Метаданни
Данни
- Серия
- Лабиринтът на отраженията (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Лабиринт отражений, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Васил Велчев, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 44 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe (март 2008 г.)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (март 2008 г.)
- Корекция
- Mandor (2008)
Виртуалният свят. Дълбината. Трансконтиненталните корпорации създават там пищен, приказен град — Дийптаун. Всеки може да го посети. На всички им харесва. И някои отказват да го напуснат.
Защото там има истинска свобода.
Никакви задръжки — виртуални дуели, компютърен секс, собствена митология… Е, има и дайвъри, които следят за реда в Дълбината. И понякога им се налага да го правят без оглед на средствата…
Издание:
Сергей Лукяненко. Лабиринтът на отраженията
Руска, първо издание
Преводач: Васил Велчев
Редактор: Валерия Полянова
Консултант: Александър Велин
Коректор: Иван Крумов
Оформление на корицата и предпечатна подготовка: Квазар
Печат „Инвестпрес“ АД — София
Издателска къща „Квазар“, София, 2002
ISBN: 954-8826-17-8
История
- — Добавяне
- — Поправка на бележка
111
Останах при Маниака до късно вечерта. От „Гинес“ минахме на „Балтика“ шести номер, а за десерт Шурка изрови отнякъде кутия „Кроненбург“, останала от Коледата. И ирландската, и петербургската, и френската бира бяха на ниво.
Дълбоко в себе си се радвах, че поне пред някого съм се разкрил. Моите приятели-хакери се делят на две групи — едните пазят тайна до първата бутилка бира, другите след същата бутилка сякаш я забравят. Шурка е от вторите.
Сега поне ще е наясно защо ми е изтрябвал целият вирусен софт, който къде с истина, къде с лъжа изврънквам от него.
Колко по-просто би било, ако дълбината не те засмукваше толкова, мислех си в таксито по пътя към къщи. Колко по-справедливо и лесно.
Нямаше да има делене на късметлии и неудачници, което е неразбиваемо. Нямаше да го има това безумие — великолепни програмисти, неспособни да преминат границата между илюзията и действителността, и некадърници като мене, които не забелязват тази бариера.
Нямаше да я има завистта един към друг — и вечния лов.
Но нима съм виновен? И аз не знам защо става така, каква грешка на съзнанието, а това си е точно грешка — ние сме малцинство — превръща един човек в дайвър. Да не използваш дарбата си е глупаво. Да я предложиш на всички за изучаване е страшно.
Просто така се получи. Някои скачат осем метра на дължина, някои пишат стихове, някои са неподвластни на виртуалността. Но защо сме толкова малко? Толкова сме малко, че не ни смятат в проценти, а на бройки?
— Пристигнахме ли? — пита шофьорът.
— Да.
Платих, слязох и поех към входа, чувствайки се издут като балон. Сега трябва или да си легна, примирен с това, че на сутринта ще съм разнебитен, или да се гмурна в дълбината. Тя добре лекува махмурлука.
На втория етаж на стълбището, където кой знае защо винаги свети лампата, седяха петима тийнейджъри. Играеха карти право на пода и полугласно си приказваха… не, по-скоро не си приказваха, а си ръмжаха. Познавах двама, другите трима ми се видяха непознати. Малка глутница дребни хищници. От тия, дето с кеф разкъсват единаци в тъмните входове. Но тук съм в безопасност. Хищниците не ловуват близо до дупката си.
— Здравейте — измърмори хлапакът, който живее над мен. В същия едностаен апартамент, заедно с родителите си и с по-голямата си сестра, която често се прибира на развиделяване. У нас се чува прекрасно, в течение съм на всичките им проблеми и скандали.
— Привет — казах аз.
— Да ви се намират цигари, Льоня?
Разликата ни е почти петнайсет години, но тийнейджърите ме броят почти за връстник. Може би защото не съм женен и изхвърлям на боклука предимно празни бирени кутии.
— Момент.
Не съм пушач, но вкъщи винаги се търкаля по някой пакет цигари за наминаващите хакери. При тях пушенето е професионално изкривяване.
Хлапето търпеливо пристъпваше от крак на крак пред прага, докато аз оставях тубата, включвах осветлението и се ровех из шкафа.
— Дръж.
Той кимна с благодарност и отвори пакета, а аз махнах с ръка — вземи го целия — и затворих вратата. Хищниците трябва да се подхранват. Съвсем малко. За да не стават нагли и дори в замъглените им от пиене мозъци да се мярка мисълта, че съм „мъж на място“.
