Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
East of Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 343 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
elli (2008)
Допълнителна корекция
BHorse (2008)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)

Издание:

Джон Стайнбек. На изток от Рая

Роман. Първо издание

Народна култура, София, 1986

679 с.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
  3. — Корекции от Диан Жон

Статия

По-долу е показана статията за На изток от рая от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
На изток от рая
East of Eden
АвторДжон Стайнбек
Първо издание1952 г.
САЩ
ИздателствоThe Viking Press
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
ISBNISBN 9547331434
На изток от рая в Общомедия

„На изток от рая“ (на английски: „East of Eden“) е роман от Джон Стайнбек, публикуван през септември 1952 г.

Джон Стайнбек се връща в Салинас през 1948 г.и започва да работи върху романа „На изток от рая“. Той смята че това ще е най-значителното му произведение. Книгата е завършена през 1951 г. и на следващата година Viking Press я публикува. През ноември 1952 г. е бестселър #1 в раздела за художествена литература.

Този мащабен и увлекателен философски роман и неговото заглавие са повлияни в значителна степен от библейската легенда за Каин и Авел – тази за първото братоубийство. В романа се показва постоянната борба между доброто и злото, силата и слабостта, любовта и омразата, красотата и грозотата. Действието се развива в рамките на петдесетишестгодишна хроника (от 1862 до 1918 г.), описваща три поколения от две фамилии. В романа има много биографични моменти от рода на Стайнбек. Според самия автор книгата е резултат от 11 години мисловна бременност; една година непрекъснато писане; 300 молитви; около 36 топа хартия; 350 000 думи (преди съкращенията) и много твърд мазол на средния пръст на дясната му ръка.

На изток от рая“ е екранизиран от Елия Казан и е пуснат по екраните през 1955 г. На български романът е преведен от Кръстан Дянков.

Външни препратки

Глава 27

1

Тази година дъждовете бяха толкова кротки, че река Салинас не излезе от бреговете си. В широкото й, сиво пясъчно корито лъкатушеше хилав поток, чиято вода, непомътена от тиня, се носеше чиста и приятна. Израслите в това корито върби се бяха богато разлистили, а по земята пълзяха бодливите леторасти на къпината. Беше доста топло за март. От юг непрекъснато подухваше лек ветрец, който обръщаше листата тъй, че излагаше на показ сребърните им гърбове. Под безупречната закрила на преплетения къпинак и безразборно напластените от водата клечаци на слънцето спокойно се приличаше сиво горско зайче, което на закуска бе намокрило в росната трева кожухчето на гърдите си и сега го сушеше. Зайчата муцунка се бърчеше, ушите му сегиз-тогиз се завъртаха да изследват не вещаят ли дребните шумове опасност за горския заек. В земята бе прокънтяло отмерено трептене, доловимо с лапите, ушите се бяха завъртели, муцунката се присви, но трептенето бе отминало. Сетне върбовите клони на трийсетина крачки по посоката на вятъра се раздвижиха, но до зайчето не достигна никаква обезпокоителна миризма. От две минути насам се разнасяха любопитни, но безопасни звуци — пукот на клечки, свистене като от крилете на див гълъб. Зайчето лениво протегна едното си задно краче на топлото слънце. Чу се някакво мятане, нещо изсвистя и тупна, простенвайки, като в козина. Зайчето остана абсолютно неподвижно и очите му се разшириха. През гърдите му бе преминала тръстикова стрела чийто железен връх се заби в земята от другата страна. Заекът се катурна встрани, лапите му затичаха и се запремятаха във въздуха и след миг той утихна.

От върбалака изпълзяха две приклекнали момчета. Носеха лъкове, дълги по четири стъпки, а от колчаните зад левите им рамене стърчаха перата на снопове стрели. Бяха с гащеризони и избелели сини ризи, на слепите си очи всяко от тях бе привързало по едно красиво перо от пуешка опашка. Ниско наведени, те се движеха предпазливо, нарочно стъпвайки на пръсти като индианци. Когато се приведоха да разгледат жертвата си, предсмъртната тръпка на зайчето бе замряла.

— Право в сърцето — извика Кейл, сякаш не би могло да бъде другояче. Арон погледна надолу, но нищо не каза. — Ще кажа, че ти си го направил — продължи Кейл. — Нищо няма да си приписвам и ще кажа, че е бил страхотен изстрел.

— Наистина беше — съгласи се Арон.

— Нали ти викам, пред Ли и пред татко тебе ще посоча.

— Заслугата… де да знам трябва ли ми — каза Арон. — Не цялата… Да ти кажа ли, ако ударим още един, ще кажем, че всеки е улучил по един, пък останем ли само с този, хайде да разправяме, че сме стреляли и двамата, ама не знаем кой го е улучил.

— Значи не искаш заслугата да е твоя — изпитателно рече Кейл.

— Не цялата. Можем да си я разделим.

— В края на краищата стрелата беше моя — каза Кейл.

— Не беше.

— Я погледни перата! Виждаш ли тази резка? Моя е.

— А как се е намерила в моя колчан? Не си спомням никакви резки.

— Ти може да не си спомняш. Но аз пак ще го припиша на тебе.

— Не, Кейл — с признателност рече Арон. — Не искам. Да кажем, че сме стреляли и двамата.

— Ами добре, щом искаш. Но ако Ли познае моята стрела?

— Просто ще кажем, че е била в моя колчан.

— И мислиш, че той ще повярва? Ще реши, че го лъжеш.

— Ако помисли, че ти си го застрелял — безпомощно каза Арон, — добре, нека си го мисли.

