Сергей Лукяненко
Лабиринтът на отраженията (22)

1010

Първото, което виждам при излизането ми на трийсет и трето ниво, е излегналият се върху моравата Анатол. Веднага ми минава през ума, че всеки си намира майстора. Но Анатол надига глава и ми маха с ръка.

Неудачника също е на мястото си — в своето ъгълче.

— Ей, Стрелец! — Анатол явно няма намерение да сменя хоризонталното си положение с вертикално. — Я ела насам!

Сядам до него и питащо кимвам.

— Ние искаме да се откажем от тази… — Анатол кимва към Неудачника — задача.

Мълча. Нека да се изкаже докрай.

— Не вярвам в кармата — казва Анатол. — Ако мъкнеш човека към изхода, внимателно, сякаш е кристална ваза, а той се гътне — значи той самият го иска.

— Тоест?

Анатол снижава гласа си до шепот:

— Слушай, ти си имаш свои причини да го спасиш… опитай. Но първо помисли — той вече две денонощия е в дълбината. Виждал ли си такива юначаги по-рано?

— Да.

— С пресипнал глас, походка на автомат, разбиращи всичко чак като им се повтори три пъти… Загряваш ли?

Поглеждам към Неудачника и поклащам глава.

— Значи той яде и пие. Ходи до кенефа. Ориентира се какво става.

Анатол се надига и прикляка.

— Стрелец, тоя пич ни взема за идиоти. Или е тук по заповед на дирекцията — проверява как работим, или е дайвър, също като нас. Или е и двете наведнъж.

Нямам какво да кажа — Анатол, разбира се, е прав. От гледна точка на нормалната логика не може да има други варианти. Но аз в последно време нещо не са разбирам с нормалността.

— Крейзи отиде в дирекцията — казва Анатол. — Или ще си признаят, че са организирали проверка на способностите ни, или нека не искат от нас невъзможното.

— Те ще решат, че Неудачника е дайвър — съгласявам се аз.

— Абсолютно!

— Това е много удобна версия, Анатол. Дайвър-шегаджия, който е решил да се погаври с индустрията за развлечения и с колегите си… Нали не върви да се блокира целия „Лабиринт“ заради подобна дреболия.

— Стрелец, влачих го през цялото ниво — уморено казва Анатол. — В огледалната зала избих всички гвардейци.

Кимвам. С неговото снаряжение и опит това е напълно възможно.

— Знаеш ли какво стана после? — в гласа на дайвъра се прокрадва озлобление. — Той изпусна винтовката. И тя го гръмна право в челото!

Мълча. Какво да кажа?

Неудачника не иска да излиза от нивото…

— Нямам сили вече… — Анатол плюе върху моравата. — Не мога вече да го гледам тоя скапаняк, камо ли да го спасявам.

— Нищо не се прави без цел, Анатол.

— Тогава какво цели той? А? Ще ти кажа! Иска да скъсаме договора! За да се вреди той на топлото местенце! Сам… или в двойка с още някой. С дайвър, който уж ще го спаси!

Той ме гледа в очите и аз приемам предизвикателството.

— В двойна игра ли ме обвиняваш?

Дайвърите не си подливат вода взаимно. Прекалено малко сме. Точно затова беше създаден Кодекса, точно затова се събираме три пъти годишно — като пренебрегваме предпазливостта и взаимното недоверие.

Ако дайвърите в Дийптаун започнат да уреждат сметки помежду си, ще пострада цялата мрежа. А животът на мрежата е над всичко. И без това тя си има достатъчно врагове в реалния свят.

— Не знам — Анатол извръща поглед. — Може би не. Извинявай. Но тебе също те работят. Кой ти поръча да спасиш Неудачника?

— Анонимно лице. Имам канал за връзка с него, но се страхувам, че е еднократен и прекалено добре защитен.

— Възможно ли е този анонимен да е дайвър?

Свивам рамене.

— Прави си изводите сам. Ние вече се изложихме, ти нашумя из целия „Лабиринт“, но също ще се издъниш. Тогава ще довтаса някакъв чичко от майната си, ще измъкне Неудачника и ще си уреди договора.

