Сергей Лукяненко
Лабиринтът на отраженията (13)

1

Първото ниво е лесно по дефиниция. И трябва да е такова, за да може новаците да свикнат с играта, да повярват в силите си… за да дойдат пак и пак. Приближавам се към гарата откъм лявото крило, бързо проверявам няколкото скривалища, които помня — в канализационната шахта, в трафопоста и в кабината на преобърнатия локомотив, който се търкаля напреко върху релсите. В шахтата няма нищо, в трафопоста намирам два пълнителя, а в локомотива — сандвич в прозрачна опаковка. Засега няма нито хора, нито чудовища, и това буди тревога.

Доближавам се до един от страничните входове на сградата. Изчаквам секунда пред избитата врата, после рязко се мятам вътре.

Аха.

Скачат ми два мутанта — дребни, човекоподобни демони. Обрасли са с някаква зелена и мъхеста гадост, държат винтовки с възлестите си хиператрофирали лапи. Единият носи още здрави очила със строги, „професорски“ рамки.

Разстрелвам мутантите в упор, те дори не успяват да открият огън. Сменям пълнителите, отивам при труповете. Винтовките са разнебитени от куршумите. Жалко. Само с пистолет си заникъде.

Вървя из гарата. Върволица от празни, мръсни зали, локви кръв, целите стени са изписани с някакви отчаяни призиви и проклятия… Не гара, а Брестска крепост. Според легендата на играта тук се е състояла последната схватка между градската полиция и пришълците завоеватели. Знам, че някъде в подземията мога да намеря умиращ сержант, който ще ми разправи ужасяващи истории за нашествието и преди да умре ще ми подари винтовката си. Но ме мързи да търся тази сладникава, вечно умираща програма. Методично проверявам още няколко скривалища, намирам бокс, който незабавно слагам на лявата ръка, две-три ръчни гранати, и накрая — двуцевка.

Два-три пъти в далечината се мяркат човешки фигури, но те не опитват да ме преследват и аз също ги оставям на мира. Времето е малко. Насочвам се към изхода за гаровия площад. Там, на масичката, зад която се търкаля окървавен женски труп… той винаги лежи тук… тихо работи компютър. На екрана е менюто на играта. Записвам се, отговарям с отказ на предложението да изляза от играта. Продължавам. Към второ ниво.

С винтовка в ръце тичешком излизам от гарата, доближавам се крадешком до пътя, като се снишавам и се крия зад дърветата. Имало е защо да се крия. Стрелят по мен някъде от горните етажи. Ядец.

Вероятно е човек. Чудовищата са тъпи, но имат точен мерник.

На площада пред гарата е пълно с понапрашени, но здрави коли. Собствениците им са се качили на оня влак… Скривам се зад голям, леко чукнат форд, чакам.

Винаги чакам тук…

След пет минути от гарата изскача човек. С бързи прибежки се приближава към колите.

Ставам и насочвам към него винтовката. Човекът замира. Не е подготвен за тази засада, преди самия край на нивото…

— Качвай се! — посочвам с дулото форда. Геймърът изглежда не ме разбира. Лицето под маската не се вижда, пък и нарисуваното лице няма да ми каже нищо за националността му. Но изглежда си нямам работа с руснак.

— Качвай се в колата и карай!

Разбра. Включила се е програмата-преводач. Бавно се приближава, отваря вратата, сяда зад волана.

— Ей! — извиква някой, гласът едва се чува. Извръщам се леко, без да изпускам от поглед пленника. В пробойната на купола стои фигура, който ми се струва позната. Алекс. Виж ти, настигнал ме е. Влязъл е повторно и ме е настигнал. Изглежда точно той е стрелял по мен в гръб… — Ще те изработя! Чуваш ли? Няма да има спокойствие за теб! Ще те изработя!

Недвусмислен жест го принуждава да открие бърз огън. Но патроните са му малко, а разстоянието е голямо. Хвърля настрана винтовката и се опитва да ме нацели с пистолета, но в този миг зад него изниква пурпурна сянка. Виж ти, огнените удушвачи вече ги има и на първо ниво. Светещите лапи хващат Алекс за гърлото, той пада на колене, гърчи се, стреля през рамо. Мързи ме да изчакам края на схватката.

Качвам се в колата. Пленникът ми, който послушно чака края на разправията, подкарва колата. Шофира бавно, като постоянно се озърта, явно очаква изстрел в тила.

Пътят е оживен. На два пъти се опитват да ни настигнат и да ни блъснат огромни влекачи. Свалям стъклото и стрелям с винтовката, целейки се в гумите и предното стъкло. Това засега са дреболии, чудовища, рожби на „Лабиринта“. Не от тях трябва да се страхувам.

Мъжът отначало трепва при изстрелите, после свиква.

