Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
East of Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 343 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
elli (2008)
Допълнителна корекция
BHorse (2008)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)

Издание:

Джон Стайнбек. На изток от Рая

Роман. Първо издание

Народна култура, София, 1986

679 с.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
  3. — Корекции от Диан Жон

Статия

По-долу е показана статията за На изток от рая от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
На изток от рая
East of Eden
АвторДжон Стайнбек
Първо издание1952 г.
САЩ
ИздателствоThe Viking Press
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
ISBNISBN 9547331434
На изток от рая в Общомедия

„На изток от рая“ (на английски: „East of Eden“) е роман от Джон Стайнбек, публикуван през септември 1952 г.

Джон Стайнбек се връща в Салинас през 1948 г.и започва да работи върху романа „На изток от рая“. Той смята че това ще е най-значителното му произведение. Книгата е завършена през 1951 г. и на следващата година Viking Press я публикува. През ноември 1952 г. е бестселър #1 в раздела за художествена литература.

Този мащабен и увлекателен философски роман и неговото заглавие са повлияни в значителна степен от библейската легенда за Каин и Авел – тази за първото братоубийство. В романа се показва постоянната борба между доброто и злото, силата и слабостта, любовта и омразата, красотата и грозотата. Действието се развива в рамките на петдесетишестгодишна хроника (от 1862 до 1918 г.), описваща три поколения от две фамилии. В романа има много биографични моменти от рода на Стайнбек. Според самия автор книгата е резултат от 11 години мисловна бременност; една година непрекъснато писане; 300 молитви; около 36 топа хартия; 350 000 думи (преди съкращенията) и много твърд мазол на средния пръст на дясната му ръка.

На изток от рая“ е екранизиран от Елия Казан и е пуснат по екраните през 1955 г. На български романът е преведен от Кръстан Дянков.

Външни препратки

Глава 43

1

Веднъж към края на лятото Ли се върна у дома с голямата пазарска кошница. Тъй като живееше в Салинас, той бе станал по отношение на облеклото си истински американски консерватор. Излезеше ли от къщи, неизменно навличаше черно палто. Носеше бели ризи с високи колосани яки и харесваше тесните черни папийонки на ластик, каквито едно време бяха отличителният белег на сенаторите от Юга. Слагаше си черни тумбести шапки с права периферия, които никога не смачкваше, сякаш все още си оставяше място за усуканата на кок плитка. Безупречен беше Ли. По едно време Адам направи забележка за сдържаната елегантност на облеклото му, при което Ли му се ухили: „Това е задължително. Човек трябва да е много богат, за да ходи зле облечен като тебе. Бедните са длъжни да се обличат добре.“ Адам бе избухнал: „Бедните! Както е тръгнало, скоро ще почнем да взимаме на заем от тебе!“ — „Възможно е“ — бе отговорил Ли.

Този следобед, като остави тежката кошница на пода, Ли рече:

— Ще се помъча да сготвя супа от зимни пъпеши. Китайска кухня. Братовчед ми от китайския квартал ми обясни как. Занимава се с амбулантна търговия и хазарт.

— Смятах, че нямаш никакви роднини — каза Адам.

— Всички китайци са роднини, а тия, дето се наричат Ли, са си най-близки. Моят братовчед се беше набъркал в пушалните за опиум и неотдавна му се наложи да се крие по здравословни съображения, та тогава се научил да готви. Отрязваш на пъпеша един капак отгоре, слагаш го в голяма тенджера и вътре нареждаш една цяла кокошка, гъби, кестени, праз лук и една щипка джинджифил. После затваряш пъпеша и го вариш на бавен огън, ако може, и два дни. Сигурно е вкусно.

Адам се беше излегнал на креслото си с длани зад тила и се усмихваше към тавана.

— Добре, Ли, добре.

— Ти дори не ме чу — рече Ли. Адам се изправи.

— Човек си мисли, че познава собствените си деца, а изведнъж се оказва, че нищо не знае.

Ли се усмихна:

— Да не би да ти е убягнала някоя подробност от живота им?

— По една случайност го разбрах — засмя се Адам, — виждах, че Арон това лято много-много не се задържаше вкъщи, но си мислех, че ходи да играе.

— Да играе! Той не е играл от години.

