Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
East of Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 343 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
elli (2008)
Допълнителна корекция
BHorse (2008)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)

Издание:

Джон Стайнбек. На изток от Рая

Роман. Първо издание

Народна култура, София, 1986

679 с.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
  3. — Корекции от Диан Жон

Статия

По-долу е показана статията за На изток от рая от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
На изток от рая
East of Eden
АвторДжон Стайнбек
Първо издание1952 г.
САЩ
ИздателствоThe Viking Press
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
ISBNISBN 9547331434
На изток от рая в Общомедия

„На изток от рая“ (на английски: „East of Eden“) е роман от Джон Стайнбек, публикуван през септември 1952 г.

Джон Стайнбек се връща в Салинас през 1948 г.и започва да работи върху романа „На изток от рая“. Той смята че това ще е най-значителното му произведение. Книгата е завършена през 1951 г. и на следващата година Viking Press я публикува. През ноември 1952 г. е бестселър #1 в раздела за художествена литература.

Този мащабен и увлекателен философски роман и неговото заглавие са повлияни в значителна степен от библейската легенда за Каин и Авел – тази за първото братоубийство. В романа се показва постоянната борба между доброто и злото, силата и слабостта, любовта и омразата, красотата и грозотата. Действието се развива в рамките на петдесетишестгодишна хроника (от 1862 до 1918 г.), описваща три поколения от две фамилии. В романа има много биографични моменти от рода на Стайнбек. Според самия автор книгата е резултат от 11 години мисловна бременност; една година непрекъснато писане; 300 молитви; около 36 топа хартия; 350 000 думи (преди съкращенията) и много твърд мазол на средния пръст на дясната му ръка.

На изток от рая“ е екранизиран от Елия Казан и е пуснат по екраните през 1955 г. На български романът е преведен от Кръстан Дянков.

Външни препратки

Глава 37

1

Февруари в Салинас обикновено е влажен и студен и носи куп неприятности. По това време се изливат най-поройните дъждове и ако реката реши да приижда, приижда тъкмо тогава. Февруари на 1915 година се оказа направо подгизнал.

Семейство Траск бе вече улегнало в Салинас. След като най-сетне се отказа от своята неопределена на вкус книжарска мечта, Ли си подреди ново жилище в къщата до пекарната на Рейно. В ранчото вещите му така си и бяха останали недоразопаковани — Ли бе живял с идеята, че ще се премести другаде. Тук за първи път в живота си той си нареди дом, удобен и траен. Падна му се голямата стая непосредствено до вратата откъм улицата. Сега Ли вече посегна към спестяванията си. Допреди никога не бе похарчвал и една ненужна стотинка, тъй като всичките му пари биваха заделяни за книжарницата. Но сега той си купи малко кораво легло и работна маса. Окачи лавици, измъкна книгите си, набави си отнякъде мек килим и закова репродукции по стените. Под най-подходящата лампа за четене, която успя да намери, нагласи дълбок и удобен морисов стол[1]. Накрая си купи пишеща машина и почна да се учи да пише на нея. Отървал се от собственото си спартанство, той преустрои и домакинството на Траск, срещу което Адам нямаше нищо против. В къщата се появиха газова печка, кабели за електричество и телефон. Харчеше безпощадно средствата на Адам — нова покъщнина, нови килими, газов бойлер за гореща вода, грамаден хладилник. За кратко време това се превърна в най-добре подредената къща в Салинас. Пред Адам Ли се защитаваше, казвайки:

— Пари имаш достатъчно, срамота е да не им се радваш.

— Че аз не се оплаквам — противеше се Адам. — Само че искам и аз нещо да купя. Какво да купя?

— Защо не прескочиш до музикалния магазин на Логън? Има от новите грамофони, чуй ги!

— Май така и ще направя — рече Адам. И купи един фонограф „Виктор“, висок готически инструмент, за който редовно ходеше да проверява не са ли дошли нови плочи.

Напредващият век изтръгваше Адам от неговата черупка. Абонира се за „Атлантик Мънтли“ и за „Нешънъл Джеографик“. Влезе в масонската ложа и сериозно се замисли дали да не се запише и при Елените[2]. А новият хладилник го очарова. Купи си справочник по замразяването и се зае да го изучи.

Истината бе, че Адам чувстваше необходимост да работи. От дългия си сън той излизаше с нуждата да върши нещо.