— Само исках да знаеш — рече Кейл. — В случай че си го помисли. — Той измъкна стрелата през заешкия труп и белите пера се оцветиха в тъмночервената кръв. Сетне прибра стрелата в колчана си. — Може да го носиш — великодушно каза той.

— Трябва да си ходим — напомни Арон, — може би татко се е върнал.

— Хайде да опечем тоя дърт заек за вечеря — предложи Кейл — и да изкараме цяла нощ на открито.

— През нощта става много студено. Не помниш ли, Кейл, сутринта как трепереше от студ?

— На мен не ми е много студено — рече Кейл. — Аз изобщо не усещам студа.

— Но сутринта го усети.

— Не е вярно. Само ти се подигравах, треперех и траках със зъби като пеленаче. Или искаш да ме изкараш лъжец?

— Не — каза Арон, — не ми е до кавга.

— Страх те е да се биеш, а?

— Не. Просто не искам.

— Ако кажа, че си страхливец, ще ме наречеш ли лъжец?

— Не.

— Значи те е страх, така ли?

— Предполагам.

Арон бавно се отдалечи, оставяйки заека на земята. Очите му бяха широко отворени, имаше красива, заоблена уста. Раздалечеността на сините му очи придаваше на израза му ангелска невинност. Беше с мека златиста коса и слънцето сякаш светеше в главата му. Смути се. Но той често се смущаваше. Схвана, че брат му крои нещо, но не разбираше какво. За него Кейл беше загадка. Не успяваше да проследи разсъжденията му и вечно оставаше изненадан от посоките, по които се отправяха. Кейл приличаше повече на Адам. Косата му беше тъмнокестенява. Беше по-едър от брат си, с по-голям кокал и по-набити рамене. Челюстта му бе с квадратната строгост на Адамовата. Имаше кафяви, зорки очи, които понякога искряха като черни. За останалите си размери обаче имаше твърде малки ръце, с къси и тънки пръсти и с изящни нокти. Кейл пазеше ръцете си. Малко бяха нещата, които можеха да го разплачат, и едно от тях беше порязан пръст. Никога не рискуваше да прави с тях какво да е, никога не пипаше насекоми и не разнасяше змии. Сбиеше ли се, грабваше или камък, или тояга.

Наблюдавайки отдалечаването на брат си, върху устните на Кейл се появи самоуверена усмивчица.

— Чакай, Арон! — подвикна той. Настигна го и му подаде заека. — Можеш да го носиш. — Беше любезен и обгърна братовите си рамене с ръка. — Не ми се сърди!

— Все искаш да се бием — оплака се Арон.

— Нищо подобно. Само се пошегувах.

— Така ли?

— Разбира се. Ето на, виж, вземи да носиш заека. И ако искаш, веднага си тръгваме. — Арон най-после се усмихна. Олекваше му всеки път, когато брат му пропъди напрежението. По ронливия скат двете момчета се изкатериха от реката до равното горе. Десният крачол на Арон се напои с кръвта на заека. — Ще се шашнат, че сме ударили заек — каза Кейл. — Ако татко се е прибрал, хайде да му го подарим. Ще му хареса заешко на вечеря.

— Хайде — радостно каза Арон. — И чуй какво. Ще му го дадем и двамата и няма да казваме кой го е убил.

— Добре, щом искаш — съгласи се Кейл. Повървяха мълчаливо известно време и Кейл изведнъж каза: — Тая земя цялата е наша, чак до другия край оттатък реката.

— Таткова е.

— Да, но като умре, ще стане наша.

Мисълта бе нова за Арон.

— Какво значи това, като умре?

— Всеки умира — рече Кейл. — Като мистър Хамилтън. Той умря.

— Е, да — каза Арон, — вярно е, че умря. — Но не видя връзката между мъртвия мистър Хамилтън и живия им баща.

— Слагат го в един сандък, изкопават трап и пускат вътре сандъка — обясни Кейл.

— Знам. — На Арон му се дощя да променят темата, за нещо друго да мислят.

— И аз знам нещо, но е тайна — каза Кейл.

— Каква?

— Ще издадеш.

— Няма, щом не даваш.

— Не зная дали да ти кажа.

— Кажи ми! — примоли се Арон.

— Няма ли да издадеш?

— Няма!

— Къде е според тебе майка ни?

— Умряла е.

— Не е умряла.

— Умряла е!

— Избягала е — рече Кейл. — Чух, мъжете си говореха.

— Лъжат!

— Избягала е — повтори Кейл. — Нали няма да издадеш, че съм ти казал?

— Аз не вярвам — каза Арон. — Татко казва, че била на небето.

— Съвсем скоро и аз ще избягам, ще я намеря и ще я доведа обратно — едва чуто рече Кейл.

— Мъжете къде казаха, че е отишла?

— Нямам представа, но ще я открия.

— Тя е на небето — каза Арон. — Защо ще ни лъже татко? — Погледна брат си, тихомълком умолявайки го да се съгласи. Но Кейл не се обади. — Ти не мислиш ли, че е на небето при ангелите? — настоя Арон. Но Кейл продължаваше да мълчи.

— Кои бяха мъжете, от които го чу?

— Просто някакви мъже в пощата на Кинг Сити. Мислеха, че няма да ги чуя. Но аз имам остро ухо. Ли казва, че съм можел да чуя как расте тревата.

— И защо е пожелала да избяга? — попита Арон.

— Знам ли! Сигурно не ни е обичала.

Арон разчопли нечестивата мисъл.