Анатол става, разкопчава бронираната жилетка на гърдите си и делово предлага:

— Стреляй.

— Какво?

— Убий ме. Така ще можеш да вземеш цялото ми снаряжение. Или смяташ да воюваш с двуцевка?

Колебая се и Анатол клати глава:

— Е, Стрелец, и ти си същия като Неудачника…

Допира плазмагъна до гърдите си, стреля. Кратък взрив, плисва кръв, но той още е жив. Дайвърите на „Лабиринта“ имат огромен резерв от сили.

— Твойта мама! — хрипти Анатол и се прострелва повторно.

Бронираната жилетка е оплескана яко с кръв, но гледам да не се впечатлявам. Свалям доспехите, нахлузвам ги, събирам оръжията, мунициите, боеприпасите.

Неудачника или не гледа към мен, или не реагира на твърде странната процедура на размяна на снаряжение.

Приближавам се и сядам до него. Всичко е като първия път. Наведена глава, унил поглед изпод маската. Възможно ли е наистина да е дайвър? И да седи сега, да си пие кафето, да си хапва сандвича, поглеждайки към екрана, готов във всеки момент да се гмурне в дълбината и да започне да ме баламосва…

— Не ти ли е скучно тук? — питам аз. Минава секунда — интересно за какво е изразходвана — за обмисляне на отговора или за стартиране на дийп-програмата, — и Неудачника изхърхорва:

— Нямам друг избор.

— Защо да нямаш? Хайде да излезем от „Лабиринта“. Бил ли си в „Трите прасенца“? Или в „Стария хакер“?

Неудачника поклаща глава.

— Там е доста по-интересно — казвам. Седим един до друг, аз държа моя „BFG-9000“ на коленете си, готов на секундата да изпепеля който и да било противник. С такова снаряжение ще издрапаме. Не можем да не издрапаме. Но засега не бързам. — Между другото, благодаря ти.

— За какво?

— Ти ме прикри в огледалната зала.

Неудачника сваля респиратора си. Изведнъж забелязвам, че движенията му са много странни. Някаква необикновена мекота и пластика — сякаш всеки жест му доставя удоволствие. Така се държат понякога самовлюбените актьори. Но за разлика от тях Неудачника не буди раздразнение.

— Нима за това се благодари? — казва той с ирония.

— Да — отговарям аз. — Разбира се.

— Ти би ли постъпил по друг начин?

— Ако бях на твое място — да.

Пауза. Неудачника, изглежда, е смаян.

— Защо?

— Ти си в беда. Ти си този, който трябва да бъде измъкнат от „Лабиринта“.

— Не аз съм в беда — клати глава Неудачника.

— Дайвър ли си? — питам направо.

— Не.

— Не ме баламосвай, човече. Повече от две денонощия си в дълбината. Досега трябваше да си умрял от глад и жажда.

— Жаждата не е най-страшното.

— А кое е по-страшно?

— Тишината.

— Какво?

— Тишината, Стрелец.

Той ме гледа право в очите. Не отмествам погледа си. Лицата ни са на педя разстояние.

И неговите очи оживяват, в тях вече няма вяла немощ. Черна дълбина… безкрайна тъмнина, сякаш се взирам в нощно небе, където за миг са изгаснали всички звезди. Във водовъртеж от тъма, всмукваща и безмълвна, отвъд пределите на световете.

— Тишината — шепне Неудачника.

Чувствам я, онази Велика Тишина, за която се опитва да ми разкаже. И това, че сега мълчи, е хубаво. Думите са безпомощни, те дращят по покрова на Тишината, без да имат сили да го пробият и само ми пречат да разбера.

Тишината.

Който и да е Неудачника, той знае за нея повече от когото и да било на света.

Още миг — и ще падна в Тишината. Ще разбера Неудачника.

Не искам да го разбирам!

— Ето от какво се страхувам — казва Неудачника и натрапчивият кошмар се разсейва. Просто седим един до друг. Две нарисувани човечета, които си разменят мъгляви фрази.

