Любомир Николов
Червей под есенен вятър (6)

5

… вар…

Грем вече не беше нищо, само една искрица в мрака.

„Не!“ — изкрещя искрицата.

… ване. И изгубила за миг скоростта си, въртележката на мисълта отново набираше обороти.

Светът наоколо се олюля. Устоите на мирозданието се разклащаха под натиска на доведената до крайност човешка мисъл. От синьото лятно небе заваля сняг, зелени дървета изникваха за секунди от голата камениста почва и отново изчезваха, далече в равнината избухна вулкан.

Светът не можеше сам да се командува.

Някъде в мрака, някъде отвъд равнините и камънаците, отвъд небето, отвъд времето и пространството, Грем откри онази загиваща сила, която бе управлявала света през последните дни. Той не знаеше каква е тази сила, не можеше да я разбере, защото самото му приближаване до нея я убиваше. Оставаше му само неясното чувство, че това е някакъв механичен, всеобемащ разум, лишен от чувства и вълнения, но способен на безкрайни игри с вероятността, достатъчно всеобемащ, за да може да ръководи в този свят всичко — и падането на всяко отделно листо, и песента на насекомите, и безформените сенки на облаците, и ръменето на дъждовните капки, и смяната на деня и нощта…

Без непознатата сила светът се олюляваше, преди да се сгромоляса в първичния хаос. А тя се топеше като късче лед и вместо нея в нищото оставаше само едно кухо гнездо, празно вместилище за разума на този свят.

Без да мисли какво прави, Грем вля своето съзнание в тази празнота.

И видя своя свят.

Видя изпечения от слънцето връх, на който стоеше собственото му тяло, обградено от роботите, а в краката му слабо се размърдваше проснатата Дебора. За миг го обхвана остра и едновременно — мека жалост, но той нямаше време за чувства. Видя скалистото плато, видя всяка отделна тревичка на степта и проснатото огромно черно тяло на звездолета, покрито с безбройни разкъсани рани от щипките на роботите. Видя всичко, чак до хоризонта. Това сякаш беше новото му тяло — един огромен кръг от света с радиус тридесет километра.

„Само тридесет километра?“ — запита недоволното съзнание.

Защо не… Можеше и още. Той можеше всичко. Той беше всичко! Но преди да разширява обсега си, имаше да свърши нещо по-важно.

Той беше мълния… много мълнии, родени от безоблачното синьо небе, и с ослепителни кинжални удари разбиваше зелените роботи, струпани неподвижно около върха. После унищожи и другите, които бяха останали край разрушения звездолет. Светлинките разтревожено се въртяха из въздуха. Грем не знаеше какво да прави с тях, затова просто ги превърна в облачета прозрачна пара и бавно ги разсея по вятъра.

Противникът беше унищожен…

Какво щеше да прави сега? Да влезе отново в старото си тяло, да се върне към къщата и да напусне планетата? Не, още беше рано за това. С една част от новото си всеобхватно съзнание той се върна към своето тяло и го накара да седне удобно на един плосък камък. После отново огледа всичко, чак до хоризонта.

И отвъд хоризонта.

Това беше толкова лесно. Също като да раздвижиш плещи, изморени от дълго седене в тясното пилотско кресло. Той беше степ и река, плато и върхове — един кръг от планетата — и разпъваше своите граници, заставяше ги да препускат навън, все по-навън. Тридесет и пет километра… четиридесет… Вече бе прехвърлил планините и откриваше края на дефилето, новата равнина, в която излизаше и се разливаше пълноводната река. В двете други посоки обхващаше нови и нови изсъхнали от жега върхове, а отсреща се стремеше към другите, зелените планини, които бе прехвърлил вчера, за да тръгне със сал по реката… Четиридесет и пет километра… петдесет…

Дали наистина започваше да отслабва, или само така му се струваше? Чуждият глас едва доловимо даде признак на съществуването си, като досадно камъче в новия, удобен калъф на съзнанието му. Не бива… това е катастрофа… върни се…

— Кой си ти? — извика Грем.

Гласът му отекна като гръмотевица над безлюдните планини и полета. Чуждият не отговори. Може би нямаше сили, или пък просто се боеше. И Грем, опиянен от своето могъщество, продължаваше да се разширява във всички посоки. Не вярваше на предупрежденията. Чуждият вече бе проявил коварството си.

Силите му секнаха изведнъж. Той спря, ограничен в кръг с радиус шестдесет километра. С някакъв невъобразим, неописуем поглед виждаше всичко в тази огромна зона. Всяка подробност. И именно подробностите го притискаха под колосалната си тежест — всяка тревичка, всяка прашинка, всеки камък, всеки слънчев блясък по безбройните вълнички на реката, всяко насекомо и животинче в тревата, птиците, облаците, игрите на вятъра в степта… Олюлявайки се под тази тежест, той погледна навън.

Навън нямаше нищо!

И Грем внезапно осъзна, че истината е по-страшна, отколкото бе предполагал, че първо чуждият разум, а сега самият той е създавал този свят и извън един подвижен кръг няма нищо, че самият той е…

Какво?

