Джон Стайнбек
На изток от Рая (52)

2

Адам Траск бе не толкова опечален, колкото объркан. Не му се наложи да иска освобождаване от наборното бюро. Поради разклатеното здраве дадоха му отпуска по болест. Седеше с часове и разтриваше опакото на лявата си ръка, масажираше я с твърда четка, правеше й бани в гореща вода.

— Кръвообращението — повтаряше той. — Веднъж да се нормализира, и всичко ще бъде в ред. Но очите… те ме смущават. Винаги съм имал добро зрение. Ще трябва май да отида на лекар, че да ми дадат очила. Аз и очила! Трудно ще им свикна. И днес бих отишъл, но се чувствам нещо замаян.

Всъщност той се чувстваше много по-замаян, отколкото си признаваше. Дори из къщи не можеше да ходи, ако не се подпира с ръка о стената. Често се налагаше Ли да му помага, за да се изправи от стола, да се надигне от леглото сутрин и да му завързва обувките, тъй като с неподвижната лява ръка не можеше да връзва възли. Почти всекидневно се сещаше за Арон.

— Разбирам, че на един младеж му се иска да постъпи доброволец — казваше той. — Ако Арон ме беше попитал, навярно щях да се помъча да го разубедя, но не бих му забранил. Ти знаеш това, Ли.

— Знам го.

— И точно това не разбирам. Защо му трябваше да го прави скришом? Защо не пише? Мислех, че го познавам по-добре. Писал ли е на Абра? Сигурно й е писал.

— Ще я питам.

— Питай. Час по-скоро я питай.

— Обучението им не е леко, така съм чувал. Може би не му остава време.

— Че колко време е нужно да драснеш една картичка?

— Когато ти беше войник, пишеше ли на баща си?

— Да не мислиш, че си ме хванал натясно? Не, не съм му писал, но аз си имах причина. Аз не исках да ставам войник. Но баща ми ме прати насила, а аз се съпротивлявах. Нали разбираш, имал съм причина. Но Арон? Учението му беше потръгнало… Е, поискаха писмени сведения за него. Ти чете писмото. Не си е взел дрехи, не си е взел златния часовник…

— В казармата не му трябват дрехи, а и от златни часовници нямат нужда. Там всичко е в кафяво.

— Изглежда, си прав. Но аз пак не разбирам. И ще трябва да сторя нещо за очите си. Не мога да искам от тебе всичко да ми четеш. — Зрението наистина го тревожеше. — Буквите виждам — казваше той, — но думите се губят, размазват се.

През деня по десетина пъти хващаше я вестник, я книга, взираше се, сетне ги захвърляше. За да не му дава да изпада в паника, Ли му ги четеше и често по средата на четенето Адам задрямваше. После се пробуждаше и питаше:

— Ти ли си, Ли? Или си Кейл? Знаеш, никога не съм имал неприятности с очите. Утре отивам направо да ми ги изследват.

Някъде по средата на февруари Кейл влезе в кухнята и рече:

— Ли, той непрекъснато говори само за това. Хайде да му прегледаме очите.

Ли вареше компот от кайсии. Отиде да затвори кухненската врата, после пак се върна при печката.

— Не искам да го водим — каза той.

— Защо?

— Защото мисля, че не е от очите. А истината може да го смути. Засега да не го тревожим. Преживя тежък удар. Нека се пооправи. Аз ще му чета каквото поиска.

— Какво е според тебе?

— Няма да ти кажа. Мислех уж доктор Едуардс да намине за едно приятелско посещение, уж само за едно „здрасти“…

— Както искаш — рече Кейл.

— Кейл, не си ли виждал Абра? — попита Ли.

— Защо, виждал съм я. Но ме отминава.

— Не можеш ли да я спреш?

— Как да не мога! Ще я тръшна на земята, ще й мацна един в мутрата и ще я накарам да говори. Но не искам.

— Вероятно трябва просто да разчупиш леда. Понякога преградата е толкова слаба, че щом я докоснеш, пада. Настигни я, кажи й, че искам да се видим.

— Няма.

