Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
East of Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 343 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
elli (2008)
Допълнителна корекция
BHorse (2008)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)

Издание:

Джон Стайнбек. На изток от Рая

Роман. Първо издание

Народна култура, София, 1986

679 с.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
  3. — Корекции от Диан Жон

Статия

По-долу е показана статията за На изток от рая от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
На изток от рая
East of Eden
АвторДжон Стайнбек
Първо издание1952 г.
САЩ
ИздателствоThe Viking Press
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
ISBNISBN 9547331434
На изток от рая в Общомедия

„На изток от рая“ (на английски: „East of Eden“) е роман от Джон Стайнбек, публикуван през септември 1952 г.

Джон Стайнбек се връща в Салинас през 1948 г.и започва да работи върху романа „На изток от рая“. Той смята че това ще е най-значителното му произведение. Книгата е завършена през 1951 г. и на следващата година Viking Press я публикува. През ноември 1952 г. е бестселър #1 в раздела за художествена литература.

Този мащабен и увлекателен философски роман и неговото заглавие са повлияни в значителна степен от библейската легенда за Каин и Авел – тази за първото братоубийство. В романа се показва постоянната борба между доброто и злото, силата и слабостта, любовта и омразата, красотата и грозотата. Действието се развива в рамките на петдесетишестгодишна хроника (от 1862 до 1918 г.), описваща три поколения от две фамилии. В романа има много биографични моменти от рода на Стайнбек. Според самия автор книгата е резултат от 11 години мисловна бременност; една година непрекъснато писане; 300 молитви; около 36 топа хартия; 350 000 думи (преди съкращенията) и много твърд мазол на средния пръст на дясната му ръка.

На изток от рая“ е екранизиран от Елия Казан и е пуснат по екраните през 1955 г. На български романът е преведен от Кръстан Дянков.

Външни препратки

Глава 14

1

За Американския запад в ония дни има толкова много да се разказва, че е трудно да решиш откъде да захванеш. Една история води подире си сто други. Работата е да улучиш за кое първо да отвориш дума.

Спомняте си, Самуел Хамилтън бе казал, че децата му са отишли на танци в училището „Пийч Трий“. По онова време селските училища бяха и културни средища. Протестантските църкви в градовете се бореха за своето съществувание в среда, за която бяха новопришълци. Появила се първа на арената и окопала се здраво, католическата църква тънеше в удобството на своите традиции, докато мисионерските й конвенти биваха постепенно изоставяни, покривите им хлътваха и в зеещите олтари гнездяха гълъби. Библиотеката на конвента „Сан Антонио“ от книги на латински и испански бе изхвърлена в един хамбар за зърно, където плъховете изгризаха кориците им от овча кожа. Съкровищница на изкуствата и науките извън градовете беше училището, където учителят поддържаше и носеше факела на знанието и красотата. Училището беше място, където хората си даваха среща да послушат музика или да поспорят. При избори урните се поставяха в училището. Общественият живот — дали това ще е коронясването на Царицата на пролетта през май, траурно събрание за починал президент, или танци до зори — не можеше да диша никъде другаде. Учителят биваше не само интелектуален образец, но и обществен водител, а учителката се превръщаше в брачна стръв за цялата околност. Истински гордо пристъпваха ония семейства, чийто син бе взел за жена учителка. За нейните деца отнапред се знаеше, че ще носят както унаследена, така и придобита култура.

На Самуел-Хамилтъновите дъщери не беше писано да станат съсипани от работа селянки. Бяха хубави момичета, от които се излъчваше сиянието на произхода им от ирландските крале. Самочувствието им бе надраснало сиромашията. Никой и не помисляше, че могат да заслужават съжаление. Самуел отглеждаше определено превъзходна раса. Те бяха по-начетени и по-възпитани от повечето свои връстнички. Самуел им бе предал своята слабост към знанието и така ги отграничи от гордото невежество на тяхната съвременност. Олив Хамилтън стана учителка. Това означаваше да напусне дома си петнайсетгодишна и да заживее в Салинас, където постъпи в гимназия. На седемнайсет се яви пред околийската изпитна комисия по всички изкуства и науки и на осемнайсет вече преподаваше в „Пийч Трий“.

