Любомир Николов
Червей под есенен вятър (11)

2

Пътят криволичеше нагоре, сред лескови гъсталаци и обляни от слънце тревисти склонове, от време на време потъваше в сянката на букови гори и отново излизаше на открито. Отгоре се мярнаха пъстрите кабинки на лифта.

— Тази планина е истинско богатство за вашия град — каза Лемхович. — Малко столици могат да се похвалят с такива чудесни възможности за туризъм.

— Ако остане време, ще направим една обиколка, искате ли? — предложи преводачката. — Ще видите колко е красиво. От върха се вижда целият град. А може и довечера да се изкачим догоре — нощем гледката е фантастична. Същинско море от светлини…

Колата направи последния завой и спря в подножието на телевизионната кула. Пред входа вече ги чакаше водещият на предаването — невисок мургав мъж с къдрава коса и тънки черни мустачки. Докато излизаха от колата, той ги наблюдаваше със същия поглед, който бе подразнил Лемхович при вчерашната им среща — внимателен и леко насмешлив. С изискания си тъмен костюм и златната игла върху модната широка вратовръзка приличаше по-скоро на важен търговски представител, проследяващ изпълнението на доставка от ценни стоки. „Специалист по провокиращи интервюта — помисли Лемхович. — Ще се опитва на всяка цена да оживи беседата с неочаквани въпроси. Да видим, да видим…“

Вместо да го раздразни, мисълта го развесели. Отдавна бе минало времето, когато се объркваше пред журналистите и смутено мънкаше в отговор на неудържимото им любопитство. Сега знаеше как да се справи с който и да било от тях. Ако се наложеше, би могъл да постави на място този самоуверен млад мъж, но се надяваше да не стига чак дотам. Най-подходяща за момента му се струваше неутралната позиция — световноизвестен учен благосклонно отговаря на въпросите на журналиста и заобикаля с дискретно мълчание неудобните теми. А за разнообразие можеше тук-там да подхвърли по някоя ненадейна преценка за ролята, която бе изиграл в науката. Обичаше да поразклаща пред публиката собствения си пиедестал.

Водещият маниерно протегна ръка и заговори нещо.

— Добре дошъл в нашия телевизионен център, професор Лемхович — преведе момичето. — Екипът е готов за предаването. Заповядайте в студиото.

Докато пресичаха широкото фоайе и се изкачваха по стъпалата към втория етаж, водещият продължаваше да говори. Всъщност, в приказките му нямаше нищо ново. Още вчера бяха уговорили темата на предаването. Лемхович трябваше да беседва с няколко представители на зрителите. Разговорът щеше да протече без предварителна подготовка, за да не се нарушава впечатлението за непосредственост и автентичност. Телевизионните журналисти винаги обичаха да говорят за непосредственост и автентичност, макар че рядко можеха да обяснят какво точно имат предвид.

Студиото се оказа неголяма зала със стени от цветопроменлив пластик тип „хамелеон“. От тавана висяха десетки прожектори с големи бели номера, между които се спускаха гъвкави метални пипала с миниатюрни камери на върха. Лемхович съчувствено погледна към режисьора на пулт, отделен от студиото с прозрачна стена. Не му завиждаше — от опит знаеше колко трудно се управляват тези манипулатори с неограничена степен на свобода.

Около кръглата маса вече седяха седемте поканени представители на зрителите и водещият му ги представи един по един: едър, широкоплещест механик на строителни машини; висок и мършав социолог с дълги ръце, дълъг нос и дълга, отдавна неподстригвана коса; млада домакиня с празнична прическа, облечена в най-хубавата си рокля (как иначе, нали всички съседи ще я видят по телевизията!); артистично небрежен писател в кожено яке и пуловер с раздърпана яка; чертожничка на около тридесет и пет години с вечно очакващ поглед на стара мома; късо подстриган ученик с предизвикателно присвити очи, облечен в строг черен костюм (несъмнено наложен от родителите, но момчето не бе пропуснало да разхлаби вратовръзката и да разкопчее горното копче на ризата); и накрая — нисък, пълничък мъж с рядка прошарена коса, научен сътрудник от Националния изследователски център по видеоника. „Колега — помисли Лемхович. — Скромен, но скрито суетен. Иначе за какъв дявол ще носи очила с такива дебели стъкла, вместо отдавна да си направи операция.“

Кимна на гостите, отпусна се в креслото като в зъболекарски стол, притвори очи и се отдаде във властта на екипа. Още отсега започваше да му става горещо под светлината на прожекторите. Някой прокара по лицето му гъба, напоена с грим (за да не изглежда червен на екрана), друг бързо закрепи на ухото му слушалка за симултанния превод.

— Готови ли сме? — раздаде се гласът на режисьора от високоговорителя.

— Готови! — отвърна водещият.

— Внимание! Излъчваме директно в ефир. Тишина в студиото!

Предаването започна.