Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
East of Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 343 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
elli (2008)
Допълнителна корекция
BHorse (2008)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)

Издание:

Джон Стайнбек. На изток от Рая

Роман. Първо издание

Народна култура, София, 1986

679 с.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
  3. — Корекции от Диан Жон

Статия

По-долу е показана статията за На изток от рая от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
На изток от рая
East of Eden
АвторДжон Стайнбек
Първо издание1952 г.
САЩ
ИздателствоThe Viking Press
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
ISBNISBN 9547331434
На изток от рая в Общомедия

„На изток от рая“ (на английски: „East of Eden“) е роман от Джон Стайнбек, публикуван през септември 1952 г.

Джон Стайнбек се връща в Салинас през 1948 г.и започва да работи върху романа „На изток от рая“. Той смята че това ще е най-значителното му произведение. Книгата е завършена през 1951 г. и на следващата година Viking Press я публикува. През ноември 1952 г. е бестселър #1 в раздела за художествена литература.

Този мащабен и увлекателен философски роман и неговото заглавие са повлияни в значителна степен от библейската легенда за Каин и Авел – тази за първото братоубийство. В романа се показва постоянната борба между доброто и злото, силата и слабостта, любовта и омразата, красотата и грозотата. Действието се развива в рамките на петдесетишестгодишна хроника (от 1862 до 1918 г.), описваща три поколения от две фамилии. В романа има много биографични моменти от рода на Стайнбек. Според самия автор книгата е резултат от 11 години мисловна бременност; една година непрекъснато писане; 300 молитви; около 36 топа хартия; 350 000 думи (преди съкращенията) и много твърд мазол на средния пръст на дясната му ръка.

На изток от рая“ е екранизиран от Елия Казан и е пуснат по екраните през 1955 г. На български романът е преведен от Кръстан Дянков.

Външни препратки

Глава 45

1

Джо Валери живееше, наблюдавайки и ослушвайки се, и както сам си казваше, без да вири глава. Своята ненавист той бе изградил малко по малко — като се почне с една майка, която го бе зарязала, и с един баща, който ту го налагаше с камшика, ту се лигавеше с него. След това не бе трудно да прехвърли омразата си към учителя, който го държеше строго, към полицая, който го преследваше, и към проповедника, който му четеше лекции. Още преди да застане пред първия съдия в живота си, Джо бе създал у себе си една великолепна система от омраза към целия познат му свят.

Но омразата не може да живее сама. Тя има нужда от любов, която да я възпламенява — нещо като примамка или като подтик. Още в ранна възраст Джо възпита у себе си нежна и покровителствена любов към… Джо. Той утешаваше Джо, ласкаеше го, ценеше го. И за да спаси Джо от враждебния свят, огради го с високи зидове. Постепенно Джо се превърна в доказателство за човешките злини. Ако изпаднеше в беда, то се дължеше на един свят, който крои срещу него злобни съзаклятия. А нахвърлеше ли се Джо против света, това бе отмъщение, което негодяите сами си бяха заслужили, мръсници такива! Джо полагаше всеотдайни грижи за своята любов и си изработи лична система от правила, която би могла да се изрази по следния начин:

1. Никому не вярвай! Мръсниците гледат как да те унищожат.

2. Дръж си устата затворена! Не вири глава!

3. Отваряй си ушите! Ако някой се подхлъзне, дебни го и чакай!

4. Всички са кучи синове и каквото и да направиш, ще гледат да те използват.

5. Към всяко нещо пристъпвай по околен път!

6. Никога и за нещо не вярвай на жена!

7. Винаги обвивай надеждите си в пари! Всеки ще ги пожелае и всеки ще се продаде.

Имаше и други правила, но те бяха допълнителни разработки. Тази система му вършеше работа и тъй като не познаваше друга, Джо нямаше на каква основа да я сравнява с останалите. Знаеше, че е необходимо да си хитър, и затова се смяташе за хитър. Сполучеше ли в нещо, значи е бил хитър; провалеше ли се, значи е имал лош късмет. Не беше натрупал кой знае колко успехи, но я караше с минимум усилия. Кейт го държеше, защото знаеше, че за пари е готов да направи всичко на света, и защото се боеше да не го направи. Към него тя не хранеше никакви илюзии. В нейната област хора като Джо са необходимост.

Когато постъпи на работа при Кейт, Джо потърси слабостите, с които му предстоеше да се сблъска: суетност, сластолюбие, потиснати желания или съвест, алчност, истерия. Той знаеше, че не можеше да ги няма, след като Кейт е жена. Значителна бе обаче изненадата му, когато разбра, че дори и да ги има, той не ще може да ги открие. Тази жена разсъждаваше и постъпваше като мъж, само че по-безмилостно, по-светкавично и по-умно. Джо допусна няколко грешки и Кейт му ги натри в носа. И благодарение на страха си той почна да се възхищава от нея. Когато установи, че за някои неща не може да му се размине, взе да вярва, че за нищо не може да му се размине. Кейт го превърна в роб също тъй, както той бе превръщал жените в свои робини. Хранеше го, обличаше го, заповядваше му и го наказваше.

