Любомир Николов
Червей под есенен вятър (4)

3

… челото му се стичаха струйки пот. В бързината не беше наместил добре ремъците на раницата и едва сега усети, че протритите рамене го болят. Без да спира движението, вдигна ръце и премести ремъците по-навътре, към шията. Болката отслабна и товарът сякаш стана малко по-лек.

Краката му потъваха в плътния килим от лански листа и трябваше да стъпва внимателно, за да не се подхлъзне по стръмния склон. Изкачваше се с размерена крачка между дебелите, обрасли с мъх стволове на вековните дървета. Дебора беше изостанала малко по-назад и явно също беше изморена — черната й козина лъщеше от пот. Под сянката на високите корони на дърветата беше прохладно. Лъчите на обедното слънце не можеха да проникнат през тях и в гората цареше мек, зелен полумрак.

В паметта му отново имаше празнина. Но Грем не се тревожеше. Всичко се повтаряше. Спомените щяха да се появят веднага, щом ги потърсеше. Той насочи вниманието си към онова, което бе забравил, и веднага го откри. След неуспешната стрелба на Дебора… Не, не е имало никаква стрелба… Добре, все едно. След появата на светлинките бе станало ясно, че не ще може да използува кораба си. Тогава си спомни за стария звездолет на Балт Троол, изоставен далече в равнините на юг. Странно… Беше уверен, че за първи път чува за този кораб. Не, навярно просто беше забравил. Разбира се! Баща му обичаше звездолета си и цял живот летя с него, докато се отказа от космическите експедиции и се настани окончателно на тази планета. Оттогава старият кораб стоеше забравен в степта. Грем криво се усмихна и поклати глава. Как можеше да забрави подобно нещо! Но тревогата му не отслабваше, защото някаква част от съзнанието продължаваше да държи на своето — той никога преди не е чувал за присъствието на друг кораб на планетата.

Дърветата оредяха, след малко съвсем изчезнаха и човекът и пантерата излязоха на стръмна алпийска ливада. До билото оставаше съвсем малко. Крачейки нагоре, Грем продължаваше да тегли прекъснатата нишка на спомените. И тъй, беше се сетил за изоставения кораб. Светлинките не му попречиха да приготви набързо раницата си и да напусне къщата. Тръгна нагоре, през гората, за да прехвърли планината и да започне дългото си придвижване към звездолета. Всъщност това беше всичко. Няколко часа изкачване го доведоха до върха на планината.

Тревата под краката му оредяваше, отстъпвайки място на изгладени от вековете бели камъни с причудлива форма, надупчени от снеговете и дъждовната вода. Насреща духаше сух, пронизващо студен планински вятър. Грем измина последните крачки до билото и се изправи на границата между двата склона. Планината сякаш разделяше света на две — от хоризонт до хоризонт. Далече наляво през хребета преливаше море от облаци и като сив водопад се спускаше надолу. Надясно се издигаше високият връх, увенчан със синкавобяла снежна качулка. Върхът нямаше име. Грем не обичаше да дава названия на каквото и да било. Имената са нужни за разговор, за общуване, но не и когато си насаме със своя свят.

Той постоя още малко така, взрян в стръмните хълбоци на непристъпния връх, сетне отклони погледа си. Долу се простираше равнина, също тъп гладка и позлатена от слънцето, както и онази, която всеки ден виждаше през прозорците на старата къща. Имаше само една разлика — широката река, която се виеше сред степта като път, построен от незнайни строители, които са ненавиждали правата линия.

— Да вървим, Дебора — каза Грем и тежко пристъпи надолу.

Отново ги посрещна гора — отначало възловати, изкривени от зимните бури дървета, после великански старци, с дънери по десет обхвата. В сянката на короните им никнеха млади, хилави издънки, устремени към далечната светлина. Вятърът беше изчезнал, тук бе спокойно и тихо, от земята се надигаше влажният аромат на гнила шума. На места черната планинска пръст беше разкаляна от подпочвена вода. Водата се срещаше в изобилие на този склон. През гората си пробиваха път надолу безбройни ручейчета, повечето от тях просто струйки вода, които ще потънат отново в земята, преди да успеят да пораснат. Но на няколко пъти срещнаха и по-големи потоци, завоювали правото на собствено корито в дълбоки дерета, полузатрупани от стари съчки. Дебора прескачаше леко тези препятствия, докато Грем с мъка си пробиваше път през почернелите, преплетени клони.