— Не — рече той. — Тия мъже са били лъжци. Татко казва, че е на небето. А ти знаеш, той не обича да говори за нея.

— Може би защото е избягала.

— Не. Питал съм Ли. И знаеш ли какво ми каза Ли? Ли каза: „Вашата майка ви обичаше и още ви обича.“ И ми показа една звезда, да си я гледам. Това, вика, сигурно е майка ви и тя ще ви обича, додето свети тая звезда. Да не мислиш, че и Ли е лъжец? — През напиращите сълзи Арон видя очите на брат си, непоколебими и разсъдливи. В тях нямаше сълзи.

Кейл почувства приятно вълнение. Бе открил още един начин, още едно тайно оръжие, което да използва за всяка своя цел. Вгледа се в Арон, видя трепкащите му устни и навреме забеляза разширяващите се ноздри. Арон щеше да заплаче, но доведен до сълзи, понякога се и сбиваше. А когато Арон едновременно плаче и се бие, става опасен. Нищо не е в състояние да го нарани, нищо не може да го спре. Веднъж Ли го бе държал в скута си, притиснал от двете му страни продължаващите да налитат юмруци, додето — но бе нужно много време — се усмири. И тогава ноздрите му се бяха разширили.

Кейл реши да скрие новото си оръжие. Можеше да го извади по всяко време, съзнавайки, че е попаднал на най-острото. Щеше да обмисли това на спокойствие и да прецени кога и доколко да го използва.

Но, изглежда, бе взел решението си твърде късно. Арон се нахвърли отгоре му и осакатеният заешки труп го бръсна в лицето. Кейл отскочи назад и извика:

— Но аз само се пошегувах! Честна дума, Арон, това беше само шега.

Арон се дръпна. На лицето му личаха смущение и болка.

— Аз такива шеги не обичам — каза той, подсмръкна и обърса нос с ръкава си.

Кейл се приближи, прегърна го, целуна го по бузата и рече:

— Повече няма да правя така.

Известно време момчетата се влачеха, без да продумат. Дневният светлик бе започнал да се оттегля. Кейл погледна през рамо гръмовещаещия облак, който се носеше черен над планините, гонен от сприхавия мартенски вятър.

— Ще има буря — каза той. — Нечувана буря.

— Ти наистина ли ги чу тия мъже? — попита Арон.

— Може да ми се е сторило — светкавично отвърна Кейл. — Боже мой, виж този облак!

Арон се извърна и погледна черното чудовище. От горната му страна се издуваха огромни тъмни кълба, а под себе си влачеше дълъг дъждовен шлейф. Докато го гледаха, облакът загърмоля и засвятка. Подхванат от вятъра, тътенът избарабанваше кухо над тлъстите мокри възвишения от другата страна на долината и се гмурваше над равното. Момчетата се обърнаха и хукнаха към дома, а облакът бумтеше в гърба им и раздираше с мълнии въздуха на люлеещи се късове. Настигна ги и по земята от опърпаното небе западаха първите едри капки. Усетиха миризмата на колендро, сладникава и силна. Тичаха и душеха аромата на гръмотевиците. Когато се завтекоха през черния път и нагазиха в коловозите, водещи към отклонението за вкъщи, дъждът ги връхлетя. Водата се изливаше като завеси, като стълбове. За миг бяха измокрени до кости, косите им залепнаха върху челата, стичаха се в очите им, а пуйчите пера на слепоочията клюмнаха под тежестта на водата. Тъй като повече от това не можеха да се измокрят, момчетата спряха да тичат. Нямаше никакъв смисъл да бързат за подслон. Спогледаха се и прихнаха от радост. Арон размаха заека, подхвърли го във въздуха, улови го и го препрати към Кейл. Схванал нелепостта, Кейл си го преметна през врата — главата и задните крака се намериха под брадата му. Момчетата се превиха и се закискаха като луди. Дъждът ехтеше в дъбовете покрай отклонението, а вятърът все тъй нарушаваше високото им достойнство.

2

Близнаците наближиха и зърнаха стопанските постройки на чифлика тъкмо в момента, когато Ли, нанизал на врата си едно жълто мушамено пончо, водеше някакъв чужд кон, впрегнат в крехък кабриолет с каучукови шини, към навеса.

— Дошъл е някой — рече Кейл, — виж двуколката.

Затичаха се отново — гостите винаги носеха някаква прелест.

Преди да стигнат стъпалата, забавиха ход и предпазливо заобиколиха къщата, защото гостите внушаваха също известно слабодушие. Влязоха през черния вход и застанаха в кухнята Целите вир-вода. От всекидневната се чуваха гласове — гласът на баща им и на още един мъж. Но третият глас присви стомасите им, по гръбнаците им плъпна нещо мразовито. Беше женски глас. Момчетата почти не бяха се сблъсквали с жени. Промъкнаха се на пръсти до стаята си и се загледаха един-друг.

— Кой може да е, а? — попита Кейл.

Подобно на фойерверк, в душата на Арон разцъфна една догадка. Дощя му се да извика: „Да не би да е майка ни? Може би се е върнала!“ Но веднага се досети, че тя е на небето, а оттам хората не се връщат.