— Добре де, каквото и да е! — продължи Адам. — Днес се видях с мистър Килкъни, нали го знаеш, от училището. Надявал се, че знам всичко. Знаеш ли с какво се е занимавало това момче?

— Не — каза Ли.

— Минал е целия учебен материал за идната година. Ще се яви на изпити за колежа и ще спести цяла година, Килкъни е уверен, че ще се справи. Какво ще кажеш, а?

— Забележително — отвърна Ли. — И защо всичко това?

— Как защо, да спечели една година!

— За какво му е дотрябвала?

— Как за какво бе, Ли? Просто е амбициозен. Не го ли разбираш?

— Не — каза Ли, — и никога не бих могъл.

— И дума да не спомене — рече Адам. — Интересно дали брат му знае.

— Според мен Арон иска да ни изненада. Не трябва с нищо да се изпуснем, докато не ни каже.

— Мисля, че си прав. Знаеш ли какво, Ли? Гордея се с него, страшно се гордея. И се чувствам спокоен. Да можеше и Кейл да има някакви амбиции…

— Може би и той има — прекъсна го Ли. — Някаква своя особена тайна.

— Може би. И той напоследък се губи, Бог знае къде ходи. Не мислиш ли, че не е хубаво да се откъсва много от дома?

— Кейл се мъчи да намери себе си — рече Ли. — Но според мен в неговата криеница няма нищо необикновено. Има хора, които цял живот си остават деца, безнадеждни деца.

— Помисли само — каза Адам, — да премине с цяла година напред! Когато ни го съобщи, ще трябва да му направим някакъв подарък.

— Златен часовник — подхвърли Ли.

— Правилно — съгласи се Адам. — Ще купя и ще дам да го гравират, да е готов. Какъв да бъде надписът?

— Ювелирът ще ти каже — рече Ли. — След два дни извади кокошката, очисти я от костите и върни месото вътре.

— Каква кокошка?

— В супата от зимен пъпеш.

— Имаме ли достатъчно пари да го пратим в колежа?

— Ако сме разумни и ако вкусовете му не са скъпи.

— Не ми се вярва — каза Адам.

— И аз си мислех така за своите вкусове, но какво? — И Ли погледна с възхищение ръкава на палтото си.

2

Енорийският дом на епископалната църква „Свети Павел“ беше просторен, построен без план. Бил е предназначен за свещеници с многолюдни семейства. Неженен и с непретенциозни вкусове, мистър Ролф затвори по-голямата част от къщата, но когато Арон имаше нужда от място, където да учи, даде му една обширна стая и се зае да му помага в учението. Мистър Ролф се бе привързал към Арон. Харесваше му ангелската хубост на момчето, гладките страни, тесните бедра и дългите му прави крака. Обичаше да седне в стаята и да гледа лицето на Арон как се напряга от усилие. Той разбираше защо Арон не може да работи у дома си, където атмосферата не беше подходяща за усърдна и чиста мисъл. Мистър Ролф съзнаваше, че Арон е негово изделие, неговият духовен син и неговият принос за църквата. Постара се да го насочи към безбрачие и схващаше, че го води в тихи води.

Водеха продължителни, откровени, интимни разговори.

— Зная, че ме критикуват — каза веднъж мистър Ролф. — Но така се е случило, че вярвам, за разлика от някои хора, в една по-висша църква. Никой не може да ме убеди, че изповедта не е също толкова съдържателно тайнство, както и причастието. Помни ми думата, аз ще я възстановя, но постепенно и предпазливо.

— Като се сдобия с църква, и аз така ще сторя.

— Изисква се огромен такт — рече мистър Ролф.

— Бих искал — почна Арон, — как да кажа… много бих искал и в нашата църква да имаме нещо подобно на августинските или францисканските ордени и манастири — да има място, където да се оттегли човек. Понякога се чувствам омърсен. Искам да се махна от мръсотията и да се пречистя.