Бързо се съблякох, хвърлих дрехите на леглото и влязох в банята. Постоях малко под студения душ.
Не, никакъв сън. Дълбината ме чака.
През целия ден се опитвах да не мисля за Човека Без Лице и за медала на всепозволеността, който стои в склада. Но сега, в тъмнината, когато виртуалността се приближаваше все повече, те не ми излизаха от главата.
Човекът и медалът.
Камшикът и поничката.
Какво толкова се е случило в „Лабиринта“, че не са се справили двама дайвъри? Професионалисти, които работят на постоянен договор, макар и анонимно? И познават „Лабиринта“ до най-затънтеното кътче…
Нещо без аналог?
Много странно.
Избърсах се, хвърлих пешкира в легена с мръсното бельо, върнах се в стаята, щракнах ключа на захранването на компютъра и се заех да намъквам гащеризона си.
— Добър вечер, Льоня — каза Вики.
— Привет, бабче.
Женското лице на екрана се усмихва. Не, сигурно не съм прав. Трябва да сложа друга реакция на думата „бабче“ — лека обида, нацупени устнички, леко отместен поглед.
— Има ли поща?
— Седем писма.
— Чети.
В пощата нямаше нищо интересно. Покани да посетя два нови клуба, ценова листа на някаква малка търговска фирма, писмо от Маниака, изпратено още сутринта…
— Всичко да се изтрие — казах аз и седнах пред компютъра. Забодох щекера на гащеризона, надянах шлема. — Вики, свържи се с Дийптаун… през резервния канал. Личност номер седем.
Вече около три месеца не съм използвал този вход. И „личността“ също — костюм с цвета на стомана, черна риза, шалче, високи кожени обувки, гъвкаво слабо тяло, мургаво тясно лице, коси до раменете, нисък и силен глас.
— Резервен канал, личност седем — потвърди Вики.
Дъга пред очите, фойерверк, ненаситно пламтене на огнена вълна. Дълбината.
Седя в стая кутийка. Креват, бюро с компютър — не моя, а някакъв съвсем абстрактен, врата. Хотел „Началото на пътя“. Тук на безценица наемат стаи онези жители на Дийптаун, които рядко наминават в дълбината.
— Всичко ли е наред, Льоня?
— Да.
Отварям вратата, излизам. Дълъг коридор, от край до край с врати. До едната стои Силвестър Сталоун и с възхита разглежда ръцете си.
— Здрасти, Слай — подмятам, когато го подминавам. Почти е сигурно, че е руснак, и е съвсем сигурно, че е новак.
— Приличам ли? — с надежда пита той.
— Да… — аз се спирам. Бирата ме настройва на доброжелателна вълна. — За първи път ли си в дълбината?
— Къде?… Да… за първи.
— Да се докарваш с външността на известни хора е проява на лош вкус. И признак, че си новак. Опитай се да конструираш своя собствена личност… Вземи си, да речем, „Биоконструктор“ и малко си поиграй.
— „Биоконструктор“ ли? — смутено пита момъкът.
— Да. Проста програма, с руски интерфейс. Търкаля се из всички сървъри, в разделите за новаци.
— Благодаря… — Сталоун се помъква след мен. Забелязвам, че е започнал да се прегърбва, сякаш се стеснява от външността си. Добър признак.
Влизаме заедно в асансьора, спускаме се на първия етаж. Фоайето е достатъчно просторно, в него дежурят четирима портиери и двама охранители.
— Отиди при някой — съветвам аз, — и го помоли да те консултира. Къде да отидеш отначало, как да се държиш…
— Неудобно ми е…
— Неудобно е да бъдеш глупак. Тези момчета са тук точно за целта. На улицата искай съвети от хората с нашивки като отворена длан на ръкавите, това са помощници доброволци. Или от полицаите. Нагласи ли си таймера?
— Да, разбира се! За два часа!
— Чудесно. Отдели четвърт час за разговор с портиера. Ще икономисаш много повече време. Щастливо плаване.
— Щастливо плаване! — възхитено казва след мен новакът. Приятно е да си старо куче.
Подмигвам на портиера, кимвам към „Сталоун“ — току виж вземе се притесни сам да се доближи — и излизам от хотела. Вдигам ръка, моментално спира такси. Това не е реалността…
— Компанията „Дийп-разводач“ се радва да ви поздрави, Стрелецо! — казва шофьорът.
— Към „Лабиринт на Смъртта“ — казвам аз. — До сградата на администрацията.