Любомир Николов
Червей под есенен вятър (5)

4

… никаква следа от нощната буря. Грем седеше на ръба на сала и гледаше към черната метална грамада на кораба, която се издигаше над степта. До там имаше не повече от километър.

— Искаш ли консерва? — обади се зад гърба му Дебора.

— Аха — каза Грем и продължи да гледа кораба.

Небето беше ясносиньо, без нито едно облаче, като измито от пороя. Няколко бели птици летяха плавно на север. Грем наведе глава и се обърна към реката. Водата беше мътна, глинеста и по нея плуваха листа, строшени клони, дори цели дървета, изтръгнати с корените от някой подронен бряг. От време на време над повърхността изскачаха едри сребърни риби и тежко падаха надолу, разпръсквайки водни струи. Хубаво би било да хвърли сега въдицата, но не искаше да губи време.

Пантерата изтъркаля с лапа една консерва до коляното на Грем и отвори капака с рязко дръпване на халката. Кутията автоматично се загряваше, над месото се надигна ароматна пара.

Закусиха мълчаливо, съсредоточено. Грем мислеше за кораба. Не можеше да повярва, че всичко ще свърши толкова лесно, че неизвестният противник ще ги остави да отлетят от планетата.

Тези предположения не го оставиха дори когато събраха багажа и тръгнаха през степта към високото черно вретено. Тревата беше мокра. Само за няколко минути панталонът на Грем потъмня до коленете от попитата влага, а Дебора, която вървеше след него, често спираше и се отърсваше, разпръсквайки студени капки на всички страни. Зад гърба им оставаше пътека от утъпкана трева.

Навлязоха в дългата островърха сянка на кораба. Ароматът на влажни треви се засили. Някакво спотаено животинче подскочи пред краката на Грем и с тихо шумолене побягна настрани.

Подемникът стоеше на мястото, където го бе оставил преди няколко години. Решетките на шахтата се издигаха покрай масивния черен стабилизатор, после още по-нагоре, към далечния люк. Следван от Дебора, Грем се приближи до кабината. Струваше му се невероятно, че техника, престояла толкова време, може все още да действува. За по-сигурно вдигна металното капаче върху външната стена на кабината и почти едновременно натисна бутоните „ХОД“ и „СТОП“. Кабината изскърца, подскочи на десетина сантиметра и спря. На земята под нея остана квадрат черна пръст, по който се извиваха бледи, сгърчени треви.

Можеше да се смята, че подемникът е в ред. Грем отвори вратата, влезе вътре и махна с ръка на Дебора. С лек скок пантерата се озова до него. Преди Грем да посегне, тя вече затваряше с нокти вратата.

Старите автомати успешно бяха издържали тежестта на годините. Едно натискане на копчето беше достатъчно — кабината запълзя покрай титаничния черен корпус, отначало лениво, сетне все по-бързо.

Степта под краката им се отдалечаваше. Тревите се сливаха в златистозелен килим, на километър от кораба се показа живачната ивица на реката. Възбудена от гледката, Дебора гледаше през стоманената мрежа и нетърпеливо удряше с опашка по металния под на кабината. Но Грем бе обърнал гръб на утринната степ. Той се взираше в тъмната броня, край която се движеше подемникът и усещаше как недоверието му изчезва. Вярно, този кораб отдавна заслужаваше мястото си в някой музей. Това беше кораб-крепост, кораб-убежище, реликва от времената, когато полетът към звездите винаги е бил равнозначен на смъртна опасност. Но сега тъкмо това беше нужно. Петдесетсантиметровата ситанова броня означаваше сигурност, най-голямата сигурност, която би могла да се желае срещу външни нападатели.

Кабината се разтърси и спря. В бронята срещу нея се очерта едва забележима пукнатина, която бавно се разширяваше. След няколко секунди тежката врата на люка беше открехната достатъчно, за да може да мине човек. Прекрачвайки напред, Грем обърна глава за последен поглед към степта. Утрото беше все така спокойно. Над изсъхващата трева се издигаше утринна омара. Но имаше и още нещо. Във въздуха плуваха светлинки.

„Късно — тържествуващо помисли той. — Късно ме догониха! Колкото и да са силни, не могат да се справят с кораба.“

Дебора се вмъкна след него и Грем натисна върху люка червения бутон за аварийно затваряне. Сякаш блъсната от взрив, масивната овална врата оглушително изтрещя и плътно се намести.

