Любомир Николов
Червей под есенен вятър (9)

8

… и вече трудно би могъл да каже кой е той, коя от безбройните личности е неговата истинска личност. Бе скачал от свят в свят, преодолявайки безкрайното, изпълнено с халюцинации пространство. За да открие… Какво?

В главата му се блъскаха спомени — спомени на непознати хора, марионетки от някакъв непонятен спектакъл, в който беше принуден да участвува. Всеки свят му налагаше нов облик и нови чувства. Това напомняше безумен, безсмислен театър, главната роля в който играеше Грем Троол под десетки различни имена — Джон Уилбъри, Ханс Кайфер, Рагнар викингът, кроманьонецът Рам…

И всеки път той влизаше в ролята. Спомняше си как вледенен от ужас бе тичал по тръпнещите брегове в последния ден на Атлантида, за да се добере до спасителния кораб.

Помнеше как той — кроманьонецът Рам — излезе сам срещу ордата на косматите хора и те с рев, с вой и ругатни на примитивния си език се нахвърлиха срещу него. Пред очите му още играеха замахващите каменни брадви, летящите копия, озъбените полумаймунски лица. Ноздрите му и досега носеха спомена за тежката кисела миризма на мръсните космати тела. И още нещо… Спомняше си как удряше жестоко, безжалостно — в него бушуваше кроманьонецът Рам и космонавтът Грем беше потънал дълбоко долу, притиснат под простите закони на каменната ера — убий, или ще бъдеш убит.

Помнеше ледените простори на Аляска, през които едва се влачеше, опъвайки ремъка на шейната, върху която лежеше полумъртвият му приятел. Кучета нямаше — отдавна ги бяха изяли. Венците му кървяха, подути от скорбут. На всяка крачка се препъваше, на всяка десета — падаше и после дълго почиваше, дишайки тежко обгарящия леден въздух. Единствената им надежда беше далечният Форт Юкон, но дотам имаше още сто и двайсет мили — сто и двайсет убийствени мили под безразличната усмивка на северното сияние.

Помнеше безмълвната командна рубка на полуразбитата подводница, превързаните матроси, насядали на пода, сред струйките вода, протичащи от невидими в червеникавия полумрак пукнатини. В слушалките бръмчаха двигателите на немските кораби, от време на време далечен взрив жестоко блъскаше тъпанчетата му. Наоколо никой не смееше да диша, защото единствената надежда беше в това — да лежат безмълвно на дъното и да се надяват на изхвърлената през торпедния апарат пафта, смесена със смачкани писма, парчета дърво и скъсани моряшки фланелки.

Помнеше ранното кърваво утро, в което поведе своята селска дружина срещу кръстоносците. Тясната каменна клисура кънтеше от викове и звън ма стомана, тежко тътнеха копитата на бронираните коне и с трясък падаха на земята самоуверените, надменни рицари. Страшен бе този ден и малцина от войнството Христово успяха да се измъкнат, за да разкажат как мъсти отчаяният народ за опожарените села, за разграбените хамбари и изпотъпканите нивя.

Помнеше всеки един от тези изкуствени, бутафорни светове — сега беше уверен, че са изкуствени — и помнеше как отново и отново впрягаше фалшивите спомени, за да избяга от полята на капитан Строгов, на римския легионер Луциус, на еретика Джорджо и да потърси нов свят, може би единствения, истинския, този, в който нямаше вече да играе по чужда воля.

За кой ли път вече Грем се преметна през още един черен отвор и в очите му нахлу ярка светлина. Стисна клепачи, после бавно и предпазливо ги разтвори. Нов свят… Но какъв? Безсмислен като Дисниград? Жесток като старинния Лондон? Или нещо ново?

Вече всичко се превръщаше в традиция. Отначало напрягаше паметта, наложена му от „играчите“, после я претоварваше, събаряше света и се превръщаше в облак от частици, за да прелети през загадъчното пространство, да пресече облаците от халюцинации и да открие вратата към новото битие.

Сега щеше да види къде е попаднал.

Радостта избухна в сърцето му преди още да осъзнае къде се намира. По цялото му тяло се разля топлото, уморено усещане за завръщане в родния дом.

Добре, твърде добре познаваше тази кръгла кабина, белия подковообразен пулт, ниските кресла, екраните, циферблатите… Най-после бе напуснал кошмара и отново се намираше в своя свят, в своя кораб, в своя космос. Може би „играчите“, изморени от непрекъснатата съпротива, му бяха върнали свободата. Значи не бяха всесилни! Значи човек можеше да ги победи! Сега не се боеше от нищо. Оставаше му само да провери координатите на кораба, да даде курс към Земята и да докладва за случая. Земните специалисти щяха да дадат обяснение на…

— Добър ден — иронично произнесе някой зад гърба му. — На какво дължа честта да се срещна с вас?

Обърна се със скок. До вратата на шлюзовата камера стоеше двуметров рус атлет, облечен в бял скафандър без шлем. Край краката му се зъбеше млада черна пантера с кожен нашийник. Една-две секунди Грем смаяно се вглеждаше в двамата, после изведнъж разбра.

Това беше той! В друг вариант!

Притисната към краката му, Дебора злобно ръмжеше срещу своята двойница. Грем отпусна ръка и здраво я хвана за кожата на врата. Опита се да се усмихне.