Интересно, полудяват ли в дълбината? Може би аз ще съм първият?

— Защо се самоуби? — питам аз.

— Кога?

— Анатол почти те е бил извел, ти си изпуснал винтовката и си се гръмнал в челото. Искаш да кажеш, че това е било случайност?

— Няма случайности.

— Тогава защо?

— Анатол не може да ме изведе.

— Защо? — крещя аз. Разговор между глухи, отговори, които не обясняват нищо.

Неудачника не отговаря.

Добре, нека.

Стигат ми толкова загадки. Просто ще го изведа.

И той няма да има никакъв изход, освен да излезе от нивото.

— Ставай! — крещя аз. Сграбчвам го за раменете, и го принуждавам да се изправи. Изваждам от кобура пистолета му, изпразвам го и го изхвърлям.

— Тръгваме! Марш!

Той не спори, пък и само да беше опитал… Ако трябва, ще го мъкна на гръб.

Няма да има друг изход.

Преминаваме през целия Дисниленд, разстрелвам чудовищата, без да пестя муниции. Имам предостатъчно за това ниво.

Гранатометът се нагорещява от непрекъснатата стрелба, изгарям рамото си даже през бронята. Голяма работа!

На площадката с количките едно детенце отново се мъчи да избяга от три ловки демона. Само че този път не е негърче, а латиноамериканче. Писнало ми е от тия американски расови комплекси… Неудачника се спира като втрещен и ми се налага да повторя краткия дуел с демоните и паяка-картечар. Отиваме в сградата, която ни посочва момченцето. Но този път Неудачника го държи здраво и то не успява да се измъкне. Вместо него вътре влизам аз.

Почти целият хол е окупиран от полупрозрачен зъбат мях, който се тресе като желе. Ракетите преминават през него, без да се взривят. Изпепелявам тварта с плазмагъна, като изхарчвам две енергийни клетки.

В следващата стая се гърчат омотани в слузеста паяжина мъж и жена. Пази ги някакво дребно изродче, което даже не се опитва да ме атакува, а се хвърля да довърши пленниците. Разстрелвам го с винтовката и заедно с Неудачника освобождаваме родителите на хлапето. По-нататък всичко върви по стандартния сценарий — разкази за ужасите на нашествието на извънземните, съвети за преминаването през огледалния лабиринт и тържествено връчване на дара — един плазмагън. Програмите са примитивни, те не забелязват, че вече имам това оръжие. Прозявам се, докато приемам подаръка. Семейството, щастливо, че отново е в пълен състав, се оттегля. Всичко е показно до отвращение — свидната рожба върви по средата, трогателно вкопчена в ръцете на родителите си… Демек, те ще се спасят от ужасите на Сумрачния град. Поглеждам Неудачника — той е напълно сериозен. Сякаш наистина е спасил три човешки живота.

Тръгваме към огледалния лабиринт. Така и не давам оръжие на Неудачника. Изтрябвали са ми номерата му с падащите и гърмящи пушки.

— Слушай сега — командвам аз. — Спираш до входа на залата. Чакаш, докато не те повикам. После спокойно отиваме при компютъра и се измиташ оттук право вкъщи. Ясно?

— Да.

— Разбра ли ме добре? Нали няма да правиш никакви глупости?

Неудачника ме поглежда в очите.

— Глупост е да те прикривам от изстрели, така ли?

— Да. Аз ще се оправя сам, а ти ще се измъкнеш оттук. Разбра ли?

— Разбрах.

Ох, изобщо не вярвам в искреността му… Но какво да се прави. Преминаваме през огледалните коридори, при входа на залата потупвам Неудачника по рамото. Той спира послушно.

— Чакай тук. Чакай ме и ще се върна — казвам. Правя крачка към отвора, но не издържам и се обръщам.

— Слушай… който и да си… Адски съм уморен.

Неудачника кимва.