Грем направи няколко крачки по коридора, после спря и се огледа. Доколкото можеше да съди в слабата червеникава светлина, тук нищо не се бе променило от времето на последното му посещение. Все същата гъста, застояла тишина тегнеше между металните стени, все същата миризма на стара машина изпълваше въздуха и към нея се добавяше едва доловимият, изстинал горчив мирис на кой знае кога изгоряла изолация. Подовата настилка бе изгубила своята еластичност, трудно поддаваше под краката и на места я покриваше ситна паяжина от пукнатини.

Нещо изшумоля и Грем наведе глава. По пода деловито изтопурка многокрака сребриста машинка. Тя се завъртя около обувките на човека и сръчно събра тревичките, дребните бучици пръст и още някакви невидими прашинки. За по-сигурно смукна два-три пъти с фуниевидната си муцунка и насочи вниманието си към Дебора. Пантерата гнусливо я отблъсна с лапа. Машинката не настоя и кротко се прибра в някакъв малък люк.

Припомняйки си плана на кораба, Грем тръгна напред, където аварийните лампи не можеха да се преборят с мрака в коридора. След малко двамата спряха пред отворената врата на централния асансьор. Щом стъпиха вътре, ярка светлина обля оранжевата кабина и любезен, подрезгавял от времето баритон запита:

— Кой етаж желаете, моля?

— Пилотската кабина — кратко подхвърли Грем. — Бързо.

Това навярно бе прието като команда за максимална скорост, защото от ускорението краката му се подгънаха. Само след секунди вратата се отвори към кръглата пилотска кабина, пронизана от шахтата на асансьора. Тук бяха на самия връх, затова кабината не беше особено широка — от шахтата до стената имаше не повече от четири метра.

Грем дръпна надолу ръчката на енергоснабдяването. Аварийните лампи примигаха и всичко блесна под жива, бяло-жълтеникава светлина. Сега, когато имаше какво да прави, Грем чувствуваше, че може да действува бързо и ефикасно. Само за миг спря, за да огледа кабината. Около шахтата на асансьора бяха разположени радиално пет кресла за вторите пилоти, наблюдателите и свързочника. Шестото, пилотското кресло, беше прикрепено върху кръгови релси пред пулта, опасващ цялата стена. Над пулта матово блестяха все още мъртвите очи на големите и малки екрани.

— Избирай си някое кресло, Дебора — каза Грем. — Няма да е като твоето, но все ще се настаниш някак си.

Пантерата усещаше, че сега не е време за разговори, затова мълчаливо се подчини, докато Грем разглеждаше пулта. Нямаше кога да се провежда пълната процедура. Машината беше добра, щеше да издържи и авариен старт. Само че къде е… А, ето! Той скочи в креслото и без да губи време с ремъците, се завъртя към нужния блок. Отметна нагоре прозрачния похлупак над аварийния пулт и енергично натисна няколко бутона. Пълна готовност на реактора… Стартова готовност… Готовност на всички системи…

Всички системи — това означаваше, че няма да се бави с отделни настройки. Автоматиката щеше да се погрижи вместо него — и толкова по-зле за преразхода на енергия.

Корабът оживя изведнъж. С грохот, с бучене, със свистене, със скърцане и недоловим писък хиляди различни системи се събуждаха от дългия си сън. По пулта заиграха разноцветни светлини, стрелките на приборите бясно скачаха от нулата към най-различни деления, автоматични гласове в надпревара рапортуваха: „Реакторът на пъл… твърти сектор в готовност… двигателите в режим на… защитната система след… акумулаторното до две минути… криосекторът се очак…“. По стената един след друг се палеха екраните на кръговия обзор и сега Грем можеше да види всичко — степта край кораба, ярко осветените коридори, служебните помещения, техническите складове, корпуса отвътре и отвън…

Корпусът отвън…

Това, което видя, го вцепени. Беше по-склонен да не вярва на очите си, отколкото да признае неочакваната гледка за истина.

По корпуса на кораба пълзяха многокраки зелени роботи с яйцевидни тела. Над тях, на групи по две-три се въртяха светлинните. Но не това беше най-голямата изненада. Невероятното, чудовищното беше друго. Предните им манипулатори завършваха с широки щипки и с тях те трошаха съвършения, непобедимия ситан, като че беше обикновен графит.

