Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
East of Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 343 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
elli (2008)
Допълнителна корекция
BHorse (2008)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)

Издание:

Джон Стайнбек. На изток от Рая

Роман. Първо издание

Народна култура, София, 1986

679 с.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
  3. — Корекции от Диан Жон

Статия

По-долу е показана статията за На изток от рая от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
На изток от рая
East of Eden
АвторДжон Стайнбек
Първо издание1952 г.
САЩ
ИздателствоThe Viking Press
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
ISBNISBN 9547331434
На изток от рая в Общомедия

„На изток от рая“ (на английски: „East of Eden“) е роман от Джон Стайнбек, публикуван през септември 1952 г.

Джон Стайнбек се връща в Салинас през 1948 г.и започва да работи върху романа „На изток от рая“. Той смята че това ще е най-значителното му произведение. Книгата е завършена през 1951 г. и на следващата година Viking Press я публикува. През ноември 1952 г. е бестселър #1 в раздела за художествена литература.

Този мащабен и увлекателен философски роман и неговото заглавие са повлияни в значителна степен от библейската легенда за Каин и Авел – тази за първото братоубийство. В романа се показва постоянната борба между доброто и злото, силата и слабостта, любовта и омразата, красотата и грозотата. Действието се развива в рамките на петдесетишестгодишна хроника (от 1862 до 1918 г.), описваща три поколения от две фамилии. В романа има много биографични моменти от рода на Стайнбек. Според самия автор книгата е резултат от 11 години мисловна бременност; една година непрекъснато писане; 300 молитви; около 36 топа хартия; 350 000 думи (преди съкращенията) и много твърд мазол на средния пръст на дясната му ръка.

На изток от рая“ е екранизиран от Елия Казан и е пуснат по екраните през 1955 г. На български романът е преведен от Кръстан Дянков.

Външни препратки

Глава 24

1

Питал съм се защо става така, че истините за живота и смъртта засягат и съсипват едни хора повече от други. Смъртта на Юна отне земята изпод нозете на Самуел, разби добре защитената му цитадела и в нея нахлу старостта. За разлика от него Лайза, която положително е обичала семейството си не по-малко, не рухна и не се сви. Продължи да живее равно, скърбеше, но надмогваше скръбта. Струва ми се, че Лайза може би приемаше света тъй, както приемаше и Библията — с всичките й абсурди и поврати. Не обичаше смъртта, но знаеше, че тя съществува, и дойдеше ли, не можеше да я изненада.

Самуел бе може би разсъждавал, философствал върху смъртта, бе се шегувал с нея, но в действителност не вярваше в нея. В неговия свят смъртта не фигурираше като действащо лице. Той, както и всички около него бяха безсмъртни. И когато истинската смърт се появи, това беше безчинство, грубо отрицание на безсмъртието, което усещаше дълбоко в себе си; тази едничка пукнатина в зида на Самуел причини срутването на целия градеж. Изглежда, винаги бе мислил, че ще може лесно да се измъкне от смъртта — тя бе за него личен противник, когото с един замах можеше да премахне.

Лайза я приемаше просто като смърт, нещо обещано и очаквано. Колкото и потънала в скръб, тя продължаваше нататък, ще сложи гърне фасул на печката, ще опече шест баници, с най-голяма точност ще пресметне какво ще е нужно, за да нахрани по насита дошлите за погребението гости. В тъгата си не пропускаше да се погрижи за чистата бяла риза на Самуел, да изчетка и почисти от петна черното му сукнено палто, да лъсне обущата му с черна вакса. Може би добрият брак се изгражда тъкмо от такива два типа, спойка от няколко вида сила.

Приемеше ли нещо веднъж, Самуел би могъл като че ли да стигне по-далеч и от Лайза, но пътят към това прозрение го разкъсваше на парчета. След решението му да отидат в Салинас Лайза почна внимателно да го наблюдава. Трудно й беше да угади какво му е дошло в ума, но като майка добра и предпазлива, досещаше се, че нещо е намислил. Тя бе завършена реалистка. И понеже за всичко останало й беше все едно, зарадва се, че ще посети децата си. Глождеше я любопитство какво ли правят, как са техните деца. Тя не се привързваше към места. Местата бяха само кътчета за отдих по пътя към Небето. Не обичаше труда заради самия него, но си вършеше работата просто защото трябваше да я свърши. Но бе вече уморена. Непрекъснато й ставаше все по-трудно да се преборва с болките и изтръпването, които заран — разбира се, без никакъв успех — се мъчеха да я приковат за постелята. И тя очакваше Небето като място, където дрехите не се мърсят, където храната не се готви и съдовете не се мият. Лично за нея на Небето имаше неща, които не одобряваше напълно. Твърде много се пееше там; не й беше ясно как могат богоизбраните да издържат толкова дълго на небесната леност, която им се обещаваше. Тя и на Небето би си намерила работа. Все трябва там да има нещо, което да запълва времето на хората — било някой облак да се позакърпи, било с мехлем да се намажат нечии изнемощели криле. Може би сегиз-тогиз яките на робите имат нужда от преподгъване, а дойде ли дотам, не можеше да повярва, че дори на Небето в някое ъгълче няма да се намери паяжина, която да обереш с преметнат на метлата мокър парцал.

От посещението в Салинас хем се радваше, хем се боеше. Предложението й се бе сторило толкова хубаво, че подозираше тук да има нещо, граничещо с греха. Ами Шатокуа? Е, тя можеше и да не отиде и сигурно нямаше да отиде. Но Самуел ще се побърка, трябва да го държи под око. Така и не бе се простила с чувството си, че той е млад и безпомощен. Хубаво бе, дето не знаеше какво става в главата му, а покрай нея — и в тялото му.