— Не зная — каза той. — Ще си облека сухи дрехи. Момчетата се преоблякоха в чисти сухи дрехи, точно същите като подгизналите, които свалиха. Махнаха мокрите пуешки пера и пригладиха с пръсти косите си назад. И през цялото време дочуваха гласовете, предимно ниски по тембър, а сетне долавяха и високия женски глас; по едно време се вцепениха и се ослушаха — счу им се детски глас, глас на момиче, и това така ги развълнува, че дори не споделиха какво са чули. Тихо се измъкнаха в хола и пристъпиха към вратата на всекидневната. Леко, съвсем леко Кейл завъртя дръжката и повдигна вратата — изскърцването можеше да ги издаде. Едва се бе открехнал най-малкият възможен процеп, и от задната врата нахълта Ли, провлече нозе през хола, сваляйки пончото, и ги спипа.

— Малки момчета надничат? — каза той на диалект и когато Кейл притвори вратата, а езикът й щракна, Ли бързо добави:

— Баща ви си дойде. По-добре да влезете.

— А кой друг е там? — дрезгаво попита Арон.

— Някакви хора, минаваха оттук. Влязоха заради дъжда. — Ли постави ръка върху ръката на Кейл, все още държаща дръжката, завъртя и отвори вратата. — Момчетата дошли дома — оповести той и ги остави беззащитни на показ.

— Влизайте, момчета! — извика Адам. — Хайде, влезте!

Двамата наведоха глави, метнаха по един поглед на непознатите и размърдаха нозе. Мъжът беше с градски дрехи, а жената носеше най-модерните виждани тук тоалети. На стола до себе си бе оставила наметката, шапката и воалетката си и на момчетата им се стори, че е облечена изцяло в черна коприна и дантели. Черна дантела се изкачваше дори по някакви клечици и обгръщаше шията й. За един ден това би било достатъчно, но не беше всичко. До жената седеше момиченце, може би малко по-малко от близнаците. То имаше широкополо боне на сини карета с дантела отпред, рокля на цветя и малка престилка с джобове, вързана на кръста. Роклята бе подгъната нагоре и отдолу се подаваше червена плетена фуста, също поръбена с дантела. Момчетата не видяха лицето му — бе скрито под шапката, но ръцете лежаха скръстени в скута му; ясно се виждаше златното пръстенче с монограм на средния пръст. Момчетата бяха затаили дъх и в очните им дъна вече кръжаха ярки червени кръгове.

— Ето ги и синовете ми — рече баща им. — Близнаци са. Това е Арон, а този е Кейлъб. Момчета, здрависайте се с гостите.

Близнаците пристъпиха напред с наведени глави и вдигнати ръце — жест, говорещ или за отчаяние, или за предаване. Господинът, а след него и дантелената дама стиснаха отпуснатите им ръце. Арон, който вървеше пръв, се извърна от момиченцето, но жената каза:

— Няма ли да поздравиш дъщеря ми?

Арон изтръпна и протегна ръка към момичето със скритото лице. Нищо не се случи. Никой не сграбчи безжизнените му като колбаси пръсти, никой не ги стегна и разтърси, никой не ги усука. Ръката му просто увисна във въздуха пред нея. Той надникна през миглите си да види какво става. И тя бе свела глава, но имаше предимство, че е с боне. Дясната й ръчица с пръстенчето на средния пръст бе също протегната, но не се помръдна към Ароновата. Крадешком погледна жената. Тя се усмихваше с разтворени устни. Стаята беше готова да се пръсне от тишина. В този момент Арон чу оглушителното цвилене на Кейл. Тогава посегна напред улови й ръката и три пъти я тръсна нагоре и надолу. Беше мека като шепа листчета от цвят. Усети наслада, която го опари. Пусна й ръката и скри своята в джоба на гащеризона. Отстъпвайки припряно, забеляза Кейл, който пристъпи напред, ръкува се официално и каза „Здравейте“. Арон бе забравил да го издума, затова го произнесе едва сега, след брат си, но излезе неуместно. Адам и гостите му се изсмяха.

— Мистър и мисис Бейкън без малко да хванат дъжда — каза Адам.

— Добре, че се заблудихме тук — рече мистър Бейкън. — Исках да намеря Дългото ранчо.

— То е по-нататък. Трябва на следващото разклонение да свиете от главния път вляво, на юг. Мистър Бейкън е околийски инспектор — обърна се Адам към момчетата.

— Не зная защо, но гледам на тази длъжност извънредно сериозно — каза мистър Бейкън, също обръщайки се към момчетата. — Дъщеря ми, момчета, се казва Абра. Странно име, нали? — Говореше с оня тон, който възрастните пазят за децата. С декламаторска напевност продължи към Адам: — „На път бе Абра, неповикана по име, макар да чаках друга, Абра навести ме.“[1] Не бих казал, че не съм чакал син, но Абра е такава утеха! Вдигни си главата, мила. — Абра остана неподвижна. Ръцете й пак се скръстиха в скута. А баща й повтори с наслаждение: — „Макар да чаках друга, Абра навести ме.“

Арон видя, че брат му разглежда малкото боне без капчица страх. И дрезгаво каза:

— Аз не мисля, че Абра е странно име.

— Той нямаше предвид странно в такъв смисъл — заобяснява мисис Бейкън. — Искаше да каже само, че е любопитно. — И към Адам: — Моят съпруг измъква от книгите най-необикновени неща. Скъпи, не трябва ли да тръгваме?

— О, недейте още, мадам! — енергично се обади Адам. — Ли прави чай, ще ви затопли.

— Колко приятно! — възкликна мисис Бейкън. — Деца — продължи тя, — дъждът спря, излезте да си поиграете. — Гласът й прозвуча тъй властно, че те се изнизаха навън — пръв Арон, след него Кейл, следван от Абра.

Мистър Бейкън сложи крак върху крак.

