан, без нито една човешка загуба, както специално се изтъква.

Впрочем за този „подвиг“ претендира и аналогичната група „Вимпел“, и групата „Вега“; създава се впечатлението, че всичко това не е нищо друго освен поредният мит, скалъпен в отдела за анализи на КГБ. Но дори и този непрекъснато романтизиран „звезден“ афганистански час на „Алфа“ разкрива, въпреки целта на създателите на мита, че легендарната „Алфа“ всъщност не е просто антитерористично поделение, а класически инструмент на международния тероризъм в наказателната система на една терористична държава.

След август 1991 година изтеглят „Алфа“ от КГБ и правят опит да я вмъкнат в структурите на МВД, което по-голямата част от състава на групата възприема като лична обида. Толкова висока е за тях честта да служат точно в КГБ.

Но КГБ престава да съществува и затова по-многобройната част от „алфовците“ предпочита да се уволни и да остане в сянка, докато другите скоро са взети в Управлението за охрана на президента под крилото на генералите Коржаков и Барсуков.

Скоро честитят на „Алфа“ и нов командир. Той се оказва полковник Гусев, служил по-рано в Кремълския полк, а сетне в комендантството на Кремъл под началничеството на генерал Барсуков. Малко след назначаването му за командир на „Алфа“ и самият Гусев е произведен в генерал по препоръка на стария си началник.

Именно генерал Барсуков на 14 юни посред бял ден се обажда по телефона на генерал Гусев и прекъсва следобедната му почивка. Гласът на началника на ГУО (Главно управление по охраната) е тревожен и възбуден, но се разбира, че и самият той няма достатъчно информация. Току-що е дошло съобщение, че група въоръжени лица са нападнали град Будьоновск. Завзети са РУВД (Районното управление на милицията), центъра за свръзка, административната сграда. Има убити и ранени. Необходимо е „Алфа“, без да се бави и минута, да замине на място и да овладее обстановката.

— Къде се намира този Будьоновск? — пита смаяният Гусев. Той е убеден, че става дума за градче, някъде недалеч от Москва.

— В Ставрополския край — отвръща Михаил Барсуков. — Излитай направо за Ставропол. Там ще те посрещнат.

— С чеченци ли ще си имам работа? — интересува се Гусев.

— Изглежда е така — потвърждава началникът на ГУО. — Хайде, не губи време.

 

Тече седмият месец на чеченската война, а ако бъдем абсолютно точни — нейният 187-ми ден. Вече 187 дни храбрите чеченци водят пълноразгърната война с въоръжените сили на свръхдържавата; война, която генерал Грачов е възнамерявал да приключи с един полк за два часа и се е радвал, че президентът му отпуска за тази операция цели девет дни.

За половин година руската армия е успяла да претърпи в Чечения няколко сериозни и съкрушителни поражения, стоварвайки в отговор върху малката република и народа й всичката си неизразходвана ярост, натрупвана с десетилетия за окончателното тържество на комунизма на планетата. Въпреки абсолютното си господство във въздуха и смазващото превъзходство в артилерията и бронетехниката, а да не говорим за численото в хора, тази армия за шест месеца не може да сломи съпротивата на „незаконните формации“ на генерал Дудаев. И за отмъщение нейните самолетни бомби и системи за залпов огън изравняват със земята градове и села и безмилостно изтребват мирното население. При това тя понася чудовищни загуби — най-вече поради извънредно слабата бойна подготовка и абсолютно бездарното командване.

Четири месеца продължава щурмът на Грозни. Когато в новогодишната нощ генерал Грачов пиянства в Моздок заедно със Сосковец и Егоров, армейските части са хвърлени в атака на всяка цена да завземат града — победата им да бъде дар за предстоящия рожден ден на министъра на отбраната. Но са обкръжени и унищожени или взети в плен. По улиците на Грозни е пълно с камари от трупове на руски войници, ръфани от кучетата, но в касапницата изпращат нови и нови части.

Артилерията и авиацията методично унищожават квартал след квартал заедно с жителите им, преобладаващата част от които са руснаци. Над града се сипят бетонобойни и вакуумни бомби. Бомбардират го с термични, сачмени и иглени снаряди, забранени от международните конвенции, заливат го с напалм. И въпреки цялата тази адска подкрепа армията продължава да тъпче на място, понеже по бойната подготовка отстъпва на чеченските бойци на всяко равнище — включително до дивизионните структури на командване и управление в реални бойни условия.

Претърпелите големи загуби общовойскови поделения са изтеглени и в Грозни пристигат елитни части: морска пехота от трите флота — Северния, Балтийския и Тихоокеанския, най-добрите части на въздушнодесантните войски и знаменитата дивизия, все още носеща името на Дзержински. Яростните боеве пламват с нова сила, за да покажат нагледно, че във възможностите на немногобройните чеченски отряди е да се сражават и с най-отбраните части на руската армия. Един офицер от морската пехота истерично крещи пред телевизионните камери, че ако излезе жив от този ад, ще захвърли службата на майната й. Полковникът от въздушнодесантните войски Морев се побърква, когато вижда, че само за пет минути сражение са убити 80 негови десантници. Самият генерал-полковник Падколзин смутен посреща полковника на летището и отвежда потресения офицер във военното командване. Щабът на генералите Рохлин и Бабичев напомня за най-тежките дни от отбраната на Сталинград: помръкнали небръснати лица, сипеща се от тавана пръст, несекващ канонаден тътен.

Отново погребения и отново вие и стене Русия. Навсякъде — от Владивосток до Смоленск, от Североморск до Ставропол — военни оркестри с плачещи медни инструменти изпровождат цинковите ковчези, а млади вдовици крият в траурни забрадки своите подпухнали от сълзи лица. Военните и гражданските болници се изпълват с ранени и осакатени. Числеността на загубите се крие не само от народа, но и от самата армия. Войнишките трупове не се прибират и не се погребват или пък ги хвърлят, без да ги регистрират и преброяват, в общи гробове.

В касапницата вече започват да попадат и първите генерали и полковници, които така лекомислено са повели тази война. Всички са заразени от небивалата в историята на войните загуба на офицерския състав, достигнала до чудовищните 20 процента от общия брой на загиналите. Войниците, останали без офицери, се превръщат в лесна плячка за противника.

Постепенно армията започва да сваля отличителните си знаци, превръщайки се в събрана от кол и въже формация, която понякога е невъзможно за различаване от противника.

Стотици войнишки майки, чиито синове са изпратени на заколение в тази нелепа и никому ненужна война, тръгват към Чечения да търсят децата си и някои успяват да ги намерят и върнат у дома. Това също го няма в историята на войните.

От истерия е обзет и самият генерал Грачов, когото вестниците, фактически изплюли се на опитите на властта за въведе цензура, наричат „най-бездарния пълководец в руската история“. „Мръсници! — крещи Грачов в микрофона пред цял свят, имайки предвид пълномощника на президента по правата на човека Сергей Ковальов и председателя на комисията по отбраната в Думата полковник Юшенков. — Врагове на Русия! Няма къде да им лепнеш още едно клеймо на позора!“ „Моите войници, осемнайсетгодишни момчета, умират за Русия с усмивка на уста!“ — патетично крещи министърът на отбраната, очевидно побъркал се временно, както и полковник Морев, от истинските размери на загубите. Но и той не знае точната цифра.

„Мръсниците и враговете на Русия“ Сергей Ковальов и Сергей Юшенков са удостоени с тези епитети от министъра на отбраната само защото молят и настояват касапницата да спре и да започнат преговори с чеченците. Да спре, макар и само за да бъдат събрани и погребани убитите руснаци. Но никой не чува и не иска да чуе.

Впрочем не съвсем така. На 26 декември излезлият вече от болницата след операцията на носа си президент Елцин свиква поредното заседание на Съвета за сигурност. И като свива презрително устни казва пред присъстващите, че Сергей Ковальов е гнусен изменник, който иска да лиши руската армия от полагащата й се победа и да спаси бандитския дудаевски режим.

Ще припомним, че Сергей Ковальов — политически затворник от комунистическо време, прекарал десет години в ГУЛАГ — заема поста пълномощник по правата на човека при президента Елцин. В този момент той се намира в Грозни, където хиляди местни руснаци (да не говорим за чеченците) вече са загубили основното право на човека — ПРАВОТО НА ЖИВОТ — под бомбите и снарядите, които стоварва върху тях президентът Елцин в качеството си на върховен главнокомандващ.

Всички вестници и телевизии по света коментират страшните кадри, показващи осемгодишния Миша Епиванцев, чиито нозе руска бомба е откъснала над коленете. Когато над града се появили бомбардировачите, Миша, както и всички момчета, изскочили на улицата, за да ги погледат. Тогава съвсем наблизо пада бомба. Все пак му провървяло — пет от неговите другарчета са били разкъсани на парчета от взрива.

Да се е извинил пред майка му и пред него самият президент или министърът на отбраната, или пък играещият ролята на интелигентен аристократ главком на ВВС генерал Дейнекин? Даже и не помислят. Забравено е „старото“ време от дните на августовския пуч, когато при вида на тримата загинали президентът Елцин слага ръка на сърце и скръбно изрича: „Простете, че аз, вашият президент, не можах да защитя живота ви.“ През октомври, когато жертвите вече наброяват стотици, никой не очаква от Елцин подобни думи. А сега пък съвсем — на него отдавна не му е до това. Много по-късно майката на Миша ще получи 20 (двадесет!) хиляди рубли компенсация за жестоко осакатеното си дете. А такива са хиляди!

Точно затова Сергей Ковальов отправя отчаяни призиви от Грозни до президента, като настоява да се спре небивалото безумие и напомня, че то се извършва в руски град и на територия, която Русия смята за своя. Но президентът мълчи. А когато Ковальов в края на краищата се добира до него с доклад за положението на нещата в унищожавания град и го моли да обяви на Рождество Христово поне кратко примирие за събирането на труповете и евакуацията на ранените, Елцин отсича: „Още е рано.“ Единствената реакция на винаги сдържания и интелигентен Ковальов са думите: „Срамувам се заради президента си.“

 

А междувременно касапницата продължава. След няколко месеца героична съпротива чеченските бойци са изтласкани от развалините на Грозни, където седмици наред след това се сражава батальонът на Шамил Басаев. Сталинград през 43-та, Дрезден след бомбардировките на съюзническата авиация, Варшава след като германската армия се изтегля от нея — тези са сравненията, които най прилягат за град Грозни, когато над развалините на двореца на Дудаев най-после издигат руското знаме. Картината е невероятно зловеща. Дори подлаганият на бомбардировки в продължение на 10 години от американците Ханой или пък също толкова дълго бомбардирания от руснаците Херат не дават представа за онова, в което се е превърнала столицата на република Ичкерия. Развалините на Грозни и кадрите от водещите се там ожесточени боеве не слизат от телевизионните екрани и първите страници на вестниците. А текстът под големите панорамни снимки е язвителен като този — „Конституционен ред“.

Но войната не спира с падането на Грозни. Тя тепърва започва истински. Цял свят с ужас и недоумение наблюдава кървавия произвол, който Москва върши на територията на собствената си страна. Европа има възможност да види какво би станало с нея, ако не е успяла да обърне навътре мощния заряд от агресивно безумие. В яростта си, диво ръмжейки, побеснелият хищник е започнал да дере себе си със своите страшни нокти и да хапе собствената си опашка.

Един подир друг се нижат третият, четвъртият, петият, шестият месец на войната. Героичната съпротива на чеченците не спира и предизвиква възхищението на целия свят. Чеченските бойци проявяват образци на най-голямо мъжество и саможертва. Взривяват под себе си гранати, за да не попаднат в плен, унищожават натоварени с боеприпаси автомобилни колони и руски военни щабове, политат във въздуха заедно с взривените от тях мостове, врязват се с влакове във военните ешелони.

През цялото това време генерал Дудаев е неуловим. Той се движи, пътува из Чечения ту със скъпи вносни коли, ту с бронетранспортьори, ту с трактор; провежда конгреси на чеченския народ; постоянно се показва по нелегалната телевизия, издава вестник „Ичкерия“, дава многобройни интервюта пред руски и чуждестранни кореспонденти, координира действията на своите отряди, използвайки за тази цел спътникови системи за връзка и управление. И случи ли се да не даде знак за себе си цяла седмица, армията, чрез устата на самия Грачов, а ФСК чрез Степашин, Соболев и Михайлов започват да разпространяват най-различни небивалици за него. И в средствата за масово осведомяване се появяват съобщения, че Дудаев или е убит, или е ранен, или пък е избягал зад граница. Веднъж генерал Михайлов дори намеква, че Дудаев е заловен.

Но след няколко дни Дудаев отново се появява на екраните на телевизорите или говори чрез спътниковата връзка по радио „Свобода“, давайки на всички да разберат, че слуховете да неговата гибел или залавяне са се „оказали“ малко преувеличени. Тогава генералите, очевидно забравили какво са говорили предния ден, започват да успокояват общественото мнение. Дудаев още не били го убили или заловили, защото всъщност той вече на никого не бил нужен, макар че Главната прокуратура без съд го е обявила за държавен престъпник, издирван в цялата страна, чиито снимки украсяват милиционерските табла (особено по гарите) дори в Чита, Хабаровск и Владивосток.

 

Междувременно цялата ярост на изнемогващата от загубите си армия, както би следвало да се очаква, се стоварва върху мирното население. Замислената депортация се е провалила, но стотици хиляди руснаци, спасявайки се от бомбите и снарядите на „родната“ армия, а и от твърде вероятната чеченска мъст, панически бягат от Ичкерия и буквално заливат Ставрополския и Краснодарския край, Ростовска, Волгоградска и Астраханска област. Цялото имущество и жилищата на тези хора са унищожени, съдбата ги е осакатила физически и морално, а на територията на Русия те се оказват, както не е трудно да се предвиди, никому ненужни. Отказва им се дори статутът на бежанци.

Що се отнася до чеченците, то преобладаващото мнозинство предпочита да загине в родните си къщи или заедно с тях. Денонощно в небето на Ичкерия свирепстват руските бойни самолети и вертолети, пускащи над препълнените с бежанци села и аули смъртоносния си товар от бомби и ракети, а в „освободения“ Грозни — изкопаните пресни ровове и ями се пълнят с купища обезобразени трупове на деца, жени, старци и неидентифицирани руски войници.

Опитите на журналистите и обществеността да получат от президента Елцин някакво обяснение за това изтребление се натъкват или на мълчание, или на отговори, които изглеждат чудовищни на фона на всичко, всекидневно показвано по телевизията и публикувано във вестниците. А хората виждат и четат.

Военни действия — обяснява президентът на заобиколилите го журналисти по време на пътуването си до Липецк — в Чечения не се водят. Там армията се занимава със „съзидателен и възобновителен труд.“ След два месеца Елцин ще повтори същото дума по дума пред президента на САЩ Клинтън, пристигнал в Москва за честването на 50-годишнината от общата победа във Втората световна война.

През цялото това време генерал Грачов поне четири пъти е обявявал „финала на военната фаза“ в Чечения и „предал“ нещата в ръцете на МВД. А междувременно сраженията продължават с нарастващо ожесточение. Обаче в сравнение с декември, когато вълната на кървавото безумие плиска чак до Кремъл, сега обстановката се е изменила по най-радикален начин, макар че далеч не всички виждат това. Чечения е направила най-категорична заявка за своето право на национална независимост. И да се отрича това право — също докрай аргументирано, както и преди 11 декември — вече не би могло. От никого.

 

В течение на цялата датирана история на човечеството никой на никого не е поднасял националната му независимост на „писана тепсия“. Но и по друг начин, освен с оръжие в ръка, никой не е успявал да се сдобие с нея. Самата Русия воюва за своята независимост почти 400 години. И Москва, и много други руски градове, както Грозни, горят до основи в процеса на тази борба; кървави паметници на историята са сраженията, в които руските воини, поголовно гинейки, постилат с костите си фундамента на руската държавност. А в горящите руски градове и села нахълтват нашественици и безмилостно избиват или отвеждат завинаги в робство жителите им.

Почти 50 години се борят за своята независимост Съединените щати. Изгарят до основи Филаделфия, Вашингтон. Под гърма на оръдията на английските кораби кралската морска пехота изтребва жителите им. И до днес, въпреки събитията от двете световни войни, между англичаните и американците ясно се проявява отчужденост, макар че някога те са били един народ с една вяра, традиции и култура. Та нали онези, които по-късно започват да се назовават американци, са изпратени навремето от Англия отвъд океана, за да усвояват новата кралска колония, а те да вземат да вдигнат метеж срещу короната и всъщност срещу собствената си страна. Това там и досега не са го забравили докрай, макар че са минали повече от два века.

Скоро ще станат 50 години, откак Израел се бори за своята независимост, а не й се вижда краят на тази борба.

Но ако през декември 1994 година дори и президентът Клинтън нищо не знае за Чечения, питайки къде точно се намира тя, сега всеки фермер от Арканзас, който инак няма представа от разположението на Русия, е информиран за тази република-трохичка; той всекидневно научава от телевизионния екран и от заглавията на първите колони във вестниците за страшните събития, развиващи се в Чечения. А там гъмжи от чуждестранни кореспонденти. Вече са загинали или пък са безследно изчезнали неколцина американски журналисти. В Грозни с посредническа мисия е пристигнала делегация на ОССЕ. На всички съвещания и конференции политическите дейци на Европа и САЩ говорят за Чечения с все по-нарастваща загриженост. Американският конгрес, който е в опозиция на Клинтън, вече е поискал от него да прекрати всякаква икономическа помощ за Русия, докато тя не изведе войските си от Чечения. В Европа се чуват призиви да бъде ускорен приемът на държавите от бившия Варшавски договор в НАТО, докато не ги е последвала участта на Чечения.

Наистина всички тези гласове все още не звучат достатъчно силно. По принцип преобладава цинично студената политическа сметка: ако на Русия толкова й се харесва да воюва на собствена територия, тогава нека воюва колкото намери за добре, нека подкопава и последните си сили!

Цял свят с нарастващо удивление наблюдава как армията, държала в страх и напрежение света в продължение на петдесетте следвоенни години, сега понася огромни загуби и не може да победи някакви си екзотични нередовни отряди, въоръжени предимно с леко стрелково оръжие и неразполагащи с никакви ефективни средства за противовъздушна отбрана.

Става очевидно на какво ниско равнище се намира бойната подготовка дори и на елитните части на тази армия, колко неефективна и старомодна е нейната система за връзки, контрол и ръководство, колко е недисциплинирана и склонна към бързо разложение.

„И това е армията, от която толкова много се плашехме!“ — възкликва един американски генерал. И е абсолютно прав.

Едно от главните последствия на чеченската война е това, че Русия загубва и последните останки от някакво влияние в света, съхранили се до този момент още от тоталитарно време.

Глобалната прогноза на западните политолози какво ще представлява Русия в самото начало на XXI век е следната: „Бедна, въоръжена и много опасна.“ Сега това твърдение се е разсеяло над Грозни, възнесло се е в небето заедно с дима от многобройните пожарища. „Бедна, лошо въоръжена и опасна, но само за самата себе си.“

 

Изглежда, в Кремъл абсолютно не виждат голата истина, щом се държат така, сякаш войната се води далече, някъде в Ангола. Всички опити, предприемани както вътре в страната, така и от чужбина, да накарат Москва да прекрати огъня и да тръгне на преговори с Дудаев срещат стереотипния отговор: „Никакви други преговори с бандитите не са възможни, освен преговори за тяхната безусловна капитулация и предаване на оръжието.“

Това упорство, меко казано, изглежда странно на фона на непрекъснатите военни неуспехи. Още повече, че по-голямата част от замислите, които лелеят подпалилите тази война, са рухнали. Някои — месец-два след започването й, когато става очевидно, че „блицкриг“-ът се е провалил, други — веднага, преди още да е изсъхнало печатарското мастило на инструкциите, предназначени за отделните щабове.

 

Пръв „изфирясва“ Сосковец. В началните дни на нахлуването той е много активен и постоянно лети от Моздок до Москва и обратно. Отричайки, че имало варварски нападения на авиацията над жилищни квартали в Грозни, той пръв измисля и пуска официалното обяснение: за да компрометират руската армия, щурмоваците на Дудаев имитирали бомбардировки, като сами взривяват жилищните сгради в момента, в който над града се появяват разузнавателни самолети. И какво се получава? Много вестници с удоволствие подхващат тази версия, която не би могъл да измисли дори и покойният доктор Гьобелс.

През първите дни на войната Сосковец явно е обхванат от творчески порив. Той всенародно обявява, че част от руските средства за масово осведомяване били купени от Дудаев. Правителството знаело за това и възнамерява да отнеме лицензите им. Става дума, разбира се, за независимите издания. И не само за тях.

Изяснява се, че Дудаев бил успял да купи целия 2-ри канал на РТВ (Руската телевизия), за чийто генерален директор — Попцов, се взема решение веднага да бъде отстранен от длъжност. Възниква грандиозен скандал. Треска тресе страната още в първите дни на чеченската авантюра. Но макар че президентът Елцин не се притеснява в свое обръщение към камерите публично да повтори твърденията на Сосковец за „чеченските пари“ в руския печат, средствата за масово осведомяване не се хващат на въдицата.

Отвъд океана обаче долита раздразнен отглас, с който не е възможно да не се съобразяваш — нали са крайно нужни пари! И още как! Разнищилият се като прогнила торба държавен бюджет трябва да понесе многотрилионния товар на допълнителните военни разходи. Затова Сосковец някак си се изгубва, превръща се в сянка, скача „от движение“. Не случайно се казва Сосковец^[1].

Подир него сцената напуска и Николай Егоров. В първите дни на войната министърът по въпросите на националностите, назначен за наместник на Чечения, изглежда едновременно войнствено и смешно. С офицерска фуражка с кокарда, в камуфлажно яке, под което се вижда моряшка фланелка, с подпухналото си лице, празни очи и влажни кривящи се устни наместникът напомня за някакъв бивш майор от конвойните войски, отдавна изгонен от служба заради безпаметното си пиянство и ненавистта си към цялото човечество.

Той изпъква преди всичко с всекидневните си обещания, че Грозни ще падне (веднъж дори и без бой), а Дудаев ще бъде заловен. Но после внезапно изчезва. Наистина не с изяществото на Сосковец. Просто съобщават, че наместникът е заболял на бойния си пост от пневмония и се налага да бъде лекуван в кремълската болница. Срещу болничния лист дори и Сталин е безсилен, така че на президента не му остава нищо друго, освен да назначи нов наместник. А той, за всеобщо учудване, е Николай Семьонов, някогашен първи секретар на горкома в Грозни. Всички вече са били забравили за съществуването на Семьонов, а не е трябвало.