Нещо изпращя, един екран вдясно се разлетя на парчета и през него се подадоха щипките на първия от нападателите. Зад тях се промъкна зеленото яйцевидно тяло и Грем ясно различи вендузите върху краката на робота. От високоговорителите някакъв металически глас монотонно повтаряше: „Херметичността е нарушена… херметичността е нарушена…“. Прекъсна го друг, енергичен глас: „Защитната система влиза в действие!“.

Зеленият робот продължаваше да се промъква напред — кой знае защо бавно и предпазливо. Половината екрани бяха изгаснали, но и останалите бяха достатъчни, за да дадат пълна представа за началото на битката. Изведнъж в корпуса на загиващия кораб се разтвориха невидими до този момент големи и малки люкове. Гъвкави стоманени пипала измъкнаха навън крайната защита — бластерите. Покрай черната броня пробягаха стотици мълнии. Разбити, изгорени, унищожени, зелените нападатели се посипаха надолу и за миг в душата на Грем се надигна надежда. Но роботите сякаш се раждаха от въздуха, от неуязвимите светлинни, които продължаваха безгрижно да танцуват из топлия въздух. Нови и нови нападатели извираха край основите на кораба и ловко прилепвайки вендузите си по нащърбената броня, се устремяваха нагоре. Други атакуваха опорните колони. Скоро огромната машина щеше да рухне в равнината.

Роботът отсреща ловко скочи на пода и застина с широко разтворени клещи. Грем се изтръгна от вцепенението. Все още имаше възможност да избяга.

— След мен, Дебора! — извика той и се хвърли към вратата на асансьора.

Без да разкопчава ремъците, пантерата ловко се изхлузи от тях и с един скок се озова в кабината.

— При унихода! Веднага! — нареди Грем на невидимия автомат.

Вратата на кабината се трясна под носа на зеления робот и подът полетя надолу. Грем разбираше, че падат с най-голямата възможна скорост и все пак му се стори, че изминаха минути, преди асансьорът рязко да спре. Вратата се отвори към зловеща гледка. В стените на широкия хангар зееха разкъсани дупки. Една от тях беше съвсем близо и Грем ясно видя зърнестата структура на разтрошения ситан — съвсем като разчупен варен картоф. Няколко робота се въртяха из хангара и без труд трошаха складираните машини. Но униходът беше здрав. Все още…

С огромни скокове Грем затича към спасителната машина. Един робот му препречи пътя. Грем го отхвърли с ритник и продължи напред. Друг нападател стисна пуловера му с щипката си. Плетката се разкъса. Човекът и пантерата едновременно скочиха върху широкото крило. Пред тях капакът на кабината се надигна автоматично. Дебора хлътна на задната седалка, Грем скочи на пилотското място и преди още да бе докоснал креслото, разби с юмрук стъклото на бутона за аварийно автоматично излитане.

Нещо изхрущя — бутонът или юмрукът му. Стената отсреща изведнъж избухна, отлетя навън. Форсираните двигатели изреваха, пометоха с пламъците си няколко зелени робота и тласнаха унихода напред, към димната завеса на взрива. Около кабината блесна синевата на небето. Грем превключи на ръчно управление и издигна машината право нагоре. Обърна глава само веднъж, за да види как огромното черно вретено, обвито от пламъците на бластерите, бавно помръдва и започва своето безкрайно, тежко падане към зелената равнина. Корабът загиваше като столетен дъб — дори в смъртта си той не се признаваше за победен и навярно даже паднал щеше да се защитава докрай.

Отляво се задаваше ято светлинки. Скоростта им беше малко по-голяма и те се стремяха да прережат пътя на унихода. Грем рязко наклони машината на крило и зави надясно, към реката.

В този миг отгоре го пресрещна друга, самотна светлинка. Тя се плъзна покрай корпуса на унихода и Грем зърна как лявото крило безшумно се откъсва и започва да се премята из въздуха.

Вкопчен в таблото, той успя да изравни машината. От лявото крило беше останало парче, дълго не повече от метър, отрязано гладко, като с нож. Сега трябваше да действува, преди да е станало късно. Все още покорен на командите му, униходът пикираше надолу, към реката. Тук тя беше широка, права…

Грем изравни полета едва над самата вода. От претоварването пред очите му почерня, но той чувствуваше, че всичко е наред. Дъното на корпуса тежко се блъсна в повърхността на водата и наоколо избухна вулкан от пръски и пяна. През разсейващата се сива пелена тон видя от двете страни на кабината бреговете.