— Смятам да се захвана с търговия — рече той на Ли.

— Нямаш нужда. Имаш достатъчно, за да преживяваш.

— Но имам желание да върша нещо.

— Това е друго — каза Ли. — Знаеш ли с какво по-точно искаш да се хванеш? Мисля, че няма да си много добър в търговията.

— Защо не?

— Просто така си мисля — отвърна Ли.

— Слушай, Ли, искам да прочетеш една статия. Пише, че в Сибир изкопали мастодонт. Лежал в леда хиляди години и месото му още било свястно.

— На тебе — усмихна се Ли — май някъде под шапката шават бръмбари. Какво имаш по всички тия купички в ледника?

— Най-различни неща.

— Това ли наричаш търговия? Някои са се вмирисали.

— Просто ми хрумна — рече Адам. — И сега вече не мога да се отърва. Направо, изглежда, ме е обладала мисълта, че можеш да запазваш нещата, стига само достатъчно да ги изстудиш.

— Хайде в нашия ледник да не туряме мастодонтско месо — каза Ли.

Ако на Адам, както ставаше със Сам Хамилтън, му бяха хрумнали хиляди идеи, те може би щяха до една да се разсеят, но го бе споходила само тази. Замразеният мастодонт не му излизаше от ума. Купичките с плодове, сладкиши, късове месо, сготвено или сурово, продължаваха да стоят в хладилника. Купуваше си всяка достъпна книжка за бактериите и почна да изписва списания, печатащи статии от сравнително научно естество. И както обикновено става с хора, обладани само от една идея, той се превърна в маниак.

В Салинас имаше малко предприятие за производство на лед, не кой знае какво, но смогваше да снабдява шепата къщи, в които се срещаха ледници, и да подсигурява работата на сладоледаджийниците. Конете, теглещи фургона за лед, обикаляха града всеки ден. Адам взе да посещава работилницата за лед и не след дълго почна да носи своите купички, за да ги поставя в замразителните камери. От дън душа сега му се искаше Сам Хамилтън да е жив, за да обсъди с него въпроса за изстудяването. Предполагаше, че Сам би го изчерпал твърде скоро.

Един дъждовен следобед на връщане от ледарника, когато тъкмо си мислеше за Сам Хамилтън, Адам забеляза Уил Хамилтън да влиза в аперитива „Абатството“, последва го и се облегна на бара до него.

— Защо не дойдеш някой път да вечеряш с нас?

— На драго сърце — отвърна Уил, — но да ти кажа ли, ще гледам първо да свърша една сделка. Ако приключа навреме, ще намина. За нещо важно ли става дума?

— Как да ти кажа, не знам. Обмислям нещо и бих те помолил за съвет.

Почти всеки проект в бизнеса, който засягаше околията, рано или късно стигаше до вниманието на Уил Хамилтън. И може би щеше да си намери някакво извинение, ако не беше си спомнил, че Адам е богат човек. Намерението е едно нещо, но когато е подплатено с пари в брой, е съвсем друго.

— Дали пък не те блазни някое разумно предложение относно твоето ранчо? — попита той.

— Е, те синовете, особено Кейл, си го обичат. Не мисля да го изоставям.

— Смятам, че бих могъл да ти го върна.

— Не, дадено е под наем колкото да си плаща данъците. Ще си го задържа.

— Ако не успея да мина за вечеря — рече Уил, — дано мога да дойда по-късно.

Уил Хамилтън беше от най-състоятелните бизнесмени. Никой не знаеше с точност в колко търговски начинания има пръст, но бе известно, че е умен и сравнително богат. Сделката, която бе споменал, всъщност не съществуваше. Но неразделна част от практиката му беше вечно да е зает и ангажиран с нещо. Вечеря сам в „Абатството“ и след като пресметна колко време е минало, сви зад ъгъла на Централното авеню и позвъни на входа на Адам Траск.

Момчетата си бяха легнали. Седнал зад панерчето с кърпежите, Ли изкърпваше дългите черни чорапи, с които близнаците ходеха на училище. Адам четеше списанието „Сайънтифик Американ“. Той покани Уил и му предложи стол. Ли донесе кафеника и продължи да кърпи. Уил се настани на стола и запали дебела черна пура. Чакаше Адам да направи първия ход.

— Времето най-после се оправи, за разнообразие — поде Адам. — Как е майка ти?