— Имате великолепни възможности — рече той — Голямо ли ви е мястото?

— Добър парцел е — каза Адам. — Прехвърля реката чак до отсрещния край. Не е лош имот.

— Значи всичко оттатък околийското шосе е ваше?

— Да. Само че ме е срам да си го призная. Оставил съм го на произвола. Изобщо не е обработвано. Изглежда, още като дете земеделската работа ми е дошла много. — Мистър и мисис Бейкън го загледаха и той разбра, че трябва някак да обясни защо е оставил тази добра земя да подивее. — Допускам, че съм мързелив. А и баща ми с нищо не ми помогна, остави ми достатъчно, за да преживявам, без да работя. — Сведе поглед, но усети облекчението у Бейкънови. Щом човекът е богат, значи не е мързелив. Само бедните са лениви. По същия начин само бедните са невежи. Богаташ, който нищо не знае, или е пропаднал, или пък е независим.

— А кой се грижи за момчетата? — попита мисис Бейкън.

— Каквато грижа са получили — засмя се Адам, — а тя не е много, е дело на Ли.

— На Ли?

Адам леко се подразни от този разпит.

— Имам само един прислужник — накъсо отвърна той.

— Искате да кажете, китаеца, когото видяхме? — Мисис Бейкън беше поразена.

Адам й се усмихна. В началото го бе притеснила, но сега се почувства по-самоуверен.

— Ли отгледа децата, а и за мен се грижеше.

— Но нима никога не са изпитали женско внимание?

— Не, не са.

— Горките агънца! — рече тя.

— Буйни са — каза Адам, — но вярвам, че са здрави. Според мен всички сме подивели като земята. Сега обаче Ли ще ни напуска и просто не зная как ще се оправяме.

Мистър Бейкън предпазливо преглътна храчката си да не разводни следващото му изказване:

— Мислил ли сте за образованието на синовете си?

— Не, да си призная, не съм се замислял.

— Моят съпруг — намеси се мисис Бейкън — е привърженик на образованието.

— Образованието е ключ към бъдещето — каза мистър Бейкън.

— А кое образование по-точно? — попита Адам.

— Начетените хора получават всичко — продължи мистър Бейкън. — Да, аз вярвам във факела на знанието. — Наведе се по-наблизо и заговори доверително: — След като няма да обработвате земята си, защо не я дадете под наем и да се преместите в околийския център, по-близо до добрите ни безплатни училища?

Само за миг Адам си помисли да каже „Защо не си гледате мизерната работа?“, но вместо това попита:

— Смятате, че това е добра перспектива?

— Смятам, че бих ви намерил свестен и благонадежден наемател — отвърна мистър Бейкън. — Ако няма да живеете на земята си, няма причини да не получавате нещо от нея.

Влизайки с чая, Ли предизвика силно раздвижване. Бе чул достатъчно нотки през вратата, за да е уверен, че Адам ги намира досадни. Беше абсолютно сигурен, че не обичат чай, но ако все пак пиеха, то едва ли щяха да харесат този, който им бе запарил. А когато го изпиха, изказвайки поздравления, той разбра, че Бейкънови здравата преследват определена цел. Опита се да улови погледа на Адам, но не успя. Адам разглеждаше килима между стъпалата си.

— Моят съпруг — говореше мисис Бейкън — прослужи доста години в училищното настоятелство… — Но Адам не чу последвалите реплики.

Представи си един голям глобус, едно земно кълбо, което се клатушка, окачено на някой клон от тукашните дъбове. И без никаква леснообяснима причина мислите му скочиха към баща му, куцукащ на дървения крак и тропащ по него с бастуна си за да привлече вниманието на останалите. Адам просто видя строгото войнишко лице на баща си, който насила налага на синовете си строева подготовка и ги кара да мъкнат тежки чували, за да им заякват раменете. Гласът на мисис Бейкън продължаваше да бръмчи в спомените му. Адам усещаше, че чувалите са пълни с камъни. Видя Чарлз — лицето му ехидно се хилеше, — Чарлз: подлите, свирепи очи, избухливостта му. Внезапно пожела да го види. Ще предприеме едно пътуване и ще вземе и момчетата. От възбуда чак се плесна по крака.

Мистър Бейкън млъкна насред приказката си.

— Моля?

— О, извинете — каза Адам. — Просто си спомних, че съм забравил да свърша нещо. — Търпеливо и любезно Бейкънови го зачакаха да обясни. „Защо не? — мислеше си Адам. — Аз няма да се кандидатирам за инспектор. Не съм в училищното настоятелство. Защо не?“ А на гостите каза: — Просто си спомних, че съм забравил да пиша на брат си цели десет години, че и повече… — При тези думи те изтръпнаха и се спогледаха.

В този момент Ли напълни чашите повторно. Адам видя как му се издуват страните и го чу доволно да сумти, оттегляйки се на по-сигурно в хола. Бейкънови не пожелаха да коментират случилото се — нужно им бе да останат насаме, за да го обсъдят. Ли подразбра тяхното желание, избърза да впрегне и докара кабриолета с каучуковите шини пред главния вход.

Абра, Кейл и Арон излязоха навън и застанаха един до друг на малката покрита веранда, загледани в дъжда, който плискаше и се стичаше от широко разклонените дъбове. Дъждовният облак бе отминал, боботейки, в далечен екот, но дъждът, който бе останал, сякаш бе решен още дълго да се лее.

— Тази госпожа разправяше, че дъждът бил спрял — каза Арон.