„Златните кадри на КПСС“ грижливо се пазят в президентската ракла, която е единственият източник за попълване и сменяване на ръководните длъжности. И при това положение, кой знае защо, някои продължават да се питат как така се получава, че всичко в тази държава върви накриво и не в нейна полза!

„Искахме да е за добро — непрекъснато възкликва премиерът Черномирдин, — а се получи както винаги!“ Тази фраза на премиера светкавично намира мястото си в задружното семейство на националните поговорки.

Било каквото било, но подир бягството на Егоров генерал Грачов остава сам да сърба онова, което, Бог е свидетел, не е надробил той. Известно време около него все още се въртят другите двама „силоваци“ — Ерин и Степашин.

По всяка вероятност тази троица в камуфлажни дрехи така и ще си остане в историята: притиснали се един до друг на тясната скамейка; Грачов седи в средата, вдясно от него е Ерин, а вляво — Степашин. По правило говори само Грачов, а приседналите редом с него дори не се стараят лицата им да придобият що-годе по-умен израз.

По-късно и „силоваците“ изчезват някъде. Повод им дава опитът на един чеченски „смъртник“^[2] да се вреже с камион, пълен с експлозив, в сградата на щаба на федералните войски в Моздок. Скоро след това два вертолета без опознавателни знаци обстрелват специалния влак на министъра на отбраната. Чии са били тези вертолети — така и не става ясно, но всеки отлично съзнава, че не е трудно да се намерят летци, които с удоволствие биха се захванали с тази работа само срещу 2–3 хиляди американски долара. Оттогава Грачов не се е появявал в Моздок, а Ерин и Степашин — от още по-преди.

Така че „триумфаторите“, които през декември 1994 година изглеждат войнствени и страшни, сега, през март, са се разбягали, както се казва, кой накъдето му видят очите и колкото може по-надалеч от зоната на бойните действия. А касапницата, започнала от тях, продължава.

Както и в миналото често се е случвало, руското общество вече свиква с касапницата и гледа на нея като на нещо далечно и не много свързано с него. Вестникарските новини и телевизионните репортажи от театъра на военните действия то възприема като напълно естествен фон на руската действителност.

Православната църква, въпреки общите гробове на руските войници и чеченските жени и деца, разкъсани от пластични бомби или овъглени от напалм, пази тържествено мълчание. Патриарх Алексий не е командировал нито един свещеник на театъра на военните действия. Може би така и трябва, след като толкова бързо замлъкват онези, които са възнамерявали да обявят тази война за религиозна — на християнството срещу исляма. Нищо обаче не излиза от това тяхно намерение, тъй като става очевидно, че се води война на мюсюлмани срещу безбожници — ако от едната страна властва Коранът, от другата неизменно царува водката без мезе. През цялото време все забравят редовно да снабдяват войската с храни, а и онова, което й се изпраща, го разграбват още по пътя.

Още от самото начало на касапницата всички очакват да чуят какво ще каже Александър Солженицин, чийто гръмовен като йерихонска тръба глас не малко е допринесъл за сгромолясването на комунистическия режим. Очакват, ала напразно. Солженицин или мълчи, или говори нещо объркано, неубедително и неразбираемо. Поласкан след завръщането в родината си от подчертаното внимание на президента Елцин (и удостоен да живее в една жилищна сграда с него), Солженицин очевидно е осъществил мечтаното през своята четиридесетгодишна борба.

Впрочем той веднъж в седмицата редовно разнищва по телевизията различни аспекти на темата „Как да преустроим Русия“. И разказва сладки приказки за велики дейци на земското^[3] движение и най-благородни селски учители от края на миналия век, като изцяло игнорира факта,че в края на сегашния век на територията на Русия се води истинска война. И когато „Литературная газета“ задава на великия писател прекия въпрос защо той се държи повече от странно, сякаш в Кавказ не става нищо, Солженицин възкликва с познатата ни отпреди негова разгорещеност: „За каква Чечения може да става дума, след като руското училище е изпаднало в такова плачевно състояние!“ Какво ли не правят с хората безпощадното време и лутащата се на зигзаг съдба!

Затворили са устата и на Сергей Ковальов, опитал се с риск за живота си да спре поредния изблик на държавнически бяс, доубиващ страната. Както по-горе се посочва, кампанията по дискредитирането на пълномощника по правата на човека започва самият президент, чиито думи правилно са възприети като директно указание. Президентът само започва, а нататък продължава ръководителят на Центъра за връзки с обществеността при МВД полковник Владимир Ворожцов.

Свикнал на пресконференции, полковникът с подигравателна усмивка прави аналогия между пребиваването на Сергей Ковальов в Грозни, където той се мъчи да уреди преговорите между Дудаев и командването на федералните войски, и всеки руснак, на когото по време на Великата отечествена война изведнъж му хрумне да иде в Берлин и да поведе някакви преговори с Адолф Хитлер. Високоинтелигентният полковник или вече е забравил, че войната се води на територията на Русия, или след предварително съгласуване сега признава Чечения за чужда държава, нападнала Русия, както някога „постъпва“ с нея Финландия.

— Как бихте се отнесли към такъв човек, колеги? — пита все така ухилен полковник Ворожцов. „Колегите“ се примиряват. Разбира се, че с Хитлер може да води преговори само много лош и изменящ на родината си човек!

Разяснителна работа с журналистите провежда и армията. При това — на много високо равнище. Кореспондентите са поканени от самия командващ войските на Московския военен окръг генерал-полковник Леонтий Кузнецов.

Генералът изразява голямото си съжаление от неразбирателството между армията и печата. Особено съжалявал той за острата критика, на която подлагат министъра на отбраната Грачов някои средства за масово осведомяване. На това място генералът отмества поглед от изложението си, вдига очи към журналистите и с войнишка простота изтърсва: „Лично бих разстрелял тези простаци, които плюят върху нашия министър на отбраната!“

Журналистите притихват, предполагайки не без основание, че генерал Кузнецов ги е поканил точно затова — още сега по ефира да въздадат справедливо възмездие за нанесената на министъра на отбраната обида. Убедил се, че бащинските му думи са стигнали до аудиторията, командващият столичния окръг продължава да поучава печата:

— Вие разбирате ли, че Грачов — това е нашият министър на отбраната! Когато го свалите от длъжност, тогава можете да си говорите каквото си искате за него! Но сега той е на поста си. И в неговите ръце е ядреното копче. Ако много го разсърдите, той ще натисне…

Генералът прави пауза и обгръща с поглед на злите си гълъбовосини очи стреснатите журналисти. А след това уверено добавя:

— И ще натисне!

С толкова недвусмислено послание към журналистическата общественост на собствената си столица не са се обръщали сигурно и генералите на Чингиз хан. Обещавайки да подложи на ядрен удар всеки, който няма добро мнение за неговия любим началник, генерал-полковник Кузнецов е просто великолепен и напомня античен герой, заплашващ да унищожи Рим заради „нравственото му падение“.

В интерес на истината трябва да се подчертае, че Грачов повече от всеки друг се нуждае от подкрепа. Дори и неговите заместници са предпочели демонстративно да си подадат оставката, вместо да разделят с началника си отговорността за чеченската война. Мнозина от генералите с по-нисък ранг публично и със замах отказват да изпълняват заповедите на министъра на отбраната, като предпочитат да полемизират с него чрез средствата за масово осведомяване.

Това също не се е случвало в нито една армия по света. Изтормозен от подчинените си, от печата и войнишките майки, Грачов рядко се показва през хората и най-голямото събитие в неговия до голяма степен загубил блясъка си живот е това, че генералът внезапно си спомня за Бога, а след това за Жириновски. Така че, посрещнат като официален гост в Грузия, той приема там своето кръщение, а подир седмица произвежда Владимир Волфович от капитан в подполковник с правото да носи униформа.

 

Касапницата в Чечения видимо започва да разлага руското общество. Хората постепенно привикват с престъпленията, непрекъснато извършващи се от тяхно име. Заедно с войниците си, воюващи в Чечения, в тила се деморализират и техните невоюващи генерали, повярвали в собствената си безнаказаност и във възвръщането на предишния милитаризъм. Обществото започва да свиква с войната и погребенията така, както е привикнало вече с инфлацията и с парите с много нули. Реакцията на населението към войната напомня средновековната реакция към чумата: слава Богу, че не е в нашия град! Ще се молим да не дойде до нас!

А секретните сводки от театъра на военните действия, постъпващи в Министерството на отбраната (но кой знае защо, Грачов вече не ги чете), бият тревога, че никоя друга война (дори афганистанската) не е предизвикала толкова много психически разстройства сред военнослужещите. Изглежда е затова, защото просто такава война преди не е имало. Войниците, дори и изтеглени в тила, не могат да заспиват. Почти поголовна е алкохолизацията в армията. Войниците без колебание заменят оръжие и боеприпаси срещу водка и наркотици. Разложението обаче е засегнало вече и елитните войски. Почти изцяло е изтребена морската пехота на Северния флот, на два пъти се сменя личният състав на балтийците, на три пъти — на тихоокеанците. Броят на дезертьорите надвишава и най-лошите прогнози.

Още по-голяма тревога буди военното контраразузнаване. Оказва се, че на чеченците са известни поименно всички изправили се срещу им на даден участък руски военнослужещи. Известни са им имената и фамилиите, знаят къде са родени, разполагат с имената на техните близки и адресите им. И с помощта на високоговорители противникът съобщава тези данни, заплашвайки да изколи останалите далече в тила и уж в безопасност роднини и близки. А това по най-въздействащ начин се отразява на и без това спадналия боен дух на личния състав.

Откъде са станали известни на противника тези данни? Откъде знае за решенията, приемани от командването и дори от правителството, преди още тези решения да са получени в щабовете на собствените войски? Нима чеченците са проникнали в секретната компютърна система за ръководство и връзка на Министерството на отбраната? Или тях ги обслужва някаква мощна „пета колона“, разпореждаща се в силовите министерства? Въпреки че се поставят, тези въпроси не предизвикват никакви емоции. И най-вече у генерал Грачов. Сега на него му е заповядано да се подготвя за помпозното честване на 50-годишнината от победата над Германия през 1945 година.

Цял свят възнамерява да празнува 50-ата годишнина от края на войната в Европа, но в Москва, раздирана от комплекса за непълноценност, са решили да честват победата и целият празник минава под знака на небивала психоза — но не каквато цари сред хвърлените в Чечения войници. Ветераните посрещат с взрив от аплодисменти споменаването на името на Сталин и искат Грачов да притисне печата. Грачов благосклонно кима с глава. Най-младите участници във Втората световна война са към седемдесетте. Тези стари, болни и до смърт уморени хора са решили за пореден път да надуят балона със същите стари номенклатурни вождове — със същата външност, същото поведение и същите апетити.

 

Помпозните паради в Москва никак не се отразяват на обстановката в Чечения. Сраженията продължават. Началникът на Генералния щаб на република Ичкерия заявява, че чеченската войска е привършила с прегрупирането си и има готовност да премине към контранастъпление, за да отнеме своята столица Грозни от противника. Припява му Шамил Басаев, който посочва, че е приключило формирането на няколко диверсионно-разузнавателни батальона на чеченската армия, които във взаимодействие с нейните главни сили много скоро ще накарат руснаците да си идат от Чечения. Никой обаче не чува тези твърдения. Заради гърма на фанфарите, прославящи победа с полувековна давност.

Никой не научава и за това, че едновременно със заявленията на Масхадов и Басаев в сражението край Шали, смятан по сводките за дълбок тил на руските войски, почти изцяло е изтребена рота на морската пехота от неотдавна пристигналия в Чечения сборен полк. Всички рапорти на министерството на отбраната за непрекъснати победи в Чечения (именно тези рапорти постепенно се превръщат в единствения източник за информация на обществеността) са, меко казано, твърде пресилени. На тази територия, която инак мотострелковаците биха могли да преминат надлъж и нашир само за две денонощия, ожесточените боеве продължават вече половин година, а това е достатъчно красноречиво и дори не се нуждае от каквито и да било подробности.

Някои съмнения предизвикват непрекъснатите твърдения, че непокорната република е изолирана в стегнат около нея железен обръч на блокадата. По цялата дължина на условните административни граници между Чечения, Ингушетия, Дагестан, Северна Осетия и Ставрополския край нагъсто са разположени застави на граничните войски с разширен състав. По всички пътища на визуална близост един от друг са разположени бетонирани огневи съоръжения на МВД, подсилени с бронетехника. Но възниква естественият въпрос: откъде тогава чеченската армия продължава да получава оръжие и — най-важното — боеприпаси, за да може половин година да води боеве с такава висока интензивност?

На този въпрос многобройните руски спецслужби дават същите „убедителни“ отговори, както и на въпроса за принадлежността на онези спътници, които генерал Дудаев и неговите приближени продължават да използват безпрепятствено през цялото време на конфликта.

 

А войната взема небивали размери. Една армада от 50 бойни самолета и още толкова вертолети за огнево подпомагане бомбардира неизвестното на никого досега село Сержен-юрт. По суша селото е подложено на обстрел от тежка артилерия и системи „Ураган“, атакуват го и танкове. Изпадащи в паника на някои участъци, федералните войски започват да използват бойни газове и иприт. Но веднага става ясно, че и чеченците разполагат с такова оръжие, а нито един руснак няма годен противогаз.

Единственото, което федералните войски успяват да постигнат за половин година ожесточени сражения, е да повдигнат авторитета на генерал Дудаев на невиждана висота. Именно фактът, че ръководената от него армия толкова дълго оказва такава яростна съпротива срещу руската военна машина, дава възможност да се забравят и простят на Дудаев всички негови довоенни грехове. На фона на онова, което върши в Чечения руската армия, довоенният режим на Дудаев дори и от оцелелите руски жители на Грозни се помни като идеал за свобода и демокрация.

А над Русия продължават да връхлитат бедствия.

 

В нощта на 26 срещу 27 май силно земетресение разтърсва остров Сахалин. Напълно е разрушен град Нефтегорск, заселен с работници в нефтената индустрия. Построените с чиста съвест в тази зона с повишена сеизмична опасност нестабилни „панели“ са рухнали сякаш по команда — изведнъж и до един, погребвайки под развалините си фактически всички жители.

Катастрофата е страшна и по странен начин точно съвпада с една друга паметна катастрофа, станала в същия район преди 90 години — поражението при Цушима. Но този път японците, унищожили някога при Цушима целия руски флот, незабавно предлагат помощта на своите първокласни спасители, чийто опит и умения са усъвършенствани в многовековна борба с последиците от земетресенията.

Президентът Елцин обаче отказва помощта с думите: „Знаете ли, аз размислих — ние ще приемем помощта им, а те след това ще поискат значи Курилските острови“.

Така заедно с гибелта на Нефтегорск се надига и международен скандал с такава сила, че Елцин за първи път в живота си е принуден публично, чрез своя секретар по печата, да поднесе на японците своите извинения. Бил се изтървал, без да се замисли, моля ви се. В резултат са загубени скъпоценни часове за спасяване на хората изпод развалините и по-голямата част от тях загиват. Разчувстван, президентът обявява общоруски траур.

Напоследък публичните изказвания на президента на Русия будят, меко казано, известно недоумение. „Обстановката в Русия ми харесва“ — казва той, когато се готви да пътува из страната с влак. Впрочем пътуването не се осъществява.

Това негово мнение за обстановката е изречено в момент, в който на територията на страната бушува война, ранените и осакатените се извозват оттам с цели ешелони, а броят на убитите вече наближава 8000 души. Когато в присъствието на Клинтън питат Елцин какво мисли за разпалената от него война, президентът отговаря, без да му мигне окото: „Никаква война, значи, не се води в Чечения. Там армията се занимава със съзидателен труд за възстановяване на родното стопанство.“

Червен като рак, президентът Клинтън слуша своя „приятел Борис“ с наведена глава. Той не коментира неговите думи нито тук, нито по-късно във Вашингтон. Нека се колят колкото си искат, щом им харесва да се самоунищожават. Още повече че някой вече е измислил израза „непропорционално използване на сили в Чечения“, с който нещата стават гладки и лакирани. Така някога масовото изтребване на собствения народ е наречено „необосно-вани репресии“. Важното е не онова, което правиш, а как ще го назовеш. Но изглежда все още, слава Богу, както показва скандалният случай с норвежката метеорулогична ракета, Кремъл не контролира собственото си ядрено оръжие. Иначе поводите за безпокойство биха били много повече.

Изявлението на генерал Дудаев за решението му да пренесе войната на територията на Русия остава, разбира се, нечуто. Чечения твърде много е казала за себе си на целия свят. Москва пък вече е загубила войната по всички показатели, макар че още не съзнава това, както съвсем неотдавна пак така упорито отказва да осъзнае, че е загубила глобалната война, докато не рухва пред очите й Съветския съюз.

 

Днес е 14 юни 1995 година. Съвсем наскоро, на 11 юни, естествено, без специални тържества са отбелязали навършващата се половин година от началото на войната. На следващия ден също така скромно са отпразнували така наречения „Ден на независимостта на Русия“. И са си припомнили онзи паметен ден през 91-ва, когато Русия извършва най-невероятното в своята история, като обявява своята „пълна държавна независимост от Съветския съюз“, а току-що избраният президент Елцин публично предлага на всички субекти на федерацията да си вземат толкова суверенитет, колкото те самите могат да „преглътнат“.

Генералите Куликов и Трошин докладват, че поверените им войски продължават успешния си щурм в планинската част на Южна Чечения. По данни на ФСК и военното разузнаване Дудаев се намира в Шатоя, Масхадов — в Нежен-юрт, а Шамил Басаев е в теснината Дарко.

Те са се появили внезапно — камиони, следвани от леки коли, грубо боядисани в маскировъчен цвят, които спират на площада на сънливото степно градче Будьоновск, разположено на 220 километра югоизточно от Ставропол и 150 километра северно от чеченската граница.

Онези, които изобщо са чували за съществуването на този град преди 14 юни 1995 година, знаят че в него се намира голям химически комбинат, произвеждащ, наред с всичко останало, и бойни отровни вещества, а наблизо има и голямо летище, откъдето през последната половин година излитат бойни самолети и въртолети за изпълнение на задачи в Чечения. Населението на града е около 60 хиляди души. На главния площад, както навсякъде, се извисява помпозната многоетажна сграда на бившия горком на партията, сега заета от административните органи.

Часовникът на входа на сградата показва 12,30 на обяд, когато от камионите започват да изкачат един подир друг хора в камуфлажни дрехи и със зелени превръзки на главите, върху които с усуканите арабски букви е изписано твърдението, че „няма друг бог освен Аллах и Мохамед е неговият пророк на земята“. Едва ли на 300 мили наоколо би се намерил някой, който да чете арабски.

От кабината на един от камионите изскача командирът на отряда — човек със среден ръст, облечен в камуфлажни дрехи, изпод които се вижда неизменната му моряшка фланелка, с мека шапка в защитен цвят и с леко подгъната надолу периферия; такива шапки някога са носили граничарите, служещи в Средна Азия и Закавказието. Това е Шамил Басаев, който според всички сведения на ФСК, ГРУ и МВД би трябвало да е блокиран в непроходимата теснина Дарко в южната част на Чечения, където си мисли само как може да спаси кожата си, бягайки през Дагестан и Азербайджан.

След 15 минути над величествената сграда на администрацията, която в крак с днешната мода и тук наричат „Белия дом“, се развява зеленото знаме на „Свободния вълк“ на република Ичкерия. А на площада трещят автомати, косящи мирни жители. От разбития вход на „Белия дом“ с вдигнати ръце излизат един подир друг изплашени и пребледнели чиновниците от администрацията, неразбиращи какво става. Пък и гледката на площада, където се валят трупове, сред които и на жени и деца, съвсем им убива желанието нещо да разберат и ги кара да мислят единствено за собствения си живот.

В същото време втора група нападатели нахлуват в градското управление на МВД и стрелят в движение на дълги откоси. Милиционерите са заварени напълно неподготвени и изненадани. По това време е обедната почивка и мнозина от тях се намират в бюфета без личното си оръжие. В управлението има и автомати, но тях никой не ги е разпределял между сътрудниците и така си стоят на склад във вида, в който са били произведени. Съвзели се от първоначалния шок, неколцина милиционерски офицери се барикадират на горния етаж и отвръщат на стрелбата. Нападателите не ги атакуват. Чеченците просто подпалват сградата на управлението и излизат на улицата, където откриват огън по минувачите.

В този момент по една от градските улици случайно преминава автобус с летци от авиоградчето. Автобусът е взривен с гранатомет, като оцелелите от намиращите се в него офицери след това са доубити с автоматни изстрели. Нататък двете групи чеченци се събират, довеждайки голям брой заловени по улиците или измъкнати от домовете им хора, които използват като жив щит в придвижването си. Те се отправят към градската болница, която превръщат в свой опорен пункт, а заварените там болни и доведените от града — в заложници. Над сградата на болницата е побито чеченското знаме.

Часът е 15,10, а датата — 14 юни 1995 година.

 

Един час по-късно агенция „Интерфакс“ предава по своите канали съобщението за случилото се под заглавие: „От Будьоновск е прогонена група терористи. Сред населението има ранени.“ В съобщението между другото се казва: „Щурмоваците, които в сряда сутринта завзеха няколко сгради на органите на властта в Будьоновск, Ставрополския край, са изтласкани от този град и разединени, на малки групи отстъпват в посока към Чечения, съобщиха на «Интерфакс» органите на реда. Отделни групички щурмоваци се прикриват при отстъплението си зад заловените от тях заложници.“

Тъкмо по това време премиер-министърът Черномирдин, намиращ се на почивка в Сочи, е събрал в резиденцията си на работна среща ръководителите на северокавказките автономии Кабардино-Балкария, Северна Осетия, Дагестан, Ингушетия, Карачаево-Черкезия, Адигей и Калмикия. На срещата се обсъждат икономическите и политическите проблеми на регионите в Южна Русия. След приключването й пред входа на вилата премиерът с видимо удоволствие захваща разговор със специално поканените кореспонденти на руски информационни агенции, пред които споделя вижданията на федералното правителство по проблемите на Северен Кавказ.

