Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
East of Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 343 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
elli (2008)
Допълнителна корекция
BHorse (2008)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)

Издание:

Джон Стайнбек. На изток от Рая

Роман. Първо издание

Народна култура, София, 1986

679 с.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
  3. — Корекции от Диан Жон

Статия

По-долу е показана статията за На изток от рая от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
На изток от рая
East of Eden
АвторДжон Стайнбек
Първо издание1952 г.
САЩ
ИздателствоThe Viking Press
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
ISBNISBN 9547331434
На изток от рая в Общомедия

„На изток от рая“ (на английски: „East of Eden“) е роман от Джон Стайнбек, публикуван през септември 1952 г.

Джон Стайнбек се връща в Салинас през 1948 г.и започва да работи върху романа „На изток от рая“. Той смята че това ще е най-значителното му произведение. Книгата е завършена през 1951 г. и на следващата година Viking Press я публикува. През ноември 1952 г. е бестселър #1 в раздела за художествена литература.

Този мащабен и увлекателен философски роман и неговото заглавие са повлияни в значителна степен от библейската легенда за Каин и Авел – тази за първото братоубийство. В романа се показва постоянната борба между доброто и злото, силата и слабостта, любовта и омразата, красотата и грозотата. Действието се развива в рамките на петдесетишестгодишна хроника (от 1862 до 1918 г.), описваща три поколения от две фамилии. В романа има много биографични моменти от рода на Стайнбек. Според самия автор книгата е резултат от 11 години мисловна бременност; една година непрекъснато писане; 300 молитви; около 36 топа хартия; 350 000 думи (преди съкращенията) и много твърд мазол на средния пръст на дясната му ръка.

На изток от рая“ е екранизиран от Елия Казан и е пуснат по екраните през 1955 г. На български романът е преведен от Кръстан Дянков.

Външни препратки

Глава 51

1

На изборите през 1903 година Хорас Куин взе повече гласове от мистър Р. Кийф и спечели шерифския пост. Като заместник-шериф той бе натрупал достатъчно опит. И по-голямата част от избирателите решиха, че след като тъй и тъй Куин върши почти цялата работа, той би могъл да бъде и титуляр. Шерифът Куин остана на този пост до 1919 година — толкова дълго време, че ние, които тогава растяхме в околията Монтерей, смятахме думите „шериф“ и „Куин“ за естествено свързани една с друга. Не можехме да си представим, че шериф може да бъде някой друг. Куин остаря на тази служба. Куцаше от едновремешна рана. Знаехме, че е безстрашен и непобедим, тъй като бе оцелял от не една престрелка; освен всичко, той наистина приличаше на шериф — тъкмо така си ги представяхме. Беше с широко румено лице, а белите му мустаци се извиваха като рога на планински елен. Широкоплещест, на тия години бе почнал и да натежава, но това му придаваше още по-голям авторитет. Носеше елегантна широкопола шапка, широк еднореден жакет, а револвера през последните години слагаше в презраменен кобур. Старият му пояс твърде много притесняваше стомаха му. Околията си той познаваше още в 1903 година, но в 1917-а я знаеше и контролираше още по-добре. Известна и позната личност, той бе също такава част от Долината на Салинас, както и околните планини.

Шерифът Куин следеше Кейт през всичките години след нараняването на Адам. Когато почина Фей, той инстинктивно се досети, че навярно за това е виновна Кейт, но същевременно знаеше, че не притежава никакви улики да я обвини, а мъдрият шериф никога не си блъска главата с невъзможното. В края на краищата ставаше дума за две проститутки.

Годините си вървяха, Кейт играеше честно с него и той постепенно почна да я уважава. След като публични домове щеше да има и занапред, то нека поне ги управляват хора с чувство за отговорност. Неведнъж Кейт спипваше и му предаваше търсени от полицията лица. Нейният дом никога не се забъркваше в неприятни истории. И шерифът Куин се разбираше с Кейт.

Някъде около пладне в събота след Деня на благодарността шерифът Куин се зае да прегледа намерените в джобовете на Джо Валери книжа. Трийсет и осем калибровият куршум бе разкъсал едната страна на сърцето му и сплескан в реброто, бе откъснал парче колкото юмрук. Кафеникавите пликове се бяха слепили от почернялата кръв. Шерифът ги навлажни с мокра носна кърпа, за да ги отдели. Сетне прочете завещанието, което бе сгънато, така че кръвта бе останала само по външните краища. Сложи го встрани и заразглежда снимките в пликовете, при което дълбоко въздъхна. Всеки плик съдържаше честта и духовния мир на определен човек. Използвани умело, изображенията биха довели до пет-шест самоубийства. В това време Кейт вече се намираше върху дисекционната маса в клиниката на Мълър, в кръвоносните й съдове течеше формалин, а стомахът й, поставен в буркан, бе изпратен в кабинета на съдебния експерт.

