Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лабиринтът на отраженията (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Лабиринт отражений, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (март 2008 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (март 2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)

Виртуалният свят. Дълбината. Трансконтиненталните корпорации създават там пищен, приказен град — Дийптаун. Всеки може да го посети. На всички им харесва. И някои отказват да го напуснат.

Защото там има истинска свобода.

Никакви задръжки — виртуални дуели, компютърен секс, собствена митология… Е, има и дайвъри, които следят за реда в Дълбината. И понякога им се налага да го правят без оглед на средствата…

 

Издание:

Сергей Лукяненко. Лабиринтът на отраженията

Руска, първо издание

Преводач: Васил Велчев

Редактор: Валерия Полянова

Консултант: Александър Велин

Коректор: Иван Крумов

Оформление на корицата и предпечатна подготовка: Квазар

Печат „Инвестпрес“ АД — София

Издателска къща „Квазар“, София, 2002

ISBN: 954-8826-17-8

История

  1. — Добавяне
  2. — Поправка на бележка

11

Тук е на мода стилът „ретро“. Масивна мека мебел, широки маси с издути гарафи, блюда с плодове. Брадатият мълчалив мъж в ъгъла изглежда като част от обзавеждането. Знае ли се, може и да е охранителна програма…

А по дървената стълба от втория етаж слиза тъмнокоса жена с дълга рокля. Прехвърлила е трийсетте и лицето й е толкова изписано, че едва овладявам изкушението да изплувам от дълбината и да я видя по нормалния начин. За да разбера как е успяла да си придаде толкова необичаен, човешки облик.

Жената се доближава до мен. И аз най-после разбирам смисъла на израза „зряла красота“.

Наистина е много зряла. В нея няма нищо от онази младост, характерна за Дийптаун. Нещо повече, изключено е да ти мине през ум мисълта за невинност или чистота. И слава богу, че не минава. Тази жена няма нужда от това.

Мълчи и се усмихва. Чувствам, че паузата се проточва, и измънквам:

— Здравейте…

Тя кимва:

— Добър вечер.

— Струва ми се, че вече е нощ — казвам аз.

— При нас винаги е вечер.

Какво пък, вече ще знаем.

— Наричайте ме Мадам — продължава жената.

— Аз…

— Не ми трябва да знам името ви. Съвсем не е задължително.

— Аз съм Стрелеца.

Тя кимва.

— Добре. Отбили сте се при нас по работа… — усмивка — или просто се криете от досадни приятели?

Неволно поглеждам към стъклената врата. Зад нея е тихо и празно.

— Не се притеснявайте. Дошлите при нас не се виждат едни други. Никога.

— Ако става дума за второто, явно ще трябва да си вървя? — интересувам се.

— Не. Ние винаги се радваме на гостите. Можете просто да поседите, да пийнете кафе или вино.

— Кафе — решавам аз.

Мълчаливият охранител се гмурва във вратата. Отивам при диванчетата, сядам. Мадам с усмивка се настанява срещу мен.

— Не ви ли разоряват подобни случайни гости? — питам аз.

— Няма нищо по-полезно от случайностите. Освен това ние си имаме правило — гостите са длъжни поне да прелистят албумите.

Гледам я с недоумение.

— Снимките на момичетата.

— А, да, снимките… — най-после загрявам. — Разбира се. С удоволствие.

Охранителят донася малко джезвенце с кафе, Мадам внимателно го налива в малките чашки. Слагам захар колкото да не е без хич и сръбвам една глътка. Кафето е силно и ароматно, парещо. Дори сънливостта ми отминава, сякаш наистина съм погълнал кофеин.

— Всички албуми ли искате да ви покажа? — пита Мадам.

Като че ли влага двоен смисъл в думата „всички“. Но все още загрявам бавно, така че кимвам. Мадам плавно пресича залата, взима от шкафа няколко дебели албума с кадифени подвързии в различни цветове, плавно ги слага на масата пред мен.

— Ако нямате нищо против, аз се оттеглям, Стрелец. Но в случай, че изведнъж… — усмивка — нещо ви заинтересува, повикайте ме.

— Добре — съгласявам се.

Вече на стълбите Мадам сякаш се сепва и добавя:

— Да… ако си харесате някоя снимка и решите да я разгледате по-обстойно — потъркайте изображението с пръсти.

Кимвам. Пия кафе и разглеждам албумите.

Интересно, има ли тук резервни изходи? Със сигурност.

Впрочем, мога и да се престоря, че таймерът ми се е задействал, и да се разтворя във въздуха.

Във всеки случай се отървах. Натрих носа на стотина разярени дуумъри, спечелих си съмнителна слава и съм с четиринайсет етапа по-близо до Неудачника. Може би все пак ще го измъкнат по-рано, но аз направих каквото можах.

Кафето е допито. Поглеждам в джезвето… гледай ти, пак е пълно! Вълшебната каничка от „Хиляда и една нощ“. Наливам си втора чашка и придърпвам към себе си албума, подвързан с черно кадифе. Тук изглежда има негърки?

Оказва се, че няма.

