Любомир Николов
Червей под есенен вятър (12)

3

Водещият с привичен жест се облегна назад в креслото, като че искаше да увеличи разстоянието между себе си и гостите. Погледът му стана съсредоточен, професионален. Вече се откъсваше от хората и виждаше пред себе си само обекти за беседата, които трябва да бъдат манипулирани по най-оригиналния начин. Подпрял с ръка леко наклонената си настрани глава, той се обърна към камерата.

— Добър вечер, драги приятели на нашето телевизионно предаване „Гостът на трета програма“. Искам преди всичко да ви благодаря за стотиците писма, които получихме през изминалата седмица. В тях предлагате многобройни теми за разговор, но преобладава желанието да разкажем за новото изкуство, което от няколко години завладя света. Вече разбирате, че имам предвид видеониката.

Лемхович се усмихна. Началото беше добро, само че малко фалшиво. Едва ли бяха чакали писмата от миналата седмица, за да определят темата на предаването. Във всеки случай, бяха го поканили още преди месец.

— Авторите на най-интересните писма са край мене в студиото — продължи водещият. — Те са представители на разнообразни професии (той ги изреди набързо). А сега имам удоволствието да ви съобщя, че на нашата покана бе любезен да се отзове самият професор Адам Лемхович, създателят на видеона. Добре дошъл в студиото, професор Лемхович. Мога да ви уверя, че цялата наша публика с интерес ще изслуша онова, което очакваме да разкажете.

Той направи кратка пауза, присви очи и нанесе първия удар:

— И тъй, пека започнем с въпроса: кой е всъщност професор Лемхович?

„Добре, моето момче — помисли Лемхович. — Нека опитаме да поразклатим пиедестала, пък да видим какво ще се получи.“

— Виждам, че обичате „да хващате бика за рогата“ — каза той с добре изиграна наивност. — Е, смятам, че на този въпрос може да се отговори с две думи. Кой е професор Лемхович? Много просто — самозванец и узурпатор.

— Вие се шегувате — объркано произнесе водещият. За миг бе изтървал ситуацията и на всяка цена трябваше да спечели няколко секунди, за да си възвърне контрола.

— Не, защо… — Лемхович беше самата свещена наивност. — Разбира се, Нобеловата награда, която ми бе връчена преди петнадесет години, действува… мммм… хипнотизиращо върху широката публика. Но мнозина известни учени, които аз дълбоко уважавам, са на мнение, че не съм нищо друго, освен узурпатор на едно откритие, което, така да се каже, „плуваше във въздуха“. И ще ви призная — те извънредно се смущават, когато в лична среща им съобщя, че напълно се съгласявам с тях.

Водещият бавно се опомняше.

— Искате да кажете, че на ваше място всеки друг би направил същото откритие?

— Не само на мое място. Всъщност, трябва да подчертая, че в нашия двадесет и първи век истински новите открития са изключителна рядкост. В този смисъл видеониката не е откритие. Ако трябва да направя една сериозна оценка на собствените си заслуги, бих казал, че само съм събрал заедно нужните елементи. Както прави например готвачът. Но не при изготвянето на някакъв кулинарен шедьовър, а при сваряването на най-елементарен бульон. Самият шедьовър, повтарям, се дължи не на мене, а на историческото развитие на електронните информационни средства.

— И… често ли изказвате подобни мисли? — предпазливо опита почвата водещият.

— Всеки път, когато имам възможност — Лемхович се разпалваше както винаги, когато ставаше дума за незаслужената му популярност. Знаеше, че няма смисъл и все пак опитваше да обясни как стоят нещата. — Може би затова на запад престанаха да ме канят по шумни симпозиуми. Имам предвид не сериозните научни срещи, а онези, където се търси повече реклама и пропагандна пушилка, отколкото истинска работа. На такива симпозиуми, естествено, е нужна гигантска фигура, някакъв научен супермен или в най-лошия случай — нещо като Уелсовия доктор Моро…

Писателят нетърпеливо се размърда. По челото му вече бяха избили капчици пот. Непрактичен човек — да идва в студиото с пуловер и кожено яке. Навярно му се искаше да ги свали, но вече нямаше как.

— Извинете, ще ви задам един въпрос, на който можете и да не отговаряте — каза той. — Защо с тези възгледи приехте Нобеловата награда?

Лемхович бавно кимна. Някога се боеше от този въпрос. Журналистите винаги го задаваха и в началото той се мъчеше да се отклони от отговора. По-късно разбра, че мълчанието е безполезно. Славата висеше над него като увеличително стъкло, от което нищо не можеше да се укрие. Откровеност, абсолютна откровеност — това беше единственото решение.

— Виждате ли, всичко е много просто — замислено обясни той. — Бих могъл да се оправдая със скандалните последици на един отказ, с натиска от страна на научната общественост или с това, че още съм бил под силното влияние на огромния успех. Но истината е, че просто не можах да победя собствената си суетност. Такова нещо се случва само веднъж в живота на човека и… който е безгрешен, нека хвърли камък върху мене…

Отново си припомни щастливата вечер преди петнадесет години, когато тичаше към къщи с бутилка шампанско възбуден, опиянен, ликуващ. Най-после! Най-после! Марта го целуваше на прага, Филип възторжено крещеше из хола. После изтичаха да вдигнат първия тост за Игнасио, от когото бе започнало всичко. Телефоните звъняха един през друг, роднини, колеги и познати бързаха да го поздравят. Колко бързо са научили, чудеше се той и сияеше в лъчите на славата — виден учен, лауреат на Нобелова награда, гордост на родната наука. И не подозираше, че всичко ще свърши така — с отегчение и умора, със съжаление, че не е помислил малко, преди да приеме незаслужените почести.

А сега не желаеше нищо друго, освен едно — да бъде в къщи, при Марта и да се вълнува за здравето на Игнасио.