След като прегледа всички снимки, шерифът Куин поиска някакъв телефонен номер и каза в слушалката:

— Можеш ли да се отбиеш при мен? Е, ще си поотложиш обяда… Да, смятам, ще се увериш, че е важно. Чакам те.

Няколко минути по-късно, когато в предната канцелария на стария тухлен околийски затвор, зад съдилището, до писалището му застана безименният посетител, шерифът Куин бутна пред него завещанието на Кейт.

— Какво е мнението ти на адвокат — валидно ли е това?

Човекът прочете двата реда и пое дълбоко дъх през носа си.

— Наистина ли е лицето, за което си мисля?

— Да.

— Тогава, щом се е казвала Катерин Траск, щом това е нейният почерк и ако Арон Траск е наистина неин син, валидно е, и още как.

Куин приповдигна краищата на разкошните си гъсти мустаци с показалец.

— Ти нали я познаваше?

— „Познаваше“ не е точната дума. Просто знаех коя е.

Куин облегна лакти на писалището и се наведе напред.

— Седни, искам да си поговорим.

Посетителят му придърпа един стол. Пръстите му си играеха с копчето на палтото.

— Изнудвала ли те е Кейт? — попита шерифът.

— Разбира се, не! Откъде накъде?

— Питам те като приятел. Знаеш, че е мъртва и можеш да ми кажеш.

— Нямам представа за какво намекваш. Мен никой не ме е изнудвал. — Куин измъкна една снимка от плика й, обърна я като карта за игра и я плъзна по масата. Посетителят намести очила и дъхът му отново свирна през носа. — Исусе! — тихо възкликна той.

— Нали не си знаел, че притежава такава снимка?

— А, знаех, тя ми съобщи. За Бога, Хорас, какво смяташ да правиш с всичко това? — Куин измъкна снимката от ръката му. — Хорас, какво ще правиш с всичко това?

— Ще го изгоря. — Шерифът прокара палец по ръбовете на пликовете. — Това тук представлява една адска колода, която може да вдигне цялата околия във въздуха.

На отделен лист хартия Куин написа списък от имена, след което се надигна на хромия си крак и се дотътри до желязната печка при северната стена на канцеларията. Смачка „Салинас Морнинг Джърнъл“ на топка, запали го и го пусна в печката. Щом вестникът се разгоря, хвърли кафеникавите пликове в пламъците, премести ръчката на „силно“ и затвори вратичката. Огънят забумтя и малките остъклени прозорчета в предната част на печката замигаха в жълто. Куин обърса ръце, сякаш с нещо ги бе изцапал.

— Вътре бяха и негативите — каза той. — Прерових цялото й бюро. Други копия нямаше.

Посетителят му се помъчи да каже нещо, но гласът излезе като дрезгав шепот:

— Благодаря ти, Хорас.

Шерифът докуца до писалището и взе списъка.

— Искам за нещо да те помоля — поде той. — Вземи този списък и съобщи на всички вписани, че съм унищожил снимките. Познаваш ги до един, Бог ми е свидетел, тъй че няма особено да се зачудят. Светци вече няма. Всекиго ще хванеш насаме и ще му кажеш точно какво се е случило. Ето, виж! — И той отвори вратичката на печката, разравяйки почернелите хартии, които се превърнаха на пепел. — За това им разкажи! — рече той.

Посетителят погледна шерифа и Куин разбра: няма вече земна сила, която би възпряла този човек да го мрази. До края на живота им между тях ще има преграда, но никой никога не би подсказал това.

— Хорас, не зная как да ти благодаря.

— Няма нищо — с тъга отвърна шерифът. — Направих онова, което бих искал и приятелите ми да сторят за мен.

— Долна кучка! — тихо изсъска посетителят и Хорас Куин се досети, че половината от ругатнята се отнася до него. Стана му ясно и това, че повече няма да го избират за шериф. Тези мъже, обременени с чувството за вина, ще го прогонят, просто са длъжни. Въздъхна и седна.

— Върви сега да обядваш — каза той. — Аз имам още работа.

В един и четвърт шерифът Куин сви от Главната към Централния булевард. В пекарната на Рейно си купи една франзела, все още топла и сладостно ухаеща на втасало тесто. За да изкачи стъпалата до верандата на Траск, хвана се с едната ръка за парапета. Ли му отвори, вързал на кръста си пешкир за съдове.

— Няма го вкъщи — рече той.

— Връща се. Обадих му се в наборното. Ще го изчакам.