Натисна нов бутон. Два леки взрива отхвърлиха ненужните крила. Сега униходът се превръщаше в кораб. Реактивният двигател продължаваше да бълва пламъци и машината, вирнала нос във въздуха, бясно летеше напред, оставяйки зад себе си облаци от вода и пара.

Правата отсечка свършваше. Отсреща наближаваше завой. Грем знаеше, че при такава скорост на вода униходът става капризен, затова напрегнато стисна ръчките на управлението. Нямаше време за друго и само подхвърли през рамо, без да се обръща:

— Виж небето. Гонят ли ни светлинните?

Кратко мълчание. Завой. Отпред скали с кипнала бяла пяна около тях. Завой, нов завой, нов завой… Сега направо. Кратък отдих.

— Небето е чисто — каза Дебора. — Нито една светлинна.

Сега Грем имаше малко време, за да се увери сам. Наистина в небето не се виждаше нищо, освен няколко малки облачета. Но по бреговете…

По бреговете, успоредно на течението, тичаха многокраките зелени роботи. Като глутница вълци, подмамени от миризмата на кръв, те тичаха с равномерно темпо, преодоляваха възвишения и низини, без да губят нито метър от дистанцията.

„Колко километра има до морето? — тревожно помисли Грем. — Триста? Четиристотин? Най-малкото един час при пълен ход… Но ако стигнем до морето… Там ще бъдат принудени да останат на брега.“

Но морето беше далече. А на хоризонта се появяваше най-сериозното препятствие — планините, през които трябваше да премине. Тук, в равнината, реката беше широка, с плавни, удобни завои. Но между скалните стени щеше да бъде друго, Грем знаеше това. Щеше да му се наложи да намали скоростта. Оставаше му само да се надява, че и роботите ще бъдат затруднени от планинския терен.

Познаваше тези планини само от картата. Те нямаха с какво да го привлекат, затова никога не бе стъпвал тук. Голите, сухи чукари се простираха на стотици километри без нито едно поточе, освен тази река, която в течение на милиони години бе издълбала своето корито през каменната им гръд.

С всяка минута скалната стена насреща растеше, изправяше се към небето. Сетне, сякаш без преход, мрачните зъбери се разцепиха и сребристото тяло на унихода се озова между тях. От двете му страни стремително летяха неравни отвесни стени, покрити с мъх и остри треви, безбройни големи и малки пещери зееха високо горе и ниско, над самата вода. Пред погледа на Грем се мяркаха отделни картини — скали, водовъртежи — знак за скрити камъни, храсти, вкопчени в стените на клисурата, някакви сиви птици в гнездата си по скалните корнизи. Той нямаше време да обръща внимание на гледките. Беше се превърнал в автомат, ръцете му се сливаха с управлението, ставаха сякаш продължение на двигателите и монотонно, ритмично хвърляха унихода наляво или надясно, на метри, на сантиметри от опасните препятствия. Отпред се появи бялата бариера на широки прагове. Тук нямаше безопасен път. Грем насочи унихода към средата. Корпусът подскочи няколко пъти, нещо изскърца зловещо под дъното и препятствието остана назад.

Използувайки свободна секунда, той хвърли поглед нагоре — един от тези фотографски погледи, които трябва да владее всеки космонавт. После продължи безумния слалом по клокочещите вълни, като все още виждаше черните ръбове на дефилето, върху които не се очертаваше нито един от преследвачите. Беше ги изпреварил. На всяка цена трябваше да поддържа тази скорост докато излезе на открито. После пътят до морето щеше да бъде лесен. Може би щеше да запази аванса…

Клисурата отпред правеше рязък завой. Грем извърши автоматично онова, което трябваше. Униходът вдигна облак от воден прах, заобиколи издадената скала и завоят остана назад, но отпред скалите неочаквано се разтвориха, блесна открито небе над бялата пяна на водопада, до който оставаха броени метри. Нямаше време за маневри, всяка маневра би била гибелна и Грем направи единственото, което можеше — остави унихода да се носи напред с пълна скорост. Само така имаше известен шанс… малък, много малък шанс…

Водопадът се мярна под дъното и отлетя назад. За секунда униходът отново се превърна в самолет, но сега нямаше криле, които да му дадат опора.