Кореспондентът на „Вести“ пита правителствения глава за възможността чеченската война да се разпространи и върху други региони на Русия. С явни нотки на раздразнение в гласа си, появяващи се у всеки, когато му задават глупави въпроси, Черномирдин отговаря: „Това е изключено. Абсолютно изключено. Всички тези прогнози… Имам впечатлението, че на някои точно това им се иска да стане. Не, такова разпространение няма да има. Никой няма да го допусне! И никакви други разпространения няма да има! Аз ви го казвам!“

Когато премиер-министърът, вече изконсумирал общуването си с представителите на печата, се връща във вилата, един от неговите помощници му подава пребледнял току-що откъснатото от телекса съобщение за нападението на отряда на Басаев в Будьоновск. Впрочем това съобщение е едно от първите и очевидно се позовава на лъжливите доклади на изплашените „правоохрани-телни органи“. В него се казва: „Силите на реда изтласкаха бандитите от града в южна посока. Отстъпвайки, престъпниците се прикриват зад мирни жители, жени и деца. Общо според началните данни бандитите са пленили около 200 заложници. По сведения на органите на реда основната част от терористите е унищожена и разпръсната. Няколко щурмоваци са заловени и вече дават показания.“

Черномирдин мрачно се отпуска в креслото, мъчейки се да успокои сърцето си. После вдига слушалката на телефона за правителствена връзка и се свързва с шефа на президентската администрация Сергей Филатов. Онзи вече е информиран, но в общи линии. Президентът бил в Архангелск, подготвял се за утрешния си полет за Халифакс на съвещанието на „Голямата седморка“. Той през целия ден не се чувствал добре, но Коржаков е обещал да му доложи всичко за предприетите мерки по изясняване на обстановката. Черномирдин го пита дали да прекъсне отпуска си. Филатов отвръща, че засега не вижда причини.

След това премиерът звъни в Министерството на вътрешните работи. Министър Ерин е в Грузия по покана на Шеварнадзе и Черномирдин разговаря с един от заместниците му — генерал Евгений Абрамов. В МВД, докладва той, засега постъпва твърде противоречива информация. Генерал Абрамов съобщава на премиера, че терористите са прогонени от града, но част от тях са се барикадирали в градската болница и продължават да държат там около 300 заложници. Освен това той му съобщава, че терористите се ръководят от лица, имената на които са известни на командването на „обединената групировка на федералните сили в Чечения“ и че за воденето на преговори вече се привличат роднини на „щурмоваците“. Но наред с казаното категорично изключвал личното участие в операцията на Шамил Басаев, който, както сочат всички данни на МВД и ФСК, се намира на територията на Чечения.

Същото твърдение заместник-министърът на вътрешните работи ще повтори и на следващия ден на брифинг пред журналистите.

Черномирдин се свързва с намиращия се в Тбилиси Ерин.

— Басаев ли? — учудва се наивникът Ерин. — Че как се е озовал там?

— Мен ли питате? — Черномирдин е гневен. — Вас искам да питам за това, как се е озовал той там?

И трясва слушалката.

 

Олег Сосковец, който е успял така ловко да скочи от стъпалото на вече понеслия се по нанадолнището имперски брониран влак, на който сам е дал чеченско направление, е принуден отново да се появи на сцената. По лицето му обаче личи с какво нежелание прави това. В отсъствието на излезлия в отпуск Черномирдин се налага Сосковец, който по това време все още заема поста първи вицепремиер, да председателства извънредното правителствено съвещание, свикано вечерта на 14 юни.

На заседанието присъства и старият партньор на Сосковец Николай Егоров, завърнал се, както официално се съобщава, след продължително лечение в болница. Впрочем напуснал сцената в бойно камуфлажно облекло, Егоров сега се е появил отново на Божия свят в еднореден костюм и вратовръзка, губейки така по-голямата част от предишната си войнствена внушителност. В цивилния костюм той изглежда точно толкова невзрачен, колкото и генерал Лебед без униформа. Егоров тъжно се усмихва на някакви свои мисли и нищо не говори, макар че е запазил и поста си на министър на националностите, и длъжността си на вицепремиер. Нещата в неговото министерство вървят блестящо: вече седми месец руснаци и чеченци се избиват едни други с перспективата да превърнат в перманентен този процес.

Колкото до Сосковец, ако през декември и януари неговото лице напомня лика на Александър Македонски преди похода към Индия, сега то е недоволното лице на много зает човек, но откъснат от важните му дела заради някакви глупости. В неговия глас я няма онази решителност и твърди интонации, с които до неотдавна той сипеше обвинения срещу чеченците, че сами взривявали сградите в Грозни, за да създадат пред световната общественост впечатлението, че руската авиация бомбардира града. Липсват и онези разобличаващи прокурорски нотки, с които преди обвиняваше руските средства за масово осведомяване, че били купени от Дудаев. Сега това е раздразненият глас на човек, принуден по силата на обстоятелствата да не се занимава със своите неща.

Като съобщава пред присъстващите, че за Будьоновск вече е излетяла знаменитата група „Алфа“ и че към града допълнително се съсредоточават сили на МВД, ФСБ^[4], поделения на Министерството на отбраната и Главно управление по охраната, Сосковец обявява, че „от нула часа“ на 15 юни ще бъдат затворени до второ специално нареждане всички летища в Северокавказкия район. За там ще могат да летят само военни и специални самолети. Полети от Москва за Северен Кавказ ще се извършват само с личното разрешение на заместник-министъра на вътрешните работи. Освен това още по време на съвещанието Сосковец се разпорежда да бъде засилена охраната на правителствените обекти, а също и на детските летни лагери, намиращи се в Северен Кавказ. И още тук издава заповед за привеждане в състояние на пълна бойна готовност на войските на МВД, поделенията на ФСБ, Гранични войски и въоръжените сили.

Във всички федерални ведомства и учреждения на силовите структури се въвежда денонощен режим на работа. На Генщаба е наредено да постави войските в Северокавказкия и съседните му окръзи в положение на повишена бойна готовност, а също така да засили охраната на тамошните летища и военните градчета.

Накрая Сосковец информира присъстващите, че още днес, 14 юни, от 20,00 часа органите на реда в Москва са преминали на усилен режим при носенето на патрулно-постовата служба. Подсилена е охраната на правителствените обекти и метрото. Обаче участващият в съвещанието представител на московското управление на вътрешните работи пояснява, че столичната милиция не е в състояние да осигури съответната охрана на 300-те най-важни обекта в столицата, тъй като за тази цел не й достигат около 16 хиляди души. Решава се тези 16 хиляди незабавно да бъдат прехвърлени в Москва от други райони на Русия.

 

Русия реагира по всички правила на държава, подложена на внезапно нападение. Вече за кой ли път в своята печална военна история! А така добре е започнал днешният ден. Курсът на американския долар е спаднал се цели 70 пункта и сега се равнява на 4766 рубли. Вестниците се задъхват от светска хроника. Най-после се е удала възможност (бързо и без много шум) да бъде отстранен вироглавият генерал Лебед. Вицепремиерът Чубайс е изпаднал в положението на многоженец. Оставил в Петербург жена и две деца, оказва се, че той живеел с личната си секретарка, от която имал още две деца. Със заповед на Черномирдин известната Белла Куркова е отстранена от ръководството на 5-и телевизионен канал.

Представителят на Центъра за връзки с обществеността при ФСК генерал Михайлов с многозначителна усмивка осведомява телевизионните зрители, че едно специално подразделение на службата за сигурност, имащо задачата да арестува Дудаев, Масхадов и Басаев, се е отправило в планините, за да раздава правосъдие. А почти едновременно с Михайлов Дудаев дава интервю за агенция ИТАР-ТАСС, без изобщо да знае, че вече идват да го арестуват. С удоволствие продължава да се саморазпространява слухът за скорошното присвояване на званието маршал на генерал Грачов. Упоритите журналисти дори успяват да се промъкнат в полусекретното ателие на Министерството на отбраната, където им показват новите маршалски пагони ръчна изработка.

И изведнъж — това съобщение за Будьоновск, дошло за Русия като гръм от ясно небе, както и неотдавнашното земетресение в Сахалин. Журналистите хукват към Министерството на отбраната. Там им казват, че нищо не знаят.

По-разсъдливите се понасят към Лубянка. Московското управление на ФСБ изразява недоумение: какво общо имаме ние с това? С Будьоновск се занимава федералната служба, а тук, в Москва, всичко е спокойно. Обстановката е под контрол.

Във федералната служба пък изобщо отказват всякакъв коментар. Само информират, че началникът на ЦОС генерал Михайлов тъкмо в този момент подготвял изявление за печата, което ще бъде предадено на информационните агенции.

В Управлението за специални операции потвърждават, че спецгрупите „Алфа“ и „Вимпел“ вече се намират в пълен състав на мястото на събитието заедно с цялото ръководство. Но подробности тук, в управлението, на никого не са известни.

Федералната служба на Гранични войски съобщава, че нейни застави на територията на Ставрополския край няма. Обърнете се към МВД.

 

В МВД цари паника и бъркотия. Сътрудникът на Центъра за връзки с обществеността полковник Рябцев (понеже журналистите не намират известния полковник Ворожцов) изразява оригинално мнение по повод случилото се. Според него злината се кореняла в обстоятелството, че камуфлажното облекло се оказва леснодостъпно за всеки желаещ да го носи. Кръгът от ползващи камуфлажна униформа, пояснява полковникът, е толкова широк, че практически е невъзможно да се различат неговите истински носители (тоест МВД, ФСБ и армията) от фалшивите (тоест митницата, различните служби за сигурност, военизираните отряди и най-вече чеченските терористи). Това е дало възможност на щурмоваците безпрепятствено да пропътуват толкова голямото разстояние от охраняваните граници с Чечения до съвсем неохранявания Будьоновск.

Журналистите не получават задоволителен отговор и от изпълняващия длъжността началник на Управлението за охрана на обществения ред в столицата подполковник Менших. Смутеният подполковник честно си признава, че няма никаква представа какви разпореждания е давал господин Сосковец и на кого. По-специално за това, че в Москва милицията трябва да постави под засилена охрана всички жизненоважни обекти, всички изходи и входове на столицата, а също и метрото.

И никой, разбира се, не може да даде отговор на най-главния въпрос: как стотината въоръжени до зъби щурмоваци са успели да се измъкнат от непристъпните планини на Южна Чечения, където уж били блокирани, да преминат през територията на равнинна Чечения, която е под контрола на федералните войски, и да изминат още сто и петдесет километра през Ставрополския край, чиито пътища са осеяни с т. нар. блок-постове на ОМОН, разположени в непосредствена близост един от друг? И на всичко отгоре фактически завземат един руски град, държейки го под свой контрол няколко часа, като същевременно вземат, както до този момент се смята, неколкостотин души за заложници, след което се барикадират с тях в градската болница!

Съвсем очевидно е, че многобройните спецслужби са крайно изненадани и заварени неподготвени, въпреки че самият генерал Дудаев неведнъж предупреждава, че възнамерява да пренесе войната на територията на Русия. Излиза че безбройните сътрудници на ФСБ, МВД, военното разузнаване и контраразузнаването, от които според техните твърдения Чечения буквално гъмжи, следят всяка стъпка на дудаевските щурмоваци само съобразно бавния „победен марш“ на федералните войски и редовните спектакли с издигането на руското знаме върху овъглените развалини на поредното село.

Налице е поредният провал на спецслужбите изобщо, а конкретно — в Чечения. И докато журналистите тичат от едно силово ведомство в друго с надеждата да научат някакви подробности, от Будьоновск пристигат пресни новини. Оказва се, че завзелите градската болница чеченци разполагат с телефон за спътникова връзка, по който те вече са направили първото си изявление.

Обявили са, че в ръцете им се намират повече от три хиляди заложници, щурмоваците поставят ребром искането за незабавно прекратяване на военните действия в Чечения, изтегляне оттам на руските войски и започване на преговори между Дудаев, от една страна, и Елцин и Черномирдин, от друга. В противен случай всички заложници ще бъдат разстреляни.

Броят на заложниците, споменат от чеченците, веднага предизвиква съмнение. Дори по най-песимистични преценки пленниците едва ли биха могли да бъдат повече от 300 души, като в тази цифра влизат персоналът и пациентите на градската болница. Освен това всички са наясно, че нито три хиляди невинни хора, нито тридесет хиляди няма да спрат властта, невиждаща, че върви по пътя на безумието. И става точно така.

Надвечер вече всички знаят каква е реакцията на президента Елцин. Чрез своя секретар по печата Сергей Медведев президентът изразява „възмущението си“, че изобщо е възможно да се случи подобно нещо и заповядва на Ерин, Степашин и Егоров веднага да излетят за Будьоновск и лично да поемат там ръководството на операцията по ликвидиране на терористите. Не по спасяването на заложниците, а именно по ликвидиране на терористите.

Президентът е бесен. Той е възнамерявал да лети за Халифакс, където се надява въз основа на лъжливите съобщения на приближените си да обяви пред лидерите на западните държави, че най-после на чеченската война е поставена точка. Президентът вече поне три пъти е правил подобни изявления. И ето ти го нападението в Будьоновск, което превръща дългоочакваната точка в многоточие…

 

Междувременно съвзелата се от краткотрайното си объркване Федерална служба за сигурност оповестява чрез генерал Михайлов, че чеченските щурмоваци възнамерявали да взривят намиращия се в Будьоновск голям химически комбинат, което би произвело ефект не по-малък от аварията в Чернобил. Обаче благодарение на предприетите от „чекистите“ мерки, това е предотвратено. Именно тогава щурмоваците, обзети от безсилна злоба, нападат града и вземат мирни граждани за заложници.

Тази плитко скроена лъжа се осланя само на невежеството на родното население. На разузнаването на генерал Дудаев е много добре известно, че завод „Ставрополимер“ вече не е собственост на Русия, която го е продала на холандците чрез известната банка „Менатеп“. А Дудаев не би желал при никакви обстоятелства да предизвиква Запада. Освен това нищо не би коствало на чеченския отряд, докато три часа държи в ръцете си целия град, да се вмъкне в практически неохранявания завод и да подпали огромния брой цистерни с бензин и мазут пред изходите на предприятието.

За какво им е да взривяват завода, когато тяхната цел е да взривят Русия!? И вече частично са я постигнали.

Първите съобщения от Будьоновск предизвикват паника и истерия в цялата страна. Телефоните на оперативните дежурни в МВД и ФСБ от всички равнища непрекъснато звънят. Развълнувани и разтреперани гласове на граждани съобщават страховити подробности. Чеченски терористи били забелязани ту край атомни станции, ту край газо- и нефтопроводи, ту в район на детски лагери и дори край самата кремълска стена, където дошли с явното намерение да се прехвърлят през нея. В Ростов и Волгоград пък валят съобщения, че на различни места са видени колони камиони с щурмоваци, придвижващи се по шосето и в двете посоки; група терористи се появили край язовирната стена на Цимлянската ВЕЦ; пилот на вертолет цели четири часа наблюдавал колона щурмоваци, движеща се по посока на Краснодар.

Скоро става ясно, че милиционерските сили в Москва и другите градове на Русия не са достатъчни, за да овладеят положението. Решава се в столицата да бъдат въведени две бригади на въздушнодесантните войски. Ръководствата на другите градове също искат от командващите окръзите да изпратят войски за охрана на населението. На Червения площад в Москва и в самия Кремъл докарват десантни танкове със застрашително въртящи се оръдейно-картечни куполи и бронетранспортьори. Десантиците блокират околовръстното шосе, поставят под засилена охрана летищата и пътищата към тях.

Към всички милиционерски участъци на Управлението на вътрешните работи полита директивата: „да се започне профилактика на лицата от кавказка националност“. Операция, която вече е добре отработена.

Но ако в Москва, без много да подбират, арестуват на улиците всички брюнети („Трудно е да си брюнет в Русия!“ — още Чехов го е казал), в Ставрополския и Краснодарския край нещата твърде се „заострят“.

Когато късно през нощта Ерин, Степашин и Егоров пристигат в Будьоновск, градът прилича на обсадена крепост, преживяла едновременно земетресение и наводнение. Пълен с войски и всевъзможни спецподразделения, озарен от някакви непонятни пожари, озвучаван от изстрели сред неосветените улици и от гласовете на тълпите хора, стоящи с диви изражения на лицата край неприбраните трупове — сънният степен градец сякаш по своему изживява последния ден на Помпей.

Пристигналите министри незабавно разполагат своя щаб в помещението на местното УВД, намиращо се на около два километра от окупираната болница. Със своите избити прозорци, надупчени от куршумите стени и частично изгорели стаи управлението малко подхожда за нормална работа на високопоставените особи от Москва.

Ерин и Степашин изслушват рапортите на подчинените си. По всичко личи, че щурмоваците са между 40 и 60 души. Въоръжени са с леко стрелково оръжие и гранатомети. Задържат в болницата към двеста души. „Алфа“ и „Вимпел“ вече са тук. Утре ще се ориентираме по-добре в обстановката и тогава ще превземем с щурм обекта.

Министрите разпалено започват да обсъждат детайлите на предстоящата операция. Особено се горещи армейски генерал Ерин. Преди да тръгне за насам, той е бил удостоен да разговаря по телефона със самия президент. Всички тези подлеци да се унищожат — му е заповядал президентът с присъщата си гениална непринуденост. — „За денонощие и половина се подгответе както трябва, че да не вземете да я свършите значи във вреда на себе си.“

За разлика от Ерин и никога не униващия Степашин, „миннацът“^[5] Егоров няма настроение и не е разговорлив. И ако през януарските дни той е напомнял на впечатлителния Шурик Невзоров на „велможа от времето на Екатерина II“, сега Егоров е печален, уморен, изтормозен от началниците си и не съвсем здрав чиновник от епохата на Николай I. Той никак не е желал да идва тук. Надявал се е, че ще го забравят, както са забравили Сосковец. Но не би!

От Сосковец, заемал министерски пост още през съветско време, бившият краснодарски участъков лекар е толкова далече, колкото и от генерал Дудаев. Още повече, че чеченската война, планирана за девет дни, а продължаваща вече седми месец, съвсем е разстроила работите на „Кубанската банка“. Във врата на банката диша Интерпол, него пък го тръска данъчната полиция и макар че Николай Егоров е гражданин на Република Кипър, имащ право на данъчни облекчения, това малко му помага както там, така и в Русия. В Краснодар подпалват и изгаря къщата му, а край вилата му в околностите на Москва е открито мощно взривно устройство. Задълженията му сега възлизат на около 20 милиона долара, но кой им е хвърлил око — чеченските или московските съдружници, — той не знае. Ето защо е толкова печален. Никога не би се захванал с тази авантюра, ако е предполагал накъде ще тръгнат нещата.

Като министър на националностите Николай Егоров също изслушва внимателно доклада на представителите на местните власти, които още преди да се появи той, инициативно се потрудват в областта на националното съгласие и дружбата между народите.

Веднага след като чеченските щурмоваци се барикадират със заложниците в градската болница, в Будьоновск и околните села, където живеят и чеченци (най-много ги има в заселището Терск), започват поголовни обиски и арести. Мнозина чеченци бягат от града. В чеченските семейства остават почти само жените, децата и старците. Привечер в РОВД (районен отдел на вътрешните работи) в Будьоновск довеждат голяма група чеченски жени и деца и ги затварят в подземията на сградата. После предлагат на Басаев да ги разменят срещу заложниците, като заплашват, че при отказ всички ще бъдат разстреляни. Басаев студено отвръща: „Това не са чеченци, това са граждани на Русия. Ако искате — разстреляйте ги.“

Такива ултиматуми започва да си разменя с Басаев администрацията на града и района. И античеченската истерия залива града, разпростирайки се и в съседните райони. „Смърт на чеченците! Да се избият до един!“ — скандират на митингите. Мнозина могат да бъдат разбрани — те току-що са загубили роднини и близки, част от труповете на които още не са прибрани от улиците на града. „Да се изселят всички чеченци от района!“ — настояват по-умерените.

Казашкият атаман на Будьоновск Маевски, който лично е смъкнал знамето на Ичкерия от покрива на административната сграда, рапортува на министъра по въпросите на националностите и регионалната политика, че след като приключи операцията по освобождаването на заложниците, той възнамерява да поведе народа, за да „изсели тази създаваща неприятности нация от всички селища на Ставрополския край“.

Всичко това плува в руслото точно на онази национална политика, която Николай Егоров е разработил още като губернатор на Краснодарския край. А че за държава като Русия тази политика сега е самоубийствена, Егоров не може да бъде убеден дори и от цяла команда професори, етнолози и политолози. Да са го учили на млади години. Още повече, че местните чиновници показват на министъра позиви, които от месец се разпространяват на територията на Ставрополския и Краснодарския край.

Позивите са подписани с абревиатурата НОРДОС („Независим специален отряд на смъртниците“, т. е. на наказващите със и обрекли се на смърт.) Там пише: „Ние сме воини на Аллаха. Преди да пристъпим към бойни действия, решихме да се обърнем към народа на Русия, за да знае какви са нашите цели и задачи.“

От изложението става ясно, че в задачата на отрядите НОРДОС влиза извършването на терористични актове на територията на Русия, подривна дейност, унищожаване на стратегически обекти, жива сила и военна техника; набелязан е и план за воденето на бактериологична война — отравяне на водоеми и пасбища. „Ако загине Чечения, ние сме готови да погубим и Русия. Днес в Чечения вашите бащи и синове убиват нашите майки, бащи, братя и сестри. И ако те не се спрат, сами ще изпитат какво е чувството, когато загиват близки, в нищо невинни хора. Опомнете се! Спрете тази война и надигащия се масов терор…“

Въпреки че позивите от месец се разпространяват из Южна Русия, Егоров, Степашин и Ерин за първи път се запознават със съдържанието им едва тук, в надупчената от куршуми сграда на управлението на вътрешните работи, което още веднъж потвърждава „блестящата“ дейност на руските спецслужби. Особено „приятно“ е на Егоров да чете текста, доколкото след като отново се появява на политическата сцена, той не е престанал да повтаря, че никаква партизанска война в Чечения не може да има, дори и поради това, че за воденето й Дудаев не разполага с никаква „социална база“.

Опрели се на това убеждение, а също и на аксиомата, че чеченският народ е изцяло банда от престъпници, и възползвали се от личния си богат опит в обноските си с чеченските терористи в района на летището край Минералние води, Ерин, Степашин и Егоров стигат до „гениалното“ умозаключение: да предложат на Басаев да предаде заложниците (министрите вече знаят, че те са най-малко хиляда) срещу два милиона долара и самолет, готов да излети за всяка страна по негов избор. Предложението Басаев получава още преди съмване.

За голямо учудване на „силоваците“, вярващи си, че са тънки психолози, Басаев отхвърля тяхното толкова съблазнително предложение. Той отново повтаря предишните си искания:

 

1. Прекратяване от страна на Русия на бойните действия в Чечения.

2. Изтегляне на руските войски от Чечения.

3. Провеждане на преговори непосредствено между Дудаев и Елцин или Черномирдин.

 

Подобно нещо в историята на международния тероризъм не е имало! Както не е имало и такъв голям брой заложници. Басаев твърди, че те са пет хиляди. В Будьоновск смятат, че са две хиляди души.