— Зная как се чувстваш — с искреност каза мистър Ролф, — но в това не мога да се съглася с теб. Не може и да ми хрумне, че нашият повелител Исус би пожелал неговите служители да се оттеглят от службата си на хората. Спомни си как настояваше той да проповядваме Светото писание, да подпомагаме недъгавите и нищите, дори да слезем в калта, за да измъкваме грешниците от тинята. Неговият пример трябва вечно и неотлъчно да ни води. — Очите му почнаха да изпускат светлина и гласът му доби онази гърленост, с която звучеше на проповед: — Навярно не би трябвало да ти казвам това. Надявам се, няма да заподозреш у мен гордост, че го споделям с тебе. Но в него има нещо велико. От около пет седмици насам една жена редовно посещава вечерната служба. Мисля, че ти не би могъл да я забележиш от хоровата ниша. Сяда винаги на последния ред от лявата страна… всъщност да, можеш да я видиш. Пада се малко така, под ъгъл. Да, вижда се. Винаги е забулена и си тръгва, преди да съм се показал след последния химн.

— Коя е тя? — попита Арон.

— Който се интересува, научава. Направих съвършено дискретни проучвания — никога не би се досетил. Тя е… как да се изразя… собственицата на един дом с лоша слава.

— Тук в Салинас?

— Тук в Салинас! — Мистър Ролф се приведе. — Арон, аз разбирам твоето отвращение. Но трябва да се издигнем над него. Да не забравяме Спасителя и Мария Магдалена! Без никаква гордост ти казвам, че с радост бих й подал ръка.

— Какво търси тук?

— Може би онова, което ние предлагаме — спасение. Ще се иска огромен такт. Просто виждам как ще стане. И помни ми думата: тези хора са плахи. Един ден на вратата ми ще се почука и тя ще ме помоли да я пусна. Моля се, Арон, в този миг да бъда търпелив и мъдър. Трябва да ми повярваш — когато стане това, когато една заблудена душа подири светлината, от това за духовника няма по-висша и по-лъчезарна радост. Ето за какво сме ние, Арон. Ето за какво сме. — Мистър Ролф се помъчи да успокои дъха си. — Само се моля Богу да не пропадна — каза той.

3

Адам Траск разсъждаваше за войната с понятията от похода срещу индианците, за който и без това смътно си спомняше. От такава обща и продължителна война никой нямаше никаква представа. Ли се зачете в историята на Европа, дано от нишките на миналото успее да сплете тъканта на бъдещето.

Лайза Хамилтън почина с вечната си усмивчица на лицето, а когато руменината се отдръпна от страните й, видяха, че скулите й са поразително високо разположени.

Адам чакаше с нетърпение Арон да донесе вест за своите изпити. Часовникът от масивно злато стоеше под носните му кърпи в горното чекмедже на скрина, курдисваше го редовно и сверяваше точността му по своя часовник. Нарежданията за Ли бяха ясни: вечерта в деня на новината той ще опече пуйка и пудинг.

— Нали ще направим празненство? — каза той на Ли. — Какво ще кажеш и за шампанско?

— Прекрасно — рече Ли. — Чел ли си някога фон Клаузевиц[1]?

— Кой е той?

— Не особено забавно четиво — каза Ли. — Та, казваш, една бутилка шампанско?

— Достатъчно е. Знаеш, само да се чукнем. За едно празненство стига. — На Адам дори не му минаваше мисълта, че Арон може да бъде скъсан на изпитите.

Един следобед Арон се върна и попита Ли:

— Къде е баща ми?

— Бръсне се.

— Не ме чакайте за вечеря — каза Арон.

В банята застана зад баща си и заговори на сапунисаното лице в огледалото:

— Мистър Ролф ме е поканил на вечеря в енорията.

Адам обърса бръснача си в сгънато късче тоалетна хартия и отвърна:

— Чудесно.

— Мога ли да се окъпя?

— Излизам след минутка — рече Адам.

Арон мина през всекидневната, каза довиждане и излезе. Адам и Кейл го проследиха с поглед.

— Пипал ми е одеколона — каза Кейл. — Още мирише.

— Сигурно е официална вечеря — подхвърли Адам.

— Не го обвинявам, че иска да празнува. Доста труд хвърли.

— Да празнува ли?

— Изпитите. Не ти ли каза? Взе ги.

— А, да, изпитите — рече Адам. — Да, каза ми. Това се казва работа! Гордея се с него. Мисля да му подаря златен часовник.

— Не ти е казал, така ли? — рязко попита Кейл.

— Как! Каза ми, разбира се. Тази сутрин ми каза.

— Сутринта той още не знаеше — рече Кейл, стана и излезе.

Пое забързан в сгъстяващата се вечер по Централния булевард, покрай парка, покрай складовете на Джексън Смарт, почти до мястото, където уличните лампи свършваха и улицата се превръщаше в селски път — там отби встрани, за да заобиколи фермата на Толот.