Ли се отдръпна да го пропусне, покани го във всекидневната и попита:

— Ще искате ли чаша прекрасно горещо кафе?

— Нямам нищо против.

— Съвършено прясно — рече Ли и се прибра в кухнята. Куин огледа комфортната всекидневна. И почувства, че не желае да остава повече на своя пост. Спомни си какво бе казал един лекар веднъж: „Обичам да акуширам, защото свършиш ли си добре работата, накрая те чака голяма радост.“ Шерифът често бе мислил за тази забележка. Струваше му се, че ако той си върши добре работата, накрая някого винаги го чака мъка. Обстоятелството, че тя е необходима, все по-малко означаваше нещо за него. Ще не ще, скоро ще се пенсионира. Всеки носи в съзнанието си една представа за наближаващото пенсионерство — ще върши онези неща, за които никога не му е оставало време: да пътува или да изчете пренебрегваните книги, които вечно е твърдял, че познава. От години шерифът си бе мечтал как ще прекарва тези ведри дни — на лов и на риба, ще скита по хребетите на Санта Лусия, ще нощува край полузабравени ручеи. Но сега, когато това време бе почти дошло, той разбираше, че не го иска. От спането на голата земя кракът ще го заболи. Припомняше си колко много тежи един елен и колко трудно се пренася полюляващото се мъртво животно от мястото на убиването му. И освен това, честно казано, вече не му се яде дивеч. Мадам Рейно би могла да го накисне във вино и да го шпикова с подправки, но, по дяволите, така приготвена, и една стара обувка ще добие приемлив вкус.

Ли бе купил машинка за кафе. Куин дочу как водата бълбука в стъклената каничка и дълго обучаваната му разсъдливост направи предположението, че Ли не е казал истината и че кафето няма да е прясно приготвено.

Добре работеше мозъкът на стария шериф. Изострен от продължителен опит, той можеше да възстанови не само човешки образи и да ги изучава наново, но и цели случки и разговори. И ги преповтаряше непрекъснато, като грамофонни плочи или кино. Докато мислеше за дивеча, мисълта му бе инвентаризирала всекидневната и като го смушка, рече му: „Хей, тук има нещо нередно, нещо необикновено.“ Шерифът се вслуша в този глас и огледа стаята: басма на цветя, дантелени пердета, бяла ажурена покривка на масата, възглавници по канапето, облечени в крещящо пъстри импримета… Една дамска стая в дом, където живеят само мъже. И се сети за своята всекидневна. Всеки предмет в нея, с изключение на стойката за лули, бе избиран, купуван и поддържан от мисис Куин. Впрочем тя бе купила и стойката, специално за него. Значи и у тях всекидневната бе женска. Но тук имаше нещо фалшиво. Тук всичко бе прекалено женско — това бе дамска стая, подредена от мъж, твърде претрупана и твърде подчертано женска. Сигурно е работа на Ли. Адам не би се досетил, камо ли да подреди така. Не, това е свършил Ли в желанието си да създаде домашен уют, а Адам дори и не забелязва. Хорас Куин си спомни, че когато го бе разпитвал навремето, Адам му се стори доста разстроен. И сега виждаше неговите блуждаещи и ужасени очи. Тогава го бе преценил като човек с такава изключителна честност, която не би допуснала нищо друго. През изтеклите години се бяха виждали неведнъж. И двамата членуваха в масонския орден. Заедно бяха преминали приемния изпит. След Адам и Хорас бе станал майстор на ложата, и двамата носеха майсторския отличителен знак. Но Адам се държеше встрани, сякаш невидима стена го отделяше от света. Никой не можеше да проникне до него, а и той към никого не протягаше ръка. Затова пък в онова едновремешно страдание тази стена не бе съществувала. Чрез жена си Адам се бе докоснал до живия свят. Хорас си я припомни — сива, измита, с игли, забити в гърлото и свързани с гумените маркучи, през които от тавана се стичаше формалин. Адам не бе в състояние да извърши нещо нечестно. Той и нищо не искаше. За да бъде нечестен, човек трябва бясно да се стреми към нещо. Шерифът се замисли какво ли се извършва зад тая невидима стена, какво ли напрежение съществува там, какви са радостите и мъките. Поотмести се на стола, за да не изтръпне кракът му. В къщата бе тихо, клокочеше само кафето. Доста дълго се придвижваше Адам от наборното бюро. „Остарявам — доволен си помисли шерифът — и това май ми допада.“ След това чу Адам да влиза от предния вход. Ли също го чу и се втурна през вестибюла.

— Шерифът е тук — посрещна го той. Навярно пожела да го предупреди.