На първа страница е снимката на прикована към стола жена. Зад гърба й има плътен зид, главата е отметната назад и лицето не се вижда, но полуразголеното тяло обещава доста. Веригите са лъскави, с преднамерено големи брънки. Под краката на жената, на пода, лежи кожен камшик.

Така.

Затварям албума, отмествам го към ъгъла на масата. Да си чака своите садо-мазо.

Наистина „Всякакви забавления“.

Гледам към дъгата на подвързиите. Да опитаме да отгатнем. Например, за небесносиния албум.

Виж ти, познах! От първата снимка жизнерадостно се усмихва холивудски актьор, на който вече трета година му се шири славата на секс символ. Носи кожено якенце, ботуши и дантелено бельо. Е, приятелче, ама че късмет си извадил.

Разбира се, под снимката не пише нищо. Даже ако нещастният красавец, който никога не е бил хомосексуалист, тръгне да съди бордея, ще е трудно да се докаже каквото и да било. Снимката в действителност е леко изкривена, така че никой няма да я сметне за улика. Освен тези, разбира се, които са били в дълбината и знаят как доизмисля образите възбуденият от дийп-програмата мозък. Но тези, които познават виртуалността не само от слуховете, знаят и нейния закон. Най-главния.

Свобода.

Във всичко и за всички.

Може би така е правилно…

Слагам актьора върху дамата с веригите. Нека да се забавляват, горките.

Розовият албум… нима е с лесбийки? Странно…

А, само двойки. Две хищни мадами с предизвикателни погледи, едната е коленичила, другата се е подпряла на раменете й и е впила поглед в мен. Не, не, не. Не днес. Не и след четиринайсет нива на „Лабиринта“. Я си полегнете настрана, няма да скучаете дори да си останете само двечките, усещам го с цялата си душа.

Кафявия албум. Въображението ми е пас, налага се да го отворя.

Бабишкера с провиснала рокля.

Леле божке, наистина има за всеки по нещо! Подтикнат от любопитство, потривам снимката с пръст. Бабишкерата се съживява. С кокетна усмивка започва да ситни някакъв танц и да разкопчава роклята.

Ти май си се чалнала, бабо…

Слагам кафявия албум върху розовия и избухвам в смях. Охранителят в ъгъла ме гледа накриво, но си трае. Не се стърпявам и го питам:

— Намират ли се… клиенти?

Ръгвам с пръст кафявото кадифе. Охранителят сдържано кимва.

Виолетов албум. Въртя го в ръце, но абсолютно нищо не ми хрумва. Притеснено надниквам да видя първата страница — ами ако е с дядовци?

Козичка.

Имам предвид коза. Почти козленце. Беличка, с къси остри рогца.

Вече не се смея, не ми останаха сили. Няма начин козата да бъде потопена във виртуалността. Значи или е човек-оператор, или е програма… имитираща секс стереотипите на млада развратена коза.

Бабо, я вземи да издоиш козата.

Остават три албума — бял, зелен и жълт. Отварям белия, незнайно защо измъчван от мисли за елфи, ангели и други ефирни създания. Не познах. Просто жени. Както си му е редът, на първата страница се мъдри прочута манекенка с вечерна рокля на Карден.

Добре, роклята ще я разгледаме после. Претеглям в ръце зеления албум. Какво друго остана от онова, което е подвластно на могъщите еротични фантазии? Децата, разбира се. Отварям албума. Аха. Малолетен милионер, киноактьор и любимец на застаряващите домакини. Я помогни на бабата да издои козата, момченце…

Жълтия албум. Пак отгатнах. Лицето на девойката ми е смътно познато, май също беше актриса. Реквизитът е трепач — прострял се до хоризонта плаж, къпещ се в лъчите на изгрева. Вместо да се припичаш, малката, я вземи занеси кофата с току-що надоено мляко в къщата.

След като приключвам с „най-всякаквите“ оферти за забавления, аз си наливам чаша вино. Кимвам недвусмислено към купчината албуми с нетрадиционни партньори, охранителят мълчаливо ги взима и ги изнася.

Трябваше оня с животните да го разгледам по-добре. Интересно, дали има млади крокодилки и лебеди на зряла възраст като Мадам? Всъщност, дори да няма, въпросът ще бъде уреден по молба на клиента. Ако щеш и зелен октопод или женски питбул.

Започвам да преглеждам бялата книга, като от време на време карам девойките да правят стриптийз. Изборът е смайващо богат. Кинозвездите и манекенките се изчерпват доста бързо, после се занизват непознати лица. Непознати, но симпатични. Не се сдържам и поглеждам в самия край на албума.

Бял лист и надпис: „Нарисувай своето щастие.“

Да, оттук никой няма да си тръгне с празни ръце.

Започвам по-бързо да прелиствам албума. В края на краищата, има по-икономични начини да разглеждаш голи мацки, не е задължително да го правиш в дълбината.

Негърка с набедрена превръзка, ескимоска с кожи, полегнала на рогозка корейка, полинезийка с пръстен на носа. Във виртуалността няма расизъм.

Прелиствам още по-бързо. Страница, втора, трета…

Вики.

Замръзвам, вперил поглед в девойката, която ми се усмихва всяка сутрин.