Вече бяха изминали половината път надолу, когато спряха да обядват на една широка поляна край буйна планинска рекичка. Дебора самостоятелно се погрижи за себе си — измъкна от раницата месна консерва, отвори я с едно дръпване на пръстена и като се изтегна на тревата, блажено започна да дъвче.

Легнал на брега край висок папратовиден храст, Грем замислено гледаше към рекичката, без да обръща внимание на нахапаната галета в ръката си. Прозрачните струи подскачаха по камъните, падаха в многобройни миниатюрни водопади и кипяха с хладна бяла пяна. По-настрани дъното беше покрито с чист пясък и из водата се въртяха дребни, почти прозирни рибки.

Внезапното бягство беше разклатило нещо основно в живота на Грем. За първи път той откриваше, че сега, без кораб и без връзка, всъщност се превръща в корабокрушенец на необитаем остров, разделен с десетки светлинни години от най-близките хора. Спокойната, самотна планета ставаше клопка и само старият кораб на баща му можеше да го измъкне оттук.

При мисълта за кораба изпита лека тревога. Очакваше паметта отново да му изневери. Но вместо това корабът се появи пред очите му — напълно реален, такъв, какъвто го бе видял преди няколко години. Огромно старомодно вретено от черен метал, подпряно върху дебели стабилизатори, насочило острия си връх към синьото небе. Грем отново преживя трепета, с които влезе в шахтата на подемника, и машината, издържала десетилетията престой под открито небе, послушно го издигна до люка. Мрачните коридори, в които светеха само ръждивите аварийни светлини, посрещнаха неодобрително натрапника, облечен в несериозни шорти и шарена фланелка. Из въздуха се носеше неповторимата метална миризма на изоставена машина. Но корабът беше жив, той само дремеше, готов всеки миг да се подчини на командите и пронизвайки тънката атмосфера, да потъне в своята стихия.

„Така трябва да бъде и сега…“ — помисли Грем.

Спомените все пак го разтревожиха. Този път не със своето отсъствие, а с покорството, което проявяваха. Това не бяха просто спомени — времето сякаш се връщаше назад и Грем преживяваше търсения миг изцяло, с най-дребните подробности, с ароматите, звуците, образите и дори осезателните усещания. Още една странност за този необикновен ден… А не ставаха ли вече прекалено много?

Намръщи се, наведе глава и с изненада откри в ръката си недоядената галета. Не беше гладен. Хвърли галетата в реката, тя заплува по течението и рибките се стрелнаха от пясъчното дъно към нея.

Грем се изправи и започна да завързва раницата. Дебора се беше протегнала на слънце в средата на поляната. Очите й изглеждаха затворени, но тя виждаше всичко и умолително се обади:

— Нека си починем още малко, а, Грем?

— Трябва да тръгваме — каза Грем и решително метна раницата на гръб. — Не бива да губим време.

Не искаше да признае това дори пред самия себе си, но го плашеше не опасността, която представляваха светлинките. В сравнение с предишните му мисии сегашното положение беше истинска дреболия. Най-простото беше да остане в къщата и да изчака развоя на събитията. Нещо повече — така трябваше да постъпи, ако се ръководеше единствено от логиката и опита си. Истински го ужасяваше друго — безредието, настъпило в собственото му съзнание. Опитваше се да повярва, че странните сривове в паметта му са дело на светлинките, но нещо неясно му подсказваше, че причината е в самия него.

Беше чувал, че когато полудява, човек не усеща това. Разстроеното съзнание подменя болестните симптоми с чисто външни явления. Можеше ли да се утеши с това, че забелязваше странностите в паметта си?

Двамата с Дебора се спуснаха надолу. Постепенно склонът ставаше по-полегат. От време на време излизаха на поляни и равнината се разкриваше пред тях вече съвсем наблизо. Грем се беше ориентирал правилно и когато най-после завършиха спускането, брегът на реката беше досами тях. Гората свършваше изведнъж в края на широката ивица от песъчливи наноси. На места почвата беше издигната над пясъка и от нея се показваха оголените от пролетното пълноводие корени на крайните дървета.

Мисълта, че трябва да бърза, не беше изоставила Грем. Той хвърли раницата на пясъка и измъкна отвътре микровибрационния резач. Прегледа комплекта от инструменти. Остриетата бяха твърде малки, за да ги използува за рязане на дървета. Но за тази цел имаше друго приспособление.

