Сергей Лукяненко
Лабиринтът на отраженията (41)

10

Заключвам вратата на входа, дълго си играя с ключалката. Вики се е вкопчила в дланта ми, а пускането на всички системи за сигурност с една ръка е трудна работа.

Най-накрая събирам кураж и просто нареждам на вратата да се заключи. Механизмът на ключалката изщраква, сигнализацията на охранителната система започва да примигва. Неудачника рязко вдига нагоре глава — изглежда е усетил какво става.

— Той направи ли ти нещо? — пита Вики. Тя се отпуска едва сега, когато сме отрязани от външния свят. Навярно не бях прав, че не побързах да дойда при нея веднага.

— Дийп-програма — намирам просто оправдание, за да й обясня случилото се. — Зациклена дийп-програма, безкрайно потъване.

Вики присвива очи, разбрала е.

— Беше невъзможно да се изплува.

— Но ти…

— Намерих обиколен път — казвам, като поглеждам Неудачника периферно. — Вики, как изглеждаше това отстрани?

— Дибенко запокити нещо по тебе… — тя смръщва чело, докато си спомня. — Нещо като кърпа… и ти пропадна в нея. Приличаше на много мощен вирус.

— А Ромка?

Вики ме поглежда с недоумение.

— Вълкът. Това е Ромка, дайвър-върколак. Приятел ми е…

— Той го изгори. Напълно. Просто го стисна за гърлото и оня пламна.

Мълча. Пък и какво има за казване — външните ефекти на вируса могат да бъдат най-различни, главното е как е подействал на машината на Ромка. Винаги ми се е струвало, че компютърът му е слабичък, също като моя. Вероятно няма дори магнитооптика. Ако Човека Без Лице е употребил грубо оръжие, на Ромка ще му се наложи да преинсталира целия софтуер.

— Льоня…

Кимвам. Не е време да съчувствам на чуждото нещастие.

Всъщност за това винаги не достига време.

— Да вървим — кимвам и на двамата. — Живея на единайсетия етаж.

— Кой друг живее тук?

— Никой. Сега — никой — отговарям и се вмъквам в асансьора. Натискам бутона, кабинката рязко потегля, понасяме се нагоре. Вики се мръщи, тя наистина се бои от височината. Дори от такава…

— А преди пак ли е било така?

— Ами… в известен смисъл — увъртам го аз. Вратите се отварят, излизаме на площадката. Неудачника с любопитство се оглежда.

— Ето го и моя дворец… добре дошли… — казвам им, докато отключвам вратата. И допълвам, вече обръщайки се само към Неудачника: — Ответна визита?

Той кимва.

Вики влиза първа. Поколебава се на прага, сякаш се чуди дали трябва да се събува. Разбира се, не трябва и тя го схваща.

— Вдясно са банята, тоалетната и кухнята. Вляво — стаята и балкона — уведомявам ги любезно аз.

Вики предпазливо надниква в стаята. Погледът й пробягва по избелелите тапети, задържа се на бюрото с компютъра, дивана, хладилника, шкафа. Сигурно е разочарована. И още как.

— Странно… — казва Вики. И усещам как тя излиза за миг от дълбината, за да погледне жилището ми без никакви емоции.

Нека. Само дано аз не се мерна пред очите ти в този момент.

— Хайде — леко дърпам Неудачника за ръката. — Да те науча ли да правиш кафе?

Вместо отговор той преминава в кухнята, бързо избира сред пакетите най-скъпото, при това, колкото и да е странно, и най-хубавото кафе на зърна. Изважда едно от по-големите джезвета. Взема солницата.

— Аха — успявам да изрека.

— На стотици сървъри са качени кулинарни рецепти — забелязва Неудачника. — Преди пет минути едно момиче от Ростов добави още една. Много интересна. Ще рискуваме ли да я опитаме?

Прекалено би било да се надявам, че мога да го науча на нещо. Освен на умението да стреля по хора.

Но си мисля, че не това е умението, което той е в състояние да възприеме.

— Чувствай се като у дома си — това е всичко, което му казвам, и се връщам в стаята. Вики седи на дивана и разглежда рафта с книгите.

— Върнах се — съобщавам аз и Вики затваря очи. Само за миг, за да се върне в дълбината.

— Странно — повтаря тя. — Льоня, не знам защо, но очаквах…

— Да видиш дворец?

— Не, не непременно, но поне нещо…

— Подобно на твоята хижа?

Тя мълчаливо кимва. Напълно разбирам притеснението й. Нали тя се убеди, че и аз съм пространствен дизайнер. А видя мизерно апартаментче, макар и добре нарисувано, но явно недостойно за честта да бъде увековечено във виртуалността.