Щом Джо разбра, че тя е по-умна от него, оттам нататък оставаше само една крачка, за да реши, че тя е по-умна от всички. В неговото съзнание тя притежаваше двете най-велики заложби: беше хитроумна и знаеше кога да сложи спирачка — от това по-хубаво никому не е нужно. С радост вършеше най-долните й поръчения и се страхуваше да не ги изпълни както трябва. „Кейт никога не греши — казваше Джо. — И ако играеш по свирката й, тя няма да те изостави.“ Всичко това минаваше отвъд здравия разум и се превръщаше в навик. Когато помогна за изгонването на Етел от околията, за него това си беше едно от всекидневните задължения. Кейт знаеше какво прави, не е глупава.

2

Налегнеха ли я артритните болки, Кейт спеше зле. Почти усещаше как ставите й се втвърдяват и се връзват на възли. Понякога се мъчеше да мисли за други неща, дори и неприятни, само и само да прогони от съзнанието си болката и деформацията на пръстите си. В отделни случаи се опитваше да си припомни подробности от една стая, която отдавна не бе виждала. Ще се загледа в тавана, ще си представи стълбове от човешки фигури, ще почне да ги наставя един върху друг. Друг път прибягваше до спомените. Възстановяваше си образа на мистър Едуардс, облеклото му и думата, която бе врязана в металните щипки на тирантите му. Не беше й обръщала никога внимание, но знаеше, че там пише „Екселсиор“. Нощем често си мислеше за Фей, припомняше си очите й, косата, тоновете в говора й, как потрепваха ръцете й и как до нокътя на левия си палец имаше подутина, белег от едновремешно порязване. Кейт решаваше да изследва отношението си към Фей. Обичаше ли я, или я мразеше? Съжаляваше ли я? Имаше ли угризения, че е отнела живота й? Кейт искаше да измери собствените си мисли подобно на пиявица, която се движи педомерно. И установи, че към Фей не изпитва никакво чувство. Нито я обичаше, нито я мразеше — нея и спомена за нея. Докато умираше бавно, бе имало случаи, когато нейната шумотевица и воня така разгневяваха Кейт, че й бе идвало час по-скоро да я убие, за да свърши всичко. Припомняше си как бе изглеждала Фей, когато я видя за последен път — положена в пурпурния ковчег, цялата в бяло, с усмивката на погребалното бюро и наплескана с пудра и руж, да скриват пожълтялата й кожа. Някакъв глас зад Кейт бе отбелязал: „От години не е изглеждала по-добре.“ А друг един глас бе отговорил: „Дано и на мен ми се случи същото.“ След това се понесе тих кикот. Първият глас ще е била Етел, а вторият — Трикси. Кейт си спомни и своята полушеговита реакция. „Че какво пък — беше си помислила тя, — мъртвата проститутка е като всички останали.“ Да, първият глас е бил на Етел. Тази Етел, която постоянно се вмъкваше в нощните разсъждения на Кейт, тази глупачка, тази непохватна кучка с душещ нос, тази въшлива дърта торба, която я изпълваше с тръпен страх! Много често Кейт си повтаряше: „Почакай, защо я наричаш въшлива дърта торба? Не е ли, защото допусна грешка? Защо ти трябваше да я изгонваш? Ако ти беше дошъл умът навреме и я беше оставила тук…“

Кейт се питаше къде ли е сега Етел. Ами ако прибегне до някое от тия детективски бюра — поне да разбере къде е отишла? Да, и тогава Етел ще разкаже за оная нощ и ще покаже стъкълцата. И след това вместо един душещите носове ще станат два. Хубаво, но какво може да промени това? Всеки път щом погълне една бира, Етел все някому ще издрънка. Естествено, всеки ще си помисли, че тя е чисто и просто една пияна дърта курва. Докато един детектив… не, не, никакви детективи!