 

В ранното утро на 15 юни над Будьоновск се появяват бойни въртолети. Самият град гъмжи от бронетехника, разкъртила и разорала улиците му.

Басаев е предупредил, че при всяко облетяване на болничната сграда с вертолет ще разстрелва по един заложник. Същевременно става ясно, че командирът на чеченския отряд вече знае за пристигането на група „Алфа“ в Будьоновск, щом е заявил, че при евентуален щурм на болницата възнамерява да разстрелва по петима заложници на всеки свой ранен и по десет — на всеки убит. Но това, както и би следвало да се очаква, минава покрай ушите, тъй като вече има заповед за щурмуване на сградата. Единственото, което сега е нужно да се подсигури, е внезапността на атаката. Затова на всеки, който по един или друг повод се завърти около министрите, се казва, че всъщност никой сега не мисли за щурм. Само преговори, главната тема на които е освобождаването на заложниците.

Междувременно групите „Алфа“ и „Вега“ се подготвят за щурма. „Алфовските“ снайперисти заемат позиции на 110 — 135 метра от болничната сграда. През биноклите, стереотръбите и оптическите прицели позициите на чеченците се виждат отлично. Бойците на „Алфа“ разполагат с пет огневи точки за едрокалибрени картечници ДШК и не по-малко от десет снайперистки поста. Огневите точки са замаскирани по всички правила на военното изкуство. Секторите за обстрел се прикриват един друг. По такъв начин е създадена професионално организирана кръгова отбрана. Но данните на разузнаването вече сочат — за учудване на генералите Гусев и Корнилов (командирът на „Вега“), — че терористите са повече от бойците на „Алфа“ и „Вега“ взети заедно, въпреки че само Гусев е довел 130 души. Методиката на ГПУ действа безпогрешно.

Покрай това разузнаването установява, че чеченците разполагат с няколко тежки картечници и дори тежки гранатомети, които могат да потопят и крайцер. На всичко отгоре имат и бинокли и прицели за нощно виждане и миниатюрни японски радиостанции с кодирани канали. Нищо подобно бедната „Алфа“, разбира се, няма.

И генерал Гусев вече се пита не как се е добрал Басаев от теснината Дарко в Будьоновск, а по какъв начин е успял да докара дотук такова количество тежко въоръжение. Служил почти само в Кремълския полк, командирът на „Алфа“ твърде малко е запознат с истинската техника по диверсионната част, където Съветския съюз е преуспял даже повече, отколкото с тиражирането на трудовете на класиците на марксизма, макар и без реклама. Остава му да предположи, че цялото това въоръжение е било предварително донесено и укрито на територията на болницата, което още веднъж напомня за професионализма на родните спецслужби.

Но от предположение и версии не става по-леко. Защото нито една антитерористична група в света не е попадала досега в подобна ситуация. Три хиляди заложници се намират в тясното пространство на минираната сграда. Експлозивът — тротил и кислородни бутилки от болничните запаси — е поставен така, че става ясно: при взрив главният корпус на болницата веднага ще рухне и ще погребе всички под себе си. На всичко отгоре, оказва се, че бойците на Басаев разполагат с една новост, която още не е на въоръжение в руската армия — мина с насочващо действие МОН-50. При взривяването й нейният пълнеж (стоманени сачми) буквално покосява всичко живо в сектора за поразяване. Този „сюрприз“ Басаев е подготвил за най-вероятните места на евентуалната атака. А всичко това създава безизходна ситуация.

Впрочем „Алфа“ не за първи път би се отказала от изпълнение на заповед. Така тя периодически е постъпвала след скандала във Вилнюс през 91-ва, после през август 91-ва и през октомври 93-та година. Тогава „Алфа“ не иска и да чуе за щурм на Белия дом: първия път — когато в него е самият Елцин, а втория — когато Елцин й заповядва.

Да е тук сега предишният командир на „Алфа“, навярно точно така би се получило, тъй като той би съумял да докаже пред нищо неразбиращите от тези неща министри, че щурмът в създалите се условия без подкрепа на танкове и авиация е невъзможен, макар и да съзнава, че в края на краищата него ще го обвинят за гибелта на заложниците.

Генерал Гусев обаче не би могъл да постъпи така, разбира се. Та това е неговата първа бойна задача, поставена му от самия, значи, президент! Единственото, което той все още може да направи, е да отлага началото на щурма, като изтъква необходимостта от неговото по-детайлно планиране и обмисляне…

 

А тревожно събудилата се Москва е донякъде успокоена от новото изявление на Олег Сосковец, уверяващ, че „в най-близко време групата чеченски бандити, нападнали Будьоновск ще бъде ликвидирана, а заложниците — освободени“. В това Сосковец не се съмнява, както и тогава, когато не подлага на съмнение успешната разправа с Чечения само за девет дни.

Но той и без това има достатъчно други грижи, за да се занимава с такива дреболии като нападението над Будьоновск. Така че нека премиерът Черномирдин прекъсне почивката си в Сочи и да се завърне в Москва. Още повече, че президентът Елцин ще пътува за Халифакс и при това положение е съвсем естествено премиерът да бъде тук вместо него.

Докато умуват и гадаят дали загрижен за съдбата на толкова много руски граждани, станали заложници на „кръвожадните бандити“, Елцин ще се откаже от пътуването си до Халифакс, президентът разсейва всички съмнения, като се появява на летището, изпълнен с решимостта да излети от Москва.

Върху лицето на президента личат явни следи от вчерашното му неразположение (не бива да се забравя, че 12 юни е Ден на независимостта, който по право може да се смята и за личен празник на президента), но той се държи бодро и уверено.

Журналистите научават от него, че дълго (също като евреинът от вица, който възнамерявал да замине за Израел) се колебал — да пътува ли или да не пътува за Халифакс, — но накрая решил да пътува. „На дудаевците — натъртва президентът — няма да им се удаде да провалят външнополитическите планове на една велика държава. Безпрецедентната по своята жестокост разбойническа акция слага точка на дискусията за характера на бившия дудаевски режим. Сега цял свят видя за какво и срещу кого воюват руските войници в Чечения.“ Поемайки дъх, президентът продължава: „Предстои ни още да си изясним как е станал възможен този варварски акт и защо онези, които отговарят за спазването на законността и правовия ред, са изпуснали от контрол положението.“

Заплахата на президента да се изясни с онези, които пак са олайнили лицето на майката-родина, предизвиква хор от оправдания сред високопоставените „правоохранителни“ чиновници.

Заместник-министърът на вътрешните работи генерал Абрамов заявява, че „според наличните сведения щурмоваците са се промъкнали до Будьоновск през Дагестан“. В това обяснение най-силно впечатление прави глаголът „промъкнали“: с тежки картечници и гранатомети на два (а според някои — на три) тежкотоварни камиона!

Федералната гранична служба на Русия изцяло отхвърля измишльотините на МВД. По границата с Чечения и Дагестан вече са били разположени застави на граничните войски. Там никой не би могъл да се „промъкне“. По всяка вероятност щурмоваците са преминали границата в района на Ставрополския край.

Генерал Грачов, който едва прикрива радостта си, че всички други „силоваци“ освен него са се посрамили, решава още мъничко да ги нацапа, като казва с насмешка: „Ясно е, че терористите са минали през контролните постове и проверката на техните автомобили, ако изобщо е имало проверка, е била формална.“

Предния ден Управлението по печата и информацията при Министерството на отбраната е оповестило, че „въоръжените сили на Руската федерация не вземат пряко участие в ликвидирането на терористите“.

Виж, Федералната служба за сигурност се оказва вярна на своите традиции. Тя отрано е „предупреждавала всички за подготвяните акции на възмездие“, но няма кой да я чуе. Бихме добавили, че и Дудаев също неколкократно отправя предупреждения на всеослушание.

Позицията на МИД изразява самият министър Козирев. Министърът, който още от самото начало инстинктивно се мъчи да се омърси в чеченската касапница и поради това се оцапал от краката до главата с гаранциите, които е дал на президентското обкръжение, също е категоричен: „Западът — заявява той, — вместо да чете морал на Русия (Западът винаги «гълчи» Русия за несекващото й желание да изтребва собствения си народ), би следвало да се присъедини към нас в борбата срещу международния тероризъм и да промени своето едностранчиво критично отношение към действията на Русия в Чечения.“

Реакцията в самата Чечения също е много оригинална и явно доказва, че навсякъде тържествува съветската школа, през която са минали всички — и руснаците, и чеченците. Бившият спикер на чеченския парламент Юсуп Сосланбеков заявява, че „нападението на Будьоновск било «провокация на Москва», на която й е нужно да подготви общественото мнение за геноцида над чеченците в Русия и извън нейните предели. Без съгласието на федералните органи през пропускателните пунктове не би могъл да мине никой, без да го проверяват.“

Сутрешните вестници в Русия и в чужбина реагират на събитието с крещящи заглавия: „Гражданската война на територията на Русия започна“, „Дудаев пренесе военните действия на територията на Русия“, „Будьоновск — удар в гърба. В Русия започна партизанска война!“, „В Русия има най-много спецслужби, а терористите превземат цял град“, „Чеченско знаме над руски град!“, „Южна Русия е въвлечена в конфликт, подобен на североирландския“, „Със своето решение да започне война срещу собствения си народ Москва сама се напъха в капана — изход за нея вече няма“, „Чеченците убиват нашите жени и деца! Спрете геноцида на руския народ!“

Новодошлите в Будьоновск кореспонденти на всички информационни агенции с пресипнали от възбуда гласове предават от мястото на събитието: „В продължение на няколко часа Будьоновск беше в ръцете на хората на Басаев. По предварителни данни убитите са 49, а ранените — 85 души. На територията на болницата са събрани заложници от целия град, които, както се изяснява, са повече от 1500 души, включително и летци от авиоградчето — от изтребителния и вертолетния полк. Петима офицери-летци вече са разстреляни по заповед на Басаев заради престъпления срещу чеченския народ“.

Ръководителят на ЦОС при ФСБ генерал Михайлов само вдига рамене в отговор на въпросите на журналистите. А вие какво искате? Нашите сътрудници са малко на брой — всичко 176 хиляди, а и няма пари. Отнеха ни всички спецподеления и няма пари. Впрочем ние предупреждавахме. И дори предотвратихме няколко аналогични случая.

Нямало обаче никакви основания за тревога. Бандитите ще бъдат ликвидирани в най-скоро време…

 

Но в самия Будьоновск събитията започват да се развиват по още по-странен начин. Докато генерал Гусев се оправдава с неопитността на хората си и прави всичко възможно да забавя щурма, а Егоров, Степашин и Ерин уверяват присъстващите, че никакъв щурм нямало да има, в Будьоновск пристига Шеврани Басаев — роден брат на Шамил. Веднага безпрепятствено го пропускат до болницата.

Малко подир това запасният генерал от КГБ Андрей Черненко, сега заместник-министър на министър Егоров, изненадващо съобщава, че „щурмоваците искат среща с руските и чуждестранните журналисти“. Той отбелязва, че федералните представители дават съгласието си и ще спомогнат за провеждането на срещата, ако има гаранция за безопасността на репортерите, но те настояват срещата да бъде на неутрална територия, а не в болничните помещения, както настояват „щурмоваците“.

Басаев заявява, че ако срещата с журналистите не се проведе до 20,00 часа, ще бъдат разстреляни петима заложници. Неговият отговор е препредаден от местния хирург Вера Чепурина, която чеченците са пуснали от болницата специално с тази цел. Но „силоваците“ продължават по непонятни причини да протакат с крайния си отговор.

Изглежда, в случая е изиграло роля съобщението на разузнаването, дошло по каналите за секретна връзка и потвърждаващо, че Басаев в този момент се намира в Южна Чечения, където ръководи главните „дудаевски сили във Веденски район“.

Хората винаги се объркват, когато се изправят пред някаква мистика.

Армейски генерал Ерин, който е в правото си да се смята за старши сред домъкналите се в Будьоновск министри, организира импровизиран митинг. Половината от участниците са хората от личната му охрана. Като благодари на гражданите за тяхното мъжество и героизъм, Ерин ги успокоява с уверението си, че Будьоновск се пази от три пръстена въоръжена охрана и никой не би могъл нито да се промъкне в града, нито пък да се измъкне от него. В това всички трябва да бъдат убедени. Обстановката в самия град се контролира от силите на милицията и армейски части. Магазините временно нямало да работят. Той съветва жителите да не се мотаят из улиците, а да си седят у дома.

Странен призив към хора, чиито роднини и близки — ако не на всички, поне на почти всички — се намират сред заложниците в окупираната болница!

Болницата има и акушеро-гинекологично отделение, където лежат около 150 родилки. Едни от тях вече са с бебета, други са в очакване всяка минута да родят, трети са тук за лекарски надзор над напредналата им бременност. В болницата има и детско отделение — педиатрия, в което са настанени майки с малки деца. Техните роднини чакат да чуят какво ще отговори министърът на въпроса им как смята да ги освободи. Ще има ли щурм?

— Успокойте се, граждани! — казва Ерин. — Никакъв щурм няма да има. Той изобщо не влиза в плановете ни. Само преговори! И не се вълнувайте. Всичко върви нормално…

Тъкмо в този момент пристига съобщение, че Басаев е наредил да бъдат разстреляни петима от пленените летци — заради просрочване на обещаната му среща с журналистите.

Разстрела наблюдават от местата си бойците на „Алфа“. По думите им те са гледали натам със стиснати зъби, тъй като без изрична заповед никой от бойците на „Алфа“ няма право да стреля…

Басаев твърде безцеремонно демонстрира кой е господар на положението с едно ново предупреждение: на всеки половин час забавяне ще бъдат разстрелвани по пет души. В разположения в сградата на РОВД щаб неочаквано пристигат заместник-главният лекар на болницата Костюченко и завеждащият хирургическото отделение Скворцов. Двамата молят да се побърза със срещата с журналистите, защото, ако те не се появят в болницата до 20,00 часа, ще загинат още 10 заложници.

Накрая автобусът с журналистите тръгва от щаба. От всички тях е взето писмено уверение, че отиват в болницата доброволно и със съзнанието, че отсега нататък никой не може да поеме отговорност за безопасността им. Разписките им събира дошлият заедно с Ерин в Будьоновск небезизвестен полковник Ворожцов, когото те безуспешно са търсили в Москва. Събира ги полковникът и продължава загадъчно-подигравателно да се усмихва като човек, който знае висшата тайна на битието.

При последния преди болницата руски пост на журналистите е заповядано да слязат от автобуса, без да им се обяснява защо. Изглежда — да не попадне в ръцете на терористите автобусът, който е държавно имущество. По-нататък — около километър — те ще се движат пеша. Отпред вървят лекарите в белите си одежди и махат с ръце. Главният корпус на болницата лъха на мъртвило. Чак когато стигат до входа на болничния двор журналистите виждат застанали на някои прозорци чеченци в камуфлажни униформи и с автомати в ръка. От други прозорци пък поглеждат момичета с бели престилки — медсестри и санитарки.

Чува се заповед да спрат и започва бавна процедура по проверка на документите и обискиране. Не без основание Басаев се опасява, че журналистите всъщност може да се окажат бойци от групата „Алфа“, решили по този начин да проникнат в болницата.

Но „Алфа“ постъпва умно — не прави никакви подобни опити. Двамата агенти от местната ФСБ, получили още първия ден заповед да се внедрят като заложници сред задържаните в болницата, веднага са били разкрити и разстреляни по нареждане на Басаев.

Чеченците още не са успели да проверят и една трета от журналистите, когато откъм града затрещяват автоматни откоси и над главите им писват куршуми. В барикадираната сграда настръхват и отвръщат на огъня. Ужасените репортери се скупчват пред чеченския контролно-пропускателен пункт. Чеченците разрешават на напиращата тълпа да се прикрие в тесния проход между пункта и болничния двор и слагат резето на железния портал.

Представителите на печата са отведени на втория етаж, препълнен със заложници, сред които преобладават жени и деца. Някои от тях седят, други са легнали.

Бръснарят на болницата подстригва неколцина обрасли в планините басаевски бойци. Те с удоволствие подлагат гъстите си буйни коси под струята на освежаващия „Шипра“.

Диво озъртащите се журналисти обаче нямат време да привикнат с обстановката. Защото властите, може би със скърцащи от ярост зъби, че са били принудени да изпълнят искането на Басаев, са получили нов пристъп на истерия. Сега автоматно-картечните откоси бият по прозорците на болницата. Само преди половин час бойците на „Алфа“, които наблюдават разстрела на петимата заложници, не откриват огън, понеже не са имали заповед. А сега, когато в сградата са влезли журналистите, някой, изглежда, е издал такава заповед.

Кореспондентите залягат на пода, може би спомняйки си в този миг усмивката, с която полковник Ворожцов събира разписките с писмените им уверения, че свалят от властите всякаква отговорност за техния живот. Зазвънтяват парчета от простреляни стъкла, раздават се викове, стонове и влудяващият ги истеричен плач на децата.

Стрелбата спира също така изведнъж, както е започнала. Възползвали се от паузата, говорещите руски чеченци препращат журналистите, които още лежат на пода редом със заложниците, в подземието. Там в обкръжението на неколцина от своите офицери ги посреща Шамил Басаев.

Около петнайсетина телевизионни камери се насочват към него, когато той казва със спокоен и тих глас:

— Малка ни е надеждата, че поне някой от вас може би ще каже истината… Аз съм полковник Шамил Басаев, командир на разузнавателно-диверсионен батальон от армията на Република Ичкерия. Ние не възнамерявахме да превземаме Будьоновск. Друга беше нашата задача. Искахме да се доберем до Москва и да повоюваме малко там, за да видим как руските власти ще бомбардират Москва. Но цялата наша операция се провали заради алчността и ненаситността на катаджиите по пътя ни. На нас просто не ни стигнаха парите, за да се доберем до Москва. Ето поради тази печална причина град Будьоновск се превърна в заложник.

След като повтаря своите искания към руските власти да прекратят чеченската война, Басаев добавя: „Абсолютно не възнамеряваме да убиваме никого от заложниците. Ние разстреляхме държавни служители — а при нас ги има достатъчно — отговор на раняването на наши другари със снайпери. И ще продължим да разстрелваме. Но не жени и деца — ние не сме маниаци. В крайна сметка, ако не бъдат изпълнени нашите условия, НИЕ ЩЕ ПРИНУДИМ РУСКИТЕ ВОЙСКИ ДА НАПРАВЯТ ТОВА. Нека да дойдат и да щурмуват. Омръзна ни да гледаме как убиват нашите жени, старци, деца и как бомбардират селата ни… И ето че и ние дойдохме в руските села.“

Привършил с изявлението си, Басаев изразява готовност да отговаря на въпроси, които се посипват от всички страни.

— Срещали ли са се с вас от високото началство?

— Не. Нито високо, нито ниско.

— Кои са взетите за заложници?

— Граждани на Руската федерация, сред които има и чеченци. Чужденците ние освободихме.

— С какви суми подкупвахте постовете на ГАИ (КАТ)?

— От сто долара за поста общо до 5000 рубли отделно на всеки.

— Какви са вашите загуби?

— Осем убити и дванадесет ранени.

— Ако вашите искания бъдат удовлетворени, няма ли чеченците да продължат да си отмъщават на руснаците?

— Ние мъстим, защото са ни докарали до крайност. Не говоря за нашите близки, за децата, които те са убили, за бременните жени, за 65-те хиляди руснаци, които пак те са унищожили, за моите двама братя, две дъщери, жена ми и сестра ми, също убити от тях. 11 мои роднини загинаха. Дайте ни свободата!

— Вие „смъртници“ ли сте?

— И ние, и вие — всички сме смъртни. Но за нас не е важно кога ще се мре. Важното е — как.

— Бихте ли успели да извършите същото в Москва? И с какви сили?

— Кремъл можеше да превземем и със силите, които са тук, въпреки 40-хилядната му охрана начело с Коржаков.

— Защо избрахте точно болницата?

— Първоначално възнамерявахме да воюваме в центъра на града, но лекарите от „бързата“ излязоха хора на честта и дълга. Въпреки престрелката те вземаха ранените, включително и нашите, и ги откарваха в болницата. И ние последвахме ранените си другари, за да не бъдат доубити от вашите войници, както те непрекъснато постъпват.

Кореспондентите се опитват да разберат колко души наброява отрядът на Басаев. Той пояснява, че в акцията с него са тръгнали 210 души.

И отново подчертава, че е имал намерение да се добере до Москва, но със съжаление отбелязва: „Когато ни спряха пред Будьоновск, в джоба ми бяха останали само сто долара“.

„Тук, в болницата — продължава Басаев, — създадохме филтрационен лагер по примера на руснаците в Чечения.“ Определените за разстрел се филтрирали най-напред измежду военнослужещите и работниците от милицията. Той обаче не възнамерявал да разстрелва обикновените хора, а щял да предостави това да направят руските войски, при положение че щурмуват.

Колкото до стрелбата по болницата в момент, в който тук се намират журналисти, Басаев предполага, че руските военни бият „именно по журналистите“. И ако той не бил започнал щателна проверка долу, журналистите без никакво бавене щели да се озоват в подготвената за среща стая на втория етаж, но тогава не можело да няма убити сред тях, тъй като стрелбата била насочена точно към това помещение. Забавянето на контролно-пропускателния пункт ги е спасило.

Привършил беседата с журналистите и вече съобщил на цял свят своите искания, Басаев позвънява в щаба на тримата „министри“, известявайки им, че гостите му веднага тръгват обратно. Желателно е да не се стреля по тях.

От щаба дават разрешение за завръщането на пресата.

Върволицата кореспонденти се спуска по зловещо тъмната улица, докато не чува страховитата заповед: „Стой! Движете се поединично! На дистанция десет метра. Пригответе документите за проверка!“ Това вече са нашите.

 

Веднага мнозина от журналистите трябва да отговарят на въпросите — колко души наброява отрядът на Басаев, какво е въоръжението им, как са разположени по етажите.

В същото време директорът на ФСБ Степашин стига до извода, че и той трябва да внесе лепта в опазването на военната тайна и осигуряването на елементите на внезапност във връзка с предстоящия щурм.

Затова дава интервю за вестник „Комсомолская правда“, който неговото ведомство винаги е покровителствало и дори е препоръчвало да не си променя името, макар че отдавна вече в страната няма никакъв комсомол. „Иначе после ще се срамувате“ — казват „чекистите“ на хората от редакцията, намеквайки им, че скоро комсомолът ще се върне под крилото на обожаваната партия…

Какви действия ще бъдат предприети в най-скоро време? — пита кореспондентът Степашин и шефът на ФСБ отговаря:

— Ще продължим да водим преговори. Целта ни е една: ДА СПАСИМ ХОРАТА.