— Великолепно. От ден на ден изглежда все по-млада. Синовете сигурно доста са порасли.

— Пораснаха, ами! Кейл се кани да участва в някаква училищна пиеса. Бива го за актьор. Арон пък се учи много добре. Кейл иска да се занимава със земеделие…

— В това няма нищо лошо, стига да постъпи правилно. Земята сега има нужда от напредничави земеделци. — Уил продължаваше нетърпеливо да изчаква. Запита се дали пък не преувеличават богатството на Адам. Възможно ли бе Адам да има намерение да му иска пари назаем? Уил бързо пресметна колко би отпуснал за ранчото на Траск и колко би могъл да вземе за него. Цифрите не бяха еднакви, различен беше и лихвеният процент. Но Адам все още не бе направил своето предложение. Уил стана още по-нетърпелив. — Не мога да остана за по-дълго — рече той, — обещах на един човек да се видим по-късно тази вечер.

— Няма ли да пиеш още едно кафе? — подхвърли Адам.

— Не, благодаря. Ще ме разсъни. Не искаше ли нещо да ми кажеш?

— Мислех си за баща ти — рече Адам — и реших, че трябва да поговоря с някой Хамилтън.

Едва забележимо Уил се отпусна на стола.

— Голям приказливец беше старият — каза той.

— С него на човек някак му ставаше по-леко — каза Адам. Ли вдигна поглед от дървеното яйце, с което замрежваше:

— Навярно най-добрият събеседник в света е онзи, който насърчава другите да говорят.

— Знаеш ли — рече Уил, — звучи ми особено, като те слушам как си служиш с такива сложни думи. Кълна се в Бога, но ти май говореше завалено.

— Беше то — каза Ли. — Било е, мисля, от суета. — Усмихна се на Адам и продължи към Уил: — Вие не чухте ли, че някъде в Сибир от ледовете изкопали мастодонт? Стоял си там сто хиляди години, а месото му прясно и досега.

— Мастодонт?

— Да, нещо като слон, който от дълго време не се среща по земята.

— И месото му все още прясно?

— И вкусно като свинска пържола — добави Ли. — И премести яйцето към пробитото коляно на черния чорап.

— Много интересно — каза Уил.

— Ли още не ми е размазал фасона — засмя се Адам, — но и това ще дойде. Изглежда, не мога да стигна право на думата. Цялата работа стана, понеже ми омръзна да седя и нищо да не върша. Искам да се хвана с нещо, че да си запълвам времето.

— Защо не си обработваш земята?

— Не. Не ми е интересно. Не разбираш ли, Уил, аз не съм човек, който си търси някаква длъжност. Аз търся работа. От служба нямам нужда.

Уил изостави предпазливостта си.

— Добре де, аз какво мога да сторя за тебе?

— Мислех да споделя с теб един проект, а ти да ми кажеш мнението си. Ти си човек на бизнеса.

— Разбира се — рече Уил. — Каквото зависи от мен…

— Позаинтересувах се от въпросите на замразяването. И ми хрумна нещо, от което не мога да се отърва. Вечер, като си легна, пак то ми идва в главата. Досега не ми се беше случвало така да се измъча. Може да се каже, че идеята е сериозна, но вероятно е пълна с пропуски.

Уил разкръстоса нозе и подръпна панталоните си, където го стягаха.

— Продължавай, направо в целта! — каза той. — Искаш ли пура?

Адам не чу нито предложението, нито схвана намека.

— Цялата страна се променя — продължи той. — Хората повече няма да живеят, както са живели. Ти знаеш ли къде е най-големият пазар на портокали през зимата?

— Не. Къде?

— В Ню Йорк, в града. Прочетох го. Ето например в студените райони на страната, какво ще кажеш, не им ли се иска на хората и през зимата да имат онова, което там загива? Грах, марули, цветно зеле? В огромна част от страната с месеци не виждат такива неща. А тук, в Долината на Салинас, ние можем да ги отглеждаме през цялата година.

— Това тук съвсем не е като онова там — каза Уил. — А ти какво си намислил?

— Ето какво. Ли ме накара да купим един от големите ледници и на мен ми стана интересно. Слагам вътре разни зеленчуци, но ги подреждам по различен начин. И знаеш ли, Уил, ако натрошиш леда на ситно, пъхнеш в средата една маруля и я завиеш с восъчна хартия, изтрайва три седмици и след това е съвсем като прясна.