За Самуел местата имаха особено значение. Ранчото му беше като сродна душа и напуснеше ли го, все едно че забива нож в близко същество. Веднъж обаче взел решение, Самуел се захвана да доведе работата докрай. Навести официално всичките си съседи, хората от старото време, които помнеха какво е било и как е било. И когато, заминавайки, напусна старите си приятели за тях бе ясно, че повече няма да го видят, макар нищо да не бе им споменал. Зазяпваше се в планините и в дърветата, дори в хорските лица, сякаш да ги запомни за вечни времена.

Посещението при Траск остави последно. Не бе ходил там от месеци. Младостта на Адам бе вече преминала. Момчетата бяха единайсетгодишни, а Ли… е, Ли си бе останал същият. Придружи Самуел до навеса.

— Отдавна исках да поговоря с вас — започна Ли. — Но работа колкото щеш. А и гледам веднъж в месеца да прескачам до Сан Франциско.

— Нали знаеш как е — рече Самуел. — Като знаеш, че еди-къде си имаш приятел, не отиваш да го видиш. Сетне него вече го няма и съвестта те изгризва до дрипа, че не си се сетил за него.

— Научих за дъщеря ви. Моите съболезнования.

— Получих ти писмото, Ли, пазя го. Хубави неща беше написал.

— Китайски работи — каза Ли. — Изглежда, колкото остарявам, повече на китайски ме избива.

— Нещо се е променило в тебе, Ли. Какво е то?

— Опашката, мистър Хамилтън. Отрязах си опашката.

— Да, това е.

— Всички постъпихме така. Не чухте ли? Вдовицата на императора вече я няма. Китай е свободен. Манчжу вече не са върховни господари и ние няма защо да носим опашки. Прокламация на новото правителство[1]. Вече никъде не са останали опашки.

— И каква е разликата, Ли?

— Не е голяма. Така е по-лесно, но на скалпа ми сега е по-леко и малко ми е несвойствено. С удобствата мъчно се свиква.

— Как е Адам?

— Добре е. Но особена промяна няма. Чудно ми е какъв ли е бил по-рано.

— И аз съм се питал. Само един кратък разцвет. Синовете сигурно са пораснали.

— Пораснаха. Доволен съм, че останах. Като ги гледах как се развиват и като помагах колкото е възможно, доста неща понаучих.

— Научи ли ги на китайски?

— Не. Мистър Траск не ми разреши. Предполагам, прав е бил. Щеше да бъде ненужно усложнение. Но сме големи приятели, вярно е, приятели сме. От баща си се възхищават, но ми се чини, че мене ме обичат. Много са различни. Нямате представа колко са различни.

— В какво?

— Като се върнат от училище, ще видите. Все едно са двете страни на един и същи медал. Кейл е саможив и мрачен, вечно нащрек, докато брат му, с една дума, е момче, което ти допада още преди да си отвори устата, а след това все повече ти харесва.

— И ти не обичаш Кейл, нали?

— Установявам, че вътре в себе си го браня. Бори се за живота си, докато брат му няма защо да се бори.

— Имам същата история и в моя род — каза Самуел. — Но не я разбирам. При една и съща кръв, при едно и също възпитание човек би си казал, че трябва да бъдат еднакви, а те не са, изобщо не са.

По-късно Самуел и Адам слязоха по засенчения от дъбове път до мястото, където почваше оврагът — от тук можеха да погледнат към долината на Салинас.

— Ще останеш ли на вечеря? — попита Адам.

— Не искам да ме държат отговорен за смъртта на други кокошки — рече Самуел.

— Ли е приготвил печено.

— Е, в такъв случай…

Старата рана все тъй караше Адам да държи едното си рамо по-ниско. Лицето му бе кораво и непроницаемо, а погледът виждаше само най-общото, без да се взира в подробностите. Двамата мъже спряха на пътя и се загледаха в долината, тучно зелена от пролетните валежи.

— Чудно ми е — тихо поде Самуел, — че не се срамуваш, дето остави тази земя да пустее.

— Нямаше причини да я засаждам — отвърна Адам. — Вече говорихме за това. Мислел си, че ще се променя. Не се промених.

— Гордееш ли се със своята рана? — попита Самуел. — Кара ли те да се чувстваш грандиозен и трагичен?

— Отде да знам?

— Помисли! Може би играеш някаква роля на една огромна сцена, чиято единствена публика си ти?

В гласа на Адам бликна едва сдържан яд.

— За да ми четеш лекции ли си дошъл? Радвам се, че дойде, но защо си ме заял?

— Да видя ще мога ли да събудя в тебе някакъв гняв. Аз съм от любопитните. Пред мен една пустееща земя, а току до мен — един празен човек. На разсипничество ми прилича. А аз разсипничество не мога да понасям, защото никога не съм могъл да си го позволя. Нима е хубаво да усещаш, че си осъдил живота си на безплодие?

— Какво друго можех да направя?

— Да се опиташ наново.

Адам го погледна в очите.

— Страх ме е, Самуел — рече той. — По-добре да я карам както сега. Сигурно ми липсва живец, или може би смелост.

— А децата? Не ги ли обичаш?

— Да, да.

— Обичаш ли едното повече от другото?

— Защо питаш?

— Не знам. Долових нещо в гласа ти.

— Да се прибираме в къщата — предложи Адам. Закрачиха назад под дърветата. Неочаквано Адам попита: — Чувал ли си, че Кати била в Салинас? Не стигна ли и до тебе мълвата?

— А ти чу ли?

— Да, но не повярвах. Не мога да повярвам.

