Джон Стайнбек
На изток от Рая (5)

1

Във фермата на Хамилтънови малките растяха, всяка година се раждаше ново. Джордж стана високо, хубаво момче, любезно и приветливо. Още от началото у него се забелязваше нещо изискано. Беше вежлив от най-ранна възраст, момченце, което хората наричат „лесно дете“. От баща си наследи навика да се носи спретнато, винаги чист и добре сресан, изглеждаше всякога добре облечен, дори когато слагаше по-прости дрехи. Момче, непознаващо греха, той израсна и като безгрешен мъж. Не можеха да му припишат нито една простъпка, а пропуснеше ли някое задължение, отдаваха го просто на небрежност. Някъде към зрелостта, горе-долу когато тези неща се проявяват, откриха, че боледува от злокачествена анемия. И тази телесна слабост да е подхранвала такива добродетели!

Уил, по-малък от Джордж, растеше бавно, набит и глуповат, с бедно въображение, ала с огромна сила. От малък, стига някой да му покажеше какво трябва да направи, работеше като вол, а кажеха ли му, биваше неуморим. Беше консервативен не само в политиката, а във всичко. Всяка нова идея му се струваше революционна, затова ги отбягваше с подозрение и гнус. Уил обичаше така да живее, че никой да не може да го обвини в каквото и да било, затуй гледаше по възможност в нищо да не се отличава от останалите.

Навярно отвращението на Уил към всяка промяна и новост имаше нещо общо и с баща му. Когато Уил съзряваше, баща му така и не се задържа достатъчно дълго в Долината Салинас, за да видят синовете му в негово лице представителя на „старото поколение“. Той си оставаше чужденец, ирландец. А по това време в Америка мразеха ирландците. Гледаха на тях с презрение, особено по източния бряг, но то, изглежда, не бе успяло да проникне в Запада. Самуел беше не само човек на разнообразието, но обичаше нововъведенията и смелите идеи. А в малките и откъснати поселища на такъв човек винаги се гледа с подозрение, освен ако той не докаже, че не е опасен за околните. Бляскав мъж като Самуел би могъл да причини, а и причинява немалко бели. Можеше например да се окаже твърде привлекателен за жените на мъже, които си знаят, че са скучновати. Да не говорим за неговото образование и начетеност, за книгите, които купуваше или заемаше, за познанията му върху неща, които не стават нито за ядене, нито за съжителство, за интереса му към поезията и преклонението пред добрата литература. Ако беше заможен човек като Торнови или Делмарови с техните огромни къщи и необходни равни имоти, той сигурно би притежавал грамадна библиотека. У Делмарови имаше библиотека с дъбови лавици, препълнена от книги. Взимайки от тях, той бе изчел много повече от техните книги, отколкото самите Делмарови. Образованите богаташи в тия времена се приемаха добре. Никой не ги одумваше, ако пратят синовете си в колеж, можеха да носят жилетка, бяла риза и вратовръзка в делничен ден, да си слагат ръкавици и да се грижат за ноктите си. И понеже животът и постъпките на богатите са една мистерия, кой би могъл да знае какво им трябва и какво не им трябва? А каква нужда има сиромахът от стихове, от живопис или от музика, на която ни може да пее, нито да танцува? Подобни неща няма да му помогнат да събере реколтата, нито да осигури някоя дрешка за гърбовете на децата си. И ако въпреки това той има такива интереси, значи има може би причини, неподлежащи на чуждото внимателно око.

Да вземем например Самуел. Предварително рисуваше предметите, които възнамерява да изработи от желязо или дърво. В това нямаше нищо лошо, бе разбираемо и дори за завист. Но по краищата на тия скици той рисуваше други неща: веднъж дървета, друг път — човешки лица, животни и буболечки, а понякога — просто фигури, които никой не можеше да разгадае. На тях хората се засмиваха, смутено притеснени. А и още нещо — човек никога не знаеше отнапред какво ще си помисли Самуел, какво ще каже или направи — можеше да е всичко.

През първите няколко години след заселването на Самуел в Салинаската долина към него проявяваха известно недоверие. И вероятно като малко момче Уил е чувал какво се говори в лавката на Сан Лукас. Момчетата не обичат бащите им да са по-различни от другите мъже. Може би точно тогава Уил е изработил своя консерватизъм. По-късно, когато се народиха останалите деца, Самуел вече бе неделима част от долината и тя се гордееше с него така, както се гордее човек, който е собственик на петел. Вече не се бояха от него, защото не прелъсти жените им и не ги подлъга да излязат от своята любима посредственост. Долината Салинас бе обикнала Самуел, но по това време Уил бе вече оформен човек.