— Да вървим — казвам аз. — Неудачник, излизаме за минутка. Ако има нещо — във входа сме.

Вики послушно тръгва след мен.

На площадката отвън е тихо и чисто. Допирам пръст към устните си:

— Шш-т! Не бива да вдигаме шум!

— Но нали каза, че в сградата няма никой… — прошепва Вики.

— А ако не е така? — отговарям тайнствено аз. Приближавам се към отсрещната врата, изваждам от джоба си огънато парче тел. Горе-долу така си представям, че трябва да изглежда един шперц.

Вики чака, тя вече е заинтригувана.

Ръчкам с телчето в чуждата ключалка. Разбира се, тя се поддава. Нали такъв беше замисълът. Влизаме.

Това е голям тристаен апартамент. На закачалката има дрехи, шлифери, якета. На стената е облегнат детски велосипед. Обувките са разхвърляни покрай стената. Подавам едни чехли на Вики, аз също се преобувам, казвам:

— У тях е прието всеки да се преобува. Семейството е голямо, с четири деца, иначе много ще се цапа. И подовете са студени…

Вики мълчи, тя е приела правилата на играта.

Надникваме в кухнята. Стара полска гарнитура, още от съветски времена. Страшно много кутии с подправки, разни туршии и сладка в буркани. На печката има гореща тенджера с борш и тиган с кюфтета. През прозорците се вижда тиха зелена уличка и Вики веднага се залепва за единия. На площадката крещят деца, пълна жена разхожда до самия вход стар муден пудел.

— Кой живее тук? — пита Вики.

— Познавам ги само по имена. Виктор Павлович и Анна Петровна. Най-голямата дъщеря — Лида, завършва училище. И три хлапета — Олег, Костя и Игор.

След кратко колебание добавям:

— Пуделът се казва Герда. Общо взето не одобрявам да се дават на кучетата човешки имена. Но те така искаха.

— А кой град е това?

— Витебск. Витебск, струва ми се.

Вики се обръща с гръб към мен, казва строго:

— Не ми се мяркай пред погледа.

За минута оглежда кухнята, изскачайки от виртуалността. После, след като се е потопила обратно, се извръща към мен и пита:

— И навсякъде ли е така?

Кимвам.

— Стопаните не са си в къщи, но апартаментите живеят — шепне Вики. — Небрежно захвърлена на стола риза, разхвърляни по пода играчки, капеща чешма и боклук, който някой ерген е смел под дивана си… Така ли?

Мълча.

— Льоня, ти в ред ли си? — тихо пита Вики. — Аз изграждах планини, където няма и не би трябвало да има хора… което също е странно може би. Но аз не обичам особено хората.

— Не лъжи — моля аз.

— А ти си построил къща, в която никога няма да се живее. Не, къща, в която почти се живее. Димяща лула в пепелника и горещ чайник на печката… Панелна „Мария Селеста“. Защо, Льоня?

— Нямах право да ги заселвам наистина. Да измислям лица и характери, мъка и радост. Нека да е така… само вещите. Те също могат да разкажат много неща.

Все ми се струва, че тя не разбира. Не може до край да ме разбере и аз изговарям припряно, на един дъх:

— На долния етаж живее едно момче, меломан. От Подолск е. Понякога се увлича и пуска магнетофона си толкова силно, че се налага да тропам по пода. Но той е добро момче, веднага намалява звука. Има чудна колекция — и касети, и грамофонни плочи, и дискове. От всичко по малко. Най-вече плочи, които сега струват копейки, никой не ги търси, а той има грамофон „Вега“, старичък, но още го бива. А на шестия етаж има един много странен тип, инженер, струва ми се, работи в завод в Тула, преди е правил оръжия, а сега — всякакви стоки за масова употреба. Мечтае да пише любовни криминалета, ето какъв жанр си е измислил… И той ги пише, трака всяка вечер на машината, но не ги показва на никого. Наясно е, че са гола вода, рядък тип графоман е — от безобидните. Понякога съм взимал ръкописите му, хвърлях им по един поглед, наистина са голяма боза, но са някак добри, наивни, той е трябвало да се роди през осемнайсети век…

Вики не отговаря и аз не спирам да говоря, вече знам, че съм сбъркал и не е трябвало да й показвам този празен апартамент, а най-вече да й разказвам за другите, тя не може да разбере тази странна прищявка, тази безсмислица, която съм изграждал две години…

— На третия етаж живее една бабичка, сама е в тристаен, животът й е труден, знам. Отгоре на всичко и защото е някъде от Украйна, май от Харков. Пуска телевизора само за да гледа някоя сапунена опера, обаче намалява яркостта — мисли, че така се харчи по-малко ток и не се скапва кинескопът… Но я е страх да пуска квартиранти или да направи замяна, може би с право. Рядко се отбивам при нея — с нищо не мога да й помогна, а и тръпки ме побиват като я гледам как живее. Особено преди празници, знаеш ли, най-страшната мизерия е онази мизерия, която се мъчи да посрещне Новата Година като хората. Децата й са я забравили, а може и да не е имала деца или пък са загинали във войните, на стената у тях има снимка — младо момче с руска военна униформа…

Вики мълчи.