— По-нататък? — с опасения го подкани Уил.

— Както знаеш, железниците си направиха специални вагони за плодове. Отидох да ги видя. Прилична работа. И знаеш ли, ние можем посред зима да пращаме с тях марули за източното крайбрежие.

— И къде тук виждаш себе си? — попита Уил.

— Намислих да купя работилницата за лед, тука в Салинас, и да видя не може ли да изнасяме някои неща.

— Това ще струва маса пари!

— Аз имам тая маса пари — каза Адам. Уил Хамилтън ядосано дръпна устната си.

— Защо ли се забърках в тази история? — рече той. — Уж всичко ми е ясно.

— Какво искаш да кажеш?

— Виж какво — почна Уил, — дойде ли при мен човек да иска съвет за някакво намерение, аз знам, че на него съвет не му трябва. Той иска само да се съглася с него. И ако държа да си запазя приятелството му, казвам му, че идеята е великолепна, да си гледа работата. Но тебе те обичам, ти си приятел на моето семейство и затова няма в нищо да си напъхам главата.

Ли остави чорапите, свали панерчето на пода и си тури другите очила.

— Ти сега за какво се нервираш? — възрази Адам.

— Произхождам от един проклет род на изобретатели — каза Уил. — Идваха ни всякакви идеи още на закуска и затова се хранехме с идеи вместо със закуска. У нас имаше толкова много идеи, че забравяхме да припечелим нещо, за да купим провизии. Малко като се пооправихме, баща ми и Том почнаха да патентоват. Аз съм единственият в цялото семейство, с изключение на майка ми, който не е имал никакви идеи, единственият, който успя да спечели някой и друг петак. На Том му идваха идеи как да помага на хората и някои от тях аха да замиришат на социализъм. И ако сега ми кажеш, че ти е все едно дали ще имаш някаква печалба, ще те фрасна с тоя кафеник по тиквата!

— Мен наистина ми е все едно.

— Дотук, Адам! Без мене! Щом искаш без време да загубиш четирийсет-петдесет хиляди долара, карай, гледай си идеята! Но аз ти казвам, остави тая загубена работа! Тури й пепел!

— Че какво й е толкова лошото?

— Всичко й е лошо. Хората от източните щати не са свикнали зимно време да ядат зеленчуци. И няма да ги купуват. Ще ти бутнат вагоните на глуха линия и цялата ти пратка отива по дяволите. Пазарът не е без контрол! О, Господи! Полудявам, когато новаците се натискат да правят бизнес с някакво си хрумване.

Адам въздъхна.

— Ти ще изкараш Сам Хамилтън престъпник — рече той.

— Нали ми беше баща, обичах си го, ама да беше го избавил Господ от неговите идеи! — Уил погледна Адам и в очите му долови недоумение. Изведнъж го досрамя. Поклати бавно глава и додаде: — Не исках да кажа нищо лошо за близките си. Бяха според мен добри хора. Но съветът ми към тебе си остава в сила. Зарежи това замразяване!

Адам се извърна полека към Ли:

— Остана ли нещо от лимоновия пай, дето го ядохме на вечеря?

— Мисля, че не — отвърна Ли. — Стори ми се, в кухнята чух да шетат мишки и се боя, че утре по възглавниците на момчетата ще намерим трохи от белтъчена глазура. Но имате половин бутилка уиски.

— Така ли? Защо да не се почерпим?

— Разпалих се — каза Уил и се помъчи да се засмее на себе си. — Едно питие ще ми дойде добре. — Лицето му бе станало огненочервено, гласът му излизаше от гърлото с напрежение. — Взех да затлъстявам. — Изпи две питиета и се поотпусна. Намести се на стола и почна да поучава Адам: — Има неща, които никога не променят своята стойност. Щом искаш да си вложиш парите в нещо, огледай се в света. Войната в Европа ще продължи дълго време. А когато има война, има и гладни хора. Не казвам, че ще стане, но няма да се изненадам, ако и ние влезем във войната. На този Уилсън[3] хич не му вярвам — само теория и големи приказки. А влезем ли и ние, от трайните хранителни продукти могат да се натрупат състояния. Вземи ориза, царевицата, житото, фасула. Те нямат нужда от лед. Това са стоки, които траят, и благодарение на тях хората оцеляват. Бих ти казал, че ако вземеш сега да засееш с фасул цялата си равна земя, дявол да я вземе, твоите синове няма защо да се тревожат за бъдещето си. Фасулът вече скочи на три цента. Ако влезем във войната, няма да се учудя, ако стигне и десет. Дръж си фасула на сухо, под ръка, да си чака пазара. Искаш ли печалба, засявай фасул.