Адам влезе усмихнат и протегна ръка.

— Здравей, Хорас! Носиш ли заповед за арестуване? — Като шега, това бе забележително постижение.

— Здрасти — отвърна Куин. — Твоят човек ми е обещал чаша кафе.

Ли влезе в кухнята и затрополи със съдовете.

— Нещо нередно ли има, Хорас? — попита Адам.

— В моята, работа винаги всичко е нередно. Ще изчакам кафето.

— Не се смущавай от Ли. Той си слуша поначало. И през затворена врата чува. Нищо не крия от него, не мога. — Ли внесе подноса. Едва забележимо се усмихваше, сякаш на себе си, и след като наля кафето и се махна, Адам отново попита:

— Нещо лошо ли е, Хорас?

— Предполагам, не е. Адам, беше ли тази жена все още омъжена за тебе?

Адам се напрегна.

— Да — каза той, — какво има?

— Снощи се е самоубила.

Лицето на Адам се сгърчи, очите му набъбнаха и в тях блеснаха сълзи. Стегна уста, но не издържа, захлупи лице в ръцете си и заплака.

— Горката ми любима! — изрече той. Куин остана неподвижен, остави го да му премине. След миг Адам дойде на себе си и вдигна глава. — Извини ме, Хорас. — Ли се показа от кухнята и тикна в ръцете му една навлажнена кърпа. Адам попи очите си и му я върна. — Не очаквах това — каза той засрамено.

— Какво да правя сега? Ще изискам трупа и ще я погреба.

— Аз не бих го сторил — каза Хорас. — Всъщност, ако смяташ, че си длъжен… Но аз не съм дошъл за това. — Извади от джоба си завещанието, прегънато на две, и му го подаде.

Адам се отдръпна.

— Нейна ли е тази кръв?

— Не е нейна. Кръвта няма нищо общо с нея. Прочети го. Адам прочете двата реда, втренчи се в листчето и отвъд него.

— Той не знае, че тя му е майка.

— Не си ли му казвал?

— Никога.

— Господи! — изпъшка шерифът.

— Сигурен съм, че няма да поиска нищо от нея — убедено каза Адам. — Направо да го скъсаме и все едно че нищо не е имало. Мисля, че ако разбере, Арон няма да пожелае нищо нейно.

— Боя се, че няма да може — рече Куин. — Малко са незаконните неща, които можем да направим. Тя е имала сейф в банката. Няма защо да ти обяснявам откъде съм взел завещанието и ключа. Бях в банката, без да изчаквам съдебното нареждане. Смятах, че ще намеря някаква връзка. — Не съобщи на Адам, че се е надявал да открие още снимки. — И Стария Боб ми разреши да отворя сейфа. Можем винаги да отречем. Но там има над сто хиляди долара със златно покритие. Цяла бала пари, абсолютно нищо друго. Само пари.

— Нищо друго?

— Освен едно. Сватбено удостоверение.

Адам се отпусна на облегалката. Отново се бе отдръпнал в себе си, зад меките защитни дипли между него и света. Забеляза кафето и сръбна.

— Според теб какво трябва да направя? — равно и тихо попита той.

— Мога да ти кажа само какво аз бих направил — каза шерифът Куин, — но не си длъжен да последваш съвета ми. Веднага бих повикал момчето и всичко ще му разкажа, от игла до конец. Дори ще му призная защо досега не съм му казвал. Колко е годишен той?

— Седемнайсет.

— Вече е мъж. Все някога ще научи. И най-добре, ако всичко стане наведнъж.

— Кейл знае — каза Адам. — Затова се чудя защо е направила завещанието за Арон.

— Божа работа. Ти какво мислиш?

— Знам ли? Но ще постъпя както казваш. Нали няма да си отидеш?

— Няма. Ще остана.

— Ли — извика Адам, — кажи на Арон да дойде при мене. Прибрал се е, нали?

Ли се показа на вратата. Спусна за секунда тежките си клепачи, сетне ги отвори.

— Още не е. Може би е заминал за колежа.

— Щеше да ми обади. Знаеш ли, Хорас, в Деня на благодарността изпихме доста шампанско. А къде е Кейл?

— В стаята си — отговори Ли.

— Добре, повикай го. Нека дойде. Кейл ще знае.

Кейл се появи с уморено лице и с отпуснати от изтощение рамене, но външността му си оставаше затворена, упорита и неприветлива.

— Знаеш ли къде е брат ти? — попита го Адам.

— Не знам — отвърна Кейл.

— Не бяхте ли заедно?

— Не.

— Няма го вече две нощи. Къде е?