Има хора, в никакъв случай невинаги заслужено, които боговете истински обикват. На такива всичко им идва без никакво усилие, без дори да са го предвиждали. Уил Хамилтън беше от тях. Даровете, които му се струпваха, бяха тъкмо онези, на които би се зарадвал. Още като юноша Уил беше винаги с късмет. Колкото баща му не можеше да печели пари, толкова той не можеше да не печели. Когато се зае да отглежда кокошки и те почнаха да снасят, цената на яйцата скочи. Беше младеж, когато двама негови приятели, собственици на магазинче, се изправиха пред фалит поради несъстоятелност. Помолиха Уил да им даде назаем малко пари, за да си оправят сметките за тримесечието, срещу което му предоставиха една трета от печалбата. Той не беше скръндза и им даде каквото искаха. За по-малко от година магазинът се съживи, на втората се разшири, на третата откри клонове тук и там и сега неговите наследници — една обширна търговска система — господстват над значителна част от района. Пак поради неизплатени дългове Уил се сдоби и с ателие за поправка на велосипеди. Сетне неколцина от богаташите в долината си купиха автомобили и неговите механици взеха да ги поправят. На голямо изпитание го постави един решителен поет, чиито видения се изразяваха в пиринч, формовано желязо и каучук. Този човек се наричаше Хенри Форд, а плановете му, ако не толкова незаконни, бяха поне смехотворни. Сумтейки, Уил пое южната половина на долината за изключително свой периметър и след петнайсет години тя се напълни до гуша с „Фордове“, а Уил, като богат човек, се возеше на „Мармън“.

Най-много на баща си приличаше Том, третият син. Роден във възбуда, той живееше сред мълнии. В живота се втурна презглава. Беше ненадминат по своята жизнерадост и въодушевление. Той не откриваше света и неговите жители, а ги създаваше сам. Пръв изчиташе книгите на баща си. Живееше в селения грейнали и нови, необходени като Рая в шестия ден. Мисълта му се рееше като жребец в безгрижно пасбище и когато по-късно светът опъна прегради, той се хвърляше срещу бодливата тел, а когато накрая го заобиколи последната стена, той се нахвърли и срещу нея, проби я и изхвръкна на воля. И както бе способен на колосална радост, така можеше да таи и грамадна мъка — когато кучето му умря, светът за него свърши.

Том беше изобретателен като баща си, но много по-смел. Залавяше се с неща, каквито баща му не би посмял и да помисли. Обладаваше огромна плътска жажда и тя непрекъснато го пришпорваше в слабините. У Самуел това го нямаше. И може би тъкмо тази неспирна ненаситност го накара да си остане ерген. Родил се беше в семейство с висок морал. И може би по тази причина неговите копнежи, стремления и отдушниците, които намираше за тях, го караха да се чувства недостоен, а понякога го пращаха разридан в планинските усои. Том представляваше чудна сплав от диващина и нежност. Работеше нечовешки, само и само в труда да се отърве от пагубните си страсти.

Ирландците са известни с безнадеждната си склонност да се веселят, но едновременно с това ги владее един упорит и мрачно разсъждаващ дух, който, яхнал раменете им, се вглежда в техните мисли. Рекат ли гръмко да се засмеят, той бърка с дългите си пръсти в гърлата им. Осъждат се, преди някой да ги е обвинил, а това ги поставя вечно в защитна позиция.

Том бе деветгодишен, когато се разтревожи, че миловидната му по-малка сестра Моли има дефект в говора. Накара я да отвори широко уста и видя, че смущението идва от срастване на подезичната ципа. „Ще го оправя“ — рече той, отведе я на скришно далеч от къщата, наточи джобното си ножче на един камък и сряза коварната пречка. После побягна и повърна.