Няколко минути по-късно той бе избрал първото дърво и омота около него тънката метална нишка, свързана с вибратора и с допълнителната дръжка. Натисна с палец червения бутон и инструментът в ръката му се затресе със ситна, едва доловима вибрация. Грем отстъпи назад и бавно започна да тегли. Нишката потъна в дънера почти без съпротивление, преряза го и излезе от другата страна. Дървото остана на място си, но когато Грем и Дебора натиснаха, короната се заклати и цялото високо стъбло бавно започна да пада.

Скоро нужните десетина дървета лежаха сред смачканите от тежестта им храсти. Грем смени инструмента и започна да чисти стволовете от клоните. Когато свърши и тази работа, двамата изтъркаляха трупите на пясъка, до самата вода и се заеха да сглобяват сала. Тук Дебора се оказа изключително полезна — легнала върху дърветата, тя се вкопчваше с нокти в тях и ги придържаше плътно едно до друго, докато Грем ги омотаваше с тънкото синтетично въже.

В четири часа салът беше готов — четири на шест метра с голяма колиба и огнище, иззидано от камъни и глина. Двамата с много усилия го изтласкаха във водата и скочиха върху влажните, миришещи на смола трупи. Широко разкрачил крака, Грем заби дългия прът в дъното и започна да избутва сала към средата на реката. Отначало, едва забележимо, после по-бързо, течението ги повлече напред. Сега реката поемаше върху себе си всички грижи около пътуването. Грем остави пръта и откри, че е мокър почти до гърдите. Съблече се и закачи дрехите си по стените на колибата, сетне извади от раницата сгъваема въдица. Легнала край него, Дебора лижеше мократа си козина и хвърляше погледи към червената плувка, която се влачеше зад сала. Рибата не кълвеше. Следобедът преваляше, но все още беше топло. Грем седеше мързеливо на ръба на сала, почти забравил за въдицата и отново се чувствуваше спокоен, както преди появата на светлинките. Не искаше да мисли за неприятностите. Реката щеше да му помогне.

Изведнъж кордата в ръцете му трепна. На два метра зад сала плувката подскочи и потъна под водата. Обхванат от ловна страст, Грем бързо засече и усети съпротивата на едра риба. Без да бърза, отпусна кордата. Тръпнещата нишка в ръката му предаваше всички подробности от борбата на рибата. С отчаяни усилия тя се мъчеше да се измъкне, но постепенно отслабваше и Грем започна да я притегля към повърхността. Едрото сребристо тяло се мярна край сала, скри се, отново изскочи. Снишена, сякаш залепнала за трупите, Дебора пропълзя към ръба и когато широкият гръб на рибата за трети път блесна сред водата, черната лапа светкавично се отпусна отгоре. Вретеновидното мокро тяло лъсна във въздуха и тупна сред сала.

След малко в още влажното огнище загоря буен огън. Грем разбутваше съчките, за да се превърнат по-скоро в жарава. Изтегната наблизо, Дебора бе положила лапи върху тръпнещата риба и душеше бялото плъзгаво тяло със смесена гримаса на възхита и отвращение.

Когато от огъня остана само дебел слой въглени, покрити с лека сива пепел, Грем изкорми рибата и я зарови в жаравата. Приближи се до колибата и опипа дрехите си. Вече бяха изсъхнали. Облече се и седна до огнището.

Бе настъпил онзи предвечерен час, когато цялата природа затихва. Реката беше застинала в безмълвното си движение, обсипана от червени отблясъци с цвят на есенни листа. Нищо не помръдваше в степта от двете страни. На хоризонта слънцето потъваше в планини от меденожълти купести облаци. Дори съблазнителният аромат, долитащ от огнището, изглеждаше увиснал неподвижно във въздуха. Лекият ветрец, вечен спътник на реката, сега се бе изгубил. В това спокойствие Грем не изпитваше желание за каквото и да било, освен безкрайно да седи така, кротко и безмълвно.

Но след тихия миг дойде първата секунда на вечерта, преди още червеният край на слънцето да бе потънал окончателно в облаците. Един прощален мътен лъч се мярна през малка пролука в облачния куп и изчезна. Сенките по бреговете започнаха да се изпълват със синева. Далечните треви зашушнаха под лекия вятър, плясъкът на водата им пригласяше едва чуто.

Времето течеше бавно и бавно отминаваха назад едни и същи брегове. Рибата се изпече. Изядоха я още пареща, с полепнали тук-там въгленчета. После мълчаливо легнаха един до друг, потънали в тази спокойна вечер с потъмняващо небе. На запад чезнеха последните червени светлини на залеза.

— Ще има буря — лениво измърка Дебора.

— Ще има — съгласи се Грем. — Трябва да покрием колибата.