— Откъде да зная? — рече Кейл. — Казано ли е, че трябва да се грижа за брат си?[1]

Адам сведе глава, снагата му потрепера. Моментна тръпка. В дъното на очите му проблесна остра, невероятно ярка синя светлинка.

— Сигурно се е върнал в колежа — побърза да каже той. Устните му се раздвижиха натежали, промърмори като човек, говорещ насън. — Не смяташ ли, че се е върнал в колежа?

Шерифът Куин се изправи.

— Каквото има да се върши, може да се свърши и по-късно — каза той. — Почини си, Адам, преживяното не е леко.

— Преживяното? — Адам вдигна поглед. — А, да. Благодаря ти, Джордж. Много ти благодаря!

— Джордж ли?

— Много ти благодаря — повтори Адам.

След като шерифът си отиде, Кейл се прибра в стаята си. Адам се отпусна на стола и много скоро задряма. Устата му се отвори и от небцето му се разнесе похъркване.

Ли остана още някое време, погледа го, после се върна в кухнята. Изпод сандъчето за хляб издърпа тънко, подвързано с кожа томче, чиито златни букви бяха почти напълно изтрити — „Размишленията на Марк Аврелий“ в превод на английски. Обърса си телените очила с кърпата за съдове, отвори книгата и я запрелиства. Усмихваше се, съзнателно търсейки подкрепа. Зачете бавно, движейки устни на всяка дума: „Всичко е само за един ден — и онзи, който помни, и онова, което се помни. Непрестанно наблюдавай и ще видиш, че всяко нещо се дължи на някаква промяна. Свикни да смяташ, че естеството на Вселената не обича нищо тъй силно, както да променя съществуващите неща, за да ги превърне в нови, подобни тям. Защото всичко, което съществува, е в един или друг смисъл зародишът на онова, което ще бъде.“ Ли погледна по-надолу: „Ти скоро ще умреш, но пак не си избавен и освободен от изменения, нито си се отърсил от подозрението, че нещо външно може да те нарани, нито пък си добродушно благоразположен към всичко, нито пък вече виждаш мъдростта единствено в справедливите постъпки.“

Ли вдигна поглед от страницата и отговори на книгата тъй, както би отговорил на някого от древните си предшественици:

— Това е вярно — рече той. — Много е трудно, съжалявам. Но не забравяй, пак ти беше казал: „Избирай винаги късия път, помни, че късият път е най-естествен.“

След това пусна страниците да се затворят и в пръстите му остана само началната, върху която с тъп дърводелски молив бе написано „Сам’л Хамилтън“. Изведнъж Ли се почувства добре. Интересно, дали някога Сам’л Хамилтън бе усетил липсата на тази книжка? Разбрал ли е кой я бе откраднал? На Ли се бе сторило, че единственият истински чист начин е да я задигне. И се радваше и досега. Пръстите му погалиха гладката кожена подвързия, после отнесе книгата и пак я скри под сандъчето за хляб. „Разбира се — каза си Ли, — той се е досетил кой е крадецът. Кой друг може да вземе Марк Аврелий?“ Отиде във всекидневната и постави стол близо до спящия Адам.

2

Кейл седеше на масата в своята стая с облегнати лакти и притискаше с длани цепещата го глава, разтривайки слепоочията. Присвиваше го стомах, целият, отвън и отвътре, вонеше на сладостно-киселата миризма на уиски, пропита в порите и в дрехите му, лениво пулсираща в главата.

Кейл никога не беше пил досега, не му се е налагало. Но отиването до Кейт не се оказа никакво облекчение за болката, а отмъщението му не се превърна в очакваната победа. В паметта му кръжаха облаци и несвързани късове от звуци, гледки и чувства. В момента той не можеше да раздели истинското от въображаемото. На излизане от Кейт бе докоснал брат си, но хлипащият Арон го отблъсна с юмручен удар като бич, който го повали. Арон бе постоял над него в тъмното, след това неочаквано се бе извърнал и побягнал, плачейки като сломено дете. Кейл и сега чуваше дрезгавите му вопли, заглушаващи хукналите стъпки. Кейл бе останал да лежи неподвижен на мястото, където падна, под високия чимшир в двора на Кейт. Откъм обръщалото се чуваха пъшканията и кихавиците на локомотивите, долиташе трясъкът на товарни вагони, лашкани в композиции. Сетне бе затворил очи, но като чу леки стъпки и долови чуждо присъствие, погледна нагоре. Някой се бе надвесил над него и той си помисли, че това е Кейт. Фигурата безшумно изчезна. Малко по-късно Кейл се бе надигнал, поизчетка се и тръгна към „Главната улица“. Бе се изненадал от най-обикновените си чувства. Дори тихичко запя с притаен глас:

„В тази ничия земя розичка расте.