Много часове прекара Кейт с Етел. Дали на съдията му бе хрумнало, че всичко е нагласено — би било много просто. Можеше да не държи толкова на ония сто долара. Това бе очевидно. Ами шерифът? Джо беше казал, че са я оставили оттатък границата, в околия Санта Крус. Какво може да е разказала Етел на помощник-шерифа, който я бе извел от околията? Етел е мързелива като престарял прилеп. Сигурно е останала в Уотсънвил. Там е Пахаро, железопътен възел, след това идва река Пахаро и след моста се озоваваш в Уотсънвил. Място, където непрекъснато сноват десетки железничари — мексиканци, някои дори индуси. Тая простачка Етел може би си е помислила, че ще успее да залъгва стрелочниците. И няма ли да е чудно, ако е решила да остане в Уотсънвил, само на трийсет мили от тука? Тя би могла дори да прескача границата, за да се среща с приятелите си, само да поиска. Навярно понякога идва и в Салинас. Може и в момента да е в Салинас. Едва ли полицията ще си прави труда да я следи. Сигурно няма да е зле, ако прати Джо в Уотсънвил да провери не е ли там. Може да е отишла и в Санта Крус. Джо би могъл и там да провери. Няма да му отнеме много време. Джо може за няколко часа да открие всеки беглец във всеки град. Намереше ли я, все ще могат някак да я върнат обратно. Етел е глупачка. И може би, след като Джо я открие, по-добре ще е, ако Кейт лично отиде при нея. Ще заключи вратата и ще окачи табелката „Моля, не безпокойте“. Отива до Уотсънвил, свършва си работата и се връща. Никакви таксита. Ще вземе автобуса. В нощните рейсове никой никого не забелязва. Хората си изуват обувките, сгъват си палтата под главите и спят. Изведнъж разбра, че ще й бъде страшно да отиде до Уотсънвил. Но какво пък, ще се насили. И ще сложи край на всичките си терзания. Интересно, как не й беше хрумвало досега да прати Джо! Това е най-доброто. Биваше го в някои неща. Горкият негодник, той се мислеше за умен. С такива най-лесно можеш да си играеш. Докато Етел е проста. С нея е по-трудно.

Колкото повече се кривяха ръцете и мозъкът й, толкова повече Кейт почна да разчита на Джо Валери като на свой главен помощник, посредник и изпълнител. От момичетата в дома поначало се боеше — не че не заслужаваха повече недоверие от Джо, а по-скоро защото истеричността им, скрита твърде плитко, можеше по всяко време да избие през съобразителността, да разклати чувството им за самозащита и да прати по дяволите не само тях самите, но и всичко наоколо. Кейт винаги е била в състояние да се справя с тази вечно налична опасност, но сега, когато в ставите й бавно се натрупваше калций и страхът бе почнал бавно да се надига, тя все повече имаше нужда от помощ и трябваше да я търси от Джо. Известно й беше, че мъжете са малко по-здраво защитени от саморазрушението в сравнение с жените, които познаваше. Бе уверена, че може да се облегне на Джо, тъй като в архивите си пазеше едно сведение за някой си Джоузеф Венута, избягал от пътностроителната наказателна бригада на „Сан Куентин“ на четвъртата година, след като е бил осъден за кражба на пет години. Кейт нито веднъж не бе споменавала за това на Джо Валери, но си знаеше, че вземе ли много да знае, то ще окаже усмирително влияние.

Джо й поднасяше закуската всяка сутрин — зелен китайски чай, каймак и препечен хляб. Оставеше ли я на масичката до леглото, докладваше и получаваше нарежданията за деня. Той съзнаваше, че тя все повече разчита на него. И затова, без да бърза и да вдига много шум, преценяваше какви са възможностите изцяло да поеме работата в свои ръце. Случаят може би щеше да му се предостави, ако болестта й достатъчно напредне. Но дълбоко в себе си Джо се боеше от нея.

— Добро утро — поздрави я той една сутрин.

— Няма да се изправям, Джо — каза му тя. — Дай ми чая. Но ще трябва ти да държиш чашата.

— Нещо в ръцете ли?

— Да. Става им по-добре, като се затопля.

— Май не си спала добре.

— Напротив — рече Кейт. — Много добре спах. Взех си някакво ново лекарство. — Джо поднесе чашата до устните й и като духаше да охлажда чая, тя взе да сърба на малки глътки. — Стига — рече тя, недопила чашата и до половина. — Как мина нощта?

— Тъкмо исках да ти кажа — почна Джо. — Снощи пристигна Хик от Кинг Сити. Току-що си продал реколтата. Изкупил и къщата. Остави седемстотин долара, без да броим каквото е дал на момичетата.

— Как му беше цялото име?

— Не зная. Но се надявам, че пак ще дойде.

— Длъжен си да научаваш имената, Джо. Казвала съм ти.

— Беше много предпазлив.

— Още по-наложително да узнаеш името му. Някое от момичетата не го ли препипа?

— Не знам.

— Гледай да разбереш.

Джо бе доловил меката й благоразположеност и се почувства добре.

— Ще разбера — увери я той. — Имам от какво да почна.

Тя го огледа изпитателно и той разбра, че нещо има да става.

— Харесва ли ти тук? — благо го попита тя.

— Разбира се. Тук ми е добре.

— От теб зависи да ти е още по-добре… или по-зле.

— Много ми е добре. — Каза го неубедително и мисълта му се засуети да открие в какво е сбъркал. — Наистина, тук ми е чудесно.

Тя облиза устни със заострения си като стрела език.

— Ние двамата можем да работим в съдружие — рече тя.

— Както поискаш — верноподанически каза той и у него се надигнаха приятни предположения. Но търпеливо изчакваше. Беше й нужно доста време, докато започне. Накрая проговори:

— Джо, не обичам да ме крадат.

— Нищо не съм ти взел.

— Не казвам, че си ти.

— А кой?

— Ще ти кажа, Джо. Спомняш ли си онази дърта крадла, която се наложи да изгоним?

— Искаш да кажеш Етел не знам коя си?