Падайки от двадесет метра височина струите на водопада кипяха като гигантски котел. По-нататък се разширяваше спокойно, прозрачно езеро. И точно в средата му се издигаше самотна, островърха скала.

В безкрайни части от секундата Грем се опита да отклони носа на унихода. Стори му се, че ще успее. Ала в този миг скалата ги блъсна отдясно, раздра металната обшивка и запрати машината към високите каменни стени. Звън, трясък, хрущене и пукот се смесиха в един чудовищен звук. Униходът се премяташе около оста си и напреко на нея, небето изчезна и от всички страни имаше само пяна. Подхвърлян като кукла, Грем стискаше ръчките вече не за да управлява — просто за да се удържи на мястото си. С глава и рамо се блъсна в прозрачния капак на кабината. Капакът отлетя настрани, вълните нахлуха вътре. Нямаше въздух и гърлото му се сви, задавено от водата.

Опомни се в езерото. Не знаеше как е излязъл от кабината. Обезобразеният, разпокъсан и смачкан корпус на унихода стърчеше от водата край скалите и над замлъкналите му двигатели се издигаше облак пара. Наблизо, присвила мокрите си уши, Дебора старателно държеше глава над водата и плуваше към отсрещния песъчлив бряг.

След малко двамата излязоха на сухо. Грем огледа скалите нагоре. Не бяха удобни за изкачване, но ги разцепваше стръмното корито на буен поток, който се вливаше в реката.

— Да вървим, Дебора — каза той. — Мокрият няма от какво да се бои.

Вмъкнаха се в тесния каменен коридор и започнаха изкачване нагоре по плъзгавите зеленясали камъни. Потокът ги блъскаше с изненадваща сила, мъчеше се да ги препъне, да ги повлече обратно към дефилето. Но те продължаваха напред и крачка, по крачка се отдалечаваха от мястото на катастрофата.

Най-сетне дългата борба срещу потока завърши с успех. Те се измъкнаха от коритото му и се озоваха на скалите над клисурата. Дебора изсумтя, просна се на камъните и започна да лиже мократа си козина.

— Няма време, Дебора — рязко каза Грем. — Сега трябва да бягаме оттук, преди да са ни настигнали.

Пантерата изръмжа недоволно, но все пак стана и очакващо насочи поглед към човека. Той завъртя глава, огледа се наоколо, но навсякъде беше все същото — сухо каменисто плато, ограниченото от едната страна от дефилето, а от другата се издигаха високи планински склонове без нито едно зелено петно. Само плиткият поток пресичаше платото с непобедимата упоритост на течащата вода и даваше живот на редки треви и ниски бодливи храсти.

Грем тръгна покрай потока. До планинския склон имаше не повече от два километра. А там скалите предлагаха безбройни убежища.

Наближаваше обяд. Слънцето бързо изсуши мокрите му дрехи. Под краката му хрущяха камъни и пясък. Движеха се само на няколко метра от коритото на потока, но влагата не стигаше дотук и почвата беше суха, безплодна. Нито полъх не идваше да разсее тежката, гореща задуха, надвиснала над платото. Безоблачното небе изглеждаше тъмносиньо и в зенита неподвижно висеше жаркото пламтящо слънце.

Дебора спря при потока и започна жадно да лочи. Грем също се наведе, за да изпие шепа вода и да лисне още няколко по дрехите си. Това малко го облекчи.

Наближиха склона. Скалите под него бяха едри грамади. Ветровете ги бяха изваяли в причудливи форми на фантастични животни. Пътят ставаше все по-труден, налагаше се непрекъснато да криволичат и да заобикалят скалите, но имаше и нещо добро — сега преследвачите трудно биха могли да ги забележат.

Когато се издигнаха достатъчно, Грем спря и се обърна да разгледа платото. Дебора също се обърна, приклекна, после изведнъж се изправи и яростно изръмжа:

— Паяците!

Сега и Грем видя, че откъм дефилето тича група зеленикави фигурки. Все още бяха далече, но при механичното темпо, което поддържаха, скоро щяха да ги настигнат.

— Нагоре! — извика Грем и побягна по склона. Не знаеше накъде тича. Не знаеше нищо и не разбираше нищо. Цялата тази история беше безсмислена, глупава, не приличаше на нищо на света и най-малко — на среща между разумни същества. Но той беше нападнат и трябваше да се спасява. Ако можеше да спечели време, поне малко време за сериозен размисъл, тогава може би щеше да открие някакъв изход.