Дебора изръмжа утвърдително, но и двамата лежаха още дълго, преди да станат, за да овържат платнището от водоотблъскваща синтетика около навеса от клони.

Край една горичка спряха на брега, за да попълнят запаса от сухи клони за догарящия огън; дълго се препъваха в тъмнината, прегърнали шумолящите наръчи съчки. После продължиха по течението.

Извън кръга на яркия огън нощта около тях беше черна. Само обърнати гърбом към огнището можеха да различат звездите, обсипали половината небе. Другата половина беше непроницаемо тъмна, покрита от невидими в мрака облаци. Откъм брега долитаха тревожните викове на нощните птици.

Застанала на ръба на сала, Дебора бе изпънала цялото си тяло към мрачината. Мускулите на задните й лапи неволно потрепваха от сдържаното напрежение. Тя сякаш се вслушваше в доловимите единствено за нея звуци на странния нощен живот. След малко се откъсна от вцепенението, върна се към огнището и легна край коленете на Грем.

— Какво има? — запита той.

— Нищо… — промърмори Дебора с притворени очи. — Вие, хората, отдавна сте го забравили… Загадката на нощта, духовете, които бродят из мрака. Наречи го както искаш, инстинкт, наследствена памет. Аз съм по-близо до природата с всичките й тайни… Навярно и твоите прародители са се вглеждали така в околната нощ и са се свивали по-близо до огъня, без да знаят защо. А ти, цивилизованият човек, спокойно си седиш и не чувствуваш страх…

— Не чувствувам — кимна Грем.

— И жалко… Човешкият род е спечелил много, когато е отхвърлил фантомите на нощта, безсмислените страхове, мистичната боязън. Но и много е изгубил… Инстинктите… О, дявол, как да ти го обясня? Ако можеха инстинктите да се слеят с разума, не да изчезнат, а покорно да се впрегнат в хомота на мисълта… тогава бихте били по-богати, по-силни…

Грем подхвърли още съчки в огъня и придърпа главата на пантерата върху коленете си.

— Интересно говориш… Понякога съжалявам, че не мога да изпитам твоите чувства. Какво усещаше преди малко?

— Трудно е да се предаде. Разумът, който сте ми дали, засенчва инстинкта… И не само това. Той се промъква подмолно, замества животинския инстинкт с нова форма на човешка мистика. Ако бях истинска пантера, никога не бих изпитала подобни чувства. Формата е старата — неясно осъзнаване на една далечна заплаха, разтворена в мрака. Далечна… и същевременно близка. Но разумът промъква своето подсъзнателно полуобяснение и ми се струва, че целият този свят е една завеса. Зад завесата се крие някаква огромна всемогъща сила и за нея ние сме само фигурки в една сложна, непонятна игра, обхващаща целия свят. Тя командува всяка наша постъпка, привидно ни дава свобода на волята, а всъщност тази свобода е само серия от добре пресметнати ходове. Не знам, може би така първобитните хора са започнали да обожествяват стихиите…

Ставаше хладно и двамата пропълзяха в колибата. Дебора се отпусна, положила лапа върху гърдите на Грем. Дишането й стана дълбоко и спокойно, само от време на време изскимтяваше насън и разтъркваше лапи, за да заспи след това още по-дълбоко.

По платнището затупкаха редки капки. Огънят сърдито съскаше, сякаш предчувствуваше съдбата, която му готвеше дъждът. Грем лежеше спокойно и главата му беше свежа. Не изпитваше никакво желание да заспи. Отново и отново в съзнанието му се въртяха думите на Дебора. Някаква огромна, всемогъща сила… Мислеше за това без тревога, успокоен от мирното пътуване. Дали пантерата не беше права? Дали не се бяха срещнали с нещо, хиляди пъти по-могъщо от човека? Досега никой не беше срещал в космоса дори следа от хипотетичните свръхцивилизации, но логиката подсказваше, че те трябва да съществуват. Неестествено беше да се смята, че от милиардите планети на галактиката именно Земята първа е създала разума и той е на най-високата степен на развитие. И ако свръхцивилизациите съществуваха, може би срещата с една от тях би била именно такава — загадъчна, непонятна проява на една сила, далеч по-могъща от всичко, което би могъл да си представи човешкият разум.

Без да усети, Грем навлизаше в неясната граница между бодърствуването и съня, където мислите придобиват призрачна плът и губят логическата връзка помежду си, за да се превърнат в сънища. В полусън той машинално галеше лапата на Дебора и флегматично, без изненада помисли, че възглавничките на тази лапа са странно нежни. А би трябвало да са загрубели от непрекъснатото триене в земята…

После заспа.