— Чувстваш се ужасно виновен, нали? — Кейл замълча. — Не ти ли е приятна? — Кейл не отговори. — Ако я караш така, ще ти става все по-лошо вместо по-добре. Предупреждавам те, няма да е зле, ако станеш малко по-открит.

— Ти какво искаш? — развика се Кейл. — Да разкажа на баща си какво съм извършил? Ако кажеш, и това ще направя.

— Не, Кейл, не сега. Но като оздравее, длъжен си. И то заради себе си. Не би могъл сам да го понесеш, ще те убие.

— Навярно заслужавам да бъда убит.

— Стига глупости! — невъзмутимо го скастри Ли. — Това пък ще е най-евтиното самоснизхождение! Престани!

— Как?

Ли обаче промени темата.

— Не мога да разбера защо Абра не е дошла у дома нито веднъж.

— Сега няма за какво да идва.

— Не й прилича. Тук има нещо нередно. Виждал ли си я?

— Казах ти вече. — Кейл се намръщи. — И ти си почнал да откачаш. Три пъти се мъча да я заговоря. Три пъти бяга.

— Има нещо! Тя е добра жена, истинска жена.

— Момиче! — поправи го Кейл. — Смешно е да я наричаш жена.

— Не е — меко рече Ли. — Малко са ония, които по рождение са жени. Абра притежава и хубостта на жената, и куража, и силата, и мъдростта. Знае нещата и ги приема. Обзалагам се, че тя не може да бъде нито дребнава, нито нечестна, нито дори суетна, освен ако не би искала да се накичи със суетност.

— Ти май наистина имаш добро мнение за нея.

— Достатъчно добро, за да смятам, че няма да ни изостави. Тя ми липсва — добави Ли. — Кажи й да дойде при мене.

— Нали ти казах, отбягва ме.

— Добре де, настигни я! Ли иска да те види, кажи, липсваш му.

— А сега няма ли да ми обясниш за очите на татко? — попита Кейл.

— Не — отвърна Ли.

— Да поговорим за Арон?

— Не.

3

На другия ден Кейл се постара да заговори Абра насаме, но чак след часовете успя да я забележи — доста пред него, тя се прибираше у дома. Кейл свърна на първия ъгъл, избърза по успоредната улица, сетне, изчислявайки времето и разстоянието, отново сви към нейната улица и се озова пред нея.

— Здравей — поздрави той.

— Здравей. Стори ми се, че вървеше зад мене.

— Не си сбъркала. Заобиколих блока, за да те пресрещна. Искам да поговорим.

Тя го изгледа сериозно.

— Можеше да направиш това, без да заобикаляш блока.

— Да, но след като се помъчих да те заговоря в училище, а ти избяга…

— Беше в лошо настроение. Не ми се говори с тебе, когато си ядосан.

— Как можеш да знаеш, че съм бил ядосан?

— Беше ти изписано на лицето, в движенията. Но сега не си ядосан.

— Не съм.

— Искаш ли да ми поносиш книгите? — усмихна се тя.

— Да, разбира се. — Той усети някаква топлина. Пое учебниците й под мишница и закрачи редом с нея. — Ли иска да те види. Помоли ме да ти предам.

— Наистина ли? — Бе й станало приятно. — Кажи му, че ще дойда. Как е баща ти?

— Не е много добре. Зрението го мъчи.

Продължиха да вървят мълчаливи, но Кейл накрая не издържа.

— Знаеш ли за Арон?

— Да — рече тя и след малко продължи: — Отвори ми папката и виж какво има отпред.

Той размести книгите. В папката имаше пощенска картичка от един цент. „Мила Абра — пишеше там, — чувствам се омърсен. Не съм за тебе. Не съжалявай. Записах се в армията. Стой по-далеч от баща ми. Сбогом, Арон.“ Кейл ядно затвори папката и тихо продума:

— Кучи син!

— Какво?

— Нищо.

— Чух какво каза.

— Знаеш ли защо е заминал?

— Не, но мога да се досетя, ако съпоставя нещата. Само че не искам. Не съм готова. Освен ако ти не ми кажеш…

— Абра — неочаквано я спря той, — мразиш ли ме?