— Разбирам, че появата ми е изненада за вас… или за тебе… Не знам как да говоря. Трябва да изясним нещата. Става нещо необикновено.

Двойникът се усмихна без труд, но в ъгълчетата на очите му се криеше коварна сдържаност.

— Защо пък… Струва ми се, че всичко е ясно. Ако не греша… ти… си изпратен… — гласът му изведнъж стана рязък, като удар на бич. — … от Черната планета! Дебора, дръж!

Тялото на пантерата с нашийника се мярна из въздуха, но Дебора, истинската Дебора, успя да се хвърли срещу нея. Изненадан, неразбиращ, Грем изгуби няколко секунди и само гледаше с разширени очи към ревящата черна топка върху пода на кабината. Когато откъсна погледа си от разярените пантери, двойникът вече беше насочил към него дулото на бластера.

Успя да прецени ситуацията мълниеносно. Преди да убеди този глупак, че не е изпратен от някаква си Черна планета, двете Дебори щяха да се изпохапят до смърт. Трябваше да действува. И той се хвърли напред и настрани. Лъчът на бластера се плъзна край рамото му, опърли пуловера, но Грем вече беше в краката на другия и прилагаше хватка, която може да успее само срещу въоръжен човек, защото въоръженият престава да мисли за друго, освен за десницата си. Двойникът размаха ръце и тежко падна по гръб. Бластерът излетя от пръстите му и Грем с ритник отпрати оръжието настрани. Противникът вече се надигаше от пода, летеше насреща. Грем замахна с юмрук. Не улучи. Удар в слънчевия възел го накара да се превие на две. Нов удар, този път в челюстта. Пред погледа му заиграха искри. Заслепен, той напипа чуждото тяло, вкопчи се в него и двамата се търкулнаха из кабината. Блъскаха, удряха напосоки, но двойникът беше по-неловък, пречеше му скафандърът и Грем използуваше това. Успя да се изтръгне от желязната прегръдка само за секунда — достатъчно, за да удари с цялата си сила в изпъкналата челюст. Другият омекна под ръцете му. Грем безсилно се надигна и погледна назад.

Пантерата с нашийника лежеше неподвижно сред локва черна кръв. До нея Дебора скимтейки се мъчеше да се надигне върху омекналите си лапи.

— Грем… — едва чуто произнесе тя.

— Да, Дебора…

Той се олюля, направи крачка напред, протегна ръце…

В кабината прокънтя яростен, нечовешки вик. Върху Дебора се стовари мълния, черното лъскаво тяло подскочи и се сгърчи. Грем бясно се завъртя, полетя назад, изби бластера от ръката на двойника и отново удари — жестоко, първобитно.

Много минути по-късно той седеше в креслото с бластер в ръка. Двете мъртви пантери лежаха една до друга. Напълно еднакви, като сестри. Зад тях двойникът бавно се изправяше, опипвайки подутото си лице. Изглеждаше победен, но очите му си оставаха студени и пресметливи. По блясъка в тях Грем разбра, че другият преценява възможностите да си възвърне оръжието.

— Не се приближавай — уморено каза Грем. — Не можеш ли да помислиш малко? И… не ти ли стига това? — той мрачно кимна към телата на двете Дебори.

Другият изглежда се бе отказал от плановете за нападение. Само стоеше край вратата на шлюзовата камера, стиснал юмруци и челюсти.

— Какво има да мисля? Ти си от Черната планета.

От отчаяние Грем беше готов да се разплаче.

— Човече, разбери, че не съм чувал за никаква Черна планета! Тук става нещо много по-сериозно!

Започна да разказва прекъслечно, бързо. Мислите и спомените се блъскаха, не успяваха да намерят място сред думите. Искаше да разкаже всичко, да обясни за чуждите светове, за „играчите“, за борбата с тях… Увлечен в напрежението на собствения си разказ, бе престанал да следи двойника и когато отново се вгледа в него, едва не изстена от мъка. Срещу него блестеше неразбиращ и подигравателен поглед на човек, който е принуден да слуша нелепи измислици, но никога няма да повярва в тях.

Вече му ставаше ясно, че се е самозаблуждавал — това не беше неговият свят. И двойникът беше само кукла, фигура от стратегията на „играчите“. Пешка без собствени мисли и чувства, годна само за едно — безропотно да изпълнява ход след ход в непонятната игра.

Сега, когато прехвърляше трохите от запазените си спомени, Грем разбираше, че преди боя с роботите той също е бил такава покорна фигура. Предишните му приключения бяха построени върху една основа — само действие, без мисъл, без разсъждение, без обсъждане на бъдещите планове. Бе реагирал в зависимост от обстоятелствата. И до днес все още влачеше подир себе си следи от тази духовна пасивност.

Отново погледна двойника. Изглеждаше толкова реален, толкова жив… Липсваше му само едно — способността да надхвърли себе си, да излезе извън тесния калъп на ролята, в който бе стегнат неговият ум.

Грем поклати глава. Може би самият той беше фигура, кукла, марионетка сред безбройни светове на марионетки. Но по някакво чудо бе успял с бавния ход на пешката да се добере до края на шахматното поле и да се превърне в царица. Сега желаеше невъзможното — да стане „играч“.

Знаеше, че е невъзможно.

Но щеше да опита.