Достигнаха тясна пещера. Потокът, техният последен спътник, извираше отвътре. Отминаха го и кой знае защо Грем изпита мимолетно съжаление, като че наистина се разделяше с добър приятел.

Накъде отиваха? Грем нямаше никакъв план. Вече не се надяваше да се скрие от роботите. Пуловерът му беше мокър от пот, дишаше тежко. Около муцуната на Дебора се бяха появили струйки лепкава пяна. А планината не им предлагаше нищо друго, освен този сух склон, който се издигаше нагоре, към стъкленото небе.

После стръмнината свърши и някъде зад нея изникнаха нови възвишения, но те бяха далече, зад безкрайна мъртва седловина, изпечена до бяло от горещото слънце. Двамата стояха на тесен каменист връх, осеян с големи и малки скали, застинали в причудливо, несигурно равновесие по неравната повърхност. От тази височина се виждаше цялата планина на много километри наоколо, виждаше се дори реката, степта и сред нея една черна, продълговата форма, просната безжизнено сред вълнистите хълмове.

Долу роботите бяха стигнали до подножието на върха.

Грем отчаяно огледа тясната каменна площадка. Оттук нямаше изход. Просто нямаше. Опростена до краен предел, сухата реалност на природата му предлагаше само скали и едно късче от планината, късче от времето и пространството, за да започне обречената си борба и да я загуби.

Но можеше да направи поне едно. Да не се предаде.

Роботите в подножието не бързаха. Бяха много, навярно повече от сто. Групата им постепенно се разтегляше, обкръжаваше върха. След няколко минути техният авангард изскочи в долината от другата страна. Заобикаляха убежището на жертвите си.

— Няма да им се дадем, Дебора! — Високо каза Грем. Опитваше се да говори весело, но гласът му излезе сух и дрезгав. — Можем да се справим с тях. Поеми отсрещната страна. Избери си камъни, които лесно могат да се съборят. Виж дали можеш да предизвикаш каменни лавини. Когато ги видиш да се задават, събаряй скалите насреща им.

— Ще ги разпердушиним, Грем! — изръмжа напрегнато пантерата и изчезна между скалите откъм седловината.

Грем пое своя сектор. Беше избрал съзнателно по-опасната страна. Имаше вероятност повечето роботи да останат там, откъдето бяха дошли. Винаги съществува стремеж да се запазва назад по-многобройната ударна група. Поне беше логично да е така…

„Логика! — злобно помисли той, разклащайки първата скала. Тя помръдна под натиска му и той доволен я остави на място. — Логика! Къде е логиката във всичко това? Срещнахме го най-сетне онова, всемогъщото, което може би означава свръхцивилизация. А то не признава логиката ни. Прави я на пух и прах. То може да се намесва в мислите ми, да ме лишава от памет, или да ми налага нови спомени. Но то действува и по друг начин, с една степен по-примитивно — чрез светлинките. И още по-примитивно — чрез роботите. То не търси най-простото, най-рационалното решение, а си играе с нас като котка с мишка… Котка с мишка… Какво пък, може би тъкмо това е истината. Ефектна партия — хомо сапиенс срещу загадъчните роботи. Но ако е така, ако просто си играят с нас като с шахматни фигурки, то поне ще объркаме играта. Ще ги накараме да се изпотят в ендшпила, преди да паднем от дъската!“

Иззад върха се раздаде пукот, грохот от падащи камъни. Това беше Дебора. Но Грем нямаше време да провери какво става, защото изведнъж видя срещу себе си първите роботи — два един до друг и трети на около осем метра от тях.

Грем отскочи зад близката скала, опря плещи в горещия камък и напъна гръб. Гръбнакът му изпука, обтегнатите мускули подскочиха под кожата. Той изпъшка, намери сили да натисне по-силно, скалата бавно се отмести от точката на равновесието и започна да пада. Ушите му бучаха, но през шума на кръвта си проби път възторженият рев на Дебора:

— Един е готов, Грем! Един е готов!

Скалата хрясна с продълговатата си страна върху дребните камъни по наклона, подскочи и продължи. Грем се обърна и през потта, която заливаше очите му, видя как огромният каменен блок подхваща право в средата на страшната си мелница единия робот. Вторият се опита да отскочи, по не успя — тези машини имаха учудващо слаба първоначална реакция. Краят на скалата го закачи и с трясък го помъкна надолу.