Междувременно появяването на Шамил Басаев на телевизионните екрани в цял свят слага, покрай всичко друго, кръст на версията, че нападението на Будьоновск е „провокация на Москва“ и нов „Глайвиц“, както се е изразил министърът на вътрешните работи на Дудаев — Шамседин Юсеф.

Помни се, че в самото начало на акцията на Басаев Дудаев, който не е предполагал, че така ще се обърнат събитията, изцяло се разграничава от участниците в нея, като заявява, че „нито аз, нито администрацията, нито правителството, нито отделните служби в Чечения са издавали заповед за провеждането на акция от подобен род на територията на Русия“. Сега обаче, на 15 юни вечерта, министърът на правосъдието на Чечения Руслан Имаев признава в интервю по телефона: „Ние нееднократно предупреждавахме руското ръководство, но то не прояви разум.“

Почти по същото време отговорността за събитията в Будьоновск поема неизвестната досега организация „Воини на исляма“, претендираща да действа от името на цялото мюсюлманско население в бившия СССР. „Жестокостите и изтребването на чеченската нация ни принуждават да се надигнем на джихад.“

„Да бъдем честни — призовава Галина Ковалска от страниците на «Новое время», — Будьоновск не е точно терорът, който ни беше обещал Дудаев, съвсем не е онова, което очаквахме със затаен дъх. Ако тези двеста терористи се бяха обособили на «тройки» и започнат да действат по метода на една ИРА… Страшно е да си помислиш в какъв ад би се превърнал животът в големите руски градове…“

Животът в големите руски градове и без това се тресе от напрежение.

Милицията и ОМОН арестуват на колхозните пазари всички, които подчертано приличат на преселници от Кавказ. В центъра на Петербург са задържани италиански туристи, в Москва — студентска делегация от Алжир. Разбира се, после се налага да им поднесат извинения ида ги освободят, но от тогава органите на реда освирепяват още повече. Един от милиционерските началници, в чиято глава са се объркали всички понятия и инструкции във връзка с последните събития, казва в телевизионно интервю: „Прощавайте за моя АНТИСЕМИТИЗЪМ, но ние получихме заповед да задържаме и проверяваме всяко лице от кавказка националност.“

От Будьоновск Николай Егоров прави опит да се свърже по телефона с Басаев. Налага се да разговаря с един от заместниците му — майор Асламбек Абдулхаджиев, бивш военен комендант на Шали.

Егоров отново предлага на чеченците пари и самолет до всяка точка на земното кълбо срещу освобождаването на заложниците. Абдулхаджиев потвърждава пред министъра по въпросите на националностите декларираното вече няколко пъти от Басаев, като повтаря, че в болницата има 5000 заложници и те ще бъдат ликвидирани, ако поставените условия не се изпълнят. Егоров моли да освободят поне децата. Абдулхаджиев му напомня, че собствените деца на всички бойци от отряда на Басаев са загинали от руските бомби. И те са дошли тук не да търгуват, а да мрат. Мислено воините на исляма вече са се простили с живота.

На това Николай Егоров съвсем няма какво да отговори, освен да изругае гръмко. А зад него като опашка неотстъпно се е прилепил пуснатият от болницата заместник-главен лекар Костюченко и непрекъснато му напомня, че в ръцете на чеченците има не по-малко от 2000 души и че министърът трябва да се съгласи на отстъпки, да спре облетяванията и обстрела на сградата. Раздразненият Егоров заповядва на лекаря повече да не се доближава до него.

 

Междувременно президентът Елцин е кацнал в Шотландия в отлично разположение на духа и се готви да прелети оттук в Халифакс. Но ако до заминаването си руският президент уверява всички и всеки, че фактически голямата „седморка“ вече е станала още по-голямата „осморка“, сега тук го чака бързо, дълбоко и болезнено разочарование.

Премиер-министърът на Канада Жан Кретиен специално е предупредил Елцин да не се появява в Халифакс по-рано от петък по обяд. Няма кой да го посрещне, няма кой да го приветства. По лицата на западните лидери се чете искрено недоумение: как можеш да напускаш страната си в такъв момент, когато на косъм виси животът на хиляди руски граждани! Никой от тях не би могъл така да постъпи, най-малко заради чувството на отговорност пред своите граждани и избиратели. А с какъв багаж впрочем пътува Елцин за Халифакс?

С общи приказки за гарантирането на ядрената безопасност и с „новаторската“ идея за постигане на скорошен мир в Босна, в която само той си вярва.

Поради това, едва пристигнал в Халифакс, президентът на Русия е отведен на цирк, където отпуска докрай душа и се смее през сълзи.

От сутринта на 16 юни на извънредното заседание на Държавната дума се разразява грандиозен скандал. Целият дневен ред е посветен на Будьоновск. Поканените на заседанието Евгений Абрамов, заместник-министър на вътрешните работи, и Николай Ковальов, заместник-директор на ФСБ, нещо блеят от трибуната и става ясно, че те не разполагат с абсолютно никаква информация за Будьоновск освен официално публикуваната. Затова пък и двамата се възползват от случая за пореден път да се оплачат, че на техните служби не им стигат нито хората, нито парите. Николай Ковальов дори отива по-далеч, като изтъква необходимостта на Службата за сигурност да се възстановят онези функции и права, които е имала Държавната сигурност по времето на СССР.

Иначе не е възможно да се работи, подчертава високопоставеният „чекист“.

Казаното от него прави впечатление, но далеч не на всички. Раздразнена от това, че й се отрежда бутафорна роля, когато най-важни държавни решения се приемат не само без нейното одобрение, но даже и без да я уведомяват, Думата се взривява и иска оставката на правителството. На първо място — на силовите министри. Отделена от президента с нещо, напомнящо на звуконепроницаемо стъкло, тя се опитва поне сега, в тази толкова трагична обстановка, да се накрещи на държавния глава, заплашвайки го с импичмънт.

Спикерът на Думата Иван Рибкин, когото президентът е направил член на своя Съвет за сигурност, е длъжен да „укротява“ най-буйните депутати, но сега, пред лицето на трагедията в Будьоновск, той не може да си позволи нищо друго, освен да се опита да отклони към „силоваците“ насочения срещу Елцин удар.

„Промъкването на терористите от Чечения до Будьоновск е било възможно само поради небрежността на МВД и ФСБ — заявява той. — А на 12 и 13 юни до ръководителите на органите на реда, службите за сигурността и военните части беше изпратено шифровано съобщение за вероятна поява на бандитски групировки.“ Но „спикерът“ не пояснява кой е изпратил тези шифровани съобщения във ФСБ и МВД. И не са ли всъщност именно те задължените да изпращат такива предупреждения до всички инстанции?

Никой не реагира на маньовъра на Рибкин. На трибуната излиза лидерът на парламентарната група на ДПР^[6] Сергей Глазев (наследник на знаменития Травкин) и предлага незабавно да се гласува вот на недоверие на правителството, като съобщава че вече бил събрал необходимия брой подписи на депутати. След него говори лидерът на „Яблоко“ Григорий Явлински, който открива атака срещу президента, възкликвайки гневно: „Борис Елцин не трябваше да пътува за Халифакс, а за Будьоновск!“

Изненадващо го подкрепя лидерът на комунистите в Думата Генадий Зюганов, който е и претендент за президент. „Президен-тът вместо да стои в Халифакс като «кочияш» в антрето на «седморката», е длъжен да бъде в Будьоновск!“ Искайки незабавна оставка на правителството, Зюганов предлага на депутатите списък на алтернативния орган на изпълнителната власт, изпълнен с фамилиите на провокатори и негодници, известни още от августовския пуч: Сергей Бабурин, Светлана Горячевой, Николай Губенко, Василий Стародубцев, Амелдо Тулеев.

Обаче този опит за комунистическо домогване до властта е внезапно пресечен от главния либерал на страната Владимир Жириновски. Той обвинява Зюганов в стремеж да създаде ГЧКП-2^[7], а не власт при сегашната ситуация в Северен Кавказ, за да въведе в страната извънредно положение и да не допусне провеждането на изборите.

„Това се прави по сценарий — уверява колегите си депутати лидерът на ЛДПР^[8]. — Войната им е необходима, за да провалят изборите.“ След това с присъщата си безпардонност Жириновски заявява, че се цели президентът Елцин да бъде отстранен скоро и властта в страната да заграбят Михаил Горбачов, Гавраил Попов и Александър Лебед. Според него такова развитие на събитията можело да се избегне само ако се възстанови КГБ — поне един милион щатни сътрудници, като същевременно числеността на армията нарасне до четири милиона души — а страната премине на губернско административно териториално деление и на депутатите се разреши да носят оръжие.

В Думата, както винаги е ставало след изявленията на главния либерал, започват взаимни оплаквания, вдига се патардия, която всеки момент може да премине в сбиване. Атмосферата разрежда някой от комунистите, провикнал се злорадо: „А къде е сега Сергей Ковальов, а? Нали непрекъснато се мяркаше в Грозни, но в Будьоновск нещо хич го няма!“

На трибуната се изправя Егор Гайдар и информира депутатите, че пълномощникът на президента по правата на човека е на път за Будьоновск.

Сергей Ковальов, когото Думата по-преди е успяла да отстрани от поста председател на Комитета по правата на човека, всъщност е на път за Германия, където са му присъдили Хокеровата премия на свободата. Но щом чува за събитията, веднага прекъсва пътуването си и излита за Москва, а оттам — за Будьоновск. Към него се присъединяват депутатите от „Избор на Русия“ Михаил Молоствов, Александър Осовцов и Юрий Рибаков, с които през цялата зима е бил заедно под „родните“ бомби в Грозни. С тях тръгва и депутатът от парламентарната група на „Яблоко“ Валерий Боршчов.

Все по това време различните политически вестници продължават да наелектризират общественото мнение с биещите на очи големи заглавия: „Кърваво предизвикателство към цяла Русия! Зеленото знаме на Чечения над руски град трябва да отвори очите на всички пред необходимостта да бъде унищожен непредаващият се враг!“

„Войната в Чечения свърши — започна клането в Русия!“

„Руски град е заложник на чеченците“, „Отсега Русия е беззащитна пред тероризма“, „Москва затъна за години напред в кървавото блато“.

„Изход от тежката ситуация — отбелязва парижкият «Либерасион» — могат да бъдат само преговорите с Дудаев, но това е политическо самоубийство за руската политика.“

 

През това време изгарящата от желание да допринесе нещо в общонационалната борба срещу чеченския тероризъм ФСБ внезапно напада филиала на „Чечен-прес“, намиращ се в самия център на Москва. В същата сграда, където филиалът на агенцията функционира още от самото начало на войната, е разположено и официалното представителство на Чечения в Москва; то се оглавява от личния пълномощник на Дудаев Хамат Курбанов, който поддържа със своя президент спътникова и компютърна връзка.

Хамат Курбанов живее с жена си Олга от петнадесет години в Москва и едва през октомври 1994 година се е съгласил да представлява тук правителството на генерал Дудаев. При това той не само не се крие, но заедно със секретаря по печата Рамзан Музаев посещава съответните длъжностни лица в столицата, връчва им подписани от Джохар Дудаев акредитивни писма, разяснява политиката на страната си, полага усилия да се избегне войната.

 

На 16 юни съществуващият повече от половин година филиал на „Чечен-прес“ е обявен за резидентура на дудаевското „разузнаване“, а самият Хамат Курбанов естествено — за „резидент“. В помещенията на „Чечен-прес“ и в жилището на Курбанов се извършват обиски. Не намират никакви оръжия и боеприпаси. Затова пък се натъкват на камуфлажни униформи, снимки, тефтерчета с телефонни номера, сред които — и на приемната на Елцин, а също и папка с вестникарски изрезки с образите на лидери на различни политически партии.

Това предизвиква само горчив смях. Особено като се вземе предвид обстоятелството, че се върши въз основа на указа на президента за засилване на борбата срещу бандитизма. Точно по същия начин както указът на президента за засилване на борбата срещу фашизма довежда до обиск не, да речем, в щаба на Руското национално единство, чиито младоци открито носят свастика на ръкавите си, а — неизвестно защо — у дома на Валерий Новодворски. Ето каква е нашата власт…

 

И дошлият петък не донася никакви видими резултати по въпроса за освобождаването на заложниците. Представителите на федералните силови ведомства се свързват по телефона с Басаев на всеки четен час и настоятелно му предлагат двата милиона долара плюс самолет до Либия. Със същата монотонност Басаев им повтаря своите искания.

Посъветвали се с Москва по телефона, „силоваците“ вдигат сумата на три милиона долара. Басаев пак отказва. Но колко иска той? Степашин, Ерин и Егоров многозначително се споглеждат. Ама че апетит има този вълк!

По време на многобройните инциденти с „чеченски“ терористи на летището край Минералние води те винаги са успявали да се споразумеят за сума, ненадхвърляща два милиона долара, че дори и за половината. И то — въпреки приказките на Дудаев, че това било провокация на Москва с цел да подготви общественото мнение за въоръжено нахлуване в Чечения. Но кой го слуша него? За какво нахлуване става дума? Има ли акъл този чеченски маниак? А се оказва, че той просто отлично знае онова, в което и Москва накрая се уверява. Но къде се е чуло и видяло чеченец да се отказва от два милиона долара. Изглежда, Басаев иска повече и това ще да е причината.

И те продължават да се пазарят, като дават възможност на „Алфа“ стабилно да се подготви за щурма, „за да не вземете да я свършите значи във вреда на себе си“.

„Алфа“ се подготвя, но без всякакъв ентусиазъм. Сред нейните бойци (о, времена, о, нрави!) сноват кореспонденти на различни агенции, включително и западни. Някои от офицерите нервно махват с ръка — само до вас ни е сега! Но други с готовност дават интервюта.

 

— „Колко заложници ще загинат, ако се вдигнете на щурм? — пита кореспондентът на радио «Свобода» един от алфовците“.

— Всички — отговаря офицерът, без дори и за миг да се замисли.

— А от вас при това положение колко души ще загинат? — интересува се журналистът.

— Минимум три към едно — въздъхва събеседникът му от „Алфа“. — Но ние не можем да използваме в тези условия артилерия и авиация.

Той млъква за малко и после добавя: „Политиците да му мислят. Те забъркаха тази каша. И в очите им вече би трябвало да има кървави петънца.“

 

„Алфовецът“ не напразно съжалява, че нямат артилерийска и самолетна подкрепа. Защото сега, подир половин година чеченска война, ясно се очертава разликата в бойната подготовка на чеченските бойци и руските войници. И всеки така наречен „конкретен бой“ с чеченците довежда до големи загуби от руска страна — убити, ранени и пленени, без да дава никакви, дори и тактически резултати. А това е най-обидното. Две дузини чеченски опълченци са в състояние цял месец да поддържат отбраната на който и да било населен пункт; те хем съумяват да отбиват с автомати и гранатомети всеки опит на руските войски да овладеят селото, хем се изхитряват да ходят до най-близкия пазар, където руски войници продават боеприпаси.

Поради това се решава, по всички правила на лъжетеорията на покойния генерал Дуе, чеченците да бъдат „избомбардирани“ от войната. Още повече, че класическият случай на приложението на тази теория, предлагаща войната да се води само с военновъздушните сили, изобщо не предполага наличието на авиация у противника.

Именно така стоят нещата и в Чечения. Бомбите и снарядите валят над населените пунктове на всеки 15–20 секунди. Децата само от грохота на взривовете посиняват и умират от разрив на сърцето. Да не говорим за онези, които загиват от разлетелите се стотици парченца или под рухващите сгради. В някои случаи подобна тактика дава резултат: неиздържащо на този ужас, мирното население само моли въстаниците да се изтеглят от селото и се оставят на милостта на победителите. Както например в Самашки, в станица Асиновская…

Но в повечето случаи приложението на тактическата теория на стария италиански генерал в пълен обем множи броя на бойците от армията на генерал Дудаев. Загубили деца, бащи, до вчера все още мирни селяни, те решително се хващат за автоматите. Те не обичат генерал Дудаев, но убийците на своите деца ненавиждат, а генерал Дудаев за тях е единственият символ на националната съпротива срещу вече съвсем явната политика на геноцид от страна на обезумялото московско ръководство. Така че ако това, което става в Будьоновск, е някъде на територията на Чечения, сградата на болницата отдавна да се е превърнала в дребен чакъл от взривовете на вакуумните бомби и тежките снаряди на далекобойната артилерия. Колкото и ще да са на брой там болните и заложниците.

Но в Будьоновск не може да се разчита на авиация и артилерия, понеже ръководството е уплашено и объркано.

За съжаление в Будьоновск са дошли да се полюбуват на ония, дето са я „свършили“ далеч не всички, които преди половин година така лекомислено са се „забъркали“, по думите на министъра на външните работи Козирев, в чеченската авантюра.

Егоров, Степашин и Ерин вече правят опити — и това е твърде симптоматично — нервно и уплашено да поизсърбат надробеното от самите тях. Но какви бойци са те, ако си припомним, че в миналото първите двама са били участъкови лекари, а третият — преподавател по марксизъм-ленинизъм в Пожарникарското училище!

Как им липсва сега в Будьоновск генерал Грачов!

Как славно биха се разбирали те, четиримата — както през онези незабравими дни на щурма срещу Грозни!

А генерал Грачов, който наблюдава отдалече бездарните действия на съдружниците си, вече е споменал, че го сърбят ръцете да замине да „покомандва в Будьоновск“. Можем да си представим какво би останало от града, ако по небето над него се появи изпратената от Грачов авиация за нанасяне на точкови удари по болницата.

Предполага се, че ако президентът Елцин се намирал в този момент в Москва, щял да разреши на Грачов да замине да покомандва. Но президентът, по думите на Зюганов, „за щастие стои като кочияш в антрето на седморката“, а Грачов, понеже не са го пуснали да замине за Будьоновск, с удоволствие ощастливява обществеността с коментар по случая. Започва го с твърдението, че той би освободил болницата само за час (!) — Колко много време, като си припомним друго негово твърдение — че ще освободи Чечения само за два часа^[9].

И сякаш отговаря на поставените от Басаев условия: „Преговори с лидерите на чеченските въоръжени формации повече няма да има^[10] — добавя Грачов. — Наложително е да бъде проведена специална операция“. „Не бих желал събитията в Будьоновск да повлияят на положението в Чечения.“

 

По такъв начин, както и да го сучат и въртят, „Алфа“ остава хвърлена на произвола на съдбата — без авиация и дори без артилерия и танкове. Наистина би могло да се надява на бойни пехотни машини и четирицевни зенитни системи „Шалка“, чиято бърза стрелба мигновено унищожава всяка неподвижна цел.

Генерал Гусев прехвърля на ум различните похвати за борба с тероризма и въпреки големия брой заложници в сградата, а може би пък точно заради това, тъй като логиката на Аристотел тук е неуместна, решава да се опре на най-ефективния — така наречения принцип на „огнения вихър“. Професионалистите и запознатите с борбата с тероризма (а натрупаният опит е огромен) знаят, че внезапно завзелите някакъв обект терористи не биха могли, по силата на самата специфика на своите действия, да донесат със себе си голямо количество боеприпаси. Е, да кажем, не повече от пет-шест пълнителя за автомата си да вземе всеки — плюс няколко гранати. Докато антитерористичните подразделения разполагат с неограничени запаси, понеже непрекъснато им докарват. Така че, ако антитерористичната част открие ураганен огън, може да се очаква, че: или се създават условия, при които терористите не могат да се покажат иззад укритията си, а това дава възможност за нахлуване в сградата под прикритието на стрелбата, или пък те ще открият ответен ураганен огън, докато накрая боеприпасите им привършат и остава да ги ловиш с голи ръце. Този похват е добър във всяко отношение, освен в едно — тук изобщо не става дума за живота на заложниците, тъй като всички жертви минават за сметка на терористите.

Само не бързайте да обвинявате генерал Гусев, а още по-малко пък — неговите подчинени, че били безмилостни и т.н. „Алфо-вци“ са военни хора, задължени да изпълняват заповедите точно и в срок, както изисква уставът. И ако през последните години мислите им често минават границата на получаваните заповеди, това е резултат от общото спадане на дисциплината не само в армията, а и в страната като цяло.

Затова нека си спомним, че президентът е заповядал на Ерин по телефона, а малко по-късно — и на целия народ по телевизията: „Да се ликвидират всички тези подлеци!“ И макар че той не пояснява кого точно има предвид с този изящен термин, едно е ясно: президентът не заповядва някой да бъде спасен, а да се ликвидират „подлеците“, имайки предвид най-вече чеченците на Басаев. Което „Алфа“ възнамерява да направи без особен, повтаряме, ентусиазъм, но на принципа на „огнения вихър“.

Снайперистите на „Алфа“ вече от време на време изстрелват по някой и друг куршум по прозорците на болницата, когато там се появят любопитни глави — предимно женски. И като правило — улучват, с което потвърждават своето високо професионално майсторство.

А веднъж и един бронетранспортьор неочаквано започва като побеснял да стреля по прозорците със своята едрокалибрена картечница. Минават цели петнадесет минути, докато успяват да успокоят войниците, чиито нерви не са издържали по разбираеми причини. Затова някъде около обед Басаев заявява, че при него имало вече тридесетина трупа, чийто вид дразни живите, и помолва да си ги вземат. Колкото и да е странно, но разпореждащите се с всичко „силоваци“ веднага се съгласяват. При това се спазва някакъв странен ритуал.

От болничния двор излиза натоварен с труповете покрит с брезент камион. Движейки се на заден ход, камионът плътно се доближава до идещ насреща му също на заден ход огромен хладилен автомобил. Мигновено и двете машини са обградени от войници от спецчастите. Как се предават труповете от камиона в хладилния автомобил, никой не вижда, но на земята пада изцапан с кръв смачкан пагон на подполковник от авиацията. Колите дълго стоят така. После покритият камион поема обратно към болницата. По-късно из Будьоновск се разнася зловещият слух, че след като приемели труповете от хладилния автомобил, предавали на Басаев сандъчета с патрони и новички гранатомети.

 

Междувременно изпадналите в отчаяние жители на града, чиито роднини са измежду заложниците в болницата, се събират на стихиен митинг и настояват някой от „ръководството на щаба“ да им обясни как стоят нещата и какви са шансовете за освобождаване на близките им. След два часа истерични викове, преминаващи в масово ридание, пред нещастните хора се появява Николай Егоров. На него сега много би му подхождала камуфлажната униформа с моряшката фланелка — като през януари. Но в цивилния си костюм министърът на националностите не изглежда чак така внушителен. Очевидно той се ръководи не толкова от състрадание към жителите на Будьоновск, колкото от желание да осигури на удара на „Алфа“ внезапност, понеже се е заклел, че висшата цел на дошлите от Москва министри е животът на заложниците.

