Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лабиринтът на отраженията (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Лабиринт отражений, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (март 2008 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (март 2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)

Виртуалният свят. Дълбината. Трансконтиненталните корпорации създават там пищен, приказен град — Дийптаун. Всеки може да го посети. На всички им харесва. И някои отказват да го напуснат.

Защото там има истинска свобода.

Никакви задръжки — виртуални дуели, компютърен секс, собствена митология… Е, има и дайвъри, които следят за реда в Дълбината. И понякога им се налага да го правят без оглед на средствата…

 

Издание:

Сергей Лукяненко. Лабиринтът на отраженията

Руска, първо издание

Преводач: Васил Велчев

Редактор: Валерия Полянова

Консултант: Александър Велин

Коректор: Иван Крумов

Оформление на корицата и предпечатна подготовка: Квазар

Печат „Инвестпрес“ АД — София

Издателска къща „Квазар“, София, 2002

ISBN: 954-8826-17-8

История

  1. — Добавяне
  2. — Поправка на бележка

110

Той ме гледа много дълго време, онзи, който е дошъл в дълбината в облика на Неудачника. Сякаш иска да разгледа истинското ми лице, да разбере какво чувствам.

— Обиден ли си? — пита ме най-сетне.

— Не. Разстроен съм, но това е съвсем друго нещо.

— Страхувах се, че ще се засегнеш. Та нали аз разруших мечтата ти.

— Коя мечта?

— Ти мечтаеше, че виртуалността ще промени света. Ще го направи по-чист. Ще даде на хората доброта и сила. Търпеше това, което те възмущаваше, усмихваше се на онова, което те дразнеше…

Неудачника протяга ръка и я полага върху сключените длани на двама ни с Вики.

— Ти вярваше в мига… в онзи единствен миг, който ще изкупи всички грехове и грешки. Аз убих тази вяра.

Дори ми е смешно да слушам думите му. Нима наистина мисли така?

Нима и аз си мислех същото?

— Работата не е в дълбината, Неудачник — казвам. — Не в тази дълбина.

Той кимва.

— Помниш ли огледалния лабиринт, Леонид?

Разбира се, че го помня…

— Дълбината ви даде милиони огледала, дайвър. Вълшебни огледала. Можете да видите себе си. Да погледнете света — всяко негово кътче. Можете да нарисувате свой свят — и той ще оживее, когато се отрази в огледалото. Това е прекрасен подарък. Но огледалата са прекалено послушни, дайвър. Послушни са и лъжат. Надянатата маска става лице. Порокът се превръща в изисканост, снобизмът — в елитарност, злобата — в откровеност. Пътешествието из света на огледалата не е обикновена разходка. Прекалено лесно е да се изгубиш.

— Знам…

— А аз разговарям с теб само защото знаеш. И аз също бих искал да ти стана приятел, Леонид.

Тъжно се усмихва, после допълва:

— Но това би било доста странно приятелство…

— Вечна дружба между братята пришълци и руснаци? — интересува се Вики.

Значи Неудачника не я е убедил. В нищо. За нея той е човек, хитър хакер, който баламосва всички…

Не ми е весело. Но казвам:

— Аз не те питам кой си. Ако искаш ми вярвай, но ми е все тая… Пришълец от звездите или от друго измерение, машинен разум… Но така или иначе ти знаеш повече от нас. Кажи, какво ще стане?

— Зависи в кое от огледалата гледаш, дайвър…

— Тогава ще избирам, Неудачник. Много внимателно. А сега си върви.

Той отдръпва ръка от дланите ни.

Една секунда не се случва нищо. После стената зад гърба му започва да се огъва, усуква се във фуния.

Неудачника прави крачка назад. В сиянието на тунела, водещ към неизвестността. Към небесносиньото слънце, под което се диплят оранжевите ленти. В своя свят.

Тялото му трепери и се размива, фонтани от разноцветни искри бликват от кожата му. За миг ми се струва, че виждам — виждам онзи, който е идвал в нашия свят.