— Да. Именно тя. Отмъкнала ми е нещо. Тогава не разбрах.

— И какво по-точно?

По лицето й плъзна студенина.

— Това не е твоя работа, Джо. Слушай! Ти си умен човек. Къде би отишъл да я търсиш?

Мисълта на Джо заработи светкавично, почивайки не толкова на разума, колкото на опита и на инстинкта.

— Беше доста смачкана. Не е отишла далече. Старите курви никога не отиват далече.

— Умен си. Смяташ ли, че може да е в Уотсънвил?

— Там или може би в Санта Крус. При всички случаи, обзалагам се, че не е по-далеч от Сан Хосе.

Тя погали нежно пръстите си.

— Искаш ли да изкараш пет стотака, Джо?

— Искаш да я намеря ли?

— Да. Просто я намери. Но тя да не знае. И ми дай адреса. Ясно? Само ми кажи къде се намира.

— О’кей — рече Джо. — Изглежда, здравата те е обрала.

— Не ти влиза в работата, Джо.

— Добре, мадам — съгласи се той. — Веднага ли искаш да тръгна?

— Да, Джо. Побързай.

— Може и да не е толкова лесно. Доста време мина.

— Ти си знаеш.

— Следобед ще замина за Уотсънвил.

— Хубаво, Джо. — Тя се замисли. Беше му ясно, че още не е свършила и сега се чуди дали да продължи. Кейт взе решението си: — Джо, направи ли тя нещо по-особено тогава… в съда?

— Ами! Нищо. Каза, че било нагласена работа. Винаги така казват. — И в този миг изникна нещо, което навремето не бе отбелязал. В паметта му се върна гласът на Етел, която бе изрекла: „Господин съдия, трябва да говоря с вас насаме. Имам нещо да ви кажа.“ Помъчи се да прикрие спомена по-надълбоко, за да не се издаде.

— Е? Какво има? — попита Кейт.

Беше закъснял. Мисълта му подири спасение.

— Има нещо — рече той, колкото да печели време. — Мъча се да си спомня.

— Хайде де, спомни си! — Гласът й прозвуча остро и нетърпеливо.

— Ами… — Бе намерил изход. — Чух я, като казваше на полицаите… чакай, какво беше… да, каза защо не я пуснат да замине на юг. Имала, каза, роднини в Сан Луис Обиспо…

— Така ли? — Кейт оживено се наведе към него.

— А полицаите рекоха, че било дяволски далече.

— Хитър си, Джо. Закъде ще заминеш най-напред?

— За Уотсънвил — рече той. — В Сан Луис имам приятел. Ще му звънна по телефона и той ще свърши работата.

— Джо — остро го прекъсна тя, — не искам да се вдига никакъв шум.

— За пет стотака всичко ще стане бързо и тихо — каза Джо. Усещаше се превъзходно, макар че очите й отново бяха станали присвити и изпитателни. Следващите й думи обаче отлепиха стомаха му от гръбнака.

— Джо, без да сменяме темата… Говори ли ти нещо името Венута?

Засили се да отговори, преди да му е пресъхнало гърлото:

— Абсолютно нищо.

— И се връщай колкото може по-скоро — нареди Кейт. — Кажи на Хелън да дойде, тя ще те замества.

3

Джо си стегна куфарчето, отиде на гарата и взе билет за Уотсънвил. На Кастровил, първата гара в северна посока, той слезе, изчака четири часа и се качи на експреса „Дел Монте“, който свързва Сан Франциско с Монтерей, крайна спирка на тукашното отклонение. В Монтерей изкачи стъпалата на хотел „Централ“ и се записа под името Джон Викър. Сетне изяде една пържола при „Татко Ърнст“, купи си бутилка уиски и се прибра в стаята си.

Изу си обувките, съблече сакото и жилетката, свали яката с вратовръзката и се просна на леглото. До пиринчената табла на кревата, върху масата, постави уискито и една чаша. Падащата на лицето му светлина не го смущаваше, той просто не я забеляза. На равни промеждутъци освежаваше мозъка си с половин чаша уиски, след което кръстоса ръце под главата си, кръстоса и глезени, събра мисли, впечатления, предположения, инстинкти и се захвана да ги съпоставя.

Досега бе свършил добра работа и си бе въобразявал, че е успял да я надхитри. Да, но я беше подценил. Как, дявол да го вземе, бе узнала, че полицията го търси? Мина му през ума да се пръждоса в Рино или в Сиатъл — пристанищни градове, а те винаги са за предпочитане. Но тук му хрумна друго: я почакай, дай да размислим! Етел нищо не бе откраднала. Но знае нещо. И Кейт се страхува от Етел. Петстотин долара са доста тлъста сума, за да се открие една скапана уличница. Онова, което Етел бе поискала да каже на съдията, беше, първо на първо, вярно; и второ — Кейт се боеше от това. Ех, да можеше да се възползва от тая история! По дяволите, но не и след като тя му размахва бягството от затвора! Джо нямаше намерение да лежи остатъка с допълнителни наказания. Но да се поразсъждава по въпроса беше безопасно. Да предположим, че заложи тия четири години срещу… е, да кажем, нови десет. Рискован ли е такъв хазарт? Няма какво да се мисли. Тя е знаела много отдавна, но не го е издала. Навярно го е приела като вярно куче.