Не отговори. Но нищото наоколо го хипнотизираше, разкъсваше силите му и той не удържа товара на света, препъна се и светът рухна заедно с него в мрака и започна да се разпада, лишен от опора и управление.

Съзнанието на Грем се търкулна, пропадна някъде и отново се озова в старото тяло. Планините наоколо се топяха като бучка захар във вода, оголвайки гранитните скали, странни вълнисти черно-бели линии пресичаха небето, в далечната степ пламтеше гигантски пожар. Камъните под краката му от сиви станаха червени, после жълти. От небето се носеше оглушително пращене и пукот, сякаш зад трептящите ивици се криеше повреден високоговорител. Едва прозиращото слънце бе станало квадратно и го обкръжаваше блестящо квадратно хало. Откъм далечните върхове налетя ураган, подмятащ пред себе си черни буреносни облаци. Грем се просна по корем върху скалата и усети как вятърът блъска гърба му, мъчи се да го отлепи. Съвзелата се Дебора лежеше наблизо, прикрита зад висок камък. Пред лицето на Грем от скалата изникна плътен килим от теменужки, ароматът им изпълни въздуха, понесе се с вятъра. Далечните върхове продължаваха да се топят и в настъпилия мрак помежду им с трясък пробягваха огнени кълба. През дивия вой на урагана звучеше някаква могъща мелодия на безсмислено весел марш. Далече долу армия от зелени роботи маршируваше през равнината и изчезваше в пламъците на пожара. Над дефилето въздухът затрептя, от нищото изникна решетката на стоманен мост и по него прелетя старинен локомотив, бълващ от комина си облаци от пушек и искри. Релсите бягаха пред него по каменистото плато, после изведнъж земята се разтвори и погълна обезумялата машина.

Огромна, ослепителна светкавица разцепи небето и земята и сред оглушителен гръм целият свят полетя в нищото.

За сетен път Грем се озова във всеобемащото вместилище и видя как всичко се разпада. Пред погледа му се мяркаха отделни, несвързани картини, водовъртежът на унищожението премяташе за стотни от секундата пилотски кресла, раници, дървета, циферблати, капки вода, мирис на омлет, нещо меко и топло, звездни атласи, звън на китара, приятелски поглед, листа, скали, инструменти… Всичко изчезваше някъде в безкрая и самият Грем летеше, падаше към нищото, към смъртта. Наоколо нямаше дори мрак, защото и мракът е нещо, и мракът изчезваше в онзи водовъртеж. Останал само като откъснато облаче от съзнание, Грем дори не можеше да помисли за спасение. Но спасението дойде само. Някъде там, където преди се бе намирало вместилището на чуждия разум, имаше отвор… Какъв отвор? Накъде? Към друго пространство? Към друга вселена? Грем не знаеше това. Той вече се разпадаше и с последно усилие събра всичките си атоми и ги хвърли натам, към отвора, който в най-лошия случай можеше да означава също такава гибел както тук.

Някой изплака в нищото с гласа на непохватното бебе Дебора, останало без биберон и ласка. Без да знае как, без да има ръце и тяло, Грем я подхвана със себе си и двамата се преметнаха през ръба на разпадащия се свят. В последния миг Грем видя как зад тях водовъртежът се превръща в ярка точка, която за секунда се сви и изгасна с пукот и това беше краят на всичко в неговия свят. Вратата не се виждаше, тя може би още не съществуваше, но вече беше врата към нищото. И все едно, тя вече беше безкрайно далече, защото той…

Той?…

Какво беше той? Облак от отделни атоми, пръснати в неясната мъглявина из пространството, не, из някакъв тунел в пространството. Облак от микроскопични светещи искрици, все още слабо свързани помежду си, носещи неговата личност, неговите бавни, лениви мисли. Нямаше нито зрение, нито осезание, нито слух, нито каквото и да било от нормалните човешки сетива. Оставаше му единствено самосъзнанието.

Аз…

съм…

Грем…

Троол…

Но имаше и още нещо, което той не разбираше, но то все пак заместваше донякъде изчезналите сетива. Именно то му даваше възможност да се почувствува като шепа нищожни прашинки, летящи с бясна, непредставима скорост из този тунел, безкраен като вселената, но все пак с някакви твърди, определени стени. И някъде наблизо или на огромно разстояние летеше Дебора, изпълнена със страх, който я бе върнал към детството, блаженото детство на животинче, за което винаги ще се намери ласка и здрава ръка от големия, могъщия, сигурния Грем — брат и баща едновременно. Тя не се мъчеше да разбере защо вместо тялото си е получила този разпръснат облак. Вярваше в силата на човека.

А човекът?