С разрастването на семейството растеше и къщата на Хамилтънови. Беше замислена така, че все да си остава недовършена, та при нужда да изграждат всякакви пристройки. В техния хаос първоначалното помещение и кухнята скоро изчезнаха. Междувременно Самуел не забогатя. У него се разви твърде лошият навик да патентова, болест, от която страдат мнозина. Изобрети някаква част за вършачка, по-добра, по-евтина и по-ефикасна от досегашните, но агентът по патентно право изсмука малкия му приход за годината. Самуел изпращаше проектите си на един производител, който редовно отхвърляше плановете му, но се възползваше от методите. През следващите години пръсна всичките си средства по съдилища и чак когато загуби делото, разходите му намаляха. Това бе първата му сериозна среща с правилото, че без пари не можеш да се пребориш с парите. Но патентната треска вече го бе заразила и припечеленото от вършитба и от ковачницата изтичаше за патенти. Децата му ходеха боси, с изпокърпени колене и дъна, храната все не достигаше, а той плащаше ли, плащаше за тъничките листове с чертежи на зъбчати колела, равнини и геометрични проекции.

Едни хора размишляват на едро, други — на дребно. Самуел и синовете му Том и Джо мислеха на едро, а Джордж и Уил — на дребно. Джоузеф беше четвъртият син, едно замечтано момче, което цялото семейство особено обичаше и му отдаваше цялата си грижа. Той откри рано, че с една усмихваща се безпомощност най-добре ще се предпази от всякакъв труд. Братята му до един бяха яки и неуморни работници и за тях беше по-лесно да свършат и работата на Джо, вместо да го карат да работи. Майка му и баща му го взимаха за поет, тъй като не го биваше за нищо друго. Това му бе направило такова впечатление, че прописа леки стихчета, за да го докаже. Физически ленив, Джо по всяка вероятност бе мързелив и умствено. Животът му протичаше в празно съзерцание, а майка му, убедена, че е безпомощен, го обичаше най-много от всичките си деца. В действителност не беше ни най-малко безпомощен, защото постигаше точно каквото иска с най-малко усилие. Джо беше любимецът на семейството.

Във феодални времена младеж, който не умее да си служи с меча и копието, обикновено се е насочвал към църквата. В семейството на Хамилтън неспособността на Джо да се справя както трябва със земеделието или ковашкия занаят го насочи към по-нататъшното образование. Не беше нито слаб, нито болнав, но да се размърда, бе много трудно. Яздеше зле и презираше конете. Семейството му се смееше от умиление при спомена за това как Джо се помъчи да усвои плуга: първата му измъчена бразда бе лъкатушна като поток в равнината, а втората се допря до първата само на едно място, след това я пресече и побягна встрани. Постепенно той се отърва от всякаква земеделска работа. Майка му обясняваше, че умът му бил в облаците, сякаш това е някаква особена добродетел.

Когато Джо се провали във всяка работа, баща му в отчаянието си реши да му повери пашата на шейсет овце. Най-малка тегоба от всичко друго, то бе задължение, класически неизискващо никакъв майсторлък. От него не се очакваше нищо, освен да прави компания на овцете. А Джо ги изгуби — изгуби шейсет овце и не можа да ги открие там, където се бяха скрили на сянка в едно сухо дере. Според семейното предание Самуел събрал цялата челяд, дъщерите и синовете, и ги накарал да обещаят, че след неговата смърт ще се грижат за Джо, тъй като в противен случай Джо щял много да се мъчи.

Помежду Хамилтъновите момчета имаше и пет момичета: Юна, най-голямата, замислена и прилежна брюнетка; Лизи (може би тя трябваше да бъде най-голяма, тъй като бе кръстена на майка си), за която малко може да се каже. По всичко личи, тя много рано бе решила да се срамува от своите. Омъжи се млада и замина, след което я виждаха само на погребения. Способността й горчиво да мрази нямаше равна сред всички Хамилтъновци. Когато синът й порасъл и се оженил за момиче, което тя не одобрявала, Лизи с години не му говорила. После идваше Деси, чийто смях бе толкова заразителен, че нямаше човек, който да не се радва на близостта й. Следваше Олив, моята майка. Последна беше Моли, една малка красавица с разкошна руса коса и теменужени очи.

Това бяха Хамилтънови. Цяло чудо е как Лайза, този дребосък от кожа и кости, ги е раждала в продължение на години, как ги е изхранвала, как е месила хляб, шила им е дрехи и ги е учила на добри обноски и на железен морал.