А може би Етел е пробита карта?

Но чакай, я пак да помислим… Може би е въпрос на късмет. Може би трябва да тегли картата и тогава да реши. Но тя е дяволски отракана. Интересно, ще може ли да играе срещу нея? Но как, ако не й се противопостави?

Джо се надигна и си напълни чашата догоре. Угаси лампата и вдигна щората на прозореца. И като отпиваше уискито, загледа се в стаята от другата страна на вътрешната шахта, където някаква суха дребна женица по пеньоар переше чорапите си в леген. Уискито замънка в ушите му. Изглежда, е въпрос на късмет. Само Господ знае, Джо бе изчаквал достатъчно. Бог му е свидетел, той ненавиждаше тази кучка с остри зъбчета. Не е нужно веднага да взима решение. Отвори тихо прозореца и запрати перодръжката от масата към отсрещния прозорец. И се наслади на последвалата сцена — уплаха и лоши мисли, преди сухата дама да спусне с трясък своята щора.

След третата чаша бутилката се оказа празна. Джо изпита желание да излезе на улицата и да разгледа града. Но своевременно се овладя. Беше си изработил и се придържаше о правилото никога да не излиза от стаята си, когато пие. Така човек никога не се излагаше на неприятности. Неприятностите означаваха полиция, полицията — разследване, а то непременно би довело до една екскурзия през залива до „Сан Куентин“, при което вече не би имало пътностроителна бригада за добро поведение. И прогони мисълта за улицата. За случаи, когато е сам, Джо си бе запазил други забавления, само че не осъзнаваше, че е така. Сега стори същото. Излегна се на пиринчения креват и се върна във времето назад към своето клето и мрачно детство, към своето плачливо и порочно съзряване. Никъде никакъв късмет — той никога не бе изтеглял силната карта. Силните карти се падат все на големите клечки. За няколкото дребни кражби му се размина, но колекцията от джобни ножове? Полицията се изтърси направо у тях и го спипа. И щом името му влезе в тефтерите, вече не го оставиха на мира. Ако някое момче в Дали Сити задигнеше щайга ягоди от някой камион, търсеха него. И в училище не му провървя. Всички бяха против него — и учителите, и директорите. Кой ще ти търпи такава идиотщина? Трябваше да се махне. От спомена за лошия късмет се надигна една топла печал, той опита да я изтласка с други спомени, но очите му се насълзиха и устните му потрепнаха от жалост за самотното изгубено момче, което е бил. Ето го и сега, вижте го, с присъда, печели залъка си в публичен дом, докато другите хора имат и домове, и автомобили. Те са сигурни и щастливи и нощно време щорите им са затворени за Джо. Разплака се тихо и накрая заспа.

На сутринта стана в десет и погълна една чудовищна закуска при „Татко Ърнст“. Рано следобед взе автобуса за Уотсънвил и там изигра три партии моникс с един приятел, който, в отговор на едно телефонно обаждане, бе дошъл да го посрещне. Джо спечели последната партия и остави щеката на стойката, а на приятеля си подаде две десетдоларови банкноти.

— Глупости! — рече приятелят му. — Не ти ща парите.

— Вземи ги — настоя Джо.

— Та аз нищо не съм ти дал.

— Напротив, доста ми даде. Каза, че тя не е тук, а ти си от ония създания, които знаят.

— Не можеш ли да ми кажеш защо я търсиш?

— Уилсън, казах ти в самото начало и пак повтарям: не зная. Просто изпълнявам поръчка.

— Добре, аз съм дотук. Но май че ставаше дума за някакъв конгрес — или на зъболекарите, или може би на масоните. И не помня дали тя ми каза, че щяла да отиде, или на мен така ми се е сторило. Но ми е останало в главата. Претърси в Санта Крус. Познаваш ли там някого?

— Имам един-двама познати — рече Джо.

— Намери Х. В. Малър, Хол Малър. Собственик на игрален дом в задното помещение.

— Благодаря — каза Джо.

— И виж какво, Джо, не ти искам парите.

— Не са мои. Купи си пури.

Автобусът го изтърси на десет метра от заведението на Хол. Бе дошло вече време за вечеря, но покерът продължаваше. Мина час, докато най-сетне Хол стана и се отправи към нужника. Джо го проследи и успя да установи връзка. Хол се взря в Джо с големите си бледи очи, уголемени двойно от дебелите стъкла на очилата. Закопча си панталоните, без да бърза, оправи ръкавелите си от черен сатен и поизправи зелената си козирка.

— Навъртай се тук, докато приключим играта — посъветва го той. — Не искаш ли да поиграеш?

— Колко играят за тебе, Хол?

— Само един.

— И аз ще играя за тебе.

— Петарка на час — рече Хол.