— Писнаха ми тия глупости — казвам аз. — Обещай ми да не ставаш мишена на изстрелите. Обещай, че никъде няма да ходиш. Искам да те измъкна и да се върнеш вкъщи.

— Ще направя всичко, както го искаш — произнася Неудачника. И най-неочаквано разбирам, че му вярвам.

— Благодаря — прошепвам аз, преди да се втурна в залата.

И започва огнена въртележка.

Гвардията на Принца на Пришълците ме обстрелва от тринайсетте балкончета, аз също стрелям — наслуки. „BFG-9000“ изгаря три огледала с един изстрел. Помещението е изпълнено със сребърен пушек. Куршумите блъскат по бронята, събарят ме на пода. Стрелям, падайки, завъртам се на гръб сякаш танцувам забравения танц на младостта ми — брейк, после стрелям още два пъти. Три огледала, още три, и още три…

Последна огледална стена и идва ред на истинското балконче с двете чудовища. Те са облени в зелена кръв, „BFG“ яко е посякъл люспестите им туловища. А бронята ми все още се държи — смачкана, нажежена, но все така сигурна.

Последен изстрел — огнено кълбо, трясък на вторичните разряди… Чудовищата пищят в смъртна агония, превръщат се във вихри от черна пепел.

И настана тишина.

Огледалната зала е изпепелена и разрушена, само екранът на компютъра за изход тържествено блещука насред погрома.

— И настана тишина… — шепна аз, като се изправям на колене. Благодаря ти за бронята, Анатол, благодаря ти… — Неудачник!

Слаб звук от коридора — несигурни крачки. И два кратки глухи изстрела на двуцевка.

Не се нуждая от никакви обяснения.

От утеха — също.

Тръгвам зашеметен към отвора, прекрачвам през окървавеното тяло на Неудачника и гледам към огледалната безкрайност на коридора.

Алекс стои, заобиколен от безплътните си двойници, отпуснал двуцевката. Бронираната му жилетка представлява жалки останки, лицето му е в кръв. Дулото на двуцевката е насочено към пода, към отражението си.

— Свърших патроните — казва той.

Хвърлям настрана „BGF-9000“, свалям пистолета от колана си. Тиквам дулото в челото му така, че той се отдръпва.

Даже не съм озлобен.

Алекс мълчаливо чака изстрела.

— Сядай — казвам аз, като отпускам оръжието. — Сядай, гад такава…

Той сяда, аз се отпускам до него на пода, а тялото на Неудачника, на когото пак не му е провървяло, гледа сляпо в тавана.

— Защо го уби?

— Аз… исках тебе да те убия — казва Алекс. — Теб те преследвах. Страхувах се да не закъснея. Не забелязах, че е без оръжие.

— А мен — защо?

Алекс изкривява лицето си в усмивка.

— Ти ме прецака на първо ниво. Да не би да забрави?

— Не. И само това ли е причината?

— Нали се бяхме разбрали да вървим заедно!

Боже, защо ме наказваш така?

— Искаш да кажеш, че лично ти нямаше намерение да ме застреляш? Заради някой друг пълнител?

— Минаваше ми през ума — спокойно си признава Алекс. — Ама нали тогава още не го бях решил. А ти ме уби.

В този момент избухвам в див смях. Тръшвам се на пода, като фрасвам шлема си в крака на Неудачника. Удрям с длан по огледалното стъкло.

— Изрод! — изкрещявам. — Дръвник!

Кой знае защо Алекс се засяга.

— Нали не стрелях по теб! — крещи той. — А ти по мен — да!

— Пич, ти явно си се чалнал! — казвам аз. — На отмъстител ще ми се правиш, мамицата ти… Зоро недоправен… Аз съм дайвър! Разбираш ли? Момчето, дето го опатка, от две денонощия е в дълбината! Таймерът му е изключен! Ако не го измъкна, може да пукне! А ти, със своите комплекси… идиот, идиот…

— Дайвър? — тъпо повтаря Алекс.

— Дайвър! — в момента хич не ми дреме за вечната конспирация. — Пикал съм аз на тоя „Лабиринт“ от четирийстия етаж! Опитвам се да спася човека, а ти си играеш на война, хлапе! На колко години си, момченце?