— На втория има една двойка, много са смешни. Едва от година са женени. И двамата са от град Уфа. Постоянно се карат и сдобряват, понякога се чува на стълбите… после или у тях се чупят чаши, или така тряскат вратата, че се рони мазилка. Но въпреки това ми се струва, че няма да се разведат. Има нещо, което ги държи заедно — някаква тайна или пък любовта, а може би и двете; любовта също е тайна. А тристайният на този етаж е празен… съвсем. Там живееше едно еврейско семейство, заминаха си, а апартамента го продадоха на някаква посредническа фирма, която все не успява да го препродаде. Сигурно яко са надули цената, нали разбираш, един апартамент в Москва, в хубав квартал…

Задъхвам се в тази тишина, в това нейно мълчание.

— На първия етаж живее старец-инвалид, с патерици е. Може би най-шумният и хаплив човек в Курск. Прави скандали в магазините, разправя се със съседите и затова винаги гледам бързо да подмина първия етаж, страх ме е да не се спречкаме, няма да е редно, нима той има вина, че е станал такъв… това е животът. Животът…

Сам разбирам колко нелепо звучи речта, която дръпнах.

Животът ли? Какъв живот в празните апартаменти на една нарисувана сграда, в тези гробници от бетон, където само вещите помнят хората. Би ме оценила неутронна бомба, а не жива жена.

А аз наистина съм идиот. Клиничен случай. Какво пък, все ще има полза, Вики може да разработи друга тема.

— Льонка… — казва тя. — Господи, Льонка, какво се е случило с теб?

Ето на…

— Прости ми — произнася Вики. — Всичките тия вопли… за работата с психопати… за мръсниците… ако животът ме бе зашлевил като теб…

— Вики… — вече нищичко не разбирам.

— Някой те е изоставил, някой те е предал? Изгубил си идеалите, в които си искал да вярваш? И си се предал? — пита тя тихо. — Ти не вярваш, че си способен да помогнеш на някого, да направиш поне мъничко добро? И си избягал тук, в дълбината, в приказката? Ти наистина умееш да обичаш, но се страхуваш от любовта си, така ли?

— Тук мога да помогна. Но само тук. Поне с това, че ще измъкна от нарисувания свят тези, които са е изгубили. Но знаеш ли, та те потъват не защото не умеят да плуват. Потъват, когато нямат сили да останат на брега. А брега… той вече не е в моята власт.

— Никаква надежда ли не виждаш? Там, в реалността?

— Сега вече виждам. Сега се появи Неудачника.

— Льоня, ти криеш нещо! Знаеш ли кой е той?

— Да, знам. И следователно надежда има. Щом те са успели да станат такива — значи ще успеем и ние.

— Но кои са „те“?

Как да й обясня? Как да я накарам да повярва в невъзможното, в това, чието място е единствено в жълтите хроники на булевардната преса?

— Вики, той почти го каза… там, в града на елфите. Техните машини не поддържат английски език, това там си е чисто руско място. Той се нарече Ейлиън. Чужд.

Вики клати глава. Тя е разбрала, но не иска, не може да повярва.

— Той е чужд, Вики. Пришълец. Не е от Земята.

— Той е човек…

— Донякъде — да. Човек е в доста по-голяма степен от всички ни. По-добър е от нас и може да бъде такъв, каквито ние не можем да станем.

— Льоня, защо мислиш така?

— Той даже няма тяло… тук. Да, той е летял, по най-скучния и обикновен начин. От звезда до звезда. Помниш ли думите му — за тишината?

Вики потреперва.

— Нас ни е страх да си го представим, но той е преминал през това. Стотици, хиляди години. Пустота и тишина, мрак, в който няма нищо. Мисля, че дори и корабът му е нематериален…

Вики клати глава и изведнъж замира. Обръщам се — Неудачника стои в коридора.

— Виках ви — казва той. — Излязох на стълбищната площадка и ви повиках. После влязох тук, вратата беше отворена.

Мълчим. После Вики пита:

— Не си човек, нали?

— Да. Не съм човек. Хайде елате, кафето е готово.