— И десет процента, ако спечеля, нали?

— Добре, дадено. Чиповете ги раздава Уилямс, един с пепелява коса.

В един часа сутринта Хол и Джо отидоха в гостилницата на Барлоу.

— Два котлета и пържени картофи по френски — поръча Хол. — Супа искаш ли?

— Не. И картофи не искам, запичат ме.

— Мен също — каза Хол, — но пак ги ям. Не се движа достатъчно. — Докато се хранеха, Хол мълчеше. С пълна уста не изрече почти нито една дума. — Каква е работата? — попита той след котлета.

— Служебна. Аз ще изкарам стотак, ти получаваш двайсет и пет. Става ли?

— Ще ти трябват ли някакви доказателства, документи?

— Не. Много си любезен, но ще мина и без тях.

— Слушай сега. Яви се при мене и ме моли да й осигуря работа. Но за нищо не я бива. И двайсетак не можеш изкара от нея за една седмица. Сигурно нямаше да разбера какво е станало, но Бил Праймъс, беше я виждал при мене, бил там, като я намерили, и дойде да ме пита за нея. Добро момче е Бил. Изобщо тук полицията е бижу. — Етел не беше лоша жена. Е, мързелива, разпусната, но с добро сърце. И все държеше на достойнството и на мястото си в обществото. Не беше от най-умните и най-хубавите и поради тези два недостатъка не беше и от най-късметлийките. Ако би могла да разбере, че когато са я вдигнали от брега, където я бяха изхвърлили вълните, полузаравяйки я в пясъка, полите й са били усукани над задника, сигурно е щяла да се смути. Тя лично би предпочела повече достойнство. — Тука в риболовния флот — продължи Хол — е пълно с малоумни копелдаци. Натряскат ли се, пощуряват. Мене ако питаш, сигурно са я качили на някое корабче и после са я блъснали зад борда. Не виждам как другояче ще се озове във водата.

— А може да е скочила от пристана?

— Кой, тя ли? — рече Хол с пълна уста картофи. — Мамо мила! Толкова много я мързеше, че пък и на себе си да посегне! Ако искаш, можем да проверим.

— Щом казваш, че е тя, значи е била тя — каза Джо и плъзна по масата една двайсетачка и един петак.

Хол сви банкнотите като цигара и ги пъхна в джоба на жилетката си. Отряза си едно триъгълно парче месо до реброто и го сложи в устата си.

— Тя беше — рече той. — Искаш ли пандишпан?

Джо възнамеряваше да поспи до обяд, но се събуди още в седем и остана дълго да се излежава. Правеше сметка да се върне в Салинас чак след полунощ. Нужно му беше време още да поразмисли. Като стана, изправи се пред огледалото и разгледа израза, който имаше намерение да си надене. Искаше му се да изглежда разочарован, но не много разочарован. Кейт е адски находчива. Нека тя да поведе, а той ще й приглася. Беше толкова открита, колкото стиснат юмрук. Джо бе принуден да си признае, че до смърт го е страх от нея. Предпазливостта му го съветваше: „Влизаш, казваш й и си получаваш петте стотака.“ На което разярено отговори: „Късмет! Колко пъти съм го имал? Част от късмета е да познаеш кога ти е дошъл късметът! Цял живот ли ще си остана един въшлив сводник? Трябва да се играе внимателно! Нека тя води разговора! В това няма нищо страшно. По-късно мога винаги да й кажа, сякаш току-що съм усетил, че нещо не върви в ред.“ „Но тя може само за шест часа да те натика обратно в килията!“ „Но не и ако играя внимателно. Какво мога да загубя? Нима някога съм имал късмет?“

4

Кейт се чувстваше по-добре. Изглежда, новото лекарство й се беше отразило добре. Болката в ръцете бе намаляла и взе да й се струва, че пръстите й са по-прави, а ставите не толкова отекли. За първи път от дълго време нощта бе спала добре и сега бе с добро самочувствие, дори малко възбудена. Имаше намерение за закуска да изяде едно сварено яйце. Стана, облече си халата и отново легна с огледало в ръка. Облегната на високите възглавници, зае се да проучва лицето си. Почивката бе извършила чудеса. Болката те кара да присвиваш челюст, очите ти стават измамно блестящи от страх, а мускулите на слепоочията и в края на бузите, та дори и нищожните мускулчета около носа леко изпъкват, а това именно е изразът на болезненост, на съпротива срещу страданието. Разликата по отпочиналото й лице бе смайваща. Изглеждаше с десет години по-млада. Разтвори устни и се загледа в зъбите си. Време е да отиде да й ги почистят. Тя се грижеше за зъбите си. Златният мост на мястото на изчезналите кътници бе единствената поправка в устата й. „Не е ли забележително — помисли си Кейт — колко млада изглеждам?“ Наспа се само една нощ, и каква промяна! Ето, и с това можеше да ги лъже. Те си мислеха, че тя е слаба и крехка. Усмихна се на себе си: да, крехка като стоманен капан. Винаги се беше грижила за себе си — никакъв алкохол, никакви наркотици, а в последно време спря да пие и кафе. И сега всичко бе дало резултат. Пред себе си виждаше едно ангелско лице. Повдигна малко огледалото, за да не вижда крепа около врата си.