— Не, Кейл. Но ти малко ме мразиш. Защо?

— Аз… боя се от тебе.

— Няма причина.

— Дори не знаеш колко съм те обидил. Пък си и гадже на брат ми.

— С какво си ме обидил? Аз съвсем не съм гадже на брат ти.

— Добре де — с неудоволствие продължи той, — ще ти обясня, но не искам да забравяш, че ти си ме принудила. Майка ни беше проститутка и въртеше публичен дом в града. Бях го разбрал много отдавна. Вечерта в Деня на благодарността заведох Арон да я види. Аз…

— А той какво направи? — възбудено го прекъсна Абра.

— Полудя. Направо се побърка. Взе да й крещи. А като си тръгнахме, повали ме с един удар и побягна. Майка ни се самоуби, а татко… с него става нещо нередно… Сега знаеш какъв съм. Вече с основание можеш да ме пренебрегваш.

— Зная той какъв е — спокойно рече тя.

— Брат ми?

— Да, брат ти.

— Той беше добър. Всъщност, защо „беше“? Той си е добър. Не е като мене подъл и мръсен.

Бяха вървели много бавно. Абра се спря и се извърна към него. Кейл също спря.

— Кейл — поде тя, — аз знаех за майка ти още много отдавна.

— Знаела си?

— Чух го от родителите ми. Мислеха, че съм заспала. Искам да ти кажа нещо. Не е много лесно, но пък ще бъде добре да го знаеш.

— Наистина ли искаш?

— Трябва. Беше скоро, ужасно скоро — пораснах, не съм вече малко момиче. Разбираш ли какво имам предвид?

— Да — рече Кейл.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Добре тогава. Не е лесно да се каже сега. По-рано трябваше да го кажа. Не обичам вече Арон.

— Защо не го обичаш?

— Мъчих се да си обясня. Като деца живеехме в някаква приказка, която сами си бяхме измислили. Но, като пораснах, тази приказка взе да не ми стига. Трябваше да има нещо друго, тъй като приказката повече не можеше да бъде истинска.

— Да, но…

— Почакай, изслушай ме. Арон не порасна. И може би никога няма да порасне. Той поиска тази приказка, щеше му се да завърши по негов вкус. И не би понесъл никакъв друг край.

— А ти?

— Не искам и да зная как ще завърши. Държа само да присъствам в действието. Да ти призная, Кейл, ние доста сме се отчуждили. Свикнали сме с тази приказка и сме я оставили да продължава. Но аз повече не вярвам в нея.

— Ами Арон?

— Би обърнал света нагоре с краката, само и само да доведе приказката до своя край.

Кейл стоеше, забил поглед в земята.

— Не ми ли вярваш? — попита го Абра.

— Мъча се да проумея нещата.

— Като си дете, ти си център на всичко. Всичко става заради тебе. Че имало и други хора? Това са само някакви привидения, които са ти предоставили, за да има с кого да разговаряш. Но израстеш ли, заемаш мястото си, изпълваш собствените си размери и очертания. И от теб към другите, както и от другите към тебе, започват да се движат всякакви неща. По-лошо е, но същевременно е по-добре. Радвам се, че ми каза за Арон.

— Защо?

— Защото сега съм уверена, че не всичко съм измислила аз. Той не е издържал да узнае за майка си, защото не така му се е щяло да продължи приказката. А друга не би могъл да приеме. И затова реши да накъса света на парченца, както ме разкъса и мен, когато му хрумна да става духовник.

— Ще трябва да размисля — каза Кейл.

— Дай си ми учебниците — рече Абра. — И кажи на Ли, че ще дойда. Сега вече се чувствам свободна. И аз искам да помисля. Струва ми се, че те обичам, Кейл.

— Но аз съм лош.

— Защото си лош.

Кейл побърза да се прибере.

— Ще дойде утре — съобщи той на Ли.

— А ти ми изглеждаш развълнуван — отбеляза Ли.