Самуел стъпваше безшумно в песъкливите коловози на пътя. Мисълта му вяло проследи тази на Адам и почти с нежелание стигна момент, с който — бе се надявал — отдавна е свършено. Накрая издума: — Никога няма да я забравиш.

— Сигурно не. Изстрела забравих обаче. За него вече не се и сещам.

— Не мога да те уча как да живееш живота си — каза Самуел, — въпреки че ти казвам как да живееш. Зная, че за теб ще е може би по-добре да се измъкнеш от своите съжаления и да те забрулят житейските ветрове. Казвам ти това и сам пресявам спомените си, както хората промиват боклука под дъските на кръчмата заради златните песъчинки, изпадали в процепите. Но това е дребен, много дребен златодобив. Много си млад още, Адам, за да промиваш спомените си. Трябва да посъбереш нови, та на стари години златодобивът да е по-богат. — Адам бе свел глава, от стискане челюстта издуваше слепоочията му. Самуел го изгледа. — Точно така — рече той. — Трябва да стискаш зъби! Какви сме! Как отстояваме грешките си! Нужно ли е да ти казвам какво правиш, за да не си въобразяваш, че ти си го измислил? Нощем, като си лягаш и духваш лампата, тя застава на вратата, зад нея някакво сияние, и виждаш как нощницата й се полюшва. Тя пристъпва нежно към леглото ти, а ти, затаил дъх, отмяташ завивката да я приемеш и преместваш глава на възглавницата, за да сториш място за нейната до твоята. Почти усещаш сладостния дъх на тялото й, като нейната кожа не ухае никоя друга кожа на света…

— Стига! — викна Адам. — Проклет да си, престани! Престани да риеш в живота ми! Същински койот, който души около мъртвата крава!

— По същия начин — спокойно продължи Самуел — и при мен идваше една, нощ след нощ, месец подир месец, години, та и до този момент. Викам си, трябвало е с двойно резе да си залостя ума, да си зазидам сърцето за нея, ама не успях. Цял живот съм лъгал Лайза. На нея съм предлагал измамата, фалшификацията, а най-хубавото съм кътал за тези тъмни сладостни часове. Сега бих могъл само да желая и при нея да е идвал някой таен посетител. Само че никога няма да го узная. Мисля си, навярно тя е залостила сърцето си й е запратила ключа му по дяволите.

Адам бе вкопчил ръце така, че кръвта се бе дръпнала от побелелите му кокалчета.

— Караш ме да се съмнявам в себе си — свирепо каза той. — Всякога е било така. Страх ме е от тебе. Какво да направя, Самуел? Кажи ми! Не зная как можеш тъй ясно да виждаш нещата. Как би трябвало да постъпя?

— Аз ги знам тези „би трябвало“ до едно, Адам, но никога не съм ги изпълнявал. Винаги съм ги знаел. Необходимо е да се опиташ да си намериш някоя нова Кати и да я оставиш да унищожи Кати-мечтата. Остави ги двете да премерят сили. А ти, докато ги наблюдаваш отстрани, трябва да обречеш разума си на победителката. Това е второто най-добро „би трябвало“. Първото е да издириш и да откриеш една нова прелест, която да изтрие старата.

— Страх ме е да опитвам — рече Адам.

— Защото ти си казал! Но сега ще ти покажа какво е себелюбие. Заминавам, Адам. Дойдох да се сбогуваме.

— Какво значи това?

— Дъщеря ми Олив ни покани с Лайза да й погостуваме в Салинас и вдругиден заминаваме.

— Но нали ще се върнете?

— След като гостуваме на Олив месец-два — продължи Самуел, — ще пристигне писмо от Джордж. Ще пише, че много ще се наскърби, ако не му отидем на гости в Пасо Роблес. След това Моли ще ни извика в Сан Франциско, а после Уил, след това може би дори Джо от Изток, стига да доживеем дотогава.

— Добре, няма ли да ти е хубаво? Заслужил си го. Достатъчно си се блъскал с тази своя купчина от прах.

— Обичам я тази купчина от прах — каза Самуел. — Обичам я, както кучката обича изтърсачето си. Обичам всеки кремък оголената канара, която ти троши лемежа, тъничката и безплодна почвица и безводното й сърце. Някъде в моята купчина от прах се крие богатство.

— Ти заслужаваш почивка.

— Ето, виждаш ли? Пак го казваш. С това трябваше да се съглася и се съгласих. Когато казваш, че заслужавам почивка казваш все едно, че животът ми е свършил.

— А ти вярваш ли?

— Нали с това именно се съгласих?

— Нямаш право! — възбудено рече Адам. — Че ако се съгласиш, значи повече да не живееш.

— Зная — отвърна Самуел.

— Но нямаш право!

— Защо не?

— Аз не искам.

— Аз съм един старец, Адам, който си пъха носа навсякъде. И тъжното е, че почнах да губя това свое качество. Може би затова разбрах, че е време да навестя децата си. Налага се непрестанно да се правя, че се интересувам от всичко.

— Бих предпочел да се съсипеш от работа върху своята купчина пепел.

— Страшно приятно е да чуя това — усмихна се Самуел. — Благодаря ти. Не е лошо да ти засвидетелстват обич, дори и да е късно.

Адам изведнъж се изправи пред него и Самуел трябваше да се запре.

— Аз зная какво си направил за мене — рече Адам. — Но не мога с нищо да ти го върна. Мога само да те помоля за още нещо. Ако те помоля, би ли сторил за мене още една добрина, та дано ми спасиш живота?

— Стига да можех.

Адам протегна ръка и описа дъга в западна посока.