Мислите й скочиха към друго едно ангелско лице, така силно напомнящо нейното. Как се казваше? Как, по дяволите, му беше името? Не беше ли Алек? Почти го видя, като минава бавно покрай нея, с бяла, поръбена с дантели стола[1], навел прелестната си брадичка, а косите му сияят в светлината на свещите. Държи дъбовия жезъл, а бронзовият кръст се движи под ъгъл пред него. В него имаше нещо застинало красиво, нещо недокоснато и недосегаемо. Добре, нима нещо или някой някога бе успявал истински да докосне и самата Кейт? Истински да проникне в нея и да я омърси? Разбира се, нищо. Съприкосновенията одраскваха единствено безчувствената външност. Отвътре тя си беше ненакърнена, чиста и светла като това момче Алек — така ли му беше името? Засмя се — майка на двама синове, а изглежда като момиче. Би ли се усъмнил някой, ако я види с русия? Помисли си какво ли би било — да застанат редом в тълпата и хората сами да решат. Какво би направил Арон — да, това беше името! — какво би направил, ако знаеше? Брат му знае. Този малък кучи син! Не тази дума! Не бива да го нарича така. Може да се окаже съвсем вярно. Някои хора смятат, че е така. Не и хитър копелдак, защото бе роден в свят венчален съюз. Кейт се изсмя на глас. Беше й добре. Забавляваше се.

Смущаваше я другият, мургавият хитрец. Той приличаше на Чарлз. Тя бе уважавала Чарлз — и по всяка вероятност, ако би могъл, Чарлз щеше да я убие.

Чудодейно лекарство! Не само премахна артритните болки, но й възвърна и куража. В скоро време ще продаде всичко и както вечно бе възнамерявала, ще замине за Ню Йорк. Кейт се досети за опасенията си спрямо Етел. Колко ли е престрадала, горката смачкана, дърта торба! И как би могла да я унищожи с добрина! Какво би станало, ако, след като Джо я открие, я вземе със себе си в Ню Йорк? Да й е под ръка. Хрумна й нещо смешно — какво комично убийство може да се измисли! Убийство, което никой и при никакви обстоятелства не би заподозрял или отгатнал. Шоколади, цели кутии с шоколади, купчини фондан, бекон, най-крехък бекон, тлъстини; портвайн и след това масло, всичко напоено с масло и с разбита сметана. Никакви зеленчуци и плодове. И никакви забавления. Стой си вкъщи, скъпа! Аз имам доверие в тебе. Наглеждай къщата. Уморена си ти. Хайде в леглото! Дай да ти напълня чашата. Виж какви сладкиши съм ти купила. Защо не си легнеш с цялата кутия? Хубаво, ако не се чувстваш добре, вземи си очистително. Това кашу е чудесно, не намираш ли? Старата кучка ще се подуе и за половин година ще се пръсне. Или пък с тения. Сещал ли се е някой да използва тения? Кой беше оня, дето не можеше да си гребне вода със сито? Не беше ли Тантал[2]?

Устните на Кейт благо се усмихнаха, обзе я радост. Може би, преди да замине, няма да е зле, ако устрои празненство за синовете си. Просто едно скромно, малко празненство, последвано от един цирк за скъпите й рожби, нейните съкровища. Тогава се сети за красивото Ароново лице, толкова подобно на нейното, и някаква особена болка — болчица, която я преряза — се надигна в гърдите й. Той не е опитен, не може да се защити. Виж, мургавият му брат можеше да бъде опасен. Тя бе почувствала това. Кейл я беше надвил. Но преди да замине, тя ще му даде урок. Може би… защо пък, естествено — може би един трипер би поставил младия човек обратно на мястото му. Изведнъж осъзна, че не иска Арон да научи за нея. Би могъл да я посети в Ню Йорк. Ще си помисли, че винаги е живяла в малкия елегантен дом в Ийст Сайд. Ще го заведе на театър, на опера, хората ще ги видят заедно, ще се удивят от хубостта им, ще си кажат, че или са брат и сестра, или майка и син. Всички ще имат възможност да разберат. Биха могли да отидат заедно и на погребението на Етел. За нея ще трябва свръхголям ковчег и шестима борци да го носят. При тази мисъл Кейт се изпълни с такова задоволство, че не чу, когато Джо почука на вратата. Той я отвори само колкото да надзърне и да види развеселеното й усмихващо се лице.

— Закуската — оповести той и доотвори вратата с ръба на покрития с ленена салфетка поднос. Затвори я с коляно. — Там ли? — попита и посочи сивата стая с брадичката си.

— Не. Направо тук. Искам едно варено яйце и едно резенче препечен хляб с канела. Яйцето да се вари четири минути и половина. Внимавай, не го искам сополиво!