В нейния клас имаше ученици, по-възрастни от нея. Изискваше се голям такт да си учителка. Да поддържаш ред между големи и недисциплинирани момчета без пистолет и камшик, беше трудна и опасна задача. Учителката в едно планинско училище бе изнасилена от учениците си.

На Олив Хамилтън се наложи не само да преподава по всички предмети, но и на всички възрасти. В ония дни малко бяха младежите, които отиваха по-нагоре от осми клас, а поради земеделските задължения това им отнемаше по четиринайсет-петнайсет години. Олив трябваше също така да се занимава с елементарна медицина, тъй като непрекъснато ставаха нещастни случаи. След сбиванията в училищния двор шиеше раните, нанесени с нож, нейно бе и задължението да изстисква отровата на гърмящата змия от пръстите на босоногите момченца.

На първокласниците преподаваше четене, а на осмокласниците — алгебра. Дирижираше хора, проявяваше се като литературна критичка, съчиняваше всекидневните хроники, които се печатаха в седмичния „Салинас Джърнъл“. В добавка тя ръководеше целия обществен живот — не само абитуриентските балове, но и танците, събранията, обсъжданията, псалмопенията, коледните и първомайските тържества, патриотичните изблици в Деня на падналите герои и на Четвърти юли. Беше в избирателната комисия, оглавяваше и обединяваше всички благотворителни мероприятия. Далеч не беше лека нейната работа, защото предполагаше невероятни задължения и отговорности. Учителят не можеше да има частен живот. Ревниво я наблюдаваха няма ли да прояви слабост на характера. Нямаше право да живее у едно семейство повече от един учебен срок, понеже подобен факт би причинил завист — предоставяйки на учителката квартира, семейството изведнъж се издигаше в обществото. Ако пък въпросният дом включваше син за женене, автоматично следваше предложение. Случеха ли се повече кандидати, за ръката й се повеждаха люти битки. Тримата синове на Агуита едва не се усмъртиха помежду си за Олив Хамилтън. Рядко се задържаха учителките в селските училища. Работата им биваше тежка, а предложенията толкова упорити, че се омъжваха твърде скоро.

Разбира се, това бе житейски път, какъвто Олив Хамилтън бе решила да не следва. Тя не споделяше интелектуалните възторзи на баща си, но времето, което прекара в Салинас, я убеди, че не бива да се омъжва за фермер. Искаше й се да живее в града, може би не толкова голям като Салинас, но поне да не е запокитен в пущинаците. В Салинас Олив бе изпитала сладостите на живота — църковния хор, хоровите одежди, църковното дружество, фасулените вечери на Епископалната църква. Бе се сблъскала с изкуствата — пиесите на пътуващи трупи и дори опери с тяхното очарование на един загатнат, далечен и благоуханен свят. Беше посещавала вечеринки, бе участвала в литературни четения и викторини, пя в хор и свири в оркестър. Салинас я изкушаваше. Там тя можеше да отиде на прием облечена като за прием и да се върне вкъщи със същата рокля, без да е нужно да сгъва дрехите си в дисаги, да язди десет мили и след туй да ги разгъва и отново да ги глади.

Колкото и да беше отдадена на своята професия, Олив бленуваше за градски живот и когато младият мъж, издигнал мелницата в Кинг Сити, поиска ръката й, тя прие, но при условие че ще се съгласят на таен и продължителен годеж. Тайната бе наложителна, защото разбереше ли се за годежа, сред младежите от околността щяха да настъпят размирици.