— Тази земя там… ще ми помогнеш ли да създадем онази градина, за която сме говорили? С вятърните помпи и кладенците, с блоковете от люцерна? Можем да произвеждаме цветни семена. Това са пари. Помисли си какво би било, акри с дъхава секирка и златни килими от невен! И, да кажем, десет акра рози за градините на целия Запад! Помисли само какво ухание ще разнася западният вятър!

— Ще ме разплачеш — каза Самуел, — а това никак не подхожда на един стар човек. — Очите му наистина се навлажниха. — Благодаря ти, Адам. Твоето мило предложение е самото ухание на западния вятър.

— Значи си съгласен?

— Не, това няма да стане. Но ще си го представям, докато слушам Уилям Дженингс Брайън в Салинас. И току-виж съм повярвал, че наистина е било.

— Но аз държа да стане!

— Иди поприказвай с Том. Той ще ти помогне. Горкият, дай му само възможност, целият свят би засадил с рози.

— Знаеш ли какво правиш, Самуел?

— Зная, толкова добре зная, че сякаш половината вече съм направил.

— Що за упорит човек си ти!

— Заядлив — каза Самуел. — Лайза твърди, че съм заядлив. Но сега децата ме пипнаха в своята паяжина и аз мисля, че така ми е добре.

2

Масата за вечеря беше подредена в къщата.

— Имах намерение да ви сервирам под дървото като друг път — рече Ли, — но навън се захлади.

— Правилно, Ли — каза Самуел. Двамата близнаци тихо се присламчиха и срамежливо загледаха госта. — Хей, момчета, откога не съм ви виждал! Ама хубави имена ви дадохме, а? Ти беше Кейлъб, нали?

— Аз съм Кейл.

— Дадено, Кейл. — Обърна се към другия: — А ти? Можа ли да откриеш защо се наричаш Аарон?

— Моля?

— Не се ли казваш Аарон?

— Да, сър.

— Той си го пише с едно „а“ — ухили се Ли. — Съучениците му смятат, че с две „а“ е малко префърцунено.

— Имам трийсет и пет белгийски заека, сър — похвали се Арон. — Не искате ли да ги видите? Клетката е при извора. Имам и осем новородени, вчера се родиха.

— Бих искал да ги видя, Арон. — Устата му се изкривиха. Кейл, да не ми кажеш сега, че си станал градинар?

Ли извърна рязко глава и стрелна Самуел:

— Недейте! — неспокойно рече той.

— Догодина татко ще ми даде един акър на равното — каза Кейл.

— Мъжкият ми заек тежи седем килограма и половина — похвали се Арон. — Ще го подаря на татко за рождения му ден. — Чуха Адам да отваря вратата на стаята си. — Не му казвайте — припряно додаде Арон, — пазя го в тайна.

Ли разряза задушеното месо.

— Все да ми смутите съзнанието, мистър Хамилтън! — каза той. — Сядайте, момчета.

Като спускаше ръкави, Адам влезе и седна начело на масата.

— Добър вечер, момчета — рече той и те му отговориха в един глас.

— Добър вечер, татко.

— Не му казвайте — прибави Арон.

— Няма — увери го Самуел.

— Какво да не казва? — попита Адам.

— Не може ли човек да скрие нещо? — обади се Самуел.

— Имаме си тайни със сина ти.

— Веднага след вечеря — намеси се Кейл — и аз ще ви кажа една тайна.

— С радост ще я чуя — каза Самуел. — Истински се надявам вече да не съм я отгатнал.

Ли вдигна поглед от нарязаното месо и погледна Самуел. След това се зае да подрежда резените в чиниите. Момчетата залапаха бързо и безмълвно като вълчета.

— Може ли да станем, татко? — попита Арон.

Адам кимна и близнаците пъргаво излязоха. Самуел погледна след тях.

— Имат вид на по-големи от единайсет — рече той.

— Доколкото си спомням, на единайсет моите още пискаха и врещяха и се гонеха в кръг. А тия приличат на възрастни мъже.

— Сериозно? — попита Адам.

— Мисля, че разбирам защо е така — рече Ли. — В къщата няма жена, за да се радва на бебета. Мъжете според мен не са много по бебетата, тъй че на момчетата никога не им е трябвало да се правят на малки. Няма какво да спечелят. Но не знам за добро ли е, за лошо ли…

Самуел обра соса по чинията си с резен хляб.

— Питам се, Адам, дали ти е ясно какъв човек имаш в лицето на Ли. Философ, който може да готви, или готвач, който може да размишлява? На много неща ме е научил. Трябва да си възприел доста от него.

— Боя се, че не съм се вслушвал — отвърна Адам, — или пък недостатъчно е говорел.

— Адам, защо не си искал децата да научат китайски?

Адам се замисли.

— Изглежда — рече той, — дошло е време за откровения. Струва ми се, от чиста ревност. Наричам го другояче, но може би не съм искал толкова лесно да се отдалечат от мен в посока, която не мога да проследя.

— Напълно разумно и почти съвсем човешко — отбеляза Самуел. — Но да го осъзнаеш, е голяма победа. Интересно, дали ми се е случвало да стигна дотам.

Ли донесе сивия емайлиран кафеник, напълни чашите и седна. Стопли длан о заоблената си чаша и се засмя.

— Много ме разтревожихте, мистър Хамилтън — каза той, — нарушихте спокойствието на Китай.

— Какво искаш да кажеш, Ли?

— Почти ми се струва, че аз съм ви разказал всичко това. По всяка вероятност само съм го съчинил в ума си и ми се е щяло да го споделя с вас. Но тъй или иначе, историята е забавна.

— Искам да я чуя — каза Самуел и погледна към Адам.

— Ти не искаш ли, Адам? Или отново ще се гмурнеш в своя приоблачен вир?