Третият робот вече беше съвсем наблизо. Той ловко подскачаше по неравния склон, широко разперил двете си щипки. Грем нямаше време да търси нова скала. Но напрежението изпълваше едрото му тяло с неподозирана сила. Той се наведе, грабна с две ръце един тежък камък и с размах го запрати върху идващата машина. Изпъкналата броня изхрущя от удара, роботът разпери още по-широко щипките си и падна с изкривени крака назад сред дъжд от ситни зелени парченца. Камъкът отскочи още няколко пъти, затътри се и спря.

Треперейки от напрежение, Грем раздвижи плещи и се помъчи да се отпусне. Останките от трите робота лежаха около него, превърнати в безредно разпръснати зелени черупки и някакви премазани, неузнаваеми блокове.

В гърлото му избълбука неудържимо малко истеричен смях. Това беше прекалено глупаво — роботи, които разчупват невероятно твърдия ситан като обикновена глина, а самите те се разпадат на части от удар с камък… Глупаво и нелепо за една свръхцивилизация, освен ако…

Отново!

… освен ако такива са правилата на играта.

Грем усети, че го изпълва неудържима злоба към невидимата сила, която бе организирала всичко. Той и Дебора бяха обречени предварително, като две нищожни фигури, които имат значение само докато все още пазят някакви скрити резерви от възможности, способности, надежди. Светът или онова, което се криеше зад него, се забавляваше да ги доведе до крайност, до предела, когато просто ще се пречупят. Защото нищо не е вечно… и най-малко човешките сили.

Отсреща роботите се появиха разгърнати във верига, по на два-три метра един от друг. Отвъд върха громоляха камъни. Дебора ревеше нещо, но Грем не я разбираше, не я чуваше, защото бе престанал да разбира и разсъждава. В него бе останал само първобитният див борец от зората на цивилизацията и той събаряше скали към бездушните, механични нападатели. После това стана невъзможно — нямаше време да минава от скала към скала, нито пък да пресмята несигурната траектория на падането им, защото роботите бяха прекалено близко, обграждаха го от всички страни и той грабеше камъни, пъхтеше, хвърляше ги към учудващо крехките корпуси. Единствените му усещания бяха чисто физически — болката от ядно стегнатите челюсти, сухото впиване на каменните ръбове в разкървавените му длани, прахта в гърлото и дробовете, лепкавата слюнка на жаждата по венците му, изсъхналият като парче вълнен плат език… Времето беше изчезнало и му се струваше, че отново и отново повтаря един и същи миг на последна, отчаяна борба, защото въпреки купчините останки, роботите не намаляваха. Зелената вълна го заливаше и вече нямаше дори време да се навежда за камъни. Хващаше най-близкия робот, запокитваше го към другите, без да гледа какво ще стане и се обръщаше към следващия. Неусетно и бавно, крачка по крачка бе отстъпил към върха. Откри това изведнъж, с някаква отвлечена изненада, лишена от емоции. Беше настъпил миг на просветление, миг, в който се разкъсваше завесата на яростта и Грем можа да види всичко около себе си ясно. Някъде на заден план в мозъка му мина слабата мисъл, че може би това е последното прояснение, преди да дойде краят.

Сега каменистият връх беше оголен от скали. Обхващаше го зелена огърлица от роботи. На няколко метра от Грем, куцукайки, Дебора отстъпваше към своя приятел. Един робот притича към нея и с тъпата част на клещите си нанесе мълниеносен удар по заобления й череп. Пантерата изстена почти като човек, с невероятно движение отскочи два метра назад, просна се върху прашните парещи камъни, потръпна и остана неподвижна в краката на човека.

Сега Грем знаеше какво ще последва. Една сетна, дива и жестока схватка на този безименен връх, преди и той да падне… После — краят, безсмисленият край. Той никога нямаше да узнае кой и защо бе пожелал това. Фигурата падаше от дъската и вече никога, никога нямаше да влезе отново в непонятната игра…

Многокраките роботи бавно свиваха пръстена около човека и лежащата в краката му пантера. Грем стоеше неподвижно — изподран, с окъсани дрехи, останал без сили, задъхан, вкаменен. Само яростта пламтеше с хладен огън в гърдите му — ярост за Дебора, за самия него, за унизителната безсмисленост на този край. Защо трябваше да играе именно с безмозъчни твари? Защо господарите на играта не искаха да се срещнат направо с него и тогава да премерят силите си?