— Защото не погледна — мъдро отговори Абра. — Като си приказва, никога не поглежда.

— На колко си години? — попита Кейл.

— Десет, карам единайсетата — рече Абра.

— Хе! — извика Кейл. — Ние сме на единайсет, караме дванайсетата.

Абра повдигна шапката си. Тя обрамчи главата й като ореол. Беше хубава, тъмнокоса, с две плитки. Челцето й бе закръглено и изпъкнало, а веждите — равни. Един ден щеше да има изящен чип нос, но сега той все още приличаше на копче. Две нейни черти обаче никога нямаше да се променят: решителната брадичка и широката розова уста, грациозна като цвете. С цвят на лешник, очите й бяха проницателни, умни и всецяло решителни. Гледаше момчетата право в очите, единия, после другия; нямаше и помен от престорената й свенливост вътре.

— Не вярвам, че сте близнаци — каза тя. — Не си приличате.

— Но сме — каза Кейл.

— Но сме — потвърди Арон.

— Някои близнаци не си приличат — рече Кейл.

— Много близнаци не си приличат — каза Арон. — Ли ни е казал как става. Ако жената има само едно яйце, близнаците си приличат. Ако има две яйца, не си приличат.

— Ние сме от две яйца — каза Кейл.

Абра се усмихна, развеселена от бабините деветини на селските момчета.

— Яйца! — възкликна тя. — Ехе, яйца! — Не го изрече високо и грубо, но теорията на Ли се разтърси, олюля се и тя успя с трясък да я събори. — Тогава кой от вас е пържен и кой е на очи?

Момчетата си размениха неловки погледи. За първи път те се сблъскваха с неумолимата женска логика — всепобеждаваща дори, а може би особено когато е погрешна. За тях това бе нещо ново, възбуждащо и стряскащо.

— Ли е китаец — продума Кейл.

— О, ясно! — мило каза Абра. — Защо не ми кажете? Значи сигурно сте китайски яйца, дето ги слагат в гнездата. — Млъкна за малко, докато острието влезе до дъно. Всякаква съпротива и желание за борба се бяха изпарили. Абра взе надмощие, сега тя беше главатарят.

— Да идем да поиграем в старата къща — предложи Арон. — Покривът малко тече, ама е страхотно!

Изтичаха под капещите дъбове до старата къща на Санчес и се шмугнаха вътре през отворената й врата, неуморно проскърцваща на ръждясалите си панти. Кирпичената постройка преживяваше второто си разрушение. Голямата стая в цялата предна част бе измазана наполовина, бялата мазилка стигаше до средата и там се прекъсваше — така преди повече от десет години я бяха изоставили майсторите. Дълбоко поставените прозорци с подновени черчевета си бяха останали без стъкла. Новите подови дъски вече тъмнееха от ивици влага а в единия ъгъл се въргаляха стари хартии и почернели кесии с ръждясали в бодливи топки гвоздеи. Щом децата застанаха на входа, от вътрешността на къщата изхвръкна прилеп. Сивите му очертания се поколебаха между двете стени и изчезнаха през вратата. Момчетата разведоха Абра, отваряха й стенните шкафове да види умивалниците, тоалетните чинии и полилеите, все още опаковани в сандъци и очакващи да бъдат инсталирани. Във въздуха се носеше миризма на плесен и мокра хартия. Трите деца пристъпваха на пръсти и не смееха да проговорят, страхувайки се от кънтежа на стените в празната къща. Като се върнаха в голямата стая, близнаците застанаха пред гостенката си.

— Хареса ли ти? — попита Арон тихо заради ехото.

— М-м-м да — колебливо призна тя.

— Ние често играем тук — храбро каза Кейл. — Ако искаш, идвай да играем заедно.

— Но аз живея в Салинас — отсече Абра с тон, който им подсказа, че си имат работа с едно превъзхождащо ги същество, което няма време за просташки селски удоволствия.

Абра схвана, че е стъпкала най-голямото им съкровище. Познавайки слабостите на мъжете, тя все пак ги харесваше; освен това бе дама.

— Някой път — учтиво продължи тя, — когато минаваме оттук, може и да дойда да поиграем за малко.

Момчетата се почувстваха задължени.

— Ще ти дам заека си — неочаквано каза Кейл. — Щях да го подаря на татко, но ти го вземи за себе си.

— Какъв заек?

— Днес го застреляхме със стрела, право в сърцето. Дори не ритна.

Арон го погледна обидено.

— Но той беше мой…

— Ще ти го дадем да си го занесеш вкъщи — прекъсна го Кейл. — Хубав, едър.

— Че какво ще го правя тоя мръсен дърт заек, целия в кръв? — каза Абра.

— Ще го измия — рече Арон, — ще го сложа в кутия, с канап ще я завържем и ако не искаш да го ядеш, като намериш време, можеш да го погребеш в Салинас.

— Аз ходя на истински погребения — каза Абра. — Вчера бях на едно. Цветя накуп, хей до тоя покрив!

— Не искаш ли нашия заек? — попита Арон.

Абра погледна слънчевите му коси, сега ситно накъдрени, очите му, в които а-ха да бликнат сълзи, и усети в гърдите си онзи палещ блян и онзи сърбеж, които са началото на любовта. Дощя й се да го докосне, протегна се и хвана ръката му — пръстите й доловиха тръпката му.

— Ако го сложиш в кутия… — Поела вече юздите в свои ръце, Абра се огледа да прецени завоеванията си. Издигнала се високо над суетата, тя бе неуязвима за поведението на мъжете и сега изпита снизхождение към момчетата. Забеляза тънките им изпрани дрехи, тук-там позакърпени от Ли, и наново поде своите фантазии: — Горките момчета! — рече тя. — Бие ли ви баща ви?