— Тъкмо това си мислех — отвърна Адам. — Смешно, обзело ме е някакво вълнение.

— Чудесно — каза Самуел, — може би нищо по-добро не може да се случи на един човек. Да чуем какво ще ни разкажеш, Ли.

Китаецът посегна към врата си и се усмихна.

— Недоумявам как ще свикна с липсата на опашката. Изглежда, ми е вършила работа повече, отколкото съм предполагал. Да, историята. Нали съм ви казвал, мистър Хамилтън, че ставам все по-китаец? Хрумвало ли ви е някога, че сте по-ирландец?

— Идва и заминава — рече Самуел.

— Помните ли как ни прочетохте шестнайсетте стиха от четвърта глава на Битието и какъв спор водихме?

— Как да не помня, нищо че беше много отдавна.

— Близо десет години — уточни Ли. — Този разказ така дълбоко ми влезе в главата, че го проучих дума по дума. И колкото повече мисля за него, толкова по-бездънен ми се вижда. Тогаз сравних преводите, с които разполагаме. Бяха удивително близки. Едно място обаче ме смути. Във версията на крал Джеймс[2] се казва, че когато Йехова попитал Каин защо е разгневен, питал го с думите: „Нямаше ли да те приемат, ако беше постъпил добре? Но ако не си постъпил добре, грях ще легне на твоя праг и ще иска да вървиш по волята му, но ти трябва да го победиш.“ Порази ме именно това „ти трябва“, защото е като обещание, че Каин ще надвие греха.

Самуел кимна:

— Но децата му не го изпълняват докрай.

Ли отпи от кафето си.

— Тогава взех Американската стандартна Библия[3]. Там беше съвсем ново. Пасажът е различен. Казва се „Победи го!“ Разликата е значителна. Това вече не е обещание, а заповед. И взех тогава да разсъждавам. Каква ли е била първоначалната дума в най-първия текст, та са били направени два съвсем различни превода?

Самуел опря длани на масата, наведе се и в очите му светна старото младо огънче.

— Ли — рече той, — не ми казвай сега, че си учил староеврейски!

— Ще ви кажа — отвърна Ли. — Тя е дълга и широка. Ще пийнете ли по капка китайска ракия?

— Онази, дето има вкус на царски гнили ябълки ли?

— Да. С нея говоря по-добре.

— А може би аз слушам по-добре — рече Самуел. Когато Ли изчезна към кухнята, той попита: — Адам, знаел ли си за тези неща?

— Не — призна си Адам. — Не ми е казвал. Или не съм го слушал.

Ли се върна с камениновата си бутилка и три порцеланови чашки, толкова тънкостенни и нежни, че светлината сияеше през тях. Като наливаше почти черната течност, Ли каза:

— Да пием по китайски. Направена е с много пелин. Питие и половина, ако пийнеш достатъчно, има същото въздействие като абсента.

Самуел опъна една глътка.

— Искам да знам защо ти е толкова интересно.

— Защото ми се стори, че човекът, който е могъл да съчини тази велика история, ще да е знаел съвършено точно какво е искал да каже, тъй че да няма никаква двусмислица.

— Казваш „човекът“. Следователно не смяташ, че става дума за една божествена книга, написана с мастиления пръст на Господа?

— Мисля, че мозъкът, който е могъл да измисли това, е бил мозък удивително божествен. И в Китай сме имали няколко подобни глави.

— Просто исках да знам — рече Самуел, — в края на краищата ти не си презвитерианец, така ли?

— Нали ви казах, че ставам все по-китаец? Но да продължа. Отидох в Сан Франциско, където е седалището на нашето фамилно сдружение. Не сте ли чували? Нашите по-големи семейства имат центрове, където може да отиде всеки член, да даде или да получи помощ. Родът Ли е много голям, сам се е погрижил за себе си.

— Чувал съм — каза Самуел.

— Сигурно за китайци със секири, които водят Тонгови войни[4] заради заробени момичета?

— Нещо подобно.

— В действителност е малко по-друго — продължи Ли.

— Отидох там, тъй като в нашия род е имало немалко древни високопочтени благородници, които са били големи учени. По-точно — мислители. Човек може години наред да си блъска ума само над едно изречение от учения, когото вие наричате Конфуций. Реших, че там ще има специалисти по езиците, които да ми обяснят. Това са изтънчени старчета. Следобед изпушват по две лули опиум, което ги отморява и освежава мисълта им, а сетне цяла нощ будуват с прекрасно прочистени глави. Няма според мен друг народ, който така добре да използва опиума. — Ли накваси език с черната напитка. — Аз почтително поставих своя въпрос на един от тези мъдреци, прочетох му текста и споделих какво съм разбрал. На другата нощ ме чакаха четирима, поканиха ме да вляза и разисквахме цялата нощ. — Ли се засмя. — Сигурно е смешно — каза той, — знам, че другиму надали бих посмял да го кажа. Представете си четирима престарели господа, като най-младият е вече над деветдесетте, които изучават староеврейски! Повикаха един начетен равин и се заеха да учат, сякаш са деца. Граматика, упражнения, думи, прости изречения. Да можехте да видите как се пише на иврит с четка и с китайски туш! Това, че се пише от дясно на ляво, не ги смути, както би смутило вас, понеже ние пишем от горе на долу. Ах, как искаха всичко да изпипат! И стигнаха до зародиша на нещата.

— А ти? — попита Самуел.