Но по-скоро просто ми се иска да дам име на чудото.

— Не ни забравяй… — казвам след отплуващите светлинни отблясъци. — Помни ни такива, каквито сме.

Сградата започва да се полюшва. Стените стават прозрачни, после бледозелени, после тухлени, после хартиени. Таванът се приплъзва нагоре и се огъва като купол. Подът се превръща в огледало, светлината зад прозореца обхваща всички части на спектъра и прогаря върху хартиената стена силуетите ни.

Апартаментът се превръща в огромна зала, сякаш всички посоки са се удължили с един порядък.

Тунелът бавно се стеснява, но все още мога да успея. Да скоча след Неудачника и да видя откъде е дошъл. Да смъкна маската на чудото.

— Льоня, какво е това?! — крещи Вики.

— Информация — отговарям аз. Из жилището започва да вее вятър, в саксията на перваза разцъфтява стайният нар, купчината компактдискове на рафта припява всичките си песни в хор. — Той тегли информация! Отнася всичко, което е научил!

През нас префучават полупрозрачни сенки. Притичва Алекс с винтовка в ръце, бързо мести лапи и се изнизва като стрела чудовището-паяк, после хлътва в тунела измисленото семейство, което спасихме в „Лабиринта“. Прелита въртящо се като исполинска перка дърво, ситни хобитът с изплашената муцунка, с огромни скокове се придвижва хвърковатият охранител на Човека Без Лице, нарамил огнедишащата си реактивна раница.

После преминаваме ние с Вики. Хванати за ръце.

— Помни ни… — повтарям аз. — Не ни забравяй…

Тунелът започва да се свива като диафрагма на фотоапарат. В последния момент вътре се провират, пляскайки с крилца, летящите чехли на Компютърния Маг.

И стаята отново става същата.

— Все едно, не вярвам, че е пришълец — казва Вики. Неуверено, но упорито. — Ако е добър хакер, то би могъл всичко…

Тя замлъква, когато я прегръщам през раменете.

— Недей, Вики — мълвя аз. — Нали той си отиде. Завинаги. Сега не е задължително да спорим. Сега бихме могли и да вярваме.

На улицата се вдига шум, обменят се мнения. Дали са видели поне нещичко от онова, което се разкри пред нас? Все едно. Дълбината роди нова легенда.

— Той си отиде, но ние останахме — казва Вики. — И теб те преследват.

Кимвам и внимателно разтварям прегръдката си. Доближавам се до прозореца, поглеждам надолу. Човека Без Лице е все така неподвижен.

— Дайвърът Леонид също трябва да си отиде — съгласявам се аз.

— Ще тъгуваш ли по дома си? — пита Вики. Колко е хубаво, когато не ти се налага да обясняваш.

— Мъничко. Както за детския си велосипед с три колела.

Връщам се при нея, прегръщам я. Устните ми намират нейните.

И това е нещото, което вече никога няма да си отиде…

Дълбина… — мълчаливо отправям своя зов.

Сградата отново потреперва, когато в далечния Минск наетият сървър приема командата. Магнитната глава се плъзва по диска и започва да трие информацията.

Оборот — и изчезва първия етаж с пенсионера скандалджия. Нов оборот — и изчезва шестият етаж с кроткия графоман, още един оборот — заминава десетият етаж с колекционера на грамофонни плочи от винил.

Компютърът ми оживява и стените на апартамента помръкват. Не поглеждам към бюрото, но знам, че нарисуваната Вики ми се усмихва от екрана — усмихва ми се за последен път. Програмите не тъгуват, когато ги изтриват. Тъгуват хората, но аз нямам друг изход. Ако се изгубиш сред огледален лабиринт — чупи огледалата. Излез на светло…

Тълпата се разкрещява, когато сградата заедно с моя дом се стапя във въздуха. На горкия Джордан тепърва ще му се наложи да доказва, че не той е свършил тази работа.