Заинтригувани, но смутени, те отрекоха с глави.

— А много ли сте бедни?

— В какъв смисъл? — попита Кейл.

— Не седите ли в пепелта? Не сте ли длъжни да носите вода и съчки?

— Какви съчки? — попита Арон. Тя избягна отговора и продължи:

— Клети създания! — Стори й се, че в ръка държи магическа пръчица с трепкаща звезда на върха. — Мрази ли ви проклетата ви мащеха? Не иска ли да ви убие?

— Ние нямаме мащеха — каза Кейл.

— Никаква нямаме — рече Арон. — Майка ни е умряла.

Думите му разстроиха приказката, която тя съчиняваше, но почти начаса й послужиха за друга. Жезълът изчезна, затова пък тя се видя с огромна шапка и щраусово перо, носеща в ръка грамадна кошница, от която стърчат крака на пуйка.

— Сирачета без майка! — нежно каза Абра. — Аз ще ви стана майка. Ще ви държа на ръце, ще ви люлея и ще ви разказвам приказки.

— Доста сме големички — каза Кейл. — Няма да ти е по силите.

Абра се постара да не забележи грубостта му. Видя, че Арон се е хванал за приказката й. Очите му се усмихваха, сякаш вече се люлее в ръцете й, и тя отново почувства притеглянето на любовта.

— Кажете — приветливо запита тя, — хубаво ли беше погребението на майка ви?

— Не помним — каза Арон. — Били сме много малки.

— Добре, а къде е погребана? Нали носите цветя на гроба й? Ние непрекъснато носим на баба и на чичо Алберт.

— Не знаем — каза Арон.

В погледа на Кейл светна непознат интерес, едва ли не победа.

— Ще питам татко — наивно рече той — къде й е гробът, че да отнесем цветя.

— И аз ще дойда с вас — каза Абра. — Мога да плета венци. Ще ви науча и вас. — Направи й впечатление, че Арон мълчи. — Ти не искаш ли да сплетеш един венец?

— Искам — отвърна той.

Докосна го за втори път. Потупа го по рамото и погали бузата му.

— На майка ти ще й хареса — рече тя. — Нищо че са на небето, гледат надолу и всичко виждат. Татко ми е казал. Има и едно стихотворение за това, той го знае.

— Отивам да опаковам заека — рече Арон. — Имам една кутия, дето ми донесоха панталоните. — И хукна от старата къща. Като го проследяваше с очи, Кейл се усмихна.

— За какво се смееш? — попита Абра.

— А, за нищо — отвърна той и прикова погледа си в нея.

Тя се помъчи да го надфиксира — беше специалистка в надфиксирването, но Кейл не отклони очи. В самото начало бе изпитал някакво стеснение, което сега бе изчезнало, и чувството на тържество, че е разклатил превъзходството на Абра, го накара да се засмее. Беше му ясно, че тя предпочита брат му, но не му беше за пръв път. Кажи-речи всеки се привързваше към Арон заради златистите му коси и заради откритостта, позволяваща на чувствата му да разцъфват като мак. Поривите на Кейл се гушеха надълбоко, а надникнеха ли навън, бяха готови или да отстъпят, или да нападнат. Бе почнал да наказва Абра, задето хареса повече брат му, но и това не беше нищо ново. Правеше го, откак за първи път откри, че може. Това тайно наказване на другите постепенно бе станало за него нещо почти като творческо занимание.

Разликата между двете момчета може да се опише навярно по следния начин. Натъкнеше ли се Арон на мравуняк в някоя полянка из шубраците, лягаше по корем да наблюдава сложния мравешки живот: ще види как едни от тях мъкнат по мравешките пътеки храна, а други — бели яйца. Ще види още как срещнат ли се две обитателки на един мравуняк, допират пипалца и си говорят. Можеше с часове да лежи така, погълнат от това земно стопанство.

Кейл, от друга страна, видеше ли същия мравуняк, разритваше го на пух и прах и стоеше да гледа ужасените мравки, трудолюбиво справящи се с бедствието. Арон бе доволен, че е част от своя свят, Кейл се чувстваше длъжен да го променя.

Кейл не оспорваше факта, че хората харесват повече брат му, но си бе изработил метод да не им остава длъжен. Правеше си сметките и изчакваше, додето в един момент възхитеното от брат му лице не покаже, че отнякъде е уязвимо. Тогава нещо му се случваше, но жертвата тъй и не узнаваше защо и как. От възмездието си Кейл изстискваше соковете на силата, а от силата — радост. Това бе най-силното и най-чисто чувство, което познаваше. Далеч от мисълта да мрази Арон, той дори го обичаше, тъй като обикновено именно той ставаше причина Кейл да изпитва своите победи. Бе забравил — ако изобщо някога е знаел, че си отмъщава, защото иска да бъде обичан като Арон. Дотолкова всичко бе станало част от него, че предпочиташе не Ароновото, а своето.