— Следвах ги, слисан от красотата на гордите им чисти умове. Заобичах си расата и за пръв път ми се дощя да съм истински китаец. Срещах се с тях на всеки две седмици, а тук, в стаята си, изпълних сума страници. Купих всички познати речници на иврит. Но старците все ме изпреварваха. Не се мина много и надминаха дори равина! Накрая той си доведе един колега. Е, да можехте, мистър Хамилтън, да присъствате на тези нощни спорове и дискусии! Въпросите, разчепкването им и тази чудесна промисъл… тази красива промисъл! Като минаха две години, почувствахме, че вече сме в състояние да се заемем с тия ваши шестнайсет стиха от четвърта глава на Битието. Моите старейшини сметнаха също като мен, че думите „ти трябва“ и „победи го“ са много съществени. И ето в какво се състоеше златното зрънце, до което се добрахме след цялото ровене: „Ти можеш“, „Ти можеш да надвиеш греха“. Старейшините се усмихваха и кимаха, разбирайки, че тези години са били добре оползотворени. Вън от всичко това ги измъкна от техните китайски черупки и в момента изучават старогръцки.

— Фантастично! — продума Самуел. — Постарах се да внимавам, но, изглежда, нещо пропуснах. Защо са толкова съществени тези думи?

Пълнейки крехките чашки, ръката на Ли потрепера. Изпи своята на един дъх.

— Не разбирате ли? — извика той. — Американският стандартен превод нарежда на хората да надвият греха, а за грях можем да приемем и невежеството. Джеймсовият превод с думите „ти трябва“ обещава, че хората на всяка цена ще победят греха. Но староеврейската дума, думата „тимшел“, тоест „ти можеш“, вече предлага избор. Може би това е най-важната дума на света. Тя означава, че пътят е открит и отново възлага всичко на човека. Защото „ти можеш“ е равносилно на „ти не можеш“. Не разбирате ли?

— Да, да, разбирам. Ти не вярваш, че става дума за божествен закон. Защо смяташ, че е толкова важно?

— Ето защо! — рече Ли. — Откога исках да ви кажа. Дори предвиждах какво ще ме питате и се подготвих добре. Съществено е всяко писано слово, което е повлияло на мисленето и на живота на безброй хора. Съществуват милиони, в различни секти и църкви, които приемат заповедта „Победи го!“ и поставят тежестта върху подчинението. Милиони повече са ония, които чувстват предопределението в „ти трябва“. Нищо, каквото и да правят, не може да отмени онова, което ще стане. Но „ти можеш“! Ехе, това прави човека голям, приравнява го с боговете, защото в слабостта си, в своята низост и с убийството на брата си, той пак притежава великия избор. Той може да си избере път, да го извърви в борба и да победи. — В гласа на Ли ехтеше триумфален напев.

— Вярваш ли в това, Ли? — попита Адам.

— Да, вярвам. Вярвам. Много е лесно от леност и слабост да се хвърлиш в скута на божеството и да кажеш: „Нищо не можах да сторя, така било писано.“ Помислете обаче за величието на избора! Тъкмо той прави човека човек. Котката няма избор, пчелата е длъжна да прави мед. В това няма нищо свято. Знаете ли, тия старци, които неусетно се носеха към смъртта, сега са много любопитни да умрат.

— Искаш да кажеш, че тези китайци са повярвали в Стария завет? — попита Адам.

— Тези старци вярват на истинските истории, още като ги чуят, и познават какви са. Те са тълкуватели на истината. Знаят, че шестнайсетте стиха представляват една история на човечеството от всяка епоха, от всяка култура или раса. Те не вярват, че човек може да напише петнайсет стиха и три четвърти истини и същевременно да излъже с един глагол. Конфуций съветва хората как трябва да живеят, за да мине животът им добре и ползотворно. Но тук, тук имаме стълба, по която можем да се изкачим до звездите. — Очите на Ли искряха. — И не можем никога да я изгубим, тя откъсва нозете ни от слабостта, от страха и от леността.

— Не ми е понятно как си могъл да въртиш кухня, да възпитаваш децата, за мен да се грижиш и пак да се занимаваш с такива неща — каза Адам.

— И аз не разбирам — рече Ли. — Но след пладне и аз като старейшините, ни повече, ни по-малко, изпушвам своите две лули. И се чувствам човек. И схващам, че човекът е нещо изключително важно, дори може би по-важно и от небесните светила. Тук няма никаква теология. Лишен съм от всякаква набожност. Но заобичах това блестящо сечиво, човешката душа. Във Вселената тя е нещо прекрасно и неповторимо. Вечно нападана, но никога не унищожавана, защото „ти можеш“.

3

Адам и Ли изпратиха Самуел до навеса. Ли носеше калаен фенер да осветява пътеката — беше една от ония ясни нощи на ранната зима, когато в небето е гъмжило от звезди и поради това земята изглежда двойно по-тъмна. Над хълмовете бе легнала тишина. Не помръдваше никоя твар, ни тревопасна, ни хищна, а въздухът бе тъй застинал, че клонакът и шумата на горуните се рисуваха неподвижни на Млечния път. Тримата мъже мълчаха. От време на време проскърцваше само дръжката на фенера, люлеещ светлика си в ръката на Ли.

— Кога смяташ да се върнеш от своето пътешествие? — попита Адам. — Самуел не отвърна. Славословие търпеливо чакаше в яхъра с наведена глава, втренчил млечните си очи в сламата под копитата му. — Май цял живот няма да се разделиш с тоя кон.

— На трийсет и три години е — каза Самуел. — Зъбите му се претриха. Налага се от ръка да го храня с топла ярма. Има и лоши сънища, понякога трепери и плаче на сън.

— По-грозна кранта не съм виждал — рече Адам.