Колко чудно е, че тя…“

Целия петък Кейл се мота като замаян. Вечерта Джо Лагуна му купи един кварт уиски. Кейл бе още млад, нямаше право да го купи. Джо поиска да му прави компания, но се задоволи с долара, който Кейл му пробута, и се върна да изпие един пайнт гроздова.

Кейл свърна в уличката зад енориашкия дом и намери сянката до стълба, където бе седял в нощта, когато за пръв път видя майка си. Кръстоса нозе на земята и преодолявайки погнусата и порива да повърне, взе да се налива с уиски. На два пъти повърна, но продължи да пие, докато земята изведнъж се изправи и се залюля, а уличната лампа царствено се завъртя в кръг. Най-сетне бутилката се изхлузи от ръката му и Кейл изгуби съзнание, продължавайки да повръща. Някакво сериозно улично псе с къса козина и закривена опашка, тръгнало на посещение по своите познати места, се шмугна в уличката, но го надуши и с широк завой го заобиколи. Намери го Джо Лагуна и също го помириса. После взе шишето, облегнато върху крака на Кейл, вдигна го към лампата и го разклати. Все още имаше една трета. Огледа се за тапата, но не я откри и се отдалечи, запушил гърлото с палец да не се разплиска уискито.

Когато в студеното утро Кейл се пробуди премръзнал, светът му се стори отвратителен. Довлече се до вкъщи като премазана хлебарка. Не се наложи да върви дълго — просто се измъкна от уличката и прекоси „Главната“.

Ли го чу на вратата и като залиташе в хола, долови издайническата воня, с която се довлече в стаята си и се строполи на леглото. Главата му се пръскаше от болка, но бе вече напълно буден. Бе изгубил всякакво съпротивление срещу страданието, с нищо не можеше да се предпази и от срама. След малко направи най-доброто, което смогна — изкъпа се с ледена вода, изтърка се цял с късче пемза и едва не се издра, но болката от това дране му се стори благодатна.

Знаеше, че е длъжен да открие на баща си своята вина и да го помоли за прошка. И не само сега, а и завинаги трябваше да се унижава пред Арон. Без това не можеше да живее. И все пак, когато го извикаха и застана в една стая с баща си и шерифа Куин, той бе вече див и гневен като разлютено куче, а самоомразата му се обърна навън, към всички останали — порочен пес, когото не обичат и който никого не обича. След това се върна в стаята си и вината му отново го връхлетя. Не притежаваше никакво оръжие, с което да я отблъсне. Обзе го панически страх за Арон. Може да е пострадал, може да е загазил. Арон не е в състояние да се защитава. Кейл схвана, че трябва да върне Арон, да го намери и да му върне предишното състояние. Това трябваше да стане дори ако се наложи Кейл да се пожертва. Мисълта за саможертва го облада така, както става с всички разяждани от вина хора. Саможертвата би настигнала Арон, би го върнала назад. Кейл отвори скрина си и измъкна плоското пакетче изпод носните си кърпи. Огледа се в стаята и домъкна на масата една порцеланова паничка за игли и карфици. Дишаше дълбоко и хладният въздух му се услади. Хвана една от новичките банкноти, сгъна я по средата под прав ъгъл, драсна клечка кибрит откъм долната страна на писалището и я запали. Плътната хартия се сгърчи и почерня, пламъкът се вдигна нагоре и Кейл пусна овъгленото парченце в чинийката чак когато огънят стигна върховете на пръстите му. Измъкна още една банкнота, запали и нея. След шестата, без да чука, в стаята влезе Ли.

— Замириса ми на дим — рече той и забеляза какво прави Кейл. — О!

Кейл се изопна пред евентуалната му намеса, но такава не последва. Ли скръсти ръце на корема си и тихомълком застана в очакване. Кейл упорито палеше банкнота подир банкнота, додето изгори всички до една, сетне стри овъглените късове на пепел и на свой ред зачака реакцията на Ли, но Ли продължаваше неподвижен да мълчи.

— Хайде — най-сетне не издържа Кейл, — казвай! Нали искаш нещо да ми кажеш? Казвай!

— Няма — рече Ли, — нямам какво да ти казвам. Ако и ти нямаш нужда нещо да ми кажеш, ще постоя и ще се махна. Ето, ей тук ще поседна. — Сви се на един стол, скръсти ръце и зачака. Усмихваше се на себе си с онова изражение, което наричаме „непроницаемо“.

Кейл се отдалечи.

— Мога да седя по-дълго от тебе — каза той.

— На състезание може би. Но ден след ден, години наред… кой знае, може и векове… Не, Кейл, ще изгубиш.