Носим се във въздуха над Дийптаун, прегърнати, загледани в очите на другия.

— Велико е… — шепне Вики.

— И аз не знам как го правя…

— Не знаеш ли как се целуваш? — учудено ме пита тя.

…Не, никога няма да проумея женската логика.

При супермаркета, на границата между украинския и прибалтийския квартали, откривам тихо кътче: между телефонните будки и фонтана. И оттам точно излизаме. Наистина, не веднага.

— Следите си ли заличаваш? — интересува се Вики.

Мълчаливо кимвам.

— Надяваш се, че няма да те намерят?

— Ще опитам. Може би ще успеят да определят града… но едва ли. По-добре е дори толкова да не разберат.

— А на мен ще ми се довериш ли?

— Санкт Петербург — казвам аз. Много ми се иска да чуя в отговор, че сме земляци. Но Вики се намръщва.

— Петербург… Льоня, почакай ме тук, става ли?

Чакам. Тя изтичва до супермаркета, а аз пак се пресягам към минския сървър и проверявам дали не е останала още някоя следа. После преглеждам всички резервни адреси, даже онези, които никога не съм използвал, и нанасям удар по тях, като безмилостно изчегъртвам цялата информация. От стриймърите и от магнитооптиката, от запаметяващите устройства на Бернули и оптичните дискове. Най-накрая разчиствам хард диска на своя интернет провайдър. И това е всичко. Сякаш никога не съм влизал в дълбината.

Вики се връща.

— Представяш ли си, наложи ми се да чакам на опашка — със смях казва тя.

— Спешно ти се наложи да правиш покупки?

— Само една.

Тя размахва пред лицето ми предвидливо сгънат самолетен билет. Виждам само къде възнамерява да отиде.

— Свободен ли си сутринта?

— Нали те беше страх от самолети?

— Няма как, при тези дълги разстояния… Ще ме посрещнеш ли?

— С кой полет пристигаш?

— Чакай ме в десет сутринта до информацията.

Малки игри на самостоятелност… мога още сега да достигна до касата и да науча кой и откъде е купил билет до Петербург.

Но аз, разбира се, няма да го направя.

— Как ще те позная?

Вики свива раменцата си.

— Ще видим. А аз как ще позная?

— Ще съм захапал червена роза — съобщавам мрачно аз.

Прекрасно я разбирам. Едно е да се влюбиш във виртуалния свят. Съвсем друго е да се срещнете наяве. Хваща те страх.

Не знам дали на мен би ми стигнал куражът пръв да предложа такава среща.

— Тогава в десет при гишето — решава Вики. — Ще гледаме да не се припознаваме, нали?

— Ще се опитаме.

— Тръгвам? — хем пита, хем ме уведомява тя. — Трябва да се приготвя…

— При нас вече е студено — предупреждавам аз.

— И при нас също…

Вики става полупрозрачна и се разпада на купчина искри. Излизането й от дълбината е красиво.

И на мен ми е време да си вървя.

Намигам на минувача, който се е поспрял, загледан в оттеглянето на Вики. И изчезвам от виртуалността.

На екранчетата бе тъмнина. Пълна.

Свалих шлема.

Върху монитора блестеше златистият фон на „Windows-Home“. Вики вече я няма. Стига сме обичали нарисувани хора.

Ще излизаме от Интернет ръчно…

Разтворих прозорчето на терминала и недоумяващо се втренчих в примигващия надпис:

No dial tone!

Телефонните сметки трябва да се плащат навреме.

Все пак взех слушалката и се вслушах в тишината. После проверих логовете — изключили са телефона ми преди три часа. Преди самия край на работното време, както е прието при пощенските служители.

Ти беше прав, виртуални секретарю на Фридрих Урман… Във виртуалността може да се влиза и без каквито и да било технически приспособления.

Смъкнах гащеризона и се затътрих към леглото.