Олив не притежаваше всички умствени способности на баща си, но имаше чувство за хумор, съчетано с непоколебимата и силна воля на майка си. И тя пълнеше главите на невъзприемчивите си ученици с колкото може повече светлина и красота. Срещу учението обаче хората издигаха стена. Държаха децата им да могат да четат и да смятат и това им стигаше. Всичко в повече би могло да ги направи незадоволени и шавливи. Изобилстваха примери, доказващи, че учението кара сина да бяга от фермата, за да живее в града, смятайки, че там ще е по-добре от баща си. Аритметика, колкото да измерва земята и дървения материал и да си води сметките, писмо, колкото да поръчва по пощата стока и да пише на роднините, четмо, колкото да чете вестника, земеделските справочници и списания, музика, колкото да участва в църковната служба и празненствата — това бе достатъчно да подпомогне момчето, без да го тласка в странични пътища. Учението беше за докторите, юристите и учителите — класа, отделна и смятана за несвързана с народа. Имаше, разбира се, и някои щастливи изключения като Самуел Хамилтън, когото обичаха и приемаха, но я да не можеше да изкопае кладенец, да подкове кон или да подкара вършачката, Боже опази, какво биха мислили за семейството му!

Олив се омъжи за младия си годеник и се премести най-напред в Пасо Роблес, после в Кинг Сити и накрая в Салинас. Беше прозорлива като котка. Всяка нейна постъпка се основаваше не толкова на разсъдливост, колкото на чувство. От майка си бе взела волевата брадичка и малкия нос, а от баща си — хубавите очи. Ако не смятаме майка й, беше най-категорична от останалите Хамилтъновци. Нейната теология беше странна смесица от ирландските вярвания във феите и един библейски Йехова, когото по-късно взе да обърква с баща си. Смяташе, че Небето е едно прекрасно лично ранчо, населявано от мъртвите й сродници. Изличаваше всички външни явления, които можеха да я разстроят, като направо отказваше да повярва, че ги има, но ако при все това не се поддаваха на нейното неверие, побесняваше. Разказваха, че можела горчиво да плаче и се тюхка, ако няма възможност едновременно да отиде на две танцови забави в събота вечер. Едната е, да кажем, в Грийнфийлд, а другата — в Сан Лукас, на двайсет мили разстояние. За да успее и двете да посети и сетне да се прибере у дома, би означавало да язди цели шейсет мили. И това беше факт, който само с неверието й в него не можеше да се пренебрегне. Затова плачеше до изнемога и не отиваше на нито една от забавите.

Когато съзря, изработи си навика да се справя с неприятните факти посредством стрелба във всички посоки. Когато аз, единствен син от децата й, бях на шестнайсет години, прихванах плеврална пневмония, по онова време болест смъртоносна. Отпадах все повече, додето накрая върховете на ангелските криле почнаха да докосват очите ми. В лечението на болестта Олив приложи стрелбата във всички посоки и тя се оказа ефикасна. Проповедникът на Епископалната църква се молеше с и за мене, игуменката и монахините от съседния конвент два пъти на ден призоваваха над мен помощта на Небето, а някакъв далечен роднина, от сектата „Християнска наука“, бе натоварен да медитира по мой адрес. Измъкнати бяха всички познати заклинания, магии и билкови микстури, освен това тя повика две отлични медицински сестри и най-добрите лекари в града. Методът й беше много практичен. Взех да се оправям. Беше любеща, но и твърда в семейството, а нас, три дъщери и мене, учеше да вършим домашната работа, да мием съдове, да перем, да се държим в общество. Щом се ядосаше, в очите й се появяваше нещо тъй ужасяващо, че можеше направо да свлече кожата на лошото дете, като че е варен бадем.

Когато оздравях от пневмонията, настъпи часът да се уча отново да прохождам. Бях прекарал девет седмици в легло, мускулите ми се бяха отпуснали и възстановяването щеше да стане извънредно мудно. Изправях се с чужда помощ, но всяка моя клетка изпищяваше, страхотно болеше и раната в ребрата, откъдето източваха гнойта в плеврата. Така веднъж паднах обратно в леглото и се развиках: „Не мога! Не мога да се изправя!“

Олив ме прониза с ужасяващите си очи.

— Ставай! — каза тя. — Баща ти работи по цял ден и не мигва нощем. Заради тебе е задлъжнял. Хайде, ставай!