— Изглежда, се чувстваш по-добре, мадам.

— Така е — рече тя. — Новото лекарство е страхотно! А ти, Джо, ми се виждаш като ръфан от псета. Не си ли добре?

— Добре съм — каза той и остави подноса на масата пред голямото дълбоко кресло. — Четири минути и половина?

— Точно така. И ако се намери някоя хубава, сочна ябълка, донеси ми.

— Откакто те познавам, не си яла така, — рече той. Докато чакаше готвача да свари яйцето, Джо продължи да се ориентира. Може би тя знае. Ще трябва да е предпазлив. Но как, по дяволите, би могла да го намрази за нещо, което не му е известно? Тук нямаше никакво престъпление. Наново в стаята й, той каза:

— Нямаше ябълки. Праща ти тази круша, хубава е, вика.

— Още по-добре — каза Кейт.

Тя обели върха на яйцето и пъхна лъжичката в черупката.

— Как е? — попита Джо.

— Идеално — рече Кейт, — направо идеално.

— Добре ми изглеждаш.

— И се чувствам добре. А ти си направо скапан. Има ли нещо?

— Мадам — внимателно почна той, — едва ли друг човек има такава нужда от петстотин долара, както мене.

— Никой друг няма такава нужда… — шеговито повтори тя.

— Какво?

— Нищо. Какво се мъчиш да ми съобщиш? Че не си я намерил, нали? Е, ако си се потрудил да я потърсиш както трябва, ще си получиш петте стотачки. Кажи сега! — Взе солницата и я тръсна над зейналата черупка.

— Благодаря! — каза Джо. Бе си надянал израз на фалшива радост. — И без това съм в нужда, трябваха ми. Ами какво, проверих в Пахаро и в Уотсънвил. В Уотсънвил хванах нишка, но тя бе заминала за Санта Крус. Помирисах и там, но беше изчезнала.

Кейт опита яйцето и пак го посоли.

— И това е всичко?

— Не — каза Джо. — Продължих на сляпо, стигнах на юг чак до Сан Луис, била там, но и оттам се махнала.

— И никаква следа? И никаква идея къде може да е? — Джо почна да си дърпа пръстите. Целият му план, а може би и целият му живот зависеше от думите, които ще изрече. Затова не бързаше да отговори. — Говори де! — подкани го тя. — Виждам, че има нещо. Какво е то?

— Ами… не е кой знае какво. Не знам какво да мисля.

— Не мисли! Говори! Аз ще мисля. — Гласът й се изостри.

— Дори може и да не е вярно.

— За Бога! — гневно извика Кейт.

— Абе, говорих с човека, който последен се е срещал с нея. Джо се казва, като мене…

— А името на баба му не разбра ли? — саркастично го прекъсна тя.

— Та тоя Джо разправяше как една нощ се надънила с бира и казвала, че ще се върне в Салинас и ще си седне на задните части. След това изчезнала. И тоя тип нищо повече не знаеше.

Кейт не успя да скрие уплахата си. Джо правилно разчете внезапното й сепване, осъзнаването на истината и след това почти безнадеждния страх и сломеност. Каквото и да е, Джо вече разполагаше с нещо. Най-сетне бе изтеглил добрата карта. Тя вдигна поглед от скута си и погледна свитите си пръсти.

— Майната й на тая дърта мръсница! — рече тя. — Ще си получиш парите, Джо.

Джо задиша плитко — достраша го да не би страничният звук да я изтръгне от обзелото я самовглъбяване. Беше му повярвала. Нещо повече, бе повярвала и неща, които не й бе казал. Дощя му се колкото може по-скоро да се измъкне от стаята.

— Благодаря, мадам — каза той, но съвсем тихо, и нечуто се отправи към вратата. Бе хванал вече дръжката, когато тя се обади с престорена небрежност:

— Джо, между другото…

— Да?

— Ако чуеш нещо за… за нея, ще ми кажеш, нали?

— Дума да не става — рече той. — Да се поровя ли в случая?

— Недей, не си прави труда. Не е толкова важно.

Джо се прибра в стаята си, залости вратата, седна и скръсти ръце. Вътрешно се усмихваше. И веднага се зае да разработва по-нататъшния си курс. Реши: ще я остави да си блъска главата, да кажем, до другата седмица. Нека се поуспокои — тогава отново ще отвори дума за Етел. Не му беше ясно нито какво оръжие притежава, нито как трябва да го използва. Знаеше обаче, че е извънредно остро, и ръцете го сърбяха да го вкара в действие. И положително щеше да се изсмее гръмогласно, ако бе разбрал, че Кейт се е оттеглила в сивата стаичка, заключила е вратата и притихнала в големия стол, седи със затворени очи.

Бележки

[1] Широка бяла дреха до колене, носена от духовенството и църковните послушници. — Б.пр.

[2] Авторът умишлено (в съответствие с културата на героинята) обърква мита за Тантал, когото Олимп наказва да стои до гуша във вода, без да може да я пие: при всеки опит тя се отдръпвала. — Б.пр.