— Бих искал да си почнеш конското — злобно каза Кейл след няколко секунди.

— Нямам конско.

— Тогава за какви дяволи си се домъкнал? Знаеш какво направих. А снощи се напих.

— Първото го подозирам, а второто го надушвам.

— Надушваш го?

— Че ти още вониш — рече Ли.

— За първи път ми беше — каза Кейл. — Не ми хареса.

— И на мен — рече Ли. — От алкохол ми става лошо на стомаха. Освен това ме прави игрив. Разумен, но игрив.

— Как по-точно, Ли?

— Мога само да ти дам един пример. На млади години играех тенис. Харесваше ми, а и не беше лошо за един слуга. Ще може да отбива мъчните топки вместо господаря си, ако играят на двойки. Благодарност няма, но някой и друг долар… Веднъж, мисля пих шери, ми хрумна теорията, че най-бързите и най-неуловими животинки на света са прилепите. Намериха ме среднощ в камбанарията на методистката църква в Сан Леандро. Бях с ракета и, изглежда, съм обяснил на полицая, който ме арестува, че си тренирам бекхенда с прилепи.

Кейл се разсмя така жизнерадостно, че на Ли му се дощя да е било истина.

— Пък аз просто седях до един стълб и се наливах като свиня — рече той.

— Все тия животни…

— Страх ме беше, че ако не се напия, ще се самоубия — прекъсна го Кейл.

— Никога няма да го направиш — рече Ли, — твърде си посредствен. Между другото, къде е наистина Арон?

— Избяга. Не го знам къде отиде.

— Виж, той не е посредствен — неспокойно рече Ли.

— Знам. Точно за това си мислех. Нали не би посегнал, а, Ли? Какво ще кажеш?

— Ама че проклетия! Щом човек пожелае да повярва в нещо — изпитателно почна Ли, — казва на някой приятел да си мисли, че каквото той е поискал, е непременно вярно. Все едно да питаш келнер кое им е най-хубавото блюдо. Отде, по дяволите, да зная?

— Ах, защо го направих! — завайка се Кейл. — Защо го направих?!

— Не усложнявай нещата — посъветва го Ли. — Знаеш защо си го направил. Било те е яд на него. И те е било яд, защото баща ти е наранил чувството ти за достойнство. Не е мъчно да се разбере. Ти просто си зъл.

— Мисля, че това най-много ме смущава: защо съм зъл. Ли, аз не искам да бъда такъв. Помогни ми, Ли!

— Минутка! — рече Ли. — Стори ми се, че чух баща ти. — И изхвръкна през вратата. Кейл долови гласове и след малко Ли се върна в стаята. — Отива на пощата. По това време на деня никога не са пристигали писма. И никой не получава писма следобед. Но всеки мъж в Салинас отива в пощата именно следобед.

— Някои гаврътват пътем по една чашка — отбеляза Кейл.

— Мен ми се струва, че им е станало навик, пък си и почиват. Срещат се с приятели… Виж какво, Кейл — рече Ли, — баща ти не ми харесва. Изглежда ми разсеян… О, щях да забравя! Ти още не знаеш. Снощи майка ти се е самоубила.

— Нима? — продума Кейл и след това изръмжа: — Вярвам, че така й се пада. Не, не исках да кажа това. Не искам да мисля по този начин. Ето пак, виждаш ли? Не искам, не искам да бъда такъв!

Ли се почеса по главата, от което цялата го засърбя. Печелейки време, той продължи да се чеше. Така добиваше вид на дълбоко замислен.

— Голямо удоволствие ли ти достави изгарянето на парите? — попита той.

— Като че ли да.

— И ти става много приятно от това самобичуване, нали? Наслаждаваш ли се на своето отчаяние?

— Ли!

— Само за себе си мислиш! И затаяваш дъх пред трагичната съдба на Кейлъб Траск, Кейлъб Великолепния, Кейлъб Неповторимия! Кейлъб, чието страдание плаче за своя Омир. Никога ли не ти е хрумвало, че си просто един сополанко? Веднъж лошо момче, друг път — невероятно щедро? С мръсни привички и удивително чисти мисли? Може би притежаваш малко повече енергичност от повечето останали, но само толкова, вън от това ти си досущ като всички други момчета-сополанковци. Нима се мъчиш да си приписваш някакво достойнство и трагичност само защото майка ти е била проститутка? И ако с брат ти се случи нещо, ще можеш ли да си присвоиш незабелязано славата на убиец, а, себелюбецо?