И аз станах.

За Олив думата „дълг“ беше също тъй грозна, както и самото понятие. Неплатена до петнайсето число на месеца сметка ставаше дълг. Тази дума предполагаше мръсотия, разпуснатост и безчестие. Твърдо вярвайки, че нейното семейство е най-доброто в света, Олив по най-снобски начин не допускаше то да изпада в дългове. И насади ужаса от дългове така дълбоко и у децата си, че дори сега, при изменената икономическа структура, в която да имаш задължения, е просто част от самия живот, не се ли плати една сметка до два дни, нещо почва да ме човърка. Олив така и не възприе системата на покупки с изплащане, когато тя стана толкова популярна. Вещ, купена на кредит, не е твое притежание, а само те вкарва в дълг. Ако искаше да купи нещо, пестеше, а това значи, че съседите ни се сдобиваха с новите заврънгачки най-малко две години преди нас.

2

Олив беше жена сърцата. Какво друго, ако не кураж се изисква да отглеждаш деца? Трябва да ви разкажа какво направи тя по време на Първата световна война. Тя не можеше да разсъждава в международни мащаби. Непосредствена граница за нея представляваше семейната география, следващата граница бе градът, тоест Салинас, а най-отвъд минаваше пунктирана, неясно определена линия очертаваща околията. Така тя не можа напълно да повярва във войната, дори и тогава, когато Трети ескадрон, нашата доброволческа кавалерия, бе свикан да натовари конете на железницата и се отправи някъде по широкия свят.

Мартин Хопс живееше до нас, зад ъгъла. Беше нисък, набит, червенокос, с широка уста и червени очички. Беше може би най-срамежливото момче в Салинас. Да му кажеш „добър ден“, означаваше всичко да го засърби от притеснение. Числеше се към Трети ескадрон само защото в гарнизона имаше игрище за баскетбол.

Ако германците познаваха Олив и бяха достатъчно разумни, щяха да сторят всичко възможно да не я предизвикват. Но те или не я познаваха, или бяха просто глупави. Убивайки Мартин Хопс, те изгубиха и войната, защото майка ми се разгневи и ги взе на мушка. Тя обичаше Мартин Хопс. Той никога и никому не бе причинил зло. Когато го убиха, Олив обяви война на германската империя. Заозърта се за оръжие. Да плете шапки и чорапи, не й се стори достатъчно смъртоносно. Известно време се подвизаваше с униформа на Червения кръст и с други, подобно облечени дами, се събираха в казармата, където намотаваха бинтове и размотаваха клюки. Не беше много лошо, но не беше и пряко попадение в сърцето на кайзера. Срещу живота на Мартин Хопс Олив искаше кръв. Накрая откри своето оръжие в облигациите на свободата. В живота си никога не бе продавала каквото и да било, ако не смятаме благотворителните ангелски торти, които сегиз-тогиз се предлагаха от името на църковното дружество в криптата на Епископалната църква, сега обаче се зае да продава облигации с чували. В това начинание се хвърли с такава свирепост, че, както си мисля, хората се страхуваха да не си купят. А купеха ли, Олив ги караше да вярват, че участват в истинска битка, че нанизват байонет в корема на Германия.

Тъй като продажбата на облигации стигна невиждани размери и все не отслабваше, Министерството на финансите нямаше как да не забележи тази нова амазонка. Първо запристигаха циркулярни похвални писма, а след това истински, с подписа на министъра, собственоръчен, а не от гумен печат. Ние бяхме горди, но се възгордяхме още повече, когато взеха да пращат награди: германска каска (толкова малка, че никой не можеше да я нахлупи), байонет, назъбено парче шрапнел върху абаносова подставка. Тъй като ние не бяхме дорасли за въоръжен конфликт, освен дето марширувахме с дървените си пушки, войната на майка ни всъщност беше и от наше име. Тя надмина себе си, надмина всички от нашия край. След като учетвори своя и без това баснословен принос, отличиха я с най-голямата от всички награди — разходка с боен самолет.