В десет часа Ли тръгна за пощата да пусне едно писмо и свари Кейл да седи на долното стъпало на верандата.

— Какво става с тебе? — попита го той.

— Бях на разходка.

— Какво става с Арон?

— Не знам.

— Май нещо е кисел. Искаш ли да дойдеш с мен до пощата?

— Не.

— Защо си седнал тук?

— Ще го пребия!

— Недей — каза Ли.

— Защо?

— Защото мисля, че няма да можеш. Той ще те заколи.

— Изглежда, си прав — каза Кейл. — Неговата верица!

— Дръж си езика!

Кейл се засмя.

— Хайде, ще дойда с тебе.

— Чел ли си някога фон Клаузевиц?

— Дори не съм го чувал.

Когато Арон се прибра, на най-долното стъпала на входната веранда го чакаше Ли.

— Спасих те от бой — рече той. — Седни тука!

— Лягам си.

— Сядай! Трябва да поговорим. Защо не каза на баща си, че си взел изпитите?

— Нямаше да ме разбере.

— Имаш буболечки в задника си!

— Не обичам такъв език.

— Защо, мислиш, си служа с него? Аз случайно да не съм профан? Арон, баща ти живееше само с това.

— А отде е знаел?

— Ти беше длъжен сам да му кажеш.

— Това не ти влиза в работа.

— Искам сега, като влезеш, да го събудиш, ако спи, но мисля, че не спи. Искам да му кажеш.

— Няма.

— Арон — тихо почна Ли, — случвало ли ти се е някога да се биеш с дребосък, дето ти стига до половината?

— Какво искаш да кажеш?

— Че това е едно от най-неразбираемите неща на света. Такъв, дето няма да миряса, и накрая ще се видиш принуден да го праснеш, а това е още по-лошо. Тогава наистина вече всички ще те гледат накриво.

— За какво говориш?

— Ако не направиш това, което ти казвам, ще трябва да те набия. Не е ли смешно? — Арон се помъчи да мине покрай него, но Ли се изправи на пътя му, така непохватно стиснал юмручета, в такава глупава стойка, че го досмеша и той се засмя.

— Не знам как да го направя — каза той, — но все пак ще се опитам.

Арон отстъпи раздразнено. И когато най-сетне отново приседна на стъпалото, Ли въздъхна дълбоко.

— Благодари се на Бога, че ти се размина. Отвратително щеше да бъде. Слушай, Арон, не можеш ли да ми кажеш какво става с тебе? По-рано винаги си ми казвал.

Арон изведнъж се предаде.

— Искам да се махна от този мръсен град! — рече той.

— Как ще е мръсен? Като всички останали.

— Не ми е тук мястото. Изобщо да не бяхме идвали! Не мога да разбера какво ми е. Искам да се махна! — Гласът му премина в стенание.

Ли прихвана широките му рамене да го утеши.

— Още растеш, може от това да е — кротко му рече той. — Понякога си мисля, че светът ни поставя в такъв период на най-тежки изпитания, тогава се обръщаме навътре и като се видим, ужасяваме се. Но и това не е най-лошото. Решаваме, че всички са надникнали в нас. В такъв момент мръсотията е адски мръсна, а чистотата ни се струва снежнобяла. Ще ти мине, Арон. Малко почакай и ще видиш, ще мине. От това не ти става по-леко, защото не ми вярваш, но повече не мога да сторя за тебе. Опитай се да повярваш, че нещата не са нито толкова добри, нито толкова лоши, колкото ти изглеждат. Да, мога да ти помогна. Върви да лягаш сега, а утре стани рано и кажи на баща си за изпитите. И по-вълнуващо! Той е още по-самотен от вас, защото си няма красиво бъдеще, за което да мечтае. „Претегляй нещата“, казваше Сам Хамилтън. Прави се, че всичко е истина, и то може и да стане. Претегляй нещата! Направи го. А сега лягай. Аз ще трябва да опека пудинг за закуска. И, Арон, виж на възглавницата си — баща ти е оставил подарък.

Бележки

[1] Карл фон Клаузевиц (1780 — 1831) — пруски генерал, стратег и военен теоретик, автор на мисълта, че войната е продължение на политиката с други средства. — Б.пр.