Кейл се обърна бавно към масата си. Притаил дъх, Ли го наблюдаваше, както лекарят следи как пациентът му ще понесе подкожната инжекция. И забеляза припламването на последователните му реакции — най-напред негодуванието от обидата, сетне войнствеността и накрая, водещи някъде към началото на облекчението, наранените чувства. Ли въздъхна. Така упорито се беше постарал, с такава нежност, и ето — изглежда, усилията му щяха да бъдат възнаградени.

— Ние сме буен народ, Кейл — тихо продължи той. — Не ти ли се вижда чудно, че слагам и себе си в това число? Може би ние наистина до един сме произлезли от нетърпеливите, сприхавите, от престъпници, кавгаджии и побойници, но сме потомци и на храбрите, непокорните и щедрите. Ако не са били такива, нашите прадеди са щели да си останат по своите родни места в другия свят и да мрат от глад върху изтощената земя. — Кейл извърна глава към Ли, от лицето му бе изчезнало всякакво напрежение. Усмихна се и Ли схвана, че все пак не е подвел момчето изцяло, Кейл вече разбираше каква е била задачата му — една добре изпълнена задача — и сега му е благодарен. — Ето защо включвам и себе си — продължи Ли. — Ние всички носим това наследство, безразлично от коя стара земя са тръгнали бащите ни. Независимо от цвета и от оттенъците, всички американци притежават, кажи-речи, едни и същи белези. Така, по чиста случайност, се е получила една порода хора. Затуй сме и свръхсмели, и свръхстрахливи, добри, но и жестоки като деца. Ние сме свръхдружелюбни и заедно с това се плашим от чужденците. Уж се надуваме, а всичко ни прави впечатление. Ние сме прекалено сантиментални, но и реалистични. Земни, материалисти, а в същото време… Нима си чувал за друга нация, която върши всичко в името на някакви идеали? Преяждаме, нямаме никакъв вкус, никакво чувство за мярка. Пилеем силите си като ненужна смет. Хората в бившите ни отечества казват за нас, че преминаваме от варварството направо към упадъка, без никаква междинна култура, Можем ли да допуснем, че ония, които ни критикуват, не са намерили ключа и не знаят езика на нашата култура? Такива сме, Кейл, всички до един. И ти не си по-различен.

— Продължавай да говориш — рече Кейл, усмихна се и повтори: — Продължавай.

— Повече няма нужда — каза Ли. — Аз свърших. Само ми се иска баща ти да се върне. Безпокоя се за него. — И неспокойно излезе от стаята.

В антрето, току зад входната врата, той свари Адам — облегнат на стената със смъкнати рамене и ниско прихлупена шапка.

— Какво става с тебе, Адам?

— Нямам представа. Май съм изморен, много изморен.

Ли го хвана за ръката и се наложи да го отведе до всекидневната. Адам се строполи тежко на своя стол. Ли му свали шапката. Адам взе да разтрива опакото на лявата си ръка. Очите му бяха необикновени — съвсем ясни, ала неподвижни. Пресъхнали и подпухнали, устните му пропускаха словата бавно, едва чуто, сякаш бълнува. И грубо потриваше ръката си.

— Чудна работа — рече той, — изглежда, съм припаднал в пощата. Никога не съм губил съзнание. Мистър Пиода ми помогна да се изправя. Стори ми се, беше за секунда. Никога не съм припадал.

— Имаше ли писма? — попита Ли.

— Да… да, мисля, че имаше. — Пъхна си лявата ръка в джоба, но след миг я измъкна. — Ръката ми е като безчувствена — извинително каза той, пресегна с дясната и извади жълта пощенска картичка, с каквито си служат правителствените учреждения. — Мисля, че я прочетох — каза той, — трябва да съм я прочел. — Вдигна я пред очите си и след това я пусна в скута си. — Ли, май ще се наложи да си взема очила. Досега никога не съм имал нужда. Не мога нищо да прочета. Буквите ми скачат.

— Дай аз да я прочета.

— Смешна работа… да, първата ми работа е да си взема очила. Чети, какво пише?

— „Мили татко — зачете Ли, — аз съм във войската. Казах им, че съм на осемнайсет години. Ще се оправя, не се тревожи за мен. Арон.“

— Интересно — рече Адам, — като че ли съм я чел. Но май не съм. — И отново разтри ръката си.

Бележки

[1] Построявайки романа върху библейската легенда за Авел и Каин, Стайнбек дири успоредиците както в първоначалните отношения на братята Адам и Чарлз Траск, така и по-сетне в тези между Арон и Кейл. Тук почти дословно се повтаря диалогът между Бог и Каин (Битие, гл. 4): „Къде е брат ти Авел?“ — „Не зная. Да не съм пазач на брата си?“ След това Бог прогонва братоубиеца Каин на изток от Рая. — Б.пр.