О, колко бяхме горди! Макар и на чужд гръб, това беше такава велика радост, че едва можехме да я понесем. Горката ми майка! Длъжен съм да ви кажа, че имаше известни неща, в чието съществуване майка ми не можеше да повярва, каквито и да бяха доказателствата за обратното. Едното беше лош Хамилтън, другото — самолетът. Фактът, че бе виждала и двете, не я убеди нито с грам, че те съществуват.

Като знам какво направи, мъчил съм се да си представя как се е чувствала. В душата й сигурно е пропълзял ужас, защото как може да се лети на нещо, което не съществува? Ако да е било наказание, летенето би се оказало необикновено жестоко, но то бе награда, подарък, чест, отличие! Изглежда, се е вгледала в очите ни, видяла е там нашето блеснало обожание и е разбрала, че е попаднала в капан. Да не отиде, би значело да разстрои семейството. Беше обсадена, не оставаше друг честен изход освен смъртта. И когато е взела решение да полети с това несъществуващо нещо, тя, изглежда, не е хранила ни най-малката надежда, че ще се върне жива. Олив си направи завещанието — сума време й отне, завери го и нотариално, за да е сигурна, че е законно. Сетне отвори своето сандъче от розово дърво, в което държеше писмата от мъжа си, писани по времето на годежа им и след това. Не знаехме, че й е писал стихотворения, но имаше и такива. Запали камината и ги изгори до едно. Нейни си бяха, не искаше да ги вижда никое друго човешко същество. Купи си изцяло ново бельо. Изпитваше ужас, че могат да я намерят мъртва с кърпено или още по-лошо — незакърпено облекло. Мисля, че е виждала широката и крива уста на Мартин Хопс, който я гледа със сащисаните си очи, и е почувствала, че по някакъв начин ще се разплати за неговия откраднат живот. Към нас стана повече от внимателна, не забелязваше лошо измитите от вечерята чинии, които оставяха мазни петна по кърпата за съдове.

Предвидено беше тържеството да се състои на салинаската арена за родео. Заведоха ни до игрището с военен автомобил, в който се чувствахме по-тържествени и бляскави, отколкото и на най-доброто погребение. Баща ни тогава работеше в захарната фабрика на Спрекълс, на пет мили от града, и не сколаса да се откъсне или може би не пожела от страх, че няма да понесе напрежението. Олив обаче бе уредила, заплашвайки, че няма да полети, аеропланът да гледа да стигне поне до захарната фабрика, пък после, ако ще, и да се разбие.

Сега си давам сметка, че народът от неколкостотин души, които се събраха там, бе дошъл чисто и просто да види самолета, но по него време си мислехме, че са дошли, за да почетат майка ни. Олив не беше висока жена и на тая възраст вече бе почнала да пълнее. Помогнахме й да слезе от автомобила. Положително се бе сковала от страх, но малката й брадичка твърдо стърчеше напред. Самолетът бе кацнал насред поляната, опасана от коридорите на хиподрума. Беше застрашително малък и крехък — двуплощник с открита кабина и дървен колесник, овързан със струни от пиано. Крилата бяха облечени с платно. Олив се вцепени. Приближи го отстрани, както вол приближава ножа. Над дрехите, които по нейно убеждение трябваше да й бъдат погребални, двама сержанти нахлузиха едно подплатено палто и авиаторска шуба и още едно палто, а тя с всеки кат ставаше все по-закръглена. Сложиха й кожен шлем и очила — с нейния нос като копче и розовите бузи си представяте на какво заприлича — на очилата топка. Двамата сержанти я повдигнаха до кабината и я напъхаха в нея, а тя изцяло изпълни отвора й. Когато почнаха да я привързват, тя изведнъж се съживи и бясно размаха ръце да й се обърне внимание. Един от войниците се покатери до нея, изслуша я, после доближи сестра ми Мери и отведе до самолета. Олив бе задърпала дебелата подплатена авиаторска ръкавица на лявата си ръка, освободи и двете, свали годежния си пръстен с брилянтчето и го подаде на Мери. След като се увери, че златната венчална халка стои здраво на пръста й надяна ръкавиците отново и обърна лице напред. Пилотът се настани в предната кабина и един от сержантите налегна с цялата си тежест дървеното витло. Малкият въздушен кораб се понесе напред, зави, изрева по арената и се заклатушка във въздуха. Олив гледаше право напред и навярно очите й бяха затворени.