Грем не разбираше нищо. Някаква властна, непреодолима сила, може би неразривно свързана с новата им същност, ги влачеше все напред в едно безкрайно шеметно падане, разтегляше призрачните им тела на стотици, хиляди километри. Други облаци от частици летяха срещу тях като невероятно гъсти метеорни потоци, пронизваха ги и изчезваха в далечината за стохилядни части от секундата. Пронизваха ги… или понякога отделни искрици се сблъскваха и от тези микрокатастрофи се раждаха призраци…

Розови пеещи планини възникваха на пътя им и изчезваха, обсипвайки ги с град от топли сребърни звънчета, поглъщаха ги синьо-зелени морски дълбини, изпълнени с многооки делфини, русалки и мрежи на подводни паяци, а в сумрачната вода горяха огньове на армия от шутове, облечени в червено. Огромни водопади изсипваха от хиляди километри височина пенестите си води, в които бълбукаше детски смях, и човекът и пантерата ги пронизваха, за да излетят в тъмносиньото небе, бродирано със златни звезди. Тъмният плат на небето се разцепваше с пращене пред тях, а отвъд ги чакаше планина от скъпоценности и те се търкаляха надолу по склоновете и минаваха през пламъците на огнена завеса, болезнени изгаряния покриваха телата им, но нежен син вятър с мирис на мента ласкаво се плъзваше по тях и болката изчезваше…

„Халюцинации…“ — бавно се прокрадна мисълта през частиците, съставящи Грем.

Да, това бяха халюцинации, но те поразяваха с привидната си реалност. Пълна, абсолютна истина изглеждаха грапавите звуци на незнайна бодра песен, изпълващи безкрая, хладният вкус на зелената мъгла, която ги обвиваше за миг и се разпръскваше, скимтящите разноцветни ленти, развяващи се зад стремителния полет на двата облака, които някога бяха човек и пантера. Огромни орхидеи чувствено разтваряха пред тях гордите си цветове, за да ги погълнат и да ги пропуснат през твърдите шепи на сторъки титани, подпрели с рамене небесния свод, и пурпурен дъжд извиваше край тях своята звънка вихрушка…

Какво беше всичко това? Грем бавно съзнаваше, че халюцинациите не са нищо друго, освен плод на сблъскванията на насрещните частици с частиците на разредения му мозък. Но какви бяха тези частици, какъв беше потокът, който ги влачеше бясно все напред и напред? В сегашното си състояние Грем не можеше да изследва странното пространство и онези без съмнение реални тъмни петна, които от време на време се мяркаха покрай тях.

Да, тъмните петна! Какво бяха те? Бавно, също като в кошмар, Грем се мъчеше да съобрази. Къде беше виждал подобно петно? Паметта се влачеше като костенурка. Петната! Те се мяркаха и оставаха назад. Всяко от тях поглъщаше част от потока на микроскопичните частици…

Мисълта дойде изведнъж. Наистина бе виждал такова петно… Преди малко… Когато излезе от разпадащия се свят… Значи… Други светове… Какви?… Имаше ли значение!… Реални светове… Истински… Не като този безкраен пространствен тунел, изпълнен само с видения и безумно циркулиращи частици материя…

Прелитайки през сребърни пера и небесносин, сладък сняг, през избухващи слънца и квакащи сиви скали, Грем дебнеше отворите към други светове. Отначало не успяваше дори да се приготви за скок през тях, преди да са отминали на стотици километри назад. Постепенно разбра какво трябва да направи. Разтегна себе си и Дебора в безконечно дълги нишки, напрегна до максимум реакцията си…

И мигът дойде.

Една трета от него вече бе отлетяла напред, но Грем се хвърли в черното петно. Разтегнатото му тяло потрепера, беше готово да се скъса, но връзките между искриците издържаха. Двата светли облака полетяха заедно с поток от други частици в нов, по-тесен коридор, но това бе само за неизмеримо кратко деление от секундата, сетне Грем усети, че някой се опитва да ги отблъсне, да ги задържи като мрежа, ала скоростта им беше прекалено голяма и препятствието се разкъса, пропусна ги към реалния свят.

Те се премятаха по някаква мека плоскост и отново придобиваха старите си тела. Нещо жилаво и гъсто погълна инерцията им, спря ги, обгърна ги…

Грем бавно се изправи. Наоколо царуваше синкав предутринен полумрак. Двамата стояха сред недокосвана от коса ливада с висока, буйна, тъмнозелена трева. В далечината течеше тъмна, спокойна река, а зад тях се изправяше девствена гора, в която се смесваха широколистни дървета с исполински борове и ели.

Картината поразяваше със спокойствието си. Тук царуваха наситени, гъсти цветове. Въздухът беше неподвижен, отникъде не полъхваше ветрец и гората мълчеше под избледняващите едри звезди.

Грем усети как умората постепенно се стоварва върху тялото му. Болката се настаняваше във всяка негова кост, във всеки мускул, във всяка клетка. Не желаеше нищо друго, освен да почива, дълго да почива сред тази спокойна ливада.

Седна долу, после бавно се отпусна по гръб и меката трева го огради, сви се на пухено ложе под измъчените му плещи, закри пейзажа от всички страни. Отгоре бледите звезди го гледаха нежно, без да мигат.

Това беше истинското блаженство. Досадният въпрос къде се намират надникна в ума му, но Грем лениво го прогони. Имаше време… Какъвто и да беше този свят, сега той му даваше най-сладкото нещо — почивката. Утре щеше да раз…

Грем спеше.