— Знам. Струва ми се, тъкмо затова го избрах като жребче. И знаеш ли, преди трийсет и три години за него съм дал два долара. Нищо не му беше в ред! Копитата му като палачинки, задните крака — дебели, къси и прави, ще речеш, няма колене, главата му тъпа като чук, гърбът му хлътнал, гърдите сплескани, а задницата огромна. Устата му е като желязо, а на подопашния ремък и досега се противи. Оседлаеш ли го, оставаш с впечатлението, че си се качил на шейна, която се спуска по чакълеста урва. Не може да ходи в тръс, а като върви, се препъва. За трийсет и три години не открих в него нищо хубаво. Дори нравът му е отвратителен, себелюбив, сприхав, подъл и непокорен. И до ден днешен не смея да го заобиколя отзад, положително ще ми тегли някое чифте. Като му давам ярмата, опитва се да ми ухапе ръката. Но си го обичам.

— И сте го нарекли Славословие? — удиви се Ли.

— Естествено — каза Самуел, — рекох си, че едно такова злонадарено същество заслужава поне един свестен атрибут. Вече не му остава много.

— Може би трябва да го избавиш от страданията му — рече Адам.

— Какви страдания! — възкликна Самуел. — Той е едно от малкото щастливи и самодоволни създания, които съм срещал.

— Сигурно вече го наболява тук-там.

— Да, но той не е на това мнение. Славословие и досега се мисли за великолепен кон. Адам, би ли го застрелял?

— Да, мисля, че мога. Да, ще мога.

— Наемаш ли се с това задължение?

— Наемам се. На трийсет и три години е, отдавна си е изживял живота.

Ли бе оставил фенера на земята. Самуел приклекна до него и машинално протегна ръце към топлината на жълтеникавия ореол.

— Все нещо ме човърка, Адам — каза той.

— И какво е то?

— Ти наистина ще застреляш коня ми, защото смъртта може да се окаже по-сносна, така ли?

— Ами да, имах предвид…

— Адам — бързо го прекъсна Самуел, — харесваш ли си живота?

— Разбира се, че не.

— Ако притежавах лекарство, което може да те изцели, но и да те убие, трябва ли да ти го дам? Изследвай себе си, човече!

— Какво лекарство?

— Никакво — каза Самуел. — Ако ти кажа, че може да те убие, ще ми повярваш ли?

— Внимавайте, мистър Хамилтън — намеси се Ли, — внимавайте!

— За какво става дума? — попита Адам. — Кажи ми за какво мислиш.

— Мисля, че веднъж няма да внимавам — меко рече Самуел. — Ли, ако греша… чуй ме, ако съм в грешка, ще поема отговорността, цялата вина ще поема, каквато и да е.

— Сигурен ли сте, че сте прав? — нетърпеливо го попита Ли.

— Естествено, че не съм. Адам, искаш ли такова лекарство?

— Да. Не го знам какво е, но ми го дай.

— Адам, Кати е в Салинас. Станала е собственичка на публичен дом, най-порочния и долния в целия ни край. Там можеш да купиш злото и грозното, извратеното и пошлото, най-лошите неща, които човешкият мозък може да измисли. Куцо и сакато ходи там да се задоволява. Но има и по-лошо. Кати, която сега се нарича Кейт, взема младото, свежото и красивото и така го обезобразява, че никога повече не може да се възстанови. Ето, това ти е лекарството. Да видим как ще ти подейства.

— Ти си лъжец! — каза Адам.

— Не, Адам. Може да съм много неща, но лъжец не съм.

Адам се извърна към Ли.

— Вярно ли е?

— Аз не съм противоотрова — рече Ли, — вярно е.

Адам се олюля в светлината на фенера, след това обърна гръб и побягна. Чуха тежките му стъпки, препускащи и лутащи се. Чуха да пада в драките, да се заплита в тях и пълзейки, да продължава пътя си по склона. Затихна едва когато прехвърли челото на възвишението.

— Вашето лекарство действа като отрова — рече Ли.

— Поемам отговорността — каза Самуел. — Много отдавна съм научил едно нещо: щом кучето ти глътне стрихнин и вземе да мре, грабвай брадвата и го отнасяй на дръвника. Изчакваш поредния гърч и в същия момент му отсичаш опашката. Ако отровата не си е свършила работата кучето ти може и да оздравее. Сътресението от болката може да противодейства на отровата. Но без това сътресение неминуемо умира.

— Но отде знаете, че тук е същият случай?

— Не знам. Но без това той неминуемо ще умре.

— Смелчага сте вие — каза Ли.

— Не смелчага, а старец. И ако трябва да нося нещо в съвестта си, няма да е задълго.

— Сега според вас какво би направил? — попита Ли.

— Знам ли го? Но във всеки случай няма да се мотае повече като дрипа. Вземи фенера да ми светнеш. Може ли?

На жълтеникавата светлина Самуел пъхна юздечката в устата на Славословие. Беше тъй изтънена, че приличаше на стоманена нишка. Оглавникът бе отдавна изоставен. Старата чукоподобна глава можеше да протяга муцуна накъдето си иска, да спре и да хрупне от крайпътната трева. На Самуел му беше все едно. Нежно пристегна подопашния ремък и конят се завъртя с намерение да го ритне. Когато вече го бе вкарал между тегличите на колата, Ли попита:

— Ще имате ли нещо против да се повозя донякъде с вас? Ще се върна пешком.

— Тръгвай — рече Самуел и се помъчи да не забележи как Ли му помогна да се качи в кабриолета.

Нощта бе много тъмна и Славословие показа отвращението си към нощните пътешествия, като се препъваше на всеки четири-пет стъпки.

— Изплюй камъчето, Ли — подкани го Самуел. — Какво искаше да ми кажеш?

Ли не показа, че е изненадан.

— Може би и аз съм любопитен като вас — каза той. — Свикнал съм да обмислям. Вероятностите са ми известни, но тази вечер окончателно ме побъркахте. Бих се обзаложил, че вие сте последният човек, който би съобщил на Адам.