Проследихме го как се въззема и отдалечава, оставяйки подире си сиротна тишина. Комисията по облигациите, приятели и близки, простите непочетени зрители така и не помислиха да се разотиват. Аеропланът се превърна в точица на небето към „Спрекълс“ и се изгуби. След четвърт час отново го видяхме да се носи спокойно и много високо. И тогава за наш ужас той сякаш се препъна и почна да пада. Падаше безкрайно, но накрая се задържа, заиздига се и направи лупинг. Един от сержантите се засмя. За миг самолетът остана неподвижен, сетне като че полудя. Завъртя се около корпуса си, изпълни няколко от завоите на Имелман[1], няколко външни и вътрешни лупинга, обърна се и прелетя над арената с корема нагоре. Успяхме да различим черната топчица, представляваща шлема на майка ни. Един от войниците бавно промълви:

— Според мене тоя е мръднал. Жената вече не е млада.

Самолетът се приземи достатъчно стабилно и дотича до публиката. Моторът замря. Пилотът се измъкна от кабината си, зашеметено клатейки глава.

— Най-страшната жена, която съм виждал! — продума той, присегна се, разтърси безчувствената ръка на Олив и бързо се отдалечи.

Да се изтръгне Олив от кабината, бяха необходими четирима мъже и доста дълго време. Беше толкова скована, че не можаха да я прегънат. Заведохме я у дома и я сложихме да легне; два дни не се вдигна.

Случилото се стана ясно постепенно. Едни неща разказа пилотът, други разказа Олив, но за да се получи що-годе някакъв смисъл, трябваше да се съпоставят двете истории. Полетели и както било наредено, почнали да кръжат над захарната фабрика „Спрекълс“ — направили три обиколки, да е сигурно, че баща ни ги е видял, и тогава на пилота му хрумнало да се пошегува. Нямал нищо лошо предвид. Изкрещял нещо и лицето му се изкривило. От рева на мотора Олив нищо не чула. Пилотът намалил газта и извикал: „Един лупинг?“ Обикновена шега. Олив видяла очилатото му лице, а вихърът грабнал думите му и ги преиначил. Олив чула „ще се захлупим“. „Ясно, помислила, знаех си, че точно така ще стане.“ Ето я и смъртта. Мозъкът й бързо проверил не е ли забравила нещо. Завещанието било готово, писмата — изгорени, била с ново бельо, за вечеря вкъщи била оставила предостатъчно храна. Подвоумила се дали е угасила лампата в задната стая. Всичко това станало за секунда. След това й минало през ума, че може би ще се намери някакъв неочакван шанс за спасение. Младият пилот очевидно бил уплашен, а страхът е най-опасното нещо, което би го сполетяло в подобно положение. Ако се поддаде на паниката, блъскаща в сърцето й, току-виж, изплашила го повече. Затуй решила да му вдъхне кураж. Усмихнала се приветливо и кимнала, да не го смути, след което светът изведнъж се преобърнал. На излизане от лупинга той се обърнал към нея и извикал: „Още?“ Олив далеч не могла да чуе каквото и да било, но изправената й брадичка говорела, че е решена да подпомогне пилота, та да не го е толкова страх, когато се разбият на земята. Усмихнала се и пак кимнала. В края на всеки лупинг той се обръщал назад и всеки път тя го окуражавала. След това той продължаваше да повтаря:

— Най-страшната жена, която съм виждал! Аз устава наруших, а тя иска още! Бога ми, каква авиаторка става от нея!

Бележки

[1] По името на пилота Макс Имелман (1890–1916), германски авиоакробат. — Б.пр.