4

Вкъщи Абра застъпва на пръсти. В хола мина близо до стената, където подът не скърцаше. Стъпи на покритата с килим стълба, но се разколеба и влезе в кухнята.

— Ето те и тебе — посрещна я майка й. — Защо не се прибираш направо у дома?

— Трябваше да остана след часовете. По-добре ли е татко?

— Да се надяваме.

— Какво каза докторът?

— Същото, каквото и в началото: преумора. Просто има нужда от почивка.

— Никога не е изглеждал преуморен — забеляза Абра. Майка й отвори сандъчето за картофи, извади три по-големи и ги отнесе на чешмата.

— Баща ти, мила моя, е много издръжлив човек. Как не ми дойде наум по-рано! Не му стигаше неговата си работа, ами се нагърби и с тия военни истории. Лекарят казва, че понякога човек рухва отведнъж.

— Да вляза ли да го видя?

— Виж какво, Абра, струва ми се, баща ти не желае никой да го безпокои. Звъня съдията Нудсен, а баща ти поръча да му кажа, че спи.

— Да ти помогна ли с нещо?

— Иди се преоблечи. Няма да е много приятно да си изцапаш хубавата рокля.

Абра мина на пръсти покрай вратата на баща си и се затвори в своята стая. Облепена с ярки книжни тапети, тя блестеше от лак. На тоалетната й масичка стояха в рамки снимките на родителите й, по стените, също в рамки, бяха окачени куплети от известни стихотворения, в шкафа всичко беше подредено, подът — също лакиран, обувките й — прилежно наредени една до друга. Всичко вършеше майка й, настояваше да го върши; тя решаваше какво трябва да прави Абра, тя определяше какво да облича. Абра отдавна се бе отказала да държи в стаята си лични вещи, дори интимни неща. Така бе продължавало от толкова дълго време, че Абра вече не смяташе стаята си за свое убежище. Убежища тя диреше единствено в мислите си. Малкото запазени писма държеше във всекидневната стая, напъхани между страниците на двутомните „Мемоари“ на Юлисес С. Грант^[2], които след своето излизане от печатницата, както отлично знаеше тя, не бяха отваряни от никого освен от нея.

Абра изпитваше радост, но не й трябваше да търси причината. Известни неща тя знаеше със сигурност и за такива неща не отваряше и дума. Така например ясно й беше, че баща й не е болен. Просто се криеше от нещо. Със същата сигурност знаеше, че Адам Траск е болен — беше го видяла как се движи по улицата. И се чудеше как може майка й да не знае, че баща й не е болен.

Абра съблече роклята и надяна памучната си престилка без ръкави, която се бяха разбрали да й служи за къщна работа. Среса се, мина отново на пръсти пред вратата на баща си и слезе долу. Там си отвори папката, взе картичката на Арон, а след това, във всекидневната, изтръска и останалите му писма от втория том на мемоарите. Сгъна ги стегнато, вдигна поли и ги затъкна в ластика на слипа си. Пакетчето малко я поизду, но в кухнята препаса още една престилка и подутината се прикри.

— Можеш да обелиш морковите — рече майка й. — Гореща ли е водата?

— Вече завира.

— Сложи в тая чаша едно кубче бульон. Хайде, мила! Според лекаря било укрепващо за баща ти.

Щом майка й отнесе димящата чаша на горния етаж, Абра отвори горивната камера за смет на газовата печка, напъха вътре писмата и ги запали.

— Мирише ми на пушек — установи майка й, като се върна.

— Подпалих боклука. Беше се напълнило.

— Друг път ме питай, като решиш да правиш такива неща — рече майка й. — Нарочно го бях оставила, да постоплим кухнята заранта.

— Извинявай, майко — каза Абра, — не се сетих.

— Постарай се да мислиш по тия въпроси. Напоследък ми се виждаш доста лекомислена.

— Прости ми, мамо.

— Спестеното означава спечелено — каза майка й. Телефонът в трапезарията зазвъня. Абра чу майка си да казва:

— Не може да го видите. Докторът така нареди. С никого не му дава да се среща… Не, не, с никого. — После се върна в кухнята.

— Отново съдията Нудсен.