От дълбокия черен сън без сънища изплува в също такъв черен мрак. Зад стените на колибата виеше вятър, плющеше вода. Лапата на Дебора все така тежеше върху гърдите му и той неволно я докосна. Усети под пръстите си грапавата, загрубяла повърхност на възглавничките. Изненадан отдръпна ръка, прекара я по лицето си, за да свери усещанията, после отново опипа лапата. Не грешеше. Възглавничките бяха груби, както им се полага да бъдат, след като носят тежестта на една възрастна пантера. Значи беше сгрешил снощи, или пък… или пък трябваше да запише и тази подробност към списъка на загадъчните факти.

Навън тежко трополяха гръмотевици. Грем пропълзя към изхода на колибата, отметна платнището и подаде глава навън. Вятърът хвърли в лицето му шепи вода. Над равнината бушуваше буря. На няколко километра напред една разклонена светкавица проряза черното небе и заби острието си към земята. В светлината й Грем различи лъскавите мокри трупи на сала, застиналите вълни на реката. Сетне светкавицата изгасна, мракът нахлу от всички страни и вятърът отново застена край колибата. Закъснялата гръмотевица изпращя, загърмя. И почти веднага нова светкавица се заби в същото място далече напред. Мракът последва само за миг, преди третата светкавица да блесне подир първите две.

Изведнъж Грем разбра какво значи това. Сред голата степ само един предмет можеше да привлича мълниите като гръмоотвод. Корабът!

Трескаво изскочи навън. Ледените дъждовни струи го обляха като из ведро. Пипнешком започна да търси пръта, подхлъзна се, изруга през зъби и отново се надигна. Не виждаше нищо. В блясъка на нова мълния успя да забележи пръта, грабна го и затърси дъното. Нямаше дъно. Реката тук беше твърде дълбока. Остави пръта, изтича олюлявайки се към кърмата и сграбчи кърмилното весло. Бе престанал да усеща пороя, който се изливаше от невидимите облаци. Стоеше разкрачен на кърмата и с яростен натиск на веслото насочваше сала към левия бряг.

Не знаеше колко време продължи тази борба. Мокър до кости, със залепнали по лицето коси, се бе вкопчил във веслото, а течението се мъчеше да го изтръгне от ръцете му. Една след друга мълниите биеха все по-близо и вече можеше да различи в тяхната пронизваща светлина огромното, блестящо черно вретено, предизвикателно забито в бурното небе. Салът се блъсна в нещо меко, разтърси се и спря. Грем отпусна кормилното весло надолу. То опря в тинестото дъно. Намираше се край брега.

Скочи във водата и потънал до кръста започна да избутва сала навън от водата. Вълните го заливаха презглава, но в същото време му помагаха и малко по малко, с цената на нечовешки усилия, той успя да отдалечи тежките трупи от водата. Сетне, напълно изтощен, намери входа на колибата и се вмъкна вътре. След студения вятър тук му се стори почти топло. Смъкна лепкавите мокри дрехи, извади одеялото от раницата, омота се в него и легна до Дебора.

Пантерата измърка насън, завъртя се и тупна с грапавите възглавнички на лапата си по гърдите му. Това събуди някаква спотаена мисъл в съзнанието на Грем. Ако наистина някаква чужда сила се намесваше в живота му, то може би именно странностите наоколо бяха пътят, по който да се добере до нея. Припомни си двата срива в паметта — онзи на прага и другия, край ъгъла на къщата. Какво би станало, ако опита отново?

С чувството, че върши нещо глупаво, той помисли за лапата на Дебора. Преди да заспи бе я докоснал — мека, нежна възглавничка. А сега… Паметта се намеси, подсказа, че никога не е било другояче, че просто е сгрешил. Възглавничките бяха меки отдавна, още когато Дебора беше малко пантерче с къса опашка и смешна тъпа муцунка. Сетне бяха загрубели. А защо снощи не беше така? Сгрешил си — подсказа някакъв вътрешен глас. Не, не беше сгрешил. Знаеше какво ще стане и започна да привлича спомен след спомен — без избор, първите, които можеше да достигне с безтелесната ръка на съзнанието, все по-бързо и по-бързо. Като вихър се сменяха несвързани картини от първите му експедиции, от кратките почивки, вчерашната среща със светлинките, Земята, космосът, кабинетът на Хуан Иванович Смит, старият кораб в степта…

И тогава претоварената памет не издържа, салът под гърба му трепна, стените на колибата се олюля…