Алекс не отговаря веднага. Но все пак го прави.

— На четирийсет и две.

Обзема ме нов пристъп на необуздан смях.

Това е то, царството на Питър Пан, островът на вечните деца.

Почитател на военните игри, който е поел към петдетсетака.

Във виртуалността няма възраст. Всички са равни — и солидният позастарял бизнесмен, и голобрадият хлапак, който обаче е успял да се докопа на работата до компютър и модем.

Всички имат право да тичат из нарисувания лабиринт, да си спомнят за детските закони на честта и да крещят: „Не се брои!“

Всеки може да си играе на благородни герои и храбри рицари, забравил, че животът е много по-сложен от десетте божи заповеди.

— Много съжалявам — казва Алекс. — Не знаех, че се занимавате с толкова сериозна работа…

Леле, какъв майтап… Не, нищо сериозно, просто се отбих тук да се изпишкам…

— Ако мога да помогна с нещо… — сподавено казва Алекс. — Да заплатя времето, което сте изгубили…

— Времето не се купува — отговарям аз. Все пак е за предпочитане, когато Алекс се държи като млад програмист… — Сега някъде умира от глад и жажда оня пич, когото ти светна с шибаните си куршуми!

— Много съжалявам… — Алекс става и се приближава. Гледам го, без да правя опити да се изправя. — Просто вие се държахте неетично. Стреляхте в мен без явна причина…

Няма никакъв смисъл да разговарям с него…

— Може и да не съм прав — гласът му става малко по-уверен. — Но разбирате ли, за всичко е виновна първоначалната ви постъпка. Вие, очевидно, сте по-млад от мен…

Поглеждам в тавана, към отражението на Неудачника. Към вкочаненото му, мъртво лице.

— Но вие трябва не по-зле от мен да разбирате, че се намираме в нереален, несъществуващ свят — нарежда Алекс. — Това е опасна илюзия… хората могат лесно да изгубят житейските си жалони, моралните си норми, да се поддадат на усещането за безнаказаност. Може би не постъпих съвсем правилно, но аз винаги се опитвам да запазя обикновените човешки императиви. „Лабиринтът“ е игра, обаче в нея са въплътени вечни идеали. Идеалите на рицарството, ако щете. Борбата между доброто и злото.

Още един борец срещу илюзиите. Нагледал съм се на много такива типове — на хора, опитващи се да направят от дълбината точно копие на реалния свят. Най-смешното е, че най-много шум вдигаше един писател фантаст…

— Вие от самото начало се държахте нечестно — казва Алекс. — И ето я тъжната равносметка. Знаете ли, дайвър, ами то винаги е ставало така. Откакто е създаден този свят. Цялата история е жив пример за това.

— А в кипящите казани на отколешните кланета и размирици… — прошепвам аз. — Има толкова храна за мъничките ни мозъци!^[1]

Алекс млъква.

— Разчисти ли си сметките с мен? — питам го. — Отговаряй, разчисти ли ги? Или искаш собственоръчно да ме застреляш? Хайде!

Подхвърлям му пистолета. Разпервам ръце.

— Аз… изобщо не затова… — мрънка Алекс. — Ако просто бяхте признали, че не сте прав, това щеше да е напълно достатъчно…

— Признавам — казвам аз и с двете си ръце забивам в гърдите си дулото на гранатомета. — Признавам си. Трябваше да чакам, докато ти да ме застреляш. Доволен ли си?

Алекс отстъпва една крачка и размахва ръце в знак на протест. Изобщо не е доволен от този изход, не е успял да се оправдае в собствените си очи.

Дълбина-дълбина, не съм твой…

А скобата на спусъка е тегава, едва смогвам да я натисна.

На екранчетата на шлема има кръв.

А вътре в мен цари тишина.

Не, аз не измъквах от мрежата геймър без късмет и не се опитвах да надхитря безскрупулен колега. Това беше мрежата.

Самата виртуалност бе въстанала против мен.