Любомир Николов
Червей под есенен вятър (15)

6

Игнасио седеше край вратата на колибата и се мъчеше да изглежда безучастен. Не помръдваше, само ъгълчето на устните му леко потреперваше, ала четиримата войници не се интересуваха от това. Под ръководството на сержанта те разхвърляха оскъдната покъщнина, преобърнаха старото дъсчено легло, раздърпаха сламеника и объркано се огледаха наоколо. В тясната колиба нямаше къде да се скрие човек.

— Трябва да е тук! — вбесено изрева дребният, шишкав сержант. — Проклятие, не може да се е изпарил!

— Ами ако изобщо не е идвал, господин сержант? — несмело се обади един от войниците. — Нали виждате, че тук няма никой.

Сержантът се завъртя, подскочи и с все сила го зашлеви през лицето. Ботушите му тежко изтропаха по пода и изведнъж се раздаде трясък. Прогнилите дъски не бяха издържали тежестта. Сержантът хлътна до кръста и усети под краката си нещо меко.

В тясното, мрачно пространство под колибата робът лежеше по корем, вцепенен от страх, с посивяло лице. Сержантът тъпчеше по гърба му, безпомощно драскаше с пръсти по дъските и злобно въртеше очи срещу войниците, които едва сдържаха усмивките си. Игнасио хвърли безразличен поглед през рамо и отново се обърна навън. За миг от тревата се показа змия, полюшна тясната си глава и запълзя обратно.

Най-после войниците измъкнаха сержанта. Той изтърси треските от униформата си, понечи да надникне в дупката, но се отказа и с прекомерно широки крачки се отправи навън. Мимоходом блъсна Игнасио, макар че имаше достатъчно място.

— И мисли му, ако се окаже, че си скрил проклетия негър, негоднико! Ще се върна и ще те подпаля заедно с колибата ти!

Сержантът спря и се огледа, избирайки посоката. После обърна гръб на Игнасио и поведе четиримата войници към храстите.

Въздишката на Игнасио се сля с възторжените възгласи на скупчените пред видеона мъже. Някой изтича към хладилника за предварително подготвената бутилка шампанско, другите грабнаха Лемхович и започнаха да го подхвърлят из въздуха. Филип (специално поканен за първата проба) подскачаше отстрани и дрезгаво викаше:

— Нали ти казвах, тате! Нали ти казвах! Видя ли, освободихме Игнасио!

Това беше преди осемнадесет години…

Лемхович бавно се измъкна от унеса на спомените и се обърна към научния сътрудник, който тъкмо задаваше въпрос:

— Колко време продължи работата на този първи видеон?

Старият човек неволно се усмихна, после си представи Марта, впила разтревожен поглед в екрана на овехтелия метален шкаф. Усмивката му изчезна.

— Виждате ли, той все още работи… Вече осемнадесет години. Пазя го в къщи като спомен, макар че заема доста място. Игнасио е станал почти член на семейството ни… нали знаете как човек се привързва понякога към героите от видеона. Всъщност той е доста остарял, беше в затвора в Хавана почти две години. Сега главен герой е неговият син, Хуан…

Той говореше, а пред очите му отново трептеше белобрадото лице на Игнасио. В паметта му изплуваха дългите самотии вечери, когато седнал в хола чакаше възмъжалия Филип да се обади, а във видеона Игнасио напразно се надяваше да получи вест от Хуан. Те двамата — екранният образ и неговият създател — се бяха слели в едно цяло, бяха преплели съдбите си за цели осемнадесет години. Как можеше да опише тази близост, тази топлота, с която следеше съдбата на Игнасио? Лемхович въздъхна. Не, по-добре беше да се придържа към академичния тон. И той се възползува от въпроса на социолога:

— Как продължи работата ви след първия успех?

Добре. На тази тема можеше да говори с часове.

— Истинската работа беше през първите две години. А после… После успехът вече беше налице, името Лемхович гръмна из целия свят и аз се превърнах в нещо като свещена крава… Започнах „живот на колела“. Срещи, симпозиуми, конгреси… Работата продължи без мене в много страни. Започна масово производство на видеони и на програми за тях. Знаете как е сега — избирате един герой, едно действие и купувате програмния блок, голям колкото пакет цигари. Включвате го във видеона. И героят се появява пред вас, живее пред вас месец след месец, година след година. В съседния апартамент може да е включена същата програма, но генераторът на случайности гарантира, че вашият герои ще има друга съдба… Но извинете, аз се увлякох в подробности, които са известни на всекиго.

— Моят видеон е за Рам, кроманьонеца — обади се ученикът. — Понякога си задавам въпроса какво ще стане, ако в програмирането има грешка. Да речем… ако в небето над него се появи реактивен самолет, включен неволно в програмата.

С ъгълчето на окото си Лемхович забеляза; че водещият се размърдва, готов да поеме думата. Побърза да го изпревари и се обърна към научния сътрудник.

— Колега, бихте ли отговорили на въпроса?

— Подобна грешка е почти невъзможна — уверено заяви дребният късоглед мъж. — Ако все пак е допусната, и ако генераторът на случайности избере точно тази информация, логическият филтър ще я отхвърли. И ако все пак стане невероятното — тя да стигне до екрана, ще се задействува обратната връзка на логическия филтър. Образно казано, ако въпреки всичко в небето над кроманьонеца Рам се появи реактивен самолет, след секунда системата ще го превърне в нещо по-подходящо за епохата — облак, орел, мълния…

— Имам още един въпрос — настоя момчето. — Защо впдеоните работят само с електрозахранване от мрежата?

Лемхович се разсмя. Спомняше си колко труд му бе струвало да прогонва Филип от екрана, където се развиваше първото в света видеонно действие — съдбата на Игнасио. Дори и самият той бе преминал през почти болезнен стадий на неугасим интерес към видеона. По онова време му се случваше да се прави на болен, само и само да остане в къщи и да не пропусне нещо от приключенията на любимия си герой.

— Просто защото така се налага — усмихнато отговори той. — Доколкото знам, в настояще време усилено се работи върху създаването на видеон с автономно захранване… но лично аз съм за старите модели. На какво ще заприлича това — да помъкнем видеоните и в транспорта, и на излети…

Момчето направи гримаса. Очевидно му се искаше тъкмо това.

От известно време писателят при всяка пауза се готвеше да зададе някакъв въпрос и все се отказваше. Най-после той се реши.

— Професор Лемхович, винаги ме е вълнувала темата за отговорността на твореца. Кажете, мислехте ли за бъдещите последствия, когато пристъпихте към създаването на видеона?

Този въпрос му бе задаван толкова пъти, че Лемхович отговори, без да се замисля.

— В началото — не. Предполагам, че така е с всекиго, когато започне да твори. Създаването на нещо ново е твърде увлекателно преживяване, то просто засенчва всички останали чувства. Но през двете години до създаването на прототипа имах достатъчно време, за да мисля за бъдещето на новото изкуство. И стигнах до убеждението, че видеонът ще бъде полезен за хората.

— И днес ли сте на същото мнение? — настоя писателят.

— Да. Но сред нас има социолог. Вярвам, че той би могъл по-добре от мене да коментира обществената роля на видеона в съвременния живот.

Лемхович се облегна назад и изведнъж се запита защо ли се мъчи да прехвърли отговора върху някой друг.