За тази цел, пояснява Егоров, федералните власти са готови на всичко. Ще бъде направено нужното, уверява той насъбралите се, за да не се допусне кръвопролитие. „Правителството — патетично натъртва министърът по въпросите на националностите — е готово да заплати каквато и сума да бъде поискана за живота на заложниците.“ Освен това на хората на Басаев то ще предостави в Минералние води самолет и ще им даде възможност безпрепятствено да излетят за всяка държава, която се съгласи да ги приеме.

Казвайки това, Егоров вече отлично знае, че Басаев до този момент на три пъти категорично е отказал парите и полета към „всяка държава“. Той знае също, че щурмът е неизбежен и че ще загинат много от роднините и близките на тези хора, които сега жадно поглъщат неговите думи. Но въпреки това на конкретния въпрос — ще има ли щурм? — вицепремиерът и министър по въпросите на националностите Николай Егоров отговаря по следния начин пред няколкото стотици жители на Будьоновск и групата журналисти:

Вариантът да се пристъпи към щурмуване е неприемлив. Според оперативните данни по всички етажи на болницата са окачени вързопчета с тротилов експлозив и са поставени бидони с бензин. А в подземията на сградата, пояснява професионално Егоров, има шестнадесет бутилки със сгъстен въздух, към всяка от които е прикрепен експлозив. Задейства ли се тази взривна сила, вече няма да има кого да спасяваме.

 

Подсигурил по този начин опазването на военната тайна, Егоров напуска митинга и бърза да отиде на съвещанието, което провежда с ръководството на града пристигналият тук губернатор на Ставропол Евгений Кузнецов.

На съвещанието са изплували факти, които съвсем нажежават атмосферата. Според постъпващите секретни данни на местното и централното ръководство на ФСБ се очаква в най-близко време Будьоновск непременно да бъде подложен на ново нападение от страна на чеченски отряди, идващи на помощ на Шамил Басаев. Кой и защо е пуснал в ход в Будьоновск това „дези“^[11], така и не става ясно. Но изглежда, източникът е самата ФСБ — за да създава впечатлението, че не стои със скръстени ръце. „Дези“-то обаче постига много по-голям от очаквания резултат — градското ръководство изпада в пълна паника. Без да се стесняват от присъствието на високопоставените лица от Москва и губернатора, ръководителите на града се развикват, че Будьоновск всъщност не се охранява.

В микрорайоните няма осветление и никой не патрулира там — дори и милицията. Няма нито един бронетранспортьор — поне на кръстовищата. Всички сили са съсредоточени покрай извънредния щаб в сградата на РОВД, където се е разположило високопоставеното войнство от Москва. Трудно е да си представят какво би се случило, ако в града нахлуят нови отряди на чеченската армия…

Дори сега, когато в околностите на града има щурмоваци (поредното „дези“ на ФСБ), жизненоважните градски обекти се охраняват само символично. И всяка минута върху всеки от тях може да се стовари бедата.

Точно в този момент в кабинета, където се провежда съвещанието, се втурва силно изплашен началникът на районното енергоснабдяване и съобщава, че край подстанцията се е завързал бой с новите отряди щурмоваци. Паниката е неимоверна. В района на сражението веднага са изпратени армейски подразделения и част от „Алфа“. За щастие бързо се изяснява, че там няма никакви щурмоваци. Престрелката завързали два отряда на ОМОН, неразпознали се в тъмното.

Местните началници чакат да чуят дошлите от Москва ръководители. Но те не могат нищо да кажат. Това вече не са никакви ръководители, а отвратителната пяна на дълго трупалите се лъжи и военни неуспехи, издухана в Будьоновск от наближаващия разгром…

И местното началство, без да се съобразява с техния ранг, започва да говори пред присъстващите министри и генерали всичко, което мисли за тях. Изразено е мнението, че трябва да ги изпратим обратно в Москва и сами да се заемем с освобождаването на заложниците, но само чрез преговори. „Само да ги махнем оттук — и ще се съгласим на отстъпки, че иначе московските генерали кой знае каква още ще я свършат и ще стане съвсем невъзможно да се оправим!“

Евгений Кузнецов полага доста усилия да възстанови на съвещанието задължителното чинопочитание. По-късно обаче този чиновнически бунт ще му струва губернаторския пост.

 

Към 20,00 часа в Будьоновск пристига групата депутати от Държавната дума начело със Сергей Ковальов. Групата веднага се отправя към извънредния щаб, но охраната там й препречва пътя. Не помагат никакви депутатски карти, нито настоявания, нито уговаряния. „Такава е заповедта!“ — отговарят суровите младоци с каски, бронирани жилетки и автомати.

Групата на Ковальов се отправя към сградата на администрацията, в която ясно личат следите от неотдавнашното нападение, и оттам се опитват да се свържат с щаба, намиращ се през два блока — в зданието на УВД.

Напразно, въпреки че неколкократно звънят по телефона — или дава заето, или никой не вдига слушалката.

Тогава Ковальов се обажда на Егор Гайдар в Москва и го моли да използва всичките си връзки и влияние, за да издейства разрешение групата депутати да бъде допусната в щаба. Само така Ковальов и колегите му биха могли да предотвратят всеки опит за силово решение на ситуацията и да предложат услугите си да преговарят с терористите.

Не е известно какви свои връзки използва Егор Гайдар, но скоро на Ковальов позвънява самият Егоров. Той много любезно поздравява Сергей Ковальов, макар че неотдавна публично го е нарекъл „враг номер едно на Русия“, и му казва, че веднага тръгва към административната сграда за среща с депутатите.

Минути по-късно обаче Егоров отново звъни, но този път — за да се извини, че не можел да дойде. А не може и да приеме групата на Ковальов в щаба. Провеждали се важни съвещания, които по всяка вероятност щели да продължат цялата нощ. Но е готов на сутринта да се срещне с уважаемия Сергей Адамович, който не бивало да се тревожи за нищо. Той, Егоров, сам ще се обади по телефона.

Министърът по въпросите на националностите е самата любезност. Макар да не са го питали, той съобщава на Ковальов, че на преговорите с Басаев е постигнат значителен прогрес, което окриляло надеждата за безкръвно разрешаване на въпроса за освобождаването на заложниците.

„А на сутринта — привършва Егоров — авторитетът на групата на Ковальов сред чеченците може да се окаже много от полза и тогава ще започне нашата съвместна работа.“

Шекереният глас на министъра никак не успокоява пълномощникът по правата на човека при президента на Руската федерация. По-скоро е обратното. Ковальов много добре познава Егоров. Обаче умората от продължителното пътуване със самолет от Германия до Москва, а оттам до Будьоновск, си казва думата. Ковальов се килва върху дивана и заспива мъртвешки сън.

Но много скоро го разбуждат тътнежи от артилерийска стрелба. Ковальов поглежда часовника си: шест часът и пет минути сутринта. Навън вече се развиделява. Той рипва от дивана и притичва до прозореца. Над болницата се издигат черни кълба дим.

Първата реакция на Ковальов е незабавно да хукне към мястото на събитието. Но се оказва, че дори и площадът пред сградата на администрацията е блокиран и кордонът бойци от спецчастите не пропуска депутатите. Изкачил се на покрива на сградата, Ковальов ясно вижда огнените езици, възпламеняващи се изпод покрива и зад прозорците на болницата. Той разбира, че са се сбъднали най-лошите му предчувствия. „Алфа“ е започнала щурма.

 

Втренчил се в изпадналата в истерия жена, размахваща бял чаршаф и молеща с неистов глас за пощада, генерал Гусев усеща, че и самият той е близко до истерия. На него също би му се искало да се свлече на земята, да закрещи, да удря с юмруци по камъните, да си блъска главата о обгорялата земя и да псува на майка така, както знае да псува само обзетият от диво отчаяние руснак.

Избраната от него тактика на „огнения вихър“ е довела до това, че на „Алфа“ са свършили боеприпасите, докато обратното — терористите отвръщат с такава непрекъсната стрелба, сякаш в болницата са разположени складове за подсигуряване с муниции най-малко на една общовойскова дивизия.

Планът на операцията е предвиждал три етапа. В първия не влиза нахлуването в самата болница — стратегията на операцията не опира до залавянето на терористите, а до тяхното изтласкване от сградата чрез „изнуряваща“ ги стрелба. На този етап на „Вега“ е отредена ролята да води прикриващ огън.

На втория етап „Алфа“ се вмъква според замисъла в сградата и води бой с отряда на Басаев по примера на легендарния сержант Павлов при Сталинград.

На третия етап е планирано оцелелите „басаевци“ да бъдат изтласкани на улицата, където ще ги доразбият отрядите за бързо реагиране, армейските части и подразделенията на Вътрешни войски, обкръжили в три обръча болницата.

Но както му е редът, цялата операция проваля самият „извънреден щаб“, който с нешифрован текст нарежда по радиовръзката на службата „Бърза помощ“ да събере в 5,00 часа сутринта всичките си екипи пред сградата на болницата.

Предаденият по ефира текст е следният: „Начало в 5 сутринта. Трябва да съберете пред обекта всички линейки.“ А чеченците, както вече се знае, разполагат с японска радиостанция със закодирани канали (т. е. техните разговори е невъзможно да бъдат прехващани) и освен това намиращата се в двора на болницата диспечерска на „Бърза помощ“ е в ръцете им. Така че те подслушват всички разговори на „Алфа“ и веднага схващат, че не е измислено нищо по-елегантно от изнурителен бой чрез „ураганен огън“. А отрядът на Басаев най-вече е готов именно за такова развитие на събитията.

Какво са правили в този момент Федералната агенция за правителствена връзка и информация и Службата за радиоконтраразузнаване при ФСБ, отговарящи за контрола в ефир, и защо не са взели най-елементарните мерки за прикриване на връзката, никой не знае.

А най-много от всички това би искал да знае генерал Гусев.

Защото придвижването на „алфовците“ е забелязано от чеченците още в 4,50 часа и те откриват по двете предни групи същият ураганен огън, който е замисляла „Алфа“. По такъв начин веднага отпада предвижданият елемент „внезапност“, от който много зависи по-нататъшното развитие на щурма и изхода на цялата операция. В същото време става ясно, че плътността на открития от чеченците огън е в степен, каквато ветераните от „Алфа“ никога не са виждали. Дори и при легендарното щурмуване на двореца на Амин в Афганистан.

Групата пък, която се придвижва, за да заеме позиции от другата страна на болницата, е просната на земята с кръстосания огън на две тежки картечници ДШК. Снайперистът лейтенант Бурдаев е повален от картечен откос, когато тича на помощ на петимата бойци, опитали се да се върнат на изходните си позиции, но озовали се в огнен „чувал“ с невиждана досега плътност на стрелбата. Куршумите са пробили бронежилетката, разкъсали са гърдите му, направили са на пихтия белите и черния му дроб. Лейтенантът умира мигновено.

Точно в този момент генерал Гусев чува по радиостанцията гласа на майор Владимир Соколов — един от най-опитните хора на „Алфа“: … „Край, струва ми се — някак делнично съобщава майорът. — Ръката ми откъсна.“ Вече по-късно го намират мъртъв. Както и лейтенант Дмитрий Рябинин, улучен от снайпер в гърлото. Ранените са повече от петнайсет души. Такива загуби „Алфа“ никога досега не е имала, а щурмът фактически още не е започнал. Извършва се само придвижване към изходните позиции.

Съгласно плана на операцията след заемането на изходните позиции по болницата трябва да ударят скорострелните оръдия на две БМП и четирицевната „Шилка“, произвеждаща по 1500 изстрела в минута. Под прикритието на този огън „алфовци“ ще взривят с гранатомети вратите и прозорците на първия етаж и ще нахълтат в сградата, докато БМП и „Шилка“ рушат прозорците и стените на горните етажи.

Обаче „Алфа“ е прикована на земята, без да успее да стигне до изходните си позиции, а открилата убийствен огън по горните етажи бронетехника е почти веднага унищожена от позиционна гранатохвъргачка. И вече няма кой да прикрива „Алфа“, давеща се в кръв и олово, както образно се изразява един от участниците в щурма.

Гусев хуква към щаба, за да иска от командването поддръжка с бронетехника. Армейските чинове, без да смеят да погледнат в очите командира на „Алфа“, му казват, че тук няма повече годни нито БМП, нито четирицевни системи. Каквото са имали, изпратено е в подкрепа на външния защитен обръч на града.

Тези обяснения са повече от странни, доколкото почти цялото пространство около сградата на „извънредния щаб“ е изпълнено с плътно подредени един до друг бронетранспортьори (БТР) и бойни машини на пехотата (МБП), напомнящи на стадо изплашени слонове, изоставени от бракониерите. Един полковник обаче открито му признава: „Аз хората си в този ад няма да изпратя. Ако искате, вземайте машините и действайте.“

Гусев точно това и прави. И след като заемат не особено удобни позиции, за да не попаднат под огъня на гранатохвъргачките на Басаев, „алфовци“ откриват с изпросените БТР-и огън по прозорците на болницата.

 

После, по думите на един от снайперистите на „Алфа“, започва някакъв кошмар. Блокиралите района наоколо части не издържат, като виждат как се стопява пред очите им „Алфа“ и откриват по болницата ураганен огън. Впрочем от достатъчно прилично разстояние.

Стига се до онова, за което Басаев неведнъж предупреждава: „Аз жени и деца няма да разстрелвам. Тях ще ги разстрелват самите руски части, когато тръгнат да щурмуват болницата.“ Така и става.

Чеченците изправят до прозорците пленените от тях хора и именно върху им се излива цялата ярост на открития от „Алфа“ и другите подразделения огън. Заложниците — предимно жени, стоят в очертанията на зеещите прозорци под дулата на чеченските автомати и отчаяно викат, размахват бели чаршафи, умоляват да спре стрелбата. Но никой не ги слуша.

Поразявани от откосите, разкъсвани от снарядите на бойните машини и биещите в упор четирицевни системи, те падат убити и ранени върху окървавения под на болничните стаи, посипан с парчета тухли, строшени стъкла и мазилка от рушащите се тавани. В някои помещения пламват пожари. Но виковете и молбите са напразни. Никой не ги чува.

Вбесен, но изплашен, Николай Егоров се мята сред обезумелите офицери и войници, самият той заприличал на полудял, и се заканва да разстреля всички и всеки, но не е ясно защо.

В този момент Басаев, убедил се, че е успял да провали щурма, преди сериозно да е започнал, изпраща три медицински сестри-доброволки при руското командване с предложение да се прекрати огънят.

При изхода на болницата и трите жени загиват, поразени от откосите.

 

Все пак трябва да отдадем дължимото на „Алфа“. Защото дори и приковани към земята от ураганния огън, нейните бойци не бездействат. Професионалистът е професионалист точно затова, защото умее да стреля от всяко положение на тялото и оръжието. Но за щастие (изглежда и за самата „Алфа“ също) някъде към 9 часа сутринта патроните и гранатите на „алфовците“ свършват. А КАМАЗ-ът с боеприпасите загадъчно е изчезнал, за да бъде намерен чак на следващия ден някъде на края на града, охраняван от един милиционер. Но такава група, каквато е „Алфа“, сигурно си има и своите малки тайни.

Така че съпровождана от задружния огън на чеченците и прикривана от ответния на БТР-ите, „Алфа“ се изтегля с достойнство, макар и малко прибързано.

Басаев прекратява стрелбата. Нищо чудно именно той да е броил пари за „алфовския“ КАМАЗ с боеприпасите — защо да ги пилеят напразно?

Едва тогава всички забелязват изправилите се до прозорците заложници — викащи и размахващи чаршафи.

Не това обаче вълнува в този момент генерал Гусев. Тормози го напълно резонният въпрос откъде Басаев има толкова боеприпаси?! Как се е снабдил с тежко въоръжение, за което „Алфа“ научава чак в момента на започването на стрелбата?

Наистина откъде и как?

„Алфа“, която от 1991 година насам не е съумяла смислено да изпълни нито една от възлаганите й задачи, не само не признава пораженията си, но и постоянно твърди, че политиците си измивали ръцете с нея. Впрочем тя наистина върши работата на политиците, които естествено предпочитат да останат в сянка. Наблюдава се интересна игра, участниците в която използват една и съща тенис-ракета.

Вбесеният генерал Гусев по-късно измисля версията, че Басаев бил хвърлил око на градската болница в Будьоновск още преди половин година. Подготвяйки се за операцията, чеченското разузнаване създало към болницата кооперация „Ибрис“, която взела под наем подземието — уж за склад на стоките си, а всъщност в продължение на няколко месеца трупала там оръжие и боеприпаси…

Но както и да е, щурмът, за който така дълго са се подготвяли, се е провалил.

След известно време от главния корпус на болницата излизат двама лекари — мъж и жена, размахващи бели чаршафи. Жената, която е хирург, изпада в истерия и започва да крещи: „Не стреляйте, моля ви не стреляйте! Там има деца. Много деца!“

 

В този момент в „извънредния щаб“ се появява Владимир Жириновски, който е пристигнал в Будьоновск заедно със знаменития лекар-хипнотизатор Кашпировски, прочул се още и със следното изявление пред Думата: „Ако отида в Будьоновск, всички заложници ще бъдат свободни.“ Способностите на Кашпировски са известни в цялата страна.

Колкото до Жириновски, който никога не се е отличавал с особена тактичност, виждайки в щаба министъра на вътрешните работи генерал Ерин, той с нотки на злорадство го пита: „Е, какво? Чувам, че щурмът се е провалил, а?“

Армейски генерал Ерин никога не губи самообладание. Той не започва да изяснява защо е нарушена строгата заповед никой да не бъде допускан в щаба без специално разрешение. Но защо ли тази заповед безупречно се изпълнява, когато става дума за един Сергей Ковальов, докато никой дори и не се опитва да спре Жириновски?…

„Защо се е провалил щурмът ли? — с недоумение възкликва Ерин. — Ние се стремим да изтласкаме чеченците от сградата…“

 

Понеже до провеждането на щурма Ерин, Егоров и Степашин имат „височайшо“ нареждане, те се безпокоят само че не са успели да изпълнят „нареждането“. Но има още време. Затова изпращат в Москва победоносен доклад, съставен, разбира се, от внимателно подбрани изречения.

В него се казва, че след като събрали всички заложници на последния етаж на болницата, бандитите започнали масов разстрел и същевременно направили опит да напуснат сградата, за да се измъкнат от града. В последвалото сражение бандитите били отхвърлени назад, а „Алфа“ превзела първия етаж, успяла да предотврати взривяването на сградата и започнала да си пробива път към горните етажи. Пълното неутрализиране на бандитите се очаквало в най-скоро време… Малко по-долу е добавено съобщението, че „Алфа“ е успяла да освободи 127 заложници.

Всъщност ако е успяла „Алфа“ да постигне нещо, то е да изнесе под дъжд от куршуми своите ранени и убити.

Сградата на болницата продължава да гори. Задушливият дим се разпространява из стаите и „каменното“ сърце на воините на исляма не издържа. Басаев нарежда да бъдат пуснати на свобода всички родилки, бременните и болните деца с придружаващите ги майки.

Зрелището е потресаващо. През вратата на болницата се заизнизва дълга колона от майки с бебета и малки деца в ръце и жени, в чиито издути кореми дозрява нов живот. Колоната се движи бавно в посока на града. Тази истинска картина на излизането на жертвите от „ада“ потриса всеки, който я вижда.

Младите жени са на границата на пълно нервно изтощение. Но въпреки това настоятелно умоляват войниците да не стрелят по болницата, тъй като не други, а заложниците са главните жертви на стрелбата им. Те уверяват, че с тях и с децата им добре са се отнасяли. Тези съвсем млади провинциални жени, почти момичета, схващат много по-добре нещата, отколкото всички политически дейци, заседнали в „извънредния щаб“ и организирали касапницата. Чеченците, казват те, не искат нищо друго, освен да спре изтреблението на техния народ и да се даде свобода на родината им.

Естествено в „щаба“ не чуват думите им — там просто включват освободените родилки в числото на успехите на „Алфа“, за да не изглежда съвсем безсмислен провалилият се щурм. В същото време загиналите повече от сто заложници са приписани за жертви на Басаев. Именно за спасяването на техния живот „Алфа“ се е хвърлила на щурм, без да жали себе си.

Съобщение с такъв смисъл е изпратено в Москва и Халифакс, където, както е известно, се намира президентът Елцин.

Получил победоносното съобщение, президентът още веднъж потвърждава пред цял свят с много доволен вид, че „щурмът беше предприет по моя заповед, която издадох, преди да излетя от Москва.“ По думите на Елцин решението било съгласувано с ръководителите на съответните министерства и преди всичко — с Ерин.

Поема си дъх и Черномирдин, заместващ в Москва президента.

През цялото време на тази половин година премиерът прави всичко възможно да се дистанцира от чеченската касапница и дори се опитва, макар и плахо, да я спре, предлагайки да се пристъпи към преговори. По този повод се появява изразът: „Всички са се омърсили в Чечения, само Черномирдин е чистичък.“ Това съвсем не така, но заради производството на нефт и газ той е много заинтересован на безумството в Чечения да се сложи край.

Затова, след като получава съобщението за близката победа, носещо подписите на тримата будьоновски триумфатори, Черномирдин, от позицията си на изпълняващ функцията на държавен глава, призовава към освобождаване на заложниците в „най-къс срок“.

„Убеден съм — пояснява се премиерът, — че дори и онези, които съчувстват на дудаевския режим, които осъждат войната в Чечения, сега нагледно се убеждават какво всъщност става и какво се е случило. Днес още веднъж ми се иска да кажа и да обърна вниманието на всички, които са съпричастни към тези събития. Необходимо е да се сложи точка… Още веднъж мога да кажа, че организаторите, планирали тази операция, планирали самата терористична акция, са имали за цел да дестабилизират страната ни на юг, в Северен Кавказ, така че ПАРТИЗАНСКАТА ВОЙНА ДА ОПАШЕ С КЪРВАВАТА СИ НИШКА ЦЯЛА РУСИЯ. ТОВА НЯМА ДА СТАНЕ! НЯМА ДА ИМА НИКАКВИ КЪРВАВИ НИШКИ И НИКАКВИ ПАРТИЗАНСКИ ВОЙНИ В СТРАНАТА. Правителството прави и ще прави всичко необходимо, за да има ред в страната. Днес в Будьоновск се намират представители на правителството, упълномощени и имащи всички права да водят преговори и да седнат на масата за преговори.“

Едва ли някой е разбрал какво всъщност иска да каже Черномирдин. Какви преговори и с кого по-точно?