Тръгна си в добро настроение. Срамът, който бе изпитал, се беше изпарил, а той остана с мисълта, че е дал разумен съвет. Щом Уил си отиде, Ли изнесе една трета от лимоновия пай и го разряза на две.

— Взел е да затлъстява — обясни той. Адам седеше умислен.

— Казах само, че искам нещо да върша.

— А ледарницата?

— Мисля да я купя.

— Може да засееш и малко фасул — каза Ли.

2

Към края на годината Адам осъществи големия си експеримент и той се оказа сензация в тази година от местни и международни сензации. Като почна подготовката, търговците заговориха за него, наричайки го далновиден, с чувство за бъдещето, с напредничави идеи. На изпращането на шестте вагона марули, наблъскани в лед, придадоха гражданска нотка. Присъстваха представители на Търговската камара. Вагоните бяха окичени с огромни плакати, на които пишеше „Марули от Долината на Салинас“. Но никой не пожела да вложи капитал в начинанието.

От Адам бе рукнала енергия, каквато той и не подозираше, че притежава. Да се съберат, сортират, опаковат, заледят и натоварят марулите, съвсем не беше дребна работа. Съоръжения за такава работа липсваха. Всичко трябваше да се върши импровизирано, беше наета много работна ръка, която трябваше и да се обучи. Всеки даваше съвети, но никой не помагаше. Изчисляваха, че Адам е похарчил за начинанието си цяло състояние, но какво точно е било това състояние, не можеше никой да каже. Не знаеше и самият Адам. Знаеше само Ли.

Проектът изглеждаше добър. Марулите бяха дадени на консигнация, при добра цена, на търговски посредници в Ню Йорк. След което влакът замина и всички се прибраха по домовете си да чакат. Окажеше ли се операцията успешна, много народ бе готов да изрови отнякъде капитали, за да се включи. Дори Уил Хамилтън се питаше дали не е дал погрешен съвет.

Последвалите събития не биха могли да имат по-пагубни резултати, дори ако бяха замислени от някой всемогъщ и непрощаващ враг. Когато влакът достигна Сакраменто, снежни лавини затвориха за два дни проходите на Сиера и шестте вагона бяха спрени на глуха линия, изцеждайки от себе си топящия се лед. На третия ден товарната композиция прекоси планините и тъкмо тогава в Средния запад настъпи необичайно за сезона затопляне. В Чикаго, без да има пряк виновник, просто защото тези неща се случват, се получи объркване на маневрите и Адамовите шест вагона марули останаха на гарата още пет дни. Това се оказа достатъчно, няма смисъл от повече подробности. В Ню Йорк пристигнаха шест вагона отвратителна каша, като заплатиха значителна сума просто за да бъде изхвърлена.

Адам прочете телеграмата от комисионната къща и се отпусна на стола си — лицето му бе озарено от необяснима смирена усмивка, която така и не се измести от там. Ли го избягваше, за да му даде възможност да се вземе в ръце. Децата научиха отзвука в Салинас: Адам бе един глупак. Подобни всезнаещи мечтатели винаги си навличат беля. Бизнесмените се поздравяваха помежду си за своята предвидливост, че са останали настрана. Да си бизнесмен, се иска опит. Хората, които получават своето състояние от наследство, винаги загазват. И ако ви трябват доказателства, вижте само какво направи Адам от своето ранчо. Глупакът пари не държи. Дано да му е за урок. А той бе удвоил производството на работилницата за лед.

Уил Хамилтън си спомни не само, че се е противопоставил, но и че е предсказал в подробности какво ще се случи. Не, той не изпитваше задоволство, но какво можеш да сториш, когато човек не се вслуша в съветите на един разумен търговец? Само Господ знае колко голям опит има Уил с гениалните си осенения. По обиколен път си припомни, че и Сам Хамилтън беше същият глупак. Колкото до Том Хамилтън, той направо си беше луд.

Когато Ли си даде сметка, че е минало достатъчно време, реши да говори направо. Седна очи в очи срещу Адам, за да е сигурен, че той няма да се разсее.