Разперил ръце със стиснати юмруци, отметнал глава, той изпъваше гърди към небето в първичен жест на закана и предизвикателство. От сухото му гърло не излиташе нито звук. Нямаше нужда от думи. Е, добре, беше изгубил играта. Но щеше да се опита да достигне играчите!

За миг в него се възцари пустота. Превръщаше се в куха фигура с тънки стени и вътре, в прашния мрак, помръдна една чужда мисъл, слаба и едва доловима като червей в пустинна нощ. Не бива… Защо… Не всичко е изгубено… Спасението все още може да дойде… Непременно ще дойде… Трябва да дойде, защото…

„Защо?“ — мислено изрева Грем. И чуждата мисъл не отговори, не можеше, не биваше да отговори… Тя потръпна от страх и изчезна, изпари се…

Грем се разсмя диво, жестоко. „Те“ се бояха от него, защото знаеха какво може да направи. Роботите сега бяха съвсем близо, но той не им обръщаше внимание. Мозъкът му работеше с огромна, неподозирана сила. Той привличаше спомени за сривовете в паметта — на верандата, в дъждовната нощ, сетне при нападението на светлинките, в колибата на сала сред реката…

„Не… — агонизиращо потръпна чуждата воля. — Това е гибел… спасението ще…“

С ръцете на мисълта Грем бе сграбчил калейдоскопа от спомени. Тук беше слабото място на онова, което се криеше зад света. От това се бояха „те“. Като в безплътна бетонобъркачка започваха да се блъскат смесени, отдавна забравени картини — петгодишният Грем седи върху коленете на огромния си баща в пилотската кабина на стария кораб и Балт Троол му показва основните блокове на управлението… пръстът на малкото момче е слаб, за да натисне червения бутон и бащата натиска отгоре с коравия си палец, това е болезнено, но Грем стиска зъби и като замаян от чудото се взира в светналите разноцветни лампички и ето вече е на четиринадесет години и прави първия си самостоятелен полет, а Балт Троол, с побеляваща вече брада, седи в близкото кресло и одобрително кима с глава, а ето и погребението на баща му и върху пресния гроб се трупат купчини свежи цветя, във въздуха се посят странни, другопланетни аромати, а по червеното, сбръчкано лице на непознат възрастен мъж се стичат лъскави вадички сълзи и Грем стиска зъби, за да удържи горчивата топка в гърлото си и сега за първи път е в кабинета на Хуан Иванович Смит и слуша предложението да му бъде поверена важна галактическа задача и отново е малък и се катери по дървото край старата къща, която още не е стара, съвсем нова е, защото баща му я построи преди няколко месеца и дори тук, нависоко се носи мирис на смола от дъсчените стени, а кората под дланите му е грапава и малко плъзгава от наслоения прах, защото не е валяло от много седмици насам и долу на верандата Балт Троол е вирнал към небето рошавата си брада, пие портокалов сок, седнал със запретнати ръкави в стола люлка, „Внимавай, Грем, вече си много високо!“, опората изчезва изпод краката му, той увисва във въздуха и се завърта като котка, макар че няма опашка, котките имат опашки и винаги си помагат с тях, всичко в гърдите и корема му е свито в едно студено кълбо и за миг вижда отдалече тревожния блясък в очите на замръзналия неподвижно баща, но движението му е точно, пръстите му разкъсват няколко листа и се вкопчват в клона и Балт Троол долу облекчено се смее, „Това момче ще стане космонавт, Марта, има реакция на истинска котка!“ и той се гордее, че баща му така добре го е разбрал, плъзга се ловко надолу по дебелото стъбло…

Мелницата на спомените се въртеше бясно. За миг, като нарисувана върху прозрачна плака, през тях прозърна неясната картина на реалността — бялото слънце, голият връх, Дебора, просната в краката му и роботите, застинали неподвижно, може би спрени от своя господар, който сега сам беше заплашен. Но той помете ненужната картина и продължи да хвърля все нови и нови спомени в тази бъчва на Данаидите, която не беше, съвсем не беше бездънна, издуваше се под напора и започваше да наближава онзи миг, когато щеше да избухне от пре…

то…