Удивително е как е могла Лайза да оформи децата си. Нямаше абсолютно никакъв житейски опит, беше невежа и ако не се смята дългото пътешествие от Ирландия до тук, нищо друго не бе видяла. Не познаваше никакви други мъже освен своя, съжителството с когото приемаше като изтощително, а понякога и болезнено задължение. По-голямата част от живота й бе протекла в раждане и отглеждане на деца. Едничък интелектуален събеседник й беше Библията, ако не се смятат Самуел и децата, които тя изобщо не слушаше. В тази книга тя намираше и нужната история, и своята поезия, и познание за разните народи, и всякакви неща, своята етика и нравственост и своето спасение. Никога не изучаваше, нито пък проверяваше Библията, просто я четеше. Многото пасажи, в които Писанието видимо си противоречеше, ни най-малко не я смущаваха. Накрая тя бе стигнала дотам, че знаеше всичко това, но продължаваше да си чете, без да му обръща внимание.

Лайза се радваше на всеобщо уважение: бе добра жена, отгледала добри деца. И държеше главата си изправена навсякъде. Почитаха я и съпруг, и деца, и внуци. У нея имаше някаква желязна сила, не знаеше какво е компромис, в лицето на всяка насрещна неправда изправяше своята праведност, а това те кара да я гледаш със страхопочитание, макар и не с любов.

Лайза ненавиждаше с непреклонна фанатичност всяко спиртно питие. Да се поглъща алкохол в каквато и да било форма, за нея бе равносилно на престъпление срещу един и без това разгневен бог. Едно дето самата тя никога не се бе докосвала до него, но се противопоставяше на употребата му и от всички останали. Естествено, в резултат съпругът й Самуел, а и всичките й деца таяха една почти страстна привързаност към пиенето.

Веднъж, много болен, Самуел я попита:

— Лайза, не може ли да глътна една чаша уиски, че да ми олекне?

Тя опъна острата си брадичка.

— Искаш да се изправиш пред трона господен и да му дъхтиш на спирт? Изключено!

Самуел се обърна на другата страна и продължи неутешимо да боледува.

Като наближи седемдесетте, Лайза взе да уринира все по-трудно и затова докторът й предписа да взима като лекарство по една супена лъжица портвайн. Първата лъжица изпи, като се насили и сбърчи лице, но се оказа, че не е толкова лошо. От този ден нататък тя изгуби своя напълно трезвен дъх. Пиеше виното все на супени лъжици и все като лекарство, но след време стигна до един литър дневно и оттогава стана много по-спокойна и щастлива жена.

Самуел и Лайза Хамилтън отгледаха децата си и те бяха вече отраснали, възрастни хора, когато настъпи новият век. На фермата източно от Кинг Сити растеше цяло племе Хамилтъновци. Млади мъже и жени, това бяха все американци. Самуел така и не видя повече Ирландия и постепенно съвсем я забрави. Зает човек беше той. Не му оставаше време за носталгия. За него Долината на Салинас олицетворяваше целия свят. Едно пътуване в годината до Салинас, на шейсет мили северно, където почваше долината, му беше напълно достатъчно, работата във фермата не свършваше, а грижата за изхранването и обличането на плодовитото семейство му отнемаше повечето време… но не всичкото. Огромна енергия обладаваше той. Дъщеря му Юна стана замислена ученичка, мургава и винаги напрегната. Той се гордееше с нейния необуздан и вечно търсещ ум. След като изкара няколко срока в салинаското основно училище, Олив се готвеше за общински квалификационни изпити, за да стане учителка — една чест, каквато в ирландските семейства се е смятало наличието на проповедник вкъщи. Джо щеше да бъде изпратен в колеж, защото удивително не го биваше за нищо друго. Уил бе доста напреднал по пътя към своята неочаквана състоятелност. Том се беше изжулил при срещата си със света и ближеше раните си. Деси изучаваше шивашкия занаят, а Моли, прелестната Моли, очевидно щеше да се омъжи за богат човек.

За наследство никой не поставяше въпрос. Колкото и голяма да беше планинската ферма, тя си остана нечувано бедна. Самуел пробиваше кладенец подир кладенец, но на своята земя вода тъй и не можа да открие. Виж, иначе би било по-различно. Водата би ги направила сравнително заможни. Едничък източник им беше помпата пред къщата, през която едва стигаше малко вода от дълбокото. Понякога намаляваше катастрофално, а на два пъти и пресъхна. Трябваше да смъкват добитъка от горния край на фермата, за да пие, след това отново да го отвеждат на паша.

Общо взето, беше добро, здраво установено семейство, трайно и завинаги пуснало корени в Долината на Салинас, не по-бедно от много други, а и не по-богато от трети. Добре уравновесен род, в който имаше и консерватори, и радикали, и мечтатели, и реалисти. Самуел можеше да бъде доволен от плодовете на слабините си.