— Как се чувстваш? — попита го Ли.

— Добре.

— И нямаш намерение да си подвиеш опашката, така ли?

— Какво те кара да мислиш така? — попита Адам.

— Гледам ти израза, като по-раншния. И тая лунатична искра в погледа. Не се ли чувстваш смазан?

— Не — каза Адам. — Само се питам дали не съм разорен.

— Не съвсем — рече Ли. — Останаха ти около девет хиляди долара и ранчото.

— Дължа две хиляди за разтоварването на сметта.

— Те са извън тия девет хиляди.

— Дължа доста и за новите машини за лед.

— Платени са.

— И са ми останали девет хиляди?

— И ранчото — добави Ли. — Ледарницата може и да се продаде.

Лицето на Адам се изопна, отнесената усмивка изчезна.

— Аз все още вярвам, че ще излезе нещо — каза той. — Дотук бяха все злополуки. А работилницата за лед ще си запазя. Студът наистина запазва продуктите. И освен всичко от ледарницата все капят някакви пари. Сигурно ще измисля нещо.

— Гледай каквото измислиш да не струва пари — рече Ли. — Неприятно ще ми бъде да се разделя с газовата си печка.

3

Близнаците приеха провала на Адам твърде навътре. Петнайсетгодишни, те бяха живели доста дълго със съзнанието, че са синове на богат човек. Трудно беше да се простят с това чувство. И сигурно нямаше да бъде толкова лошо, ако цялата история не бе заприличала на цирк. С ужас си спомняха грамадните плакати по товарните вагони. И ако хората на бизнеса се присмиваха на Адам, то много по-жестоки бяха техните съученици. Само за двайсет и четири часа момчетата се превърнаха в Арон и Кейл Марулите или за по-кратко — Марулените кочани.

Арон реши да обсъди проблема с Абра.

— Сега всичко ще се промени — каза й той.

Абра бе пораснала истинска хубавица. Гърдите и се надигаха с годините, лицето й бе добило спокойствието и топлотата на хубостта. Бе вече много повече от миловидна — силна, самоуверена и женствена. Тя погледна разтревожения му израз и попита:

— Защо всичко ще се промени?

— Ами, първо, мисля, че вече сме бедни.

— При всички случаи би работил, нали?

— Знаеш, че искам да продължа в колежа.

— Пак можеш. Аз ще ти помагам. Всичките си пари ли изгуби баща ти?

— Не зная. Хората така казват.

— Кои са тия „хора“? — попита Абра.

— Как кои, всички! И сега навярно баща ти и майка ти няма да ти разрешат да се омъжиш за мен.

— Тогава няма да им казвам нищо — рече тя.

— Много си сигурна в себе си.

— Да, сигурна съм. Няма ли да ме целунеш?

— Тук? На улицата?

— Че защо не?

— Ще ни видят.

— Нека! — рече Абра.

— Не — каза Арон, — не ми харесва да правим тия неща публично.

Тя излезе пред него и го спря.

— Виж какво, господинчо! Целуни ме още сега!

— Защо?

— За да разберат всички — бавно изрече тя, — че аз съм госпожа Марулен кочан.

Смутен, той я целуна набързо и я дръпна редом до себе си.

— Май трябва сам да се откажа.

— Какво значи това?

— Ето на, сега вече не съм за тебе. Просто едно бедно момче като останалите. Да не мислиш, че не забелязах промяната у баща ти?

— Ти си побъркан — рече Абра и се понамръщи — тя също бе забелязала промяната у баща си.

Влязоха в сладкарницата на Бел и седнаха. Тази година модната напитка беше тоник от целина. Предишната се пиеше газиран екстракт от билки със сладолед. Абра духаше леко в чашата мехурчета през сламката и разсъждаваше за промяната у баща си след катастрофата с марулите. „Не смяташ ли — бе й рекъл, — че ще е разумно за разнообразие да се виждаш с друг човек?“ — „Но аз съм сгодена за Арон!“ — „Сгодена! — бе изсумтял той. — Откога дечурлигата взеха да се сгодяват? По-добре вземи, че се поогледай наоколо. В морето има и друга риба.“ Спомни си как неотдавна бе станало дума за фамилните несъответствия, а веднъж й бе намекнато, че някои хора не могат вечно да прикриват семейните си скандали. Това стана, когато се пусна слухът, че Адам е изгубил цялото си състояние.