Истинските врагове ни чакат на кръстовището. Пътят е преграден от три коли, зад които се крият въоръжени мъже. А един тип е застанал на видно място в небрежна, уверена поза. Държи гранатомет.

Мамка му. Бях чувал, че някъде на гарата има тежко въоръжение, но така и не проверих…

— Какво да правя? — пита пленникът ми.

Само идиот би опитал да се справи с такава банда. По-добре е човек да се предаде и да жертва част от екипировката, с надеждата, че после ще го пуснат.

— Полека намали скоростта. След третия ми изстрел спираш.

Мълчаливо кимва.

Бандитът с гранатомета ни гледа с насмешка. Чака.

Дълбина-дълбина, не съм твой… пусни ме, дълбина…

Погледнах изображението, свиквайки с картината. Бандитът… колите… тилът на моя шофьор. Кръстчето на прицела е в средата на екрана.

Аз съм си подляр.

Пресегнах се, докоснах мишката, размърдах я върху подложката. Кръстчето се плъзна по екрана.

Пълен напред!

Открих огън, стреляйки с левия клавиш на мишката, а с десния презареждах винтовката. Бандитът с гранатомета така и не разбра какво става. Ярките жълти гилзи се мяркаха по целия екран, слушалките гърмяха. Видях сметката на тримата, които надничаха зад колите, после започнах да обстрелвам и старото желязо. Да уцелиш резервоара за бензин във виртуалността не е лесна работа, също като в реалния живот. Виж разстрелът на рисувани силуети си е детска играчка.

deep

[Enter]

По дяволите, нали те предупреждавах да спреш!

— Намали! — изкрещявам на шофьора.

Той спира пред пламтящите коли. Обръща се. В очите му, даже зад тъмните стъкла на маската, се четат ужас и възхищение.

— Как успяхте?

— Излизай.

Явно очаква да проехти още един изстрел, но аз недвусмислено му посочвам телата — на онези, които съм застрелял, и на убитите по време на експлозията на колите. Демек, събирай оръжието… Сега вече няма да има кураж да стреля по мен. Демонстрираните от мен скорост и точност на стрелба на практика са непостижими за обикновените геймъри. На това е способен само дайвър… и стар дуумър, свикнал да борави с мишката.

Дуумърите винаги са се делили на клавиатуристи и мишкари. Вечният спор кои са по-велики така си и остана нерешен, защото се появи виртуалността.

Сега слагам точката над „i“.

Единият от бандитите е още жив. И псува мръсно, толкова цветисто и засукано, че националната му принадлежност не буди капка съмнение. Лицето му е залято в кръв, едната му ръка е наполовина откъсната, с другата се опитва безуспешно да се докопа до аптечката. Останали са му само пет процента живот, но аптечката би го спасила…

Приближавам се. Забелязва ме, гърчи се и крещи:

— Ти кой си? Кой си, мръснико?

И избълва поредната претрупана фраза.

— Стрелеца — отговарям аз и опирам дулото на винтовката в челото на хлевоустия. Мразя мръсните псувни. В края на краищата в тялото ми можеше да е девойка или невръстно дете.

Отиват към пет минути за събиране на трофеите. Сега съм екипиран супер. Пистолети, винтовка с оптически прицел, двуцевка, гранатомет, аптечки, гранати, бронирана жилетка. Моят пленник също се екипира добре — само дето му липсва гранатомет.

В реалността е изключено да мъкнеш такава камара желязо. Но тук всички сме малко Рамбовци.

— Хайде — подмятам на пленника, качвайки се в колата. Разбира ме и без превод. Движим се по шосето, аз не се стърпявам и виждам сметката на още един влекач, като действам с гранатомета. Разбира се, първо слизам от колата… Създателите на „Лабиринта“ имат добро чувство за хумор, затова нямам никакво желание да съзерцавам собствените си черва, полепнали по тавана на купето.

Второ ниво завършва в покрайнините на Сумрачния Град. Заедно излизаме от колата и записваме постигнатия резултат в компютъра, който усърдно работи сред развалините на малка вила. Чак сега спътникът ми се успокоява. Махам му с ръка и поемам към канализационната шахта. Пътят през нечистотиите е най-сигурен за преминаване на третото ниво. Използват го единици — пътят е прекалено гнусен, нищо че в края на нивото има баня с душове. Но на мен не ми пука. Аз ще премина през канализацията, гледайки екрана и движейки мишката.

— Хей! — изкрещява след мен спътникът ми — Защо ти бях нужен? Не съм виждал по-печен от теб!

Сигурно очаква да му кажа, че като сме заедно е по-лесно, и да му предложа да се кооперираме. Но не ми хареса как едва не се вряза в горящите коли. И аз му казвам истината:

— Не умея да шофирам. А пеша пътят е дълъг.

И той остава да стои до компютъра, шашнат, пълен с впечатления. И много добре въоръжен за края на второ ниво, между другото…