Та нали току-що в Халифакс се е изказал президентът и строго е заповядал, значи, всички да бъдат ликвидирани! Той е изразил недоволството си, че забавят щурма — искал дори сам да го ръководи от борда на самолета. Напразно лидерите на голямата „седморка“ убеждават Елцин, че десетилетните събития в Ълстър (Северна Ирландия), в Близкия изток и на други места красноречиво дават да се разбере: не е възможно проблем като чеченския да бъде решен от позицията на силата.

Трябва да започнете преговори. Нека да са много трудни и продължителни, но — преговори! Вижте поне какво правят Израел и палестинците. Нима някой е допускал, че Рабин и Арафат ще седнат на една маса? Елцин слуша, усмихва се, кима с глава. Прави впечатление на човек, който е много доволен от себе си. По лицето му — нито сянка от загриженост.

Малко по-късно президентският секретар по печата Сергей Медведев заявява, че след станалата пред очите на цял свят трагедия с мирното население на град Будьоновск вече не може да става дума за никакви преговори с чеченците. С бандитите е възможно да се разговаря само по един начин: или те се предават и степента на вината им ще определи съдът, или ще бъдат ликвидирани.

Кой знае защо, но малцина обръщат внимание на толкова различната преценка на ситуацията от страна на президента в Халифакс и на премиера в Москва, където Черномирдин еднозначно се е изказал за необходимостта от преговори.

Не подлежи на съмнение това, че Черномирдин в този момент разполага с информация, каквато президентът няма. Пък и осведомеността на президента за много от събитията в страната изобщо е отделна и детективска тема. Няма по-тежко държавно престъпление от съзнателната дезинформация на държавния глава. А това означава, че за затвора плачат кажи-речи всички от президентското обкръжение, включително и аструлогичният отдел на Службата за сигурност…

Въпреки че средствата за масово осведомяване са създали на Черномирдин имиджа на посредствен човек — тройкаджия в училище, помощник-майстор на сонда, едва успял да завърши ВУЗ, способен криво-ляво да се занимава само със стопански въпроси — това съвсем не е така. Не трябва да се забравя, че до управленческите висоти в системата на покойната КПСС, а още повече в системата на интриганстващата по византийски администрация на Елцин, може да се издигне само ловък и, което е най-важното — отлично информиран политик, като не е задължително той да е завършил училище със златен медал.

В деня на нападението на Будьоновск, т. е. преди три дни, на Черномирдин му е зададен въпросът дали съществува възможност за подобно развитие на нещата. И ако всички добре помнят, той отговаря така: „Това няма да стане! Никога няма да го допуснем!“

Сега вече с почти същите изрази говори за „кървава нишка“, която вече опасвала руските градове: „Това няма да стане! Никакви кървави нишки няма да има!“ „Само че не защото никога няма да го допуснем“, а „защото ще седнем на масата на преговорите“.

Наистина „кървавата нишка“ се промушва от един руски град към друг и плете засега все още невидима паяжина. Не я виждат нито многобройните спецслужби, нито пък, още по-малко, намиращият се в Халифакс президент. Но откровено казано, в този момент не я вижда и Черномирдин, макар че вече я усеща на гърлото си.

А президентът получава нов доклад от Будьоновск, този път подписан само от армейски генерал Ерин, като най-старши по чин. Този факт Елцин с удоволствие отбелязва пред журналистите във фоайето на хотел „Цитадела“. Но ако сутринта президентът е бил весел и бодър, сега той изглежда твърде уморен. Очевидно е, че отново не се чувства добре. И все пак радостно съобщава: „Ерин докладва, че чеченците се облекли в болнични одежди и направили опит да се измъкнат. Но всичките значи са ги избили.“ И президентът радостно се засмива.

После Елцин шашва журналистите с наистина сензационна новина. Получило се е съобщение — споделя я той, — че Дудаев е поискал политическо убежище в Турция. „Ние няма да възразяваме. Нека върви, където иска. Само че — да е по-надалече от Русия!“

Кой е подхвърлил на Елцин тази „въдица“, коя от многобройните спецслужби, това по всяка вероятност ще си остане една от тайните на чеченската война.

Въпреки че турското посолство в Канада, а след него и Министерството на външните работи на Турция веднага опровергават „въдицата“, тези опровержения минават покрай ушите на президента — изглежда, заради прогресиращото му неразположение. Още повече, че верният Козирев, който сега се държи като главен евнух в харема на емир, потвърждава, че да, „ние разполагаме с достоверна информация за бягството на Дудаев зад граница“.

По същото време президентът на САЩ Клинтън е получил по каналите на Държавния департамент и ЦРУ информация, че в Будьоновск се е провалил и вторият щурм. Клинтън отлага пресконференцията, която е трябвало да даде заедно с Елцин, и провежда бързо съвещание с помощниците си. Отдавна е отминало времето, когато всяко „кихане“ в Москва предизвиква във Вашингтон нарастваща тревога — президентите прекъсват отпуска си, спешно (често и през нощта) се събира Съветът за национална сигурност, армията се поставя в положение на 2-ра (от 5-а) готовност, а журналистите щурмуват вратите на Държавния департамент с надеждата да научат някакви новини. Сега, и особено след началото на войната в Чечения, московската кухня в крайна сметка не представлява интерес за никого в Щатите. Политическите новини от Москва се публикуват на 5-а, 6-а страница на вестниците и дори списания като „Тайм“ и „Нюзуик“ често пъти в няколко броя поред не печатат никаква информация на своите кореспонденти в руската столица.

Този път обаче информацията е твърде тревожна. Резидентът на американското разузнаване в Русия докладва, че чеченският набег в Будьоновск е всъщност само отвличащ вниманието маньовър от предстояща операция с кодовото название „Червена нишка“. И че ако тя започне, не е изключено в продължение на две-три седмици Русия да бъде доведена до състояние на пълен хаос. По думите на резидента и одобрилия неговите действия директор на ЦРУ, за случая е уведомена Федералната служба за сигурност на Русия. Обаче като се имат предвид нейният много нисък професионализъм и силно изразената й тенденция към саботаж, едва ли може да се очаква, че би съумяла да постави обстановката под свой контрол. ЦРУ препоръчва Клинтън да информира за всичко това в Халифакс президента Елцин, тъй като в конкретния случай вече няма време за губене.

Съществува ли някаква връзка между „Червената нишка“, за която съобщава от Русия американското разузнаване и „Кървавата нишка“, за която говори Черномирдин? Не е изключено руският премиер да е получил тези сведения от американците чрез ФСБ (а възможно е и по други канали), но съзнателно променя названието, понеже в това съчетание думите „червена“ и „кървава“ съвсем не са синоними и първата няма почти никакво пряко отношение към независимостта на Чечения.

Появилият се на задника цирей винаги може да инфектира целия организъм, особено отслабналия, каквато е сега Русия. А в ничии планове не влиза толкова бързата смърт на този пациент.

Междувременно в Будьоновск стрелбата продължава, тъй като изпращаните в центъра оптимистични писмени доклади се нуждаят от някакво конкретно превъплъщение. Но обидената „Алфа“ повече не участва в бойните действия, предоставяйки честта да завладеят болницата на спецчастите на МВД. „Служебният страх парализира преди всичко разума“ — мрачно се шегува по този повод един от наблюдателите.

Новият опит за превземане на болницата с щурм започва в 14,30 часа.

Сградата гори на няколко места. По-късно се ражда версията, че войниците отново били изпратени на щурм поради опасенията да не би заложниците да изгорят живи. И за да не изгорят заложниците живи, решават да ги прострелят така, както те продължават насилствено да стоят до прозорците.

Всичко това става посред бял ден пред очите на струпалите се около болницата роднини.

От прозорците на болницата заложниците все така отчаяно размахват бели чаршафи и отчаяно викат: „Не стреляйте! Не ни убивайте!“ Виковете се чуват и отвъд квартала, та дори и залповата стрелба не може да ги заглуши.

Накрая, загубили още десет убити войници и тридесет ранени, но убили около стотина заложници, „триумфаторите“ заповядват да бъде прекратен огънят. И възобновяват преговорите с Басаев, предлагайки му отново пари и самолет до която си пожелае страна. Басаев отговаря, че повече няма да води преговори, но моли за пожарна команда, която да изгаси пламъците, застрашително обхващащи сградата. Молбата му незабавно е изпълнена.

Настъпва зловеща тишина, нарушавана от време на време от самотни изстрели някъде в града. Кой срещу кого стреля там, не е ясно.

Часът е 15,20, а денят — 17 юни 1995 година.

 

„Съботата на 17 юни — предава от Будьоновск кореспондентът на «Московсие новости» — ще влезе в аналите на историята на борбата с тероризма като ден на безумието, на непрофесионализма на военните и пълния идиотизъм на техните началници.“

Спешно свиканият в Пятигорск казашки съвет под председателството на бившия обкомовски секретар, а сега „атаман“ Мартинов, отправя към Басаев ултиматум: „ако до 0 часа на 18 юни той не освободи заложниците, казаците ще изловят и ликвидират три пъти повече чеченци — измежду живеещите в Ставрополския край“.

А в края вече се извършват „стихийни“ погроми над чеченското население. Цели семейства се изхвърлят на улицата, а домовете им казаците събарят с булдозери. Мнозина от тези чеченци никога не са били в самата Чечения. Родили се и получили образование в Русия, те от много години работят в Ставрополския край.

 

През цялото време групата на Сергей Ковальов, за разлика от групата на Жириновски, не само не е допусната в щаба, но изобщо не й се разрешава да мине през кордона. Депутатите само периодично чуват възобновяващата се стрелба, която затихва към три и половина часа следобед.

Ковальов още няколко пъти звъни в Москва на Егор Гайдар, но той признава, че при дадените условия нищо не може да направи.

Денят отива към мръкване, когато в стаята на групата на пълномощника по правата на човека телефонът изведнъж зазвънява. Сергей Ковальов вдига слушалката и за своя голяма изненада чува гласа на премиера Черномирдин. Премиерът му казва, че го упълномощава да води от името на правителството преговори с Басаев. „Вземете със себе си когото желаете — заповядва му правителственият глава. — И действайте. Нямаме време за губене!“

Ковальов веднага се обажда в щаба. Този път там веднага вдигат слушалката. Оказва се, че на телефона е началникът на УВД в Ставрополския край генерал Медведицки. Генералът казва, че Ерин, Степашин и Егоров нямат възможност да приемат Сергей Ковальов, понеже в този момент били много заети, но му дават номера на телефона, по който би могъл да се свърже с болницата и да разговаря с Басаев. Ковальов и Шамил Басаев лично се познават от времето на щурма срещу Грозни. Ковальов предлага на чеченския полковник себе си и своята група — в качеството на заложници, срещу освобождаването на задържаните мирни жители. Басаев не се радва много на такава перспектива (та нали всички струпали се в Будьоновск началници мечтаят за ликвидирането на Ковальов и колегите му), но обещава да помисли.

Към 20,30 часа Басаев съобщава, че е готов да преговаря с депутатите от Държавната дума за освобождаването на заложниците. Но за тази цел той иска временно прекратяване на бойните действия на територията на самата Чечения и потвърждение от федералните власти, че Ковальов е упълномощен за водене на преговори.

По молба на Ковальов Егор Гайдар през цялата вечер прави опити да се свърже с премиера, но напразно. Времето тече и наближава полунощ, а над Будьоновск продължава да виси напълно неопределено положение — като театрална завеса пред последното действие на трагедия.

 

А на другия край на планетата, в Халифакс, където сега наближава 18,00 часа, започва дългоочакваната съвместна пресконференция на президентите на САЩ и Русия — Бил Клинтън и Борис Елцин.

Руският президент е в явно недобро разположение.

Предвидено е да говорят за международната ядрена безопасност и взаимноизгодното сътрудничество, по които теми всички политически дейци обикновено приказват общи и с нищо незадължаващи ги приказки. Но журналистите се интересуват изключително от Чечения и отделно — от случая със заложниците в Будьоновск.

Превъзмогвайки състоянието си, президентът вдига нагоре ръце и почти се развиква: „Чечения е център на международния тероризъм, корупцията и мафиотщината!“

„Чеченците — продължава той и вече размахва ръце — са до един бандити значи!“ И президентът описва с пръст кръг над главата си: „Такива черни превръзки, значи, са си турили на главите. Тях всички ще ги ликвидираме!“

Докато шашнатите кореспонденти се питат защо според зле изглеждащия президент зелените превръзки на чеченците с текст от Корана са черни, самият Елцин с последно усилие на волята напряга очи и вижда отчаяните знаци, които му правят застаналите зад кадър Козирев и секретарят по печата Медведев.

С пръст върху устните си, президентът им кимва неколкократно послушно с глава и с вече по-спокоен глас отново повтаря новината, че Дудаев е поискал политическо убежище в Турция. Изявлението му светкавично е опровергано от сътрудниците на американския президент, но Елцин, изглежда, така и не ги чува.

В този момент един от присъстващите руски телевизионни журналисти задава на Клинтън въпроса, не е ли променил той мнението си за Чечения след случая с превземането на болницата в Южна Русия.

Отново вбесен и без да даде на Клинтън възможност да отговори, Елцин пак, по думите на американски кореспонденти, започва да вика, че сам той бил заложник на този кризисен момент, а неговият приятел Бил подкрепял руската акция за потушаване на метежа.

Гласът на Елцин стига до крясък. „Генерал Дудаев — упорито твърди той — е поискал политическо убежище в Турция и Турция се е съгласила. На нас ни е все едно къде ще отиде!“

Обаче номерът на Елцин да изкрънка едно рамо от Бил Клинтън чрез изявлението си, че „моят приятел Бил“ подкрепя руските методи за озаптяване на чеченските въстаници, този път не минава.

Президентът Клинтън, който отвръща глава всеки път, когато „приятелят Борис“ диша в лицето му, след като намръщено е изслушал монолога на Елцин, заявява, че неговата позиция във връзка с чеченския конфликт не е тази, която сега тук му приписват. Разбира се, той е против всякакъв вид тероризъм, но е едностранно, не в полза на едните и в ущърб на другите.

Тероризмът — щом ще използваме тази дума — бил започнал от нападението на руските въоръжени сили над Чечения и се е превърнал там в неизменен елемент от всички начинания на воденето на тази война. Така че онова, което се е случило в Будьоновск, е само логично развитие на събитията.

„Поведението на президента в Халифакс — предава в Москва един от руските журналисти, — неговите празнословни и надути речи, неговите безотговорни изявления, като фантастичната измислица за намерението на Дудаев да бяга в Турция, разиграната от него на срещата с Клинтън сцена с бандитите с черни (!) «превръзки», която беше по-срамна и от берлинското дирижиране, неочаквано се оказа полезна за нашата страна, понеже в Москва е останал да я «стопанисва» Черномирдин.“

 

Късно вечерта на 17 юни екип на руската телевизия спешно е изпратен в сградата на правителството. Наближава полунощ и стреснатите журналисти, се питат какво ли се е случило. Какво ли изявление на правителството ще трябва да препредадат сега по ефира? Подобно нещо не е ставало никога, дори и по време на Карибската криза, когато СССР и САЩ са почти на границата на ядрена война.

Какво обаче се е случило сега? Може би обзетата от ярост армия и спецслужбите, за да си отмъстят за Будьоновск и още много други неуспехи, са решили да подпалят световна война на принципа „седем нещастия — един отговор“?

Онова, на което стават свидетели журналистите, а чрез тях и цялата страна и цял свят, наистина няма аналог в историята. Поне в историята на борбата срещу тероризма.

Поел телефонната слушалка, премиерът произнася думите: „Шамил Басаев? На телефона е Черномирдин…“

Министър-председателят на страната ЛИЧНО започва преговори с главатаря на бандата „терористи“, на които се стига до съгласието му да изпълни, ако не всички, то поне главните условия, поставени от Басаев. Подобно развитие на събитията никой не е очаквал.

Въпреки че през всичките тези шест месеца Виктор Черномирдин постоянно прави опити да се дистанцира от чеченската касапница, той, като шеф на правителството, далеч не винаги успява да постигне това. Но публичните му изявления особено напоследък са станали все по-категорични.

Преди нападението над Будьоновск, на 6 юни, премиерът, който се намира в Краснодар, заявява в присъствието на усмихващия се Николай Егоров, че „няма с кого да води преговори в Чечения“. Понеже вече бил опитал всички варианти. „С тези бандити не трябва да се преговаря“ — поучително казва премиерът.

На следващия ден, 7 юни, Черномирдин отново говори за Чечения, събитията в която били по своя характер въоръжено въстание против единството на Русия и затова е наложително да бъдат туширани с въоръжена сила. „Войната в Чечения — изтъква тогава премиерът, — ще продължи в досегашните си мащаби. С бандитите не трябва да се водят никакви преговори.“

А накрая Черномирдин сам влиза в ролята на партньор в тези преговори.

Но ако съвсем доскоро за бандити, освен самият Дудаев, категорично са обявени и хора като високообразования юрист Имаев, интелигентния журналист Удугов, умния политик Яндарбиев и скромния воин Масхадов, какво да кажем тогава за Басаев, чиито ръце, откъдето и да ги погледнеш, са изцапани с кръвта на повече от триста убити и осакатени мирни жители?

Бързо започналите преговори завършват с триумфалното завръщане на отряда на Шамил Басаев в Чечения, където той се превръща в национален герой, покрил се със слава, с нищо неотстъпваща на славата на неговия легендарен едноименник — имама Шамил. А прекратяването на бойните действия в Чечения, уредено по най-бърз начин на преговорите, показва, че зад словесния им фалш прозира само едно: РУСИЯ Е ЗАГУБИЛА ВОЙНАТА В ЕДНА ОТ СВОИТЕ ПРОВИНЦИИ! За предвиденото ритуално разоръжаване Москва е готова да изплати на Чечения контрибуция в размер на 6 милиарда долара, след като предварително е изхарчила също такава сума за воденето на бойните действия.

 

Но какво всъщност е станало?

И руският, и чуждестранният печат се надпреварват да коментират това невероятно събитие.

Ако наистина е сложена точка — пише политическият коментатор на „Новое время“ Кронид Любарски, — тя е само на въпроса какъв е по своята същност режимът, който извърши нахлуването в Чечения. Този режим в продължение на половин година не пожела да се вслуша в гласовете на онези тук и в чужбина, които настояваха незабавно да се прекратят военните действия и да започнат преки преговори с фактора, от който единствено зависи регулирането на проблема — с правителството на Джохар Дудаев, независимо как гледаме на него. Доводите за прекомерната цена, която ще се наложи да платим за живота на руснаците, не се вземаха под внимание. Аргументите за нарушаване на правата на човека се посрещаха с присмех. И никаква загриженост за това, че Русия пада в очите на световната общественост. Пренебрегнаха и тежкото бреме, което икономиката ни пое с чеченската авантюра. А за разкола в нашето общество, предизвикан от войната, не искаха и да чуят.

Започнаха да се вслушват едва тогава, когато на тяхното насилие се противопоставиха също с насилие. Типичната реакция на всеки главатар на престъпници.

Руските власти провокираха тази война и я водеха с престъпни методи, като всъщност извършваха геноцид над чеченците; по този начин те предизвикаха гнева, ненавистта и дълбокото отчаяние на хора, които вече няма какво да губят, и накараха дори своите бивши съюзници в Чечения да се хванат за оръжието и да влязат в редиците на съпротивата.

Неграмотни и самоуверени, непознаващи нито историята, нито националния характер на този народ, те не разбраха и не пожелаха да разберат, че върху цялата територия на бившата Руска (и Съветска) империя няма друго такова място като Чечения, където воденето на война срещу народа би било голямо безумие. Опиянени от своята сила и от властта си, те мислеха, че могат безнаказано да палят с огнехвъргачки мазетата, където се крият деца, да бомбардират училища и болници, да изтезават във филтрационни лагери, да мародерстват и насилничат, без да има ответни действия. За половин година руската армия извърши в Чечения такива безобразия, на каквито дори и диверсантите в Будьоновск не се решиха.

За опасността, че чеченската авантюра абсолютно неизбежно ще прерасне в истинска гражданска война, която ще се прехвърли и отвъд границата на Чечения — в Русия, предупреждаваха едва ли не всички журналисти-анализатори, политолози, учени, изтъкнати политици… Към тези предупреждения правителството и генералите останаха глухи. С присъщата им нагла безцеремонност Грачов и Куликов, Ерин, Степашин и Егоров им отвръщаха с присмех. Черномирдин пък категорично отхвърляше такава възможност буквално до деня на началото на трагедията. Сега ние виждаме колко струват тяхната проницателност, интелект и политически усет… „Силоваците“ и цялото правителство показаха пълната си неспособност да изпълняват своите преки задачи и да действат поне в някаква степен професионално. За опасността от разпространяването на войната и в Русия отдавна се е знаело. Един тежко въоръжен многоброен отряд, който посред бял ден преодолява стотици километри на територия, осеяна със сътрудници на спецслужбите, с части на вътрешните и редовните войски — това не е притаил се във входа убиец, изненадващо изскачащ оттам.

„Когато трагедията се случи и вече беше невъзможно да не вземат «мерки», първото и единственото, което решиха да извършат, бе щурмът на болницата, при който ликвидирането на Басаев и другарите му би могло да стане само с цената на гибелта на всички заложници. Но какво от това, че към убитите десетки хиляди в Чечения ще бъдат прибавени и още хиляда…“

Ала въпреки прекрасния си предварителен анализ на въпроса, защо все пак властите са започнали преговори, Любарски отговаря с известна наивност: Черномирдин се е изплашил да не би Думата да поиска оставката на правителството, а и неговата лично, след което ще го застигне „политическа смърт“. Знаем обаче, че Думата вече се е опитала, макар и плахо, да постъпи по този начин и помним думите на ухиления Елцин: „Нека Думата сама да си подпише присъдата.“

Както и да е, но от това Черномирдин никак не се страхува!

„В Будьоновск — отбелязва влиятелният френски вестник «Монд» — Кремъл, който използва вземането на заложници, за да обърне общественото мнение срещу чеченците, се опита, след като не можа да измисли нищо по-свястно, да употреби насилие. И сега е принуден да си дава вид, че е готов за преговори. За да се съгласят руските власти на преговори обаче, трябваше да се премине през кръвопролития и неуспешен за руските въоръжени сили щурм на болницата, през касапницата в самата болница. Чеченците се отказаха от парите и предлаганата им възможност за бягство. И успяха да постигнат прекратяването на военните действия, както и незабавното започване на преговори с Москва.“

Случаят има свой аналог в историята ни. Седемте автобуса „Икарус“, с които оставилият в Будьоновск 182 пресни гроба отряд на Шамил Басаев се връща, възторжено посрещан от местните жители в Чечения, оказва върху изнервеното руско общество същото въздействие, както някога седемте предали се руски кораба, влизащи под японски флаг в залива Майдзуда, възторжено посрещнати от местното население, струпало се на брега. Това тогава подтиква руското правителство да прекрати войната с Япония, която то също е планирало да приключи само две седмици след започването й — с превземането на Токио.

