Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лабиринтът на отраженията (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Лабиринт отражений, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (март 2008 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (март 2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)

Виртуалният свят. Дълбината. Трансконтиненталните корпорации създават там пищен, приказен град — Дийптаун. Всеки може да го посети. На всички им харесва. И някои отказват да го напуснат.

Защото там има истинска свобода.

Никакви задръжки — виртуални дуели, компютърен секс, собствена митология… Е, има и дайвъри, които следят за реда в Дълбината. И понякога им се налага да го правят без оглед на средствата…

 

Издание:

Сергей Лукяненко. Лабиринтът на отраженията

Руска, първо издание

Преводач: Васил Велчев

Редактор: Валерия Полянова

Консултант: Александър Велин

Коректор: Иван Крумов

Оформление на корицата и предпечатна подготовка: Квазар

Печат „Инвестпрес“ АД — София

Издателска къща „Квазар“, София, 2002

ISBN: 954-8826-17-8

История

  1. — Добавяне
  2. — Поправка на бележка

101

Не влизам в стая, а в градина. Нощна градина с тиха песен на щурци, свежест и прохлада, висока и гъста трева.

А какво всъщност би трябвало да очаквам?

Хотелска стая с разклатено легло и още мокри от честото пране чаршафи? Това й е хубаво на виртуалността, че можеш да докараш по желание големината на вътрешното пространство в дома си.

Тръгвам към светлината на фенера в тревата.

Движенията ми са бавни и вяли, почти не ми се спи, но ме е налегнала тежка като олово умора.

Къщичката е малка — нещо средно между хубава вила и скромно семейно жилище. Няма никой, фенерът свети самотно и тъжно. За миг ми се струва, че състрадателната Мадам е решила да ме остави насаме със себе си. Не, едва ли. Съчувствието си е съчувствие, бизнесът обаче е на първо място.

Сядам пред фенера — старинна газова лампа с мрежа на корпуса. С такива се спускат в подземията. В дълбината.

Около лампата се въртят мушици, блъскат се в стъклото, безсилни да нахлуят при светлината. Хората са доста по-глупави от мушиците. Те винаги намират огън, за да опърлят крилете си. Но нали точно затова са хора.

Не чувам стъпки, върху раменете ми просто лягат нечии длани. Несигурно, плахо. Сякаш за да свикнат.

— Тук винаги ли е толкова тихо? — питам аз.

— Не.

Потрепервам. Даже гласът й ми е познат.

— Всичко зависи от гостите.

— Харесвам тишината — казвам аз, пак без да се обръщам.

— И аз — съгласява се тя. Може би и от желание да ми се хареса. А може и да е искрена.

И аз решавам да се обърна.

Тя е същата като на снимката. С къса пола — не сексапилно къса, а просто с удобна лятна дреха. В блуза от коприна с цвят на утринна мъгла. Обута е със сиви сандали, тъмните коси са стегнати с тясна лента на челото.

Погледът й е сериозен, изучаващ. Сякаш не съм клиент, чието обслужване е задължително, а наистина съм гост, когото може да приеме, а може и да изгони в нощта.

— Днес през целия ден ми викаха Стрелеца — казвам аз. — Но ти по-добре ме наричай Леонид.

Тя кимва в знак на съгласие.

— И… ако може — допълвам аз. — Ако може, нека те наричам Вики.

Следва дълго мълчание и аз решавам, че неволно съм я обидил. Но тя само пита:

— Защо? Напомням ли ти някого?

— Да — признавам си аз. — Все едно ще забравя и пак ще те нарека така. Хайде по-добре да избегнем недоразуменията.

— Хайде — съгласява се тя, сяда до мен и протяга ръце над фенера, за да ги сгрее като над огън. — Аз лесно свиквам с имената.

— Аз също.

Седим и мълчим. Усещам, как лека-полека пропадам — все по-дълбоко и по-дълбоко…

— Вики…

— Какво, Леонид?

— Голям глупак ли ще бъда, ако заспя сега?

— Не знам — казва тя. — Тежък ден ли си имал?

— Следващият ще е още по-тежък.

— В къщата има легло… както се досещаш.

Кимвам. Не ми се става и не ми се отива от живата в мъртвата тишина.

— А ако искаш, ще ти донеса одеяло — продължава Вики.

— Благодаря. Това ще е чудесно.

Тя става и аз събирам последните си сили.

Дълбина, дълбина, не съм твой… Пусни ме, дълбина…

Първо отидох до тоалетната. Слава богу, кабелите на костюма и шлема са достатъчно дълги. После се завлякох до леглото, рухнах върху завивките, като метнах настрана възглавницата. С виртуалния шлем главата ти и без това е нависоко. До сутринта вратът ми ще изтръпне, но сега не ми се излиза.

— Вики, пускай дийпа… — прошепнах на „Windows-Home“. Цветна виелица и отново съм в дълбината.

— Какво каза? — Вики стои до мен. Онази Вики, която е жива… почти…

— Не, нищо.

Вземам одеялото, разстилам го на земята, лягам. Момичето сяда до мен.

Гледам звездите. Те са толкова близо, толкова примамливо ярки. Липсват ми само прозрачни тънки криле — за да литна и за да се разбия в невидимото стъкло…

— Не си ли самотна тук, в тоя пущинак, Вики?

— А защо реши, че е пущинак?

— Звездите са прекалено ярки.

— Не. Тук е хубаво…

Ляга до мен и аз се отмествам, за да има място и за двамата на одеялото.

— Обичаш ли небето? — пита Вики.

— Да. Обичам да гледам звездите. Само дето изобщо не знам как се наричат.

— Изтрябвали са им имената, с които ги кръщаваме… — Вики докосва ръката ми. — Виж, падна звезда. Право над нас.

— Можем да отидем да я потърсим — казвам сериозно. Вики не отговаря веднага и аз с ужас разбирам, че сега ще ни се наложи да станем.

— Не — решава тя. — Ти едва се държиш на краката си, Стрелец. Ще я потърсим сутринта. Тъкмо звездата ще е изстинала и ще можем да я вземем в ръце.

— Сутрин е прекалено светло — отбелязвам. — По-добре утре вечерта.

— Ти си странен — тихо казва момичето. — Добре. Ще я потърсим утре.

— Намирала ли си някога падаща звезда?

Вики мълчи, но аз усещам, че клати глава.

— Виртуалността ни отне небето — прошепвам.

— И ти ли си го разбрал?

— Естествено. Светът се потапя в дълбината. В отражението на реалността. Защо да летим до Луната или до Марс, ако тук вече са ни достъпни всички планети? Изчезна тръпката. Изгуби се интересът.

— За сметка на това се развиват електронните технологии.

— Нима? „Осмицата“ просто си е едно яко 686… — преднамерено наричам „пентиум-про“ с името, което не е прието да се използва. — През последните пет години нищо ново не се роди. Тъпчем на едно място.

Вики тихо се смее.

— Господи… спор за развитието на технологиите… Леонид, все пак си в бордей.

— Знам. Не ти ли е интересно?

— Интересно ми е. Аз… аз просто съм отвикнала от подобни разговори.

Тя замълчава, после леко докосва с устни бузата ми.

— Спи. Езикът ти се заплита, Льоня.

Не споря. Изобщо не ми се спори с нея.

Още повече, че има право.

Затварям очи и заспивам — на мига.