Тя се наведе над масата.

— Знаеш ли, има нещо, което можем да направим — толкова е просто, че ще си умреш от смях.

— Какво е то?

— Можем да се заемем с ранчото на баща ти. Татко казва, че земята била отлична.

— Не — веднага отсече Арон.

— Защо?

— Не ми се става фермер, а и ти не можеш да бъдеш съпруга на фермер.

— Аз ще бъда съпруга на Арон, какъвто и да е той.

— Няма да се откажа от колежа.

— Ще ти помагам — повтори Абра.

— А откъде пари?

— Ще откраднем.

— Искам да се махна от тоя град — каза той. — Тук всички ми се присмиват. Непоносимо е.

— Много скоро ще забравят.

— Няма да забравят. И не ми се стои още две години, докато завършим училището.

— От мен ли искаш да избягаш?

— Не! Ох, по дяволите, защо му трябваше да се набърква в работи, които не разбира!

— Не обвинявай баща си — укори го Абра. — Я да беше станало? Сега всички щяха да му се кланят.

— Ама нали не стана? Така ме подреди! Главата си не мога да изправя. Господи, как го мразя!

— Арон! — строго го сряза Абра. — Не приказвай така!

— Знам ли сега дали не е лъгал и за майка ми?

Абра почервеня от гняв.

— Заслужаваш един шамар! И ако нямаше никой наоколо, щях аз да ти го зашлевя. — Погледна красивото му лице, сега изкривено от бяс и отчаяние, и внезапно промени тактиката си: — Защо не го питаш за майка си? Ей така, изтъпанваш се и направо го питаш!

— Не мога, обещах ти.

— Ти обеща само да не издаваш какво съм ти казала.

— Нали като го попитам, ще поиска да узнае откъде съм научил?

— Добре — извика тя, — разглезен дечко! Освобождавам те от клетвата. Върви и го питай!

— Не знам дали ще го направя.

— Понякога ми идва да те убия — рече тя. — Но, Арон… аз толкова много те обичам. Обичам те. — От високите столчета пред тезгяха с лимонадените кранове се понесе кикот. Гласовете им се бяха надигнали и връстниците им бяха дочули какво си говорят. Арон се изчерви и в очите му напряха гневни сълзи. Изскочи от сладкарницата и хукна по улицата.

Абра спокойно си взе чантичката, оправи си полата и я изтупа с длан. Сетне приближи спокойно мистър Бел и плати за двата тоника от целина. Отивайки към вратата, спря до хихикащата групичка и каза:

— Оставете го на мира! — Гласът й бе леден. На излизане я настигна един фалцет:

— О, Арон, колко много те обичам!

На улицата се завтече да настигне Арон, но не можа да го открие. Звънна у тях по телефона. Ли каза, че Арон не е вкъщи. Но Арон беше в стаята си, обхванат от негодувание. Ли го бе видял как се вмъква там и затваря вратата.

Абра обикаляше улиците на Салинас с надеждата, че някъде ще го съзре. Сърдита му беше, но й бе станало и учудващо самотно. Досега Арон никога не беше побягвал от нея. И Абра бе изгубила дарбата да се чувства добре сама.

Кейл обаче трябваше да свиква със самотата. Веднъж-дваж се помъчи да се присламчи към Абра и Арон, но те не го пожелаха. Ревнуваше, опита се да привлече момичето, но не успя. Намираше уроците си за прости и не особено интересни. Арон се стараеше повече, докато ги научи, поради което, вече овладял ги, изпитваше и по-силно чувство за нещо завършено. Така у него се разви уважение към знанието, много по-голямо от качеството на това знание. Кейл я караше как да е. Не се интересуваше особено нито от училищните спортове, нито от обществения живот на училището. Все по-неспокоен, губеше се по цели нощи. Растеше висок и строен и винаги внушаваше нещо мрачно.

Бележки

[1] По името на англ. поет Уилям Морис (1834–1896), художник, декоратор, изтъкнат деец на социалистическата партия. — Б.пр.

[2] Благотворителен и закрилнически орден на Елените в САЩ (осн. 1869), тайно общество по подобие на масонското. — Б.пр.

[3] Удро Уилсън (1856–1924) — президент на САЩ (1913–1921). — Б.пр.