Докосвайки Арон с ръка и с нежността си, като му говореше, Абра бе поставила в ход нов процес за Кейл. Откликът му беше несъзнателен. Мозъкът му се постара да открие някоя слабост на Абра и благодарение на остротата си моментално я забеляза в думите й. Едни деца искат да се правят на малки, други — на възрастни. Малко са ония, които се примиряват с възрастта си. Абра искаше да бъде голяма. Тя си служеше с изразите на големите и доколкото й се удаваше, им подражаваше в преживявания и обноски. Далеч зад себе си бе изоставила детинството, но все още не я биваше да играе на възрастния човек, когото обожаваше. Кейл усети това и то му даде оръдие да срине нейния мравуняк. Той знаеше колко време ще е необходимо на брат му, докато намери кутията. И въображението му подсказваше какво ще стане. Арон ще се помъчи да изчисти кръвта по заека, а това също отнема време. Ново време, докато намери канап, още време прилежно да завърже фльонгите. А междувременно Кейл бе разбрал, че започва да печели. Подушил, че сигурността на Абра е разколебана, той съзна, че може още повече да я разклати.

Накрая Абра отмести очи и каза:

— Защо се взираш така в хората? — Кейл погледна нозете й и бавно завдига очи, като хладнокръвно я огледа цялата, сякаш бе от дърво. Това, знаеше той, би могло да раздразни дори голям човек. Абра не издържа. — Нещо шарено ли виждаш?

— Ти ходиш ли на училище? — попита я Кейл.

— Разбира се, че ходя.

— Кой клас?

— За пети.

— И на колко си години?

— Карам единайсет.

Кейл се изсмя.

— Какво толкова смешно? — попита тя, но той не отговори. — Кажи де, кажи! Какво смешно има в това? — Той пак не се обади. — Мислиш се за много умен! — сопна се тя, но той продължи да й се смее и от неудобство тя се завайка: — Чудно, защо ли брат ти се забави толкова? Виж, дъждът спря.

— Предполагам, че го търси — каза Кейл.

— Кое, заека ли?

— О, не. Него ще намери, той е мъртъв. Но сигурно не може да хване другото. Бяга.

— Кое да хване? Какво бяга?

— Не ми е разрешил да казвам — рече Кейл. — Иска да бъде изненада. Улови го в петък. Че го и ухапа.

— За какво говориш?

— Ще видиш — каза Кейл, — когато отвориш кутията. Обзалагам се, ще ти поръча да не я отваряш веднага. — Това не беше предположение. Кейл познаваше брат си.

Абра разбра, че губи не само сражението, а и цялата война. Почваше да ненавижда това момче. Прехвърли в ума си всички смъртоносни изрази, които знаеше, но се отказа от тях, подозирайки в своята безпомощност, че ще бъдат безполезни. Млъкна. Излезе навън и погледна къщата, където бяха родителите й.

— Мисля да се връщам — рече тя.

— Почакай — спря я Кейл.

Когато се обърна, той я бе настигнал.

— Какво искаш? — попита го хладно.

— Не ми се сърди — каза той. — Не знаеш какво става тук. Трябваше да видиш гърба на брат ми.

Смяната на темата я смути. Той не я оставяше нито за минутка в едно и също настроение, а и правилно бе прочел интереса й към романтичните истории. Гласът му тайнствено се бе снишил и тя, за да бъде в тон, също снижи глас:

— Какво искаш да кажеш? Какво му е на гърба?

— Целият в белези — рече Кейл. — Китаецът.

Тя потрепери и се напрегна от любопитство.

— Какво той? Бие ли го?

— По-лошо — каза Кейл.

— А защо не кажеш на баща си?

— Не смеем. Знаеш ли какво ще стане, ако обадим?

— Не. Какво?

— Дума да не става — поклати той глава, правейки се, че внимателно обмисля. — Дори това не смея да ти кажа.

В този момент откъм навеса се зададе Ли, водещ коня и високата източена двуколка на Бейкънови с гумените шини. Мистър и мисис Бейкън се показаха от къщата и почти машинално всички погледнаха към небето.

— Сега не мога да ти кажа — продължи Кейл. — Китаецът ще разбере.

— Побързай, Абра! Тръгваме — извика мисис Бейкън.

Ли задържа неспокойния кон, докато помогнат на мисис Бейкън да се качи. Иззад къщата стремглаво дотича Арон — носеше картонена кутия, старателно обвързана с канап на причудливи джуфки, и я тикна на Абра.

— Дръж — каза той, — но не я развързвай, докато не се прибереш вкъщи.

Кейл видя отвращението върху лицето на Абра, ръцете й се дръпнаха от кутията.

— Вземи я, моето момиче — каза баща й. — И побързай, че много сме закъснели. — И пъхна кутията в ръцете й.

Кейл се приближи до нея.

— Искам нещо да ти пошепна — рече той и долепи уста до ухото й: — Подмокрила си гащите!

Тя се изчерви и си нахлупи бонето. Мисис Бейкън я пое под мишниците и я вдигна в двуколката. Ли, Адам и близнаците проследиха коня, който веднага премина в чудесен тръс.

Преди първия завой ръката на Абра се показа навън и кутията отхвърча назад върху пътя. Кейл, който наблюдаваше лицето на брат си, видя мъката в очите му. Когато Адам се прибра в къщата, а Ли тръгна с тава зърно да нахрани пилците, Кейл обгърна брат си през раменете и ободрително го притисна.

— Исках да се оженя за нея — каза Арон. — В кутията бях сложил писмо с предложение.

— Не се натъжавай — рече Кейл. — Ще ти дам да стреляш с моята пушка.

Арон трепна с глава.

— Ти нямаш пушка.

— Нямам ли? — рече Кейл. — Нима нямам?

Бележки

[1] Матю Прайър (1664–1721) — английски поет и дипломат. Цитираните два стиха са от поемата му „Соломон за мирската суета“, II книга 1718 г. — Б.пр.