Но все пак Япония е чужда държава, а не собствена провинция.

И ако унижението от тогавашния позор още се помни, то, смея да ви уверя, че унижението пък от този позор, с който доблестният полковник Басаев е покрил крилата на руския орел, също никога няма да се забрави. И също така поколение след поколение ще си задава въпроса как е могло да се случи подобно нещо?

Става дума не за това как е допуснато да бъде нападнат Будьоновск, а как се е стигнало дотам, че извършилият нападението Басаев да се завърне в родните си планини с любезно предоставените му седем туристически автобуса „Икарус“, над които се веят зелените знамена на „Свободния вълк“, а всичките „железни обръчи“ на блокадата покорно им правят път?

Наистина „абкар!“^[12] — както възкликва един журналист-циник, когато предава на полковник Ворожцов писменото си уверение, че доброволно се присъединява към „бандитската група на Басаев“.

Може би от всички най-близо до истината е германското списание „Шпигел“ — винаги внимателно и щателно проверяващо получаваната информация, — което отбелязва в редакционна статия, че: „Вече възникват съмнения наистина ли трагедията в Будьоновск беше резултат на внезапно нападение от страна на чеченците или тук се е намесила дългата ръка на влиятелни руски среди.“

Още преди началото на конфликта американското разузнаване донася, че се готви война не с Чечения, а война на територията на Чечения между две съперничещи си руски политически сили. Ако е така, различните руски части, пристигнали в Чечения под трицветния руски флаг и под сърпесто-чуковото знаме на бившия СССР, всъщност са били само видимата съвсем незначителна част от айсберга. При всеки контакт тези части винаги откриват огън помежду си, а в дните на неколкомесечния щурм на Грозни направо се самоизтребват, уж погрешно са открили артилерийски огън или също така погрешно са насочили авиацията.

Но, повтарям, това е само незначителната видима част на айсберга.

СССР, тази последна средновековна империя, вече разпаднала се на феодални домени^[13], ражда с катастрофата си като неизбежно последствие и огромен брой разнокалибрени барони-разбойници. Генерал Дудаев, който успява да привлече върху себе си вниманието на цялата страна, а сетне — и на цял свят, далече не е единственият, а не е и най-опасният измежду тях, тъй като той действа под знамето на свещеното право на всеки народ да се самоопредели. Дудаев сам става играчка в ръцете на онези сили, които са си поставили много по-мащабни цели.

Огънят на войната започва да затихва, когато американското разузнаване получава сведение за започването на операция „Червена нишка“ (или „Кървава нишка“, както я назовава Черномирдин).

„Червена нишка“ — ето кое е изплашило всички обитатели на Кремъл, а не някаква си Дума или предстоящите избори, за които хич не им пука…

След като най-после Сергей Ковальов е допуснат в болницата и започва преговори с Басаев, по време на които и двамата постоянно се съветват с Черномирдин по телефона, в Будьоновск започват да пристигат най-различни известни личности.

Някои от тях — няма как! — са пропуснати и през трите обръча на блокадата около града. Журналистката Наташа Алякина обаче, въпреки че се е снабдила с всички пропуски и акредитации, е убита с изстрел в гърба на контролния пункт при втория обръч. Това става, след като на първия са й пожелали на добър час. Но далече не с всеки се постъпва толкова сурово.

В Будьоновск се появява и самият Станислав Говорухин. В болницата не го допускат да влезе, затова се размотава между изгорелите и останалите невредими бронетранспортьори, като непрекъснато възкликва: „Боже мой, какъв бардак!“

На фона на Говорухин, Жириновски, Кашпировски и други не по-малко известни личности някак незабелязана остава появата на нашия стар познат генерал-полковник Владислав Ачалов, пристигнал в Будьоновск в самия разгар на преговорите между премиера на Русия Черномирдин и полковника от ичкерийската армия Басаев. Прославен командир на армейски спецчасти и на парашутно-диверсантски отряди, той през октомври 93-та прави опит да организира отбраната на Белия дом, но е изигран и неутрализиран от „президентските ножове“ като полковник Терехов и редник Бабурин, за да се озове за известно време зад решетките на следствения затвор. Пуснат на свобода след амнистията, храбрият генерал се заклева да си отмъсти и да се реваншира, макар че е подписал декларация повече да не се занимава с политика.

Лош е оня барон-разбойник, който не мечтае да стане крал — особено когато самият крал е постоянно, значи, неразположен.

В качеството си на какъв пристига Ачалов в Будьоновск и по какъв начин успява да мине през трите обръча на блокадата — това няма голямо значение. Защото генерал-полковникът от запаса не само е пропуснат през трите обръча, но получава свободен достъп и в самата болница.

Тук е важно да се отбележи, че в окупираната болница не пускат всеки, който има разрешение от Ерин, Степашин и Егоров, а само онези, които полковник Басаев желае да види.

На Жириновски и Говорухин например също е разрешено да минат през кордона като депутати. „Силовите“ ги пускат, но Басаев отказва и нищо не излиза от намерението им.

А в случая с Ачалов се наблюдава пълно единство на възгледите, понеже на всички е ясно, че генералът отива лично да изрази възхищението си от човека, когото той съвсем основателно смята за един от своите най-способни ученици.

Веднага след посещението на генерал Ачалов в Будьоновск на страниците на столичния печат излиза един анонимен специалист по държавните преврати, диверсиите и международния „тероризъм“, който коментира събитията така:

„Като професионалист — не без гордост заявява анонимният спец — мога да потвърдя, че операцията по залавянето на заложниците в Будьоновск е била подготвена и проведена блестящо. Анализирайки действията на диверсантите, аз не откривам експромт. Всеки от тях е изпълнявал своята задача, което е дало възможност много бързо да се осъществи замисленото. Ще посоча само един пример. Пристигайки в Будьоновск, отрядът на Басаев се разделя на няколко групи, всяка от които изпълнява определени функции: една подлага на силен обстрел сградата на милицията, друга лови заложници и т. н. Обаче в уговорения час те всички се събират на едно уговорено място — градската болница. Ако не са били предварително съставили и съгласували плана си, всичко би се изразило в объркани и безрезултатни за диверсантите действия. Както стана например с щурмуването на Грозни от руската армия през декември-януари, когато военните части се избиваха взаимно, без да знаят кой къде се намира и кого атакува.

И официалната, и чеченската версия за това как този многоброен отряд се е придвижвал през територия, която се намира под специалния контрол на силовите ведомства, не издържат на никаква критика. Очевидно е, че в два камиона е абсолютно невъзможно да се наместят двеста бойци, които при това трябва да са взели със себе си достатъчно голям арсенал от оръжия, боеприпаси и експлозиви… Значи или диверсантите са пътували не с два камиона, а с голяма автоколона (минимум 7–9 камиона), или оръжието и боеприпасите са били предварително складирани на уговорено място в Будьоновск. От кого? От чеченците в спортни екипи, за които се говореше, че са пристигнали по-рано? Първо, колко души «спортисти» би трябвало да пристигнат в Будьоновск, за да пренесат на ръце такъв огромен арсенал?! И второ, да си представим, че в неголям провинциален град, повечето от чиито жители се познават, пристига голяма група чеченци. Това веднага би предизвикало напрегнатата бдителност на местните жители, а още повече — на органите на реда, които редовно получават ориентировъчни данни за предполагаеми терористични действия от страна на дудаевци. Като имаме предвид в какви сложни взаимоотношения се намират ФСБ, МВД и армията, не е трудно да си представим, че сътрудниците на тези структури биха си изпотрошили краката кой пръв да докладва най-горе за подозрителна концентрация на чеченци.

СЛЕДОВАТЕЛНО СКРИВАЛИЩАТА С ОРЪЖИЕ И БОЕПРИПАСИ (АКО ХОРАТА НА БАСАЕВ НЕ СА ДОНЕСЛИ ВСИЧКО ТОВА СЪС СЕБЕ СИ) БИ ТРЯБВАЛО ДА СА ПОДГОТВИЛИ ТАКИВА ХОРА (ИЛИ СТРУКТУРИ), КОИТО НЕ БИХА ПРЕДИЗВИКАЛИ ПОДОЗРЕНИЕТО НИТО НА МЕСТНОТО НАСЕЛЕНИЕ, НИТО НА ПРЕДСТАВИТЕЛИТЕ НА МИЛИЦИЯТА, ФСБ И АРМИЯТА.

Специално искам да кажа за марша на скок^[14] на басаевци. Пробивната сила на парите, като имам предвид как стоят нещата в МВД, наистина може да бъде внушителна. Но в конкретния случай не бива да се преувеличава. Такъв опитен в подобни работи човек като Басаев не би тръгнал на път, ако се надява единствено на продажността на руските постове. А и наличието на огромни суми влече още по-голяма опасност за приносителите й, отколкото ако прекарват само оръжие. Ако басаевци са били «засечени» със своите торби с пари още при първия пост в Чечения, мародерстващите бойци на ОМОН веднага да са ги изпозастреляли, за да им вземат парите. Но най-вероятно е на басаевци да им е бил осигурен КОРИДОР за пътуването…“

От себе си добавям — не един, а много коридори, през които са пропускани „червените нишки“ на смъртоносна болест, осеяла със заразата си страната.

И едва когато взривът на Будьоновската трагедия осветява всичко наоколо, тогава забелязват заразата. Единственото спасение е да направят опит да се върнат на положението преди 11 декември 1994 година, без дори да помислят за възможните последствия от най-позорното военнополитическо поражение във войната срещу собствения народ.

 

За съжаление, лишени сме от възможността да съобщим подробности за операция „Червена нишка“, защото и ние далеч не всичко знаем. А и онова, което ни е известно, трябва да се уточнява, да му се направи по-обективен анализ. Пък и, естествено, страхуваме се да не създадем неприятности на нашите източници. Но струва ни се, че казаното и цитираното дотук е достатъчно читателят да си направи извода колко слаба и уязвима е Русия, щом един противник от несъпоставимо по-лека категория може, макар и временно, да я просне в нокдаун.

Но за да могат и най-неориентираните по-добре да схванат и осъзнаят опасността, ще приведем само един от вероятните (а те са хиляди) сценарии за по-нататъшното развитие на събитията.

По време на бойни, а най-вече на диверсионни действия, съвсем не е задължително да се предприемат някакви мерки за удържане на противника. Често пъти е достатъчно само да се каже за тях — или официално, или чрез инспирирано изтичане на информация.

Например, за да се попречи на противникови кораби да плават през някакъв проток, не е задължително там да се поставят мини. Важното е до него да стигне информацията, че са поставени. Едва ли противникът ще навлезе в протока, преди да е провел нужната трудоемка и рискована миночистачна операция.

Не е задължително в зоната на действие на вражеската армия да се хвърля отрова в кладенците. Трябва да е казано, че са отровени. А човешката психология е такава, че дори и някой войник на противника да рискува да пие вода оттам, той непременно ще бъде отправен в болница с всички симптоми на отравяне.

Онези, които са слушали многобройните „следбудьоновски“ интервюта на Шамил Басаев пред наши и чуждестранни журналисти, са чули и неговите твърдения, че разполага с контейнери с радиоактивно, биологично и бактериологично оръжие. На въпроса, откъде ги има, Басаев отвръща с присъщата си язвителна непосредственост: „Сега в Русия можеш да купиш каквото си искаш. Дай ми пари — ще ти купя.“ Със същата непосредственост и искреност говори той и на един от кореспондентите още в Будьоновск: „Ако имаш 30 хиляди долара, слагай зелена превръзка на главата си, тури автомата между коленете си и заминавай, без да се боиш от нищо. Ще те пропуснат чак до Кремъл, че дори и в самия Кремъл.“

Но в дадения случай вече няма значение има ли ги тези контейнери или ги няма. Важното е, че Басаев е оповестил — има ги.

Сега за него вече не е задължително дори да извършва рискови рейдове в руските градове. Достатъчно е да каже, че някъде в Москва, да речем — на Таганка, е отворен контейнер с бактериологично оръжие и чумният бацил (или нещо по-страшно) се разхожда из столицата.

Разбира се, властите незабавно и категорично ще го опровергаят.

Но като вземем предвид традиционната вяра на народа в изявленията на властите, можем да си представим каква паника ще обхване столицата!

Или пък да каже, че в Петербург е отворен контейнер с радиоактивно вещество, а понеже на всяко място в града гайгеровите броячи трещят като в Хирошима през 45-а година, можем да си представим доколко някой би повярвал на властите, че нищо не е станало. Тук не говоря за това, че сред хиляди хора ще започнат да се появяват симптомите на съответните болести и поражения. Обхванатото от паника население ще насмете кордоните на ОМОН и ще избяга от градовете: московчаните на север, петербургчаните — на юг. По такъв прост начин, като се вземе предвид възбуденото състояние на населението, може бързо да се потопи в хаос цялата страна.

И вече ако при това положение бъдат използвани щурмоваци-смъртници, както заплашва Басаев, става изобщо страшно да се помисли докъде би се стигнало.

Така че, повярвайте — Черномирдин е знаел какво прави и най-малко от всичко се е опасявал, че Думата ще прогласува вот на недоверие на неговото правителство.

Ако в Русия изобщо някога управниците започнат да се страхуват от разните „вотове“, това няма да е по-рано от 300 години.

 

За не тръгнем нататък по несигурния път на военнополитическите прогнози и фантазии, засега можем да констатираме, че в резултат от набега (или терористичния акт, ако искате) на Басаев касапницата в Чечения е спряна, макар и временно. Русия е принудена да седне на масата на преговорите с представители на Дудаев. Самият Дудаев е жив и здрав, което, изглежда, всички му желаят^[15]. Той все още е обявен за издирване от органите на реда като държавен престъпник, но вече не е сам. След Будьоновск този етикет е окачен и на Басаев, но това никак не му пречи почти всекидневно да дава интервюта. И го прави с приповдигнато настроение — Дудаев е повишил „националния герой на Ичкерия“ в чин генерал.

Руската армия в Чечения фактически пък е оставена на произвола на съдбата. С нея отдавна не се занимават нито министри, нито техните заместници, а някакви си на никого неизвестни генерали с тревожни лица и блуждаещи очи. Но заради какво са загинали хилядите войници и офицери, а хиляди други са останали инвалиди, никой смислено не може да обясни, тъй като генерал Дудаев както си е бил президент на Ичкерия преди това, така си е и сега.

Никой не може да обясни заради какво са били осакатени съдбите на неколкостотинте хиляди руски жители на Грозни, избягали от Грозни и останали без близки, без жилища и имущество. Възможно е по такъв хитроумен начин да се е извършвала тяхната депортация, за да бъде Ичкерия на Дудаев не само независима, но и еднонационална. И за да не му се навират с разни глупости от Москва, както в прибалтийските страни. Няма вече руснаци, няма за какво да го притесняват!

На всички тези въпроси дава отговор може би единствен само Шахрай — при показанията си на изслушванията за Чечения в Конституционния съд. Той казва, че нахлуването е било необходимо, за да бъде изпреварен Дудаев, който възнамерявал да нахлуе в Русия. И прилага към твърдението си някакъв документ, съдържащ дудаевски аналог на плана „Барбароса“. Смаяният съд признава, че ВСИЧКИ УКАЗИ НА ПРЕЗИДЕНТА СА КОНСТИТУЦИОННИ, като извършва по този начин за трите непълни години от съществуването си второ престъпление пред Русия.

Първото е, когато Конституционният съд, председателстван от Валерий Зоркин, не допуска да бъде призната КПСС за престъпна организация, спасява „златото на партията“ в чуждестранните банки и обрича страната на конвулсии, продължителността на които може да се определи като временна.

Второто е сега, когато, председателстван от Туманов, съдът създава прецедент, даващ на президента правото да засипва с бомби и снаряди територията на Русия както намери за добре, дори и да е много неразположен.

От всичко това може да се направи един не много утешаващ извод.

Създадената от гения на Ленин и Сталин страшна машина, работеща само с гориво от човешки трупове, изобщо не е престанала да функционира в свободна Русия. Тя само леко е променила цвета си — на някои места червеното е подменено с розово, на други — с кафяво. И леко е позалиняла, но предишният й апетит е останал. Тази машина обича да ни убива — и поединично, и всички заедно. Свещеника Мен — с брадва. Журналиста Холодов — с бомба. Телевизионния водещ Листев — с изстрел в тила. Банкера Кантор — с нож. Предприемача Кивилиди — с отрова. А хиляди други руски граждани (чеченци и руснаци) — с бомби, снаряди и напалм. Машината набира обороти и на нея й е нужно все повече гориво — нашият живот и животът на децата ни.

 

Дотолкова сме се увлекли в абстрактни разсъждения, че забравяме тримата главни герои на тази книга: Егоров, Ерин и Степашин. Същите, които така храбро са започнали войната в Чечения и които капризната съдба отвежда в Будьоновск, където всъщност се слага край на военните действия. Засега!

Веднага след като започват преговорите между Черномирдин и Басаев, тази „тройка“^[16] замисля нов фарс на тема: „Кой е издал заповед за щурма, при който загинаха много заложници.“ Идеята е замислена, изглежда, за да демонстрират пред президента своята верноподаност, тъй като всички знаят, че заповедта за щурма е издадена лично от Борис Елцин още преди да излети за Халифакс.

В тази игра с удоволствие се включват и средствата за масово осведомяване, които по своите канали и от вестникарските страници задават въпроса „Кой е издал заповедта за щурма?“.

И тъй като Ерин, Степашин и Егоров вече са дали да се разбере, че с готовност ще прикрият с телата си особата на държавния глава, цялата ярост на общественото мнение, разпалена от сцените с неспирните погребения в Будьоновск, се насочва срещу тях. Сега предстои да се изясни кой от тримата конкретно е издал заповедта.

Понеже за номинално старши се смята Егоров (нали е ръководител на „извънредния щаб“), първо се обръщат към него.

Миннацът отговаря, че като цивилен човек той нямал право да издава никакви заповеди, освен на подчинените си от своето министерство, които естествено не са участвали в щурма.

Но точно по същия начин и Степашин заявява, че в Будьоновск никой не му се е подчинявал освен секретната агентура, която не би могла да щурмува никого.

И тогава всички погледи се насочват към нещастния армейски генерал Виктор Ерин. Объркалият се министър на вътрешните работи, който не може като лукавите си колеги да уверява обществеността, че никой не му се подчинява, първоначално не измисля нищо по-добро, освен да натопи своите заместници Абрамов и Егоров (еднофамилник на миннаца).

Но после, очевидно усетил се, че заместниците му едва ли биха могли да издават заповеди през неговата глава, Ерин намеква, че щурмът е бил импровизация на командира на „Алфа“ генерал Гусев. А след това изтърсва, че изобщо не е имало никакъв щурм, а става дума за „изтласкване на чеченците“. И накрая министърът прередактира своя отчет по следния начин: „Щурм нямаше. Имаше само движение на спецчастите, които освободиха някои от второстепенните сгради на територията на болничния комплекс.“

После тримата се разтичват да осигурят на Басаев автобуси за завръщане в Чечения. Ичкерийският полковник поискал автобусите непременно да са с меки седалки и пердета на стъклата.

Във ведомствата на Егоров, Ерин и Степашин такъв разкош, естествено, не може да се намери. В края на краищата с автобусите ги снабдява някаква търговска фирма, пожелала да остане анонимна. Впрочем някои твърдят, че тези автобуси били паркирани на изхода на Будьоновск още от 14 юни. Охранявали ги трима войници с маски.

Но и това също няма голямо значение…

Плесницата, която Москва получава в Будьоновск, е толкова звучна и унизителна, че не оставя никого равнодушен. Включително и Държавната дума, която единодушно гласува недоверие на правителството и кръвожадните „силоваци“.

Поставен отново пред избора — да стреля ли с танкове по парламента или да прогони опозорилите се в Будьоновск министри — президентът се спира на второто. Макар че никак не му се иска.

За напрежението в тази атмосфера допринася и генерал Грачов. Страшно доволен, че е останал в сянка, министърът на отбраната заявява в поредното си интервю по адрес на „Алфа“: „Могло е всичко там да се извърши по-грамотно, с най-малки загуби и най-главното — да не се дава възможност на бандитите да заминат. А са действали бездарно, много бездарно!“ Това мнение Грачов изразява тъкмо в деня, в който „Алфа“ погребва своите убити в Будьоновск бойци. Грачов винаги се е отличавал с висок усет за тактичност. Разярените „алфовци“ не пропускат да напомнят на министъра на отбраната колко пъти той ходи в Чечения и колко хора вече са загинали там, а нищо не е постигнал. Прилича ли му да обвинява другите в бездарие?

Под съпровода на тези пререкания президентът уволнява Ерин, Степашин и Егоров.

Егоров много остро реагира на започналите преговори с Чечения, възприел края на войната като лична обида. Той призовава войната да продължи до победен край и дори в интервю за един кубански вестник изразява готовност да се включи като „контра-терорист“ във въоръжените сили, за да се сражава срещу Дудаев до последна капка кръв. Разбира се, той нищо не рискува, убеден, че за „контратерорист“ няма да го вземат, поради което, както винаги, зове на бой до последна капка чужда кръв.

Скоро обаче Ерин е назначен за заместник-директор на Външното разузнаване. Обществеността посреща тази вест със смях. У нас винаги отначало се смеят, а после плачат.

Подир него изплува и Егоров. Оказва се, че президентът е назначил бившия миннац за председател на Съвета по въпросите на казачеството при президента на Руската федерация, а малко по-късно го прави свой помощник по въпросите на националностите и регионалната политика. Така че, очаквайте нахлуване още някъде.

Засега все още само на Степашин не са му намерили подходящо местенце. Той е резерва. Много му е обиден Елцин за получената от ФСБ „дези“, че Дудаев имал готовност да бяга в Турция.

Всичко това показва най-вече колко се е стеснил кръгът от хората, на които президентът, по известни само на него причини, кой знае защо смята, че може да се доверява.

Изхвърлени от вълната на демокрацията на висши и най-важни държавни постове вместо на бунището, тези хора дори не трябва да бъдат определени като „некомпетентни“ или „непрофесиона-листи“.

Те просто са клоуни, играещи една подир друга кървавите буфонади върху тялото на нашата умираща страна. Вгледайте се по-внимателно в техните лица и сами ще се убедите в това.

Но ще се убедите и колко бързо деградира всичко. Защото, ако през октомври 1993 година президентът доста умело действа с „меча и ножовете“ си, през декември 1994-та той вече е взел железен лост, който за щастие се оказва твърде тежък за него.

Какъв ли инструмент ще му дотрябва следващия път, за да доразруши докрай Русия?