— А ти знаеше ли за нея?

— Разбира се — отвърна Ли.

— Децата знаят ли?

— Едва ли, но това е само въпрос на време. Знаете колко жестоки са децата. Някой ден ще им го изкрещят в училищния двор.

— Дали да не ги махне по-далеч от тук? — каза Самуел. — Какво мислиш, Ли?

— Не ми отговорихте на въпроса, мистър Хамилтън. Как можахте да направите това?

— Смяташ ли, че сбърках?

— Не, съвсем не искам да кажа това. Но никога не съм ви подозирал, че можете да заемете твърда и непоколебима позиция по какъв да е въпрос. Така ви бях преценил. Интересно ли ви е?

— Покажи ми човека, комуто няма да е интересно, когато обсъждат него самия — рече Самуел. — Продължавай.

— Вие, мистър Хамилтън, сте човек мекушав. И аз винаги съм смятал, че тази мекушавост е дошла, защото не искате да си имате неприятности. Съзнанието ви е леко и свободно като агънце, което подскача по поляна с маргарити. И доколкото аз знам, вие никога не сте се отличавали с мъртва захапка по един или друг въпрос. И тази вечер изведнъж направихте нещо, което скъса портрета, който ви бях нарисувал.

Самуел намота поводите около клечката, забодена в гнездото за камшика, и Славословие се запрепъва по изровения път. Старецът поглади брада, грейнала съвършено бяла в звездното сияние. Свали черната си шапка и я остави в скута си.

— Мен, ако питаш, и аз бях изненадан не по-малко от тебе — издума той. — Но ако искаш да разбереш защо, надникни в себе си.

— Не ви разбирам.

— Ако ми беше разказал за проучванията си по-рано, щеше да бъде съвършено различно, Ли.

— Пак нищо не разбирам.

— Внимавай, Ли, ще ми развържеш езика. Нали съм ти казал, ирландското у мен е на талази. Сега приижда.

— Мистър Хамилтън — поде Ли, — вие заминавате и няма да се върнете. При това не възнамерявате да живеете още дълго.

— Вярно е, Ли. Как позна?

— Смъртта се носи около вас. Излъчва се от вас.

— Не допусках, че някой ще я забележи — каза Самуел. — Знаеш ли, на живота си гледам като на някаква музика, невинаги хубава, но въпреки това стегната и мелодична. А ето вече толкоз време, откак животът ми не звучи като пълногласен оркестър. Чува се само един тон, тонът на неизменната печал. И в това отношение не съм единственият, Ли. Струва ми се, мнозина от нас са приели, че животът завършва с поражение.

— Изглежда, мнозина са прекалено богати — рече Ли. — Забелязал съм, че по-голямо незадоволство от това на богатите няма. Нахрани един човек, облечи го, настани го в хубава къща и той ще пукне от отчаяние.

— Виновен е твоят нов превод на тия две слова, „ти можеш“. Хвана ме за гушата и здравата ме разтърси. А когато замайването ми попремина, пред мен се откри път, нов и светъл. И животът ми, който е към края си, изглежда, ще продължи с един прекрасен финал. Моят живот зазвуча в една нова, последна мелодия, сякаш птича песен в нощта.

Ли се взираше към него в мрака.

— Същото се случи и с ония старци от моя род.

— Ти можеш да надвиеш греха, Ли. Това е то. Аз не вярвам, че могат да бъдат унищожени всички хора. Мога да ти посоча имената на десетина, които не са били унищожени, и тъкмо те са хората, чрез които живее светът. И това е валидно както за духа, така и за бойното поле — помнят се само победителите. Положително много са ония, които падат, но остават други, като огнени стълбове, които повеждат уплашените в мрачината. Ти можеш! Ти можеш! Какво величие! Истина е, че сме слаби, болнави и сприхави, но ако бяхме само това, щяхме да изчезнем от лицето на земята още преди хилядолетия. И едничкият знак, че на света е съществувал човекът, щяха да бъдат шепа останки, я вкаменила се челюст, я някой поломен зъб из пластовете варовик. Но изборът, Ли, изборът да победиш! Никога по-рано не съм го разбирал или приемал. Ясно ли ти е сега защо тази вечер казах това на Адам? Упражних правото си на избор. Може и да съм сгрешил, но като му казах, принудих го или да живее, или да се оттегли от играта. Как беше онази дума, Ли?

— Тимшел — отвърна Ли. — Може ли да спрете тука?

— Много път ще биеш обратно.

Ли слезе от кабриолета.

— Самуел! — извика той.

— Тук съм! — Старецът се закиска. — Лайза хич не обича да й се обаждам така.

— Самуел, вие ме надминахте!

— Време е, Ли.

— Сбогом, Самуел — рече Ли и бързешком пое по пътя назад. Дочу железните шини, които захапаха пръстта. Обърна се и се загледа подир колата. На билото старият Самуел се очерта в небето, а белите му коси грееха в светлината на звездите.

Бележки

[1] Със Синхайската революция (1911–1913) династията Манчжу (Цин) е свалена и Китай става република с пръв президент Сун Ят Сен (1866–1925). — Б.пр.

[2] Превод на Библията на англ.ез. от 1611 г., посветен на крал Джеймс, известен като „версия на крал Джеймс“ (авторизирана). — Б.пр.

[3] Американска ревизия на авторизираната версия от 1901 г., наречена още Американска ревизирана версия (на Библията). — Б.пр.

[4] Тонг (от кантонски диалект — зала) — тайно братство, организация на китайците в САЩ, известна в